1209.2006
Това интервю със Щефан Гловач – един от най-големите катерачи на нашето време, е не само докосване до личността на един изключителен човек, но и до най-интересните страници в историята на състезателното и спортното катерене.
Катерачните ти корени са свързани с планината, което е характерно за хората от твоето поколение. Какво влияние имаше този факт върху по-нататъшната ти кариера?
- Така е. Узрявайки като катерач, действах в планините. Т. е. започнах от това да съм алпинист. Това начало бе необикновено важно за мене, тъй като в катеренето виждах не само спорт, но също други, много по-важни аспекти – възможност да пребивавам в лоното на природата, да се справям с критични ситуации и т. н.
В ранните години на своята кариера си катерил главно в масива Ветерщайн. Тогава най-често партньор ти е бил Бернхард Шмид. Какво си спомняш от това време?
- Това беше огромно приключение. Започвахме да катерим само на класика и се опитвах да преминавам редица турове от много въжета без изкуствени опорни точки. Беше изключително вълнуващо, защото за осигуровка използвахме стари клинове в не най-добро състояние. Между тях поставяхме свои клеми и френдове. Спомням си това време с умиление и носталгия. Хубави времена бяха! И през ум не ми минаваше да се занимавам с катерене професионално. Просто цялото си свободно време посвещавах на своята катерачна страст. Обикновено пребивавах в хижата “Оберрайнталхюте”. Нямах кола и до мястото, откъдето започваше дългото час и половина изкачване до хижата, стигах с колело. Бях там всеки уикенд и след известно време преминах всички тамошни маршрути без изкуствени опорни точки.
В началото на твоята катерачна кариера имал ли си идоли, хора, които да те вдъхновяват?
- Моята първа среща с катеренето беше, когато видях Тони Янироу да катери в Джошуа Трий. Още бях ученик и съзрях тази снимка в един павилион за вестници, на корицата на списание “Алпинизмус”. Бях смаян! Струваше ми се, че това не може да е истина, че не може да се катери по този начин. Това беше моят първи сблъсък с катеренето и се оказах подвластен на магията му от пръв поглед. По-късно все повече се интересувах от тази тема и се оказа, че само на 100 км северно от моя дом, във Франкенюра, Курт Алберт и Волфганг Гюлих вече правят “деветки”, докато аз катеря “четворки” и “петици” в Алпите. Веднага интересът ми се пренасочи от Алпите към скалните обекти с малка надморска височина във Франкенюра и Пфалц. От тези момент нататък, тези, които ме вдъхновяваха, бяха Волфганг Гюлих и Курт Алберт. Те станаха моите кумири.
От перспективата на времето как оценяваш конфликта между катеренето и образованието, който винаги е представлявал проблем за младите катерачи? В твоята книга “Rock around the World” споменаваш, че ти също не си успял да избягаш от него...
- Този конфликт е съществувал и ще съществува винаги. Когато си “зависим” (в добрия смисъл на тази дума) от такъв спорт, какъвто е катеренето, той много бързо става твоя житейска философия. Тогава започваш да се стремиш към свобода и търсиш възможности да пътуваш по света, за да се катериш на различни места. И подчиняваш на това всичките си житейски планове. За съжаление, това много трудно се съгласува с училището и образованието.
Спомена пътешествията. Горе-долу по времето, когато си започвал да се катериш, се появиха хора, които често бяха наричани “visitor climbers”. Такива бяха Джери Мофът, Ким Каригън, Волфганг Гюлих. Може ли да се каже – като си послужим със сравнението на Волфганг – че си използвал катеренето като своеобразно “транспортно” средство, за да посещаваш различни места по света, веднага след като си се заинтересувал от скалното катерене?
- Не, защото тогава бях все още тийнейджър и ако става дума за пътешествия, бях изцяло зависим от други хора. Когато изкарах книжка, вече имах кола. Точно в деня, в който издържах изпита, се качих на предварително подготвения автомобил и отпраших право към Биукс в Южна Франция, където катерих цял месец. Това беше началото на моите пътешествия. Катеренето – според определението на Волфганг – винаги е било за мене средство за пътешестване и продължава да бъде моя житейска философия. Не се концентрирам върху определен район, а пътувам и катеря в най-различни кътчета на света.
Нека поговорим за някои от твоите знаменити катерачни пътешествия през 80-те години на ХХ век. Да започнем от Австралия, която посети през 1986 г. Гюлих, който беше катерил в Маунт Аръпайлз година по-рано, подчертаваше винаги великолепната атмосфера, създавана от катерачната общност по тези места. Какви са твоите спомени от това време?
- Веднага искам да подчертая, че моето възприятие беше малко по-различно. Аз винаги съм разглеждал катеренето като форма на съперничество. Ако някой беше прокарал много труден маршрут, както беше в случая с Гюлих и неговия тур “Pinks in the gym” от 1985 г. (тогава най-трудния в света), аз исках да го повторя. Имах мотивацията да изкатеря още по-трудни маршрути. Разбира се, можеш да се наслаждаваш на атмосферата, но щом си спортист и искаш да се представиш добре, наистина трябва да бъдеш концентриран максимално. Моята страст към съперничество винаги ме подтиква да се състезавам, да доказвам, че съм по-добър от останалите, да преодолявам OS маршрути, които не са били преминавани в този стил, да изкатервам по-бързо познати маршрути или да прокарвам нови. За мене такъв подход е нормален. Просто такъв ми е характерът.
На “Pinks in the gym” води истинска битка...
- Така е. Това беше истинска епопея. Този маршрут беше екстремно труден за мене. Дори при най-добри условия. А по времето, когато правех своите опити, беше толкова горещо, че не можехме да се докоснем до него през деня. Трябваше да ставаме сутрин в 4 часа и да катерим от 6 до 9. Опитите си правех само много рано сутрин и нощем, защото вечер скалата все още беше така силно нагрята, че не можех да я докосна. Там прекарах страшно много време – над 20 дни. Но все пак тогава това беше най-трудният маршрут в света.
В раздела за Австралия в “Rock around the World” описваш само първото изкатерване по “Lord of the rings”. Оставам с впечатление, че прокарването на този маршрут е било за тебе толкова важно, колкото повторението на “Pinks in the gym”. Дори по-важно.
- Тази линия беше очевидна цел за реализация, защото това беше стар проект на Ким Каригън, който той не бе успял да премине. Говореше се, че трудността му е близка до тази на “Pinks in the gym”, но се оказа, че е мъничко по-лесен. Това беше красив тур и затова беше цел, която се натрапва сама. Освен това там беше малко по-хладно отколкото на “Pinks”, защото се намира в неголямо ждрело и през по-голямата част от деня е в сянка. И понеже беше накован по същия начин както в Германия, го нарекохме “Lord of the rings”.
От Австралия донесе със себе си няколко знаменити снимки от твоите солови изкачвания на Маунт Аръпайлз, направени от Ули Вийсмайер. Имам предвид например “Kachoong” (21), която по-късно отново изкатери соло при снимките на филма “Вик от камък”. Катерил ли си соло по-трудни маршрути, или си избирал за изкатерване в този стил турове със средна трудност?
- Катерил съм соло много турове в Алпите. Във Ветерщайн съм преминавал соло няколко осмици. По време на пребиваването ми в Австралия катерех соло по-лесни маршрути – за удоволствие. Мога да кажа, че никога не съм катерил екстремно трудни турове без осигуровка, защото животът ми е мил. При подобна игра лесно бих могъл да го загубя. В Австралия правех това без много-много да се замислям какво може да се случи. От друга страна, си давах сметка, че насочването към трудни турове е прекалено опасно. Впрочем, в началото на 80-те години никой не катереше соло трудни маршрути. Прелом, своеобразно начало постави Антоан льо Менестрел с “Revelations” (8а) във Великобритания. С това доказа, че е между най-добрите катерачи в света по онова време. Самият аз през 1989 г. паднах 8 метра и възприех това като знак на съдбата, че е време да сложа край на соловото катерене. Ако човек не възприема подобни знаци, има голяма опасност да прекрачи границата.
Разкажи за своята “експедиция” до Япония през 1987 г. Когато разговарях с Юджи Хираяма, ми каза, че от момента, в който си показал своите възможности на скалите в Япония, си станал идол за всички млади катерачи от “Страната на изгряващото слънце”. Какво си запомнил от това пътешествие?
- Беше страшно вълнуващо. Разбира се, много ми хареса и споменатото пътуване из Австралия, но Япония беше нещо съвършено различно. Практически не можехме да пътешестваме сами, затова се оставихме в ръцете на местните ни приятели. В Япония бяхме трима – Изабел Патисие, Ули Вийсмайер и аз. Всичко – пътуване, настаняване, катерене – беше организирано от мой приятел, дистрибутор на “La Sportiva” в Япония. Катерихме основно по крайбрежните скали на Джогисака и в Огоуаяма. Скалите във втория район са гранитни, с великолепни цепки и те страшно ми паснаха. Именно там прокарах най-трудния си маршрут от това пътуване – “Ninja” (5.14a).
Тогава всеки уикенд се появяваше едно много младо момче, което беше необикновено ентусиазирано. Беше ясно, че е невероятно запалено по катеренето. Наблюдавайки го, обаче, сметнахме, че наистина се старае, но никога няма да стане голям катерач, защото не е истински талант. Знаеш ли кое беше това момче? Ами точно Юджи Хираяма.
Звучи почти като виц. Сега нека се пренесем в Северна Америка, която посети същата година. Тогава опита да преминеш на класика Salathe Wall. Беше ли това специално избрана за цел, за която беше тренирал катерене по цепнатини? Или беше резултат на мимолетно хрумване?
- Бях ходил в Щатите и по-рано – през 1984 г. Тогава доста покатерих по тамошните пукнатини и цепки и преминах “Phoenix”, “Crimson Cringe” и още няколко от най-трудните турове за катерене без изкуствени опорни точки. Малко след това заминах за Колорадо и там изкатерих “Psycho”. “Genesis” и “Rainbow Wall”. Последният маршрут по онова време беше най-трудният в Колорадо и аз направих второто му изкачване. Три години по-късно, през 1987-а, пристигнах в Щатите направо от Япония с Ули Вийсмайер. С него пътешествахме по света, работейки над книгата “Rock around the World”. Най-напред се отправихме към Лас Вегас, където направих първо изкачване по “Desert Gold” (5.13a). След това се насочихме към Смит Рок (Орегон), където преминах “The east face of the monkey face” и още няколко много интересни тура. Но поради голямата жега не успях да се справя с “To bolt or not to be”. Този тур се огрява още от първите лъчи на слънцето и заради това не можех да пробвам силите си дори рано сутрин. Но за сметка на това там срещнахме Тод Скинър, който ни посочи възможността за “класическо” изкатерване на Salathe Wall. Затова решихме да заминем за Йосемити и да опитам решаването на този проблем. Скинър ни каза, че едно от ключовите места ще бъде преодоляването на траверса към мястото на пандюла към Hollow Flake. Но този пасаж ни “пусна” без никакви проблеми, но ми се опря винкелът, свързващ The Ear и El Cap Spire. По-късно Скинър и Пол Пайана се справиха с това място, като леко го заобиколиха. Аз не успях да го премина и реших да насоча вниманието си към горната част на тура. За съжаление не можах да преодолея и пасажа, който извежда до The Roof. По това време вече силите ми бяха доста изцедени, защото не бяхме взели със себе си достатъчно вода. Имаше много да се желае и от планирането на хранителните запаси. В крайна сметка просто довършихме тура. А за мене вече беше ясно, че преминаването на маршрута без изкуствени опорни точки може да стане с далеч повече усилия и след няколко опита. Това мнение беше потвърдено от Тод Скинър-Пол Пайана и Алекс Хубер.
Мислил ли си за връщане към Salathe, или твоята мотивация отслабна, след като на следващата година Скинър и Пайана изкатериха тура чисто?
- Не бих казал. Но не ми харесваше цялата дискусия около Salathe. Наистина, Алекс Хубер направи първо изкатерване в стил RP. Но не е fair да се твърди, че Пайана и Скинър не са преодолели стената и не са изкачили тура без изкуствени опорни точки. Моето внимание и сега е концентрирано върху преминаването на най-трудните маршрути, но имам други цели, върху които искам да се концентрирам, преди да се върна в Йосемити. “Класическото” катерене по Ел Кап не е чак толкова интересно за мене, защото кажи-речи всяка от тамошните пукнатини е изкатерена без изкуствени опорни точки. Там има толкова варианти, комбинации от турове, които ме карат да мисля, че това не е точното място, ако човек наистина търси нещо ново и непознато. Ако успея да премина Salathe, това ще бъде за удоволствие.
Спомена още няколко тура, изкатерени по време на тази визита – “The East Face the Monkey Face”, “Desert Gold”. Кой от тях е оставил у тебе най-ярки спомени?
- “Monkey Face” беше повторение на тура на Алън Уотс, по това време вторият по трудност в района. На свой ред “Desert Gold” беше нещо страшно приятно за мене, защото преди това нямах никакъв опит от чисто катерене по такъв тип пукнатини. А това е идеална пукнатина, пресичаща таван. И няма нищо чудно, че се наложи много сериозно да се боря с нея. Плюс това при първия опит тръгнах без да съм облепил ръцете си и загубих доста кожа по дланите, което ме принуди два дни да почивам. В крайна сметка успях – след 45-минутна битка.
Да се върнем в Европа. Когато човек погледне списъка на твоите постижения, изглежда, че – за разлика от катерачи като Гюлих, Алберт, Гуидо Кьостермайер, Адлер, които действаха на широк фронт във Франкенюра – ти не си почитател на немските катерачни райони.
- Така е. Но причината не е моето нежелание да се катеря във Франкенюра. Просто катеренето в този район е твърде специфично – за да се чувстваш комфортно, трябва да си страшно добър в задържането на малки дупчици. Аз не съм силов тип катерач. Разбира се, имам много добра издръжливост, но не максимална сила. Затова Франкенюра, с характера на своите маршрути, не предлага катеренето, което харесвам. Там или правиш дадено движение, или – не. Т. е. не си в състояние да изкатериш дадения маршрут. Всичко се свежда до това. Затова насочих вниманието си повече към районите в Италия, Испания или Южна Франция, особено към Вердон.
Ти беше един първите катерачи в света, преминал OS 8b и си един от малкото, редовно преодолявали в този стил турове 8a и 8a+. Какво според тебе е най-важното при катерене “от пръв поглед”? Може ли това умение да бъде тренирано и придобито, или е въпрос на талант и вродени заложби?
- Катеренето OS за мене е главната, “кралската” разновидност на спортното катерене. За да преминеш даден труден маршрут от пръв опит, трябва да си постигнал съчетание на редица умения – сила, издръжливост, психическа устойчивост, най-сетне силна вяра в собствените възможности. Необходим е и талант, защото ако не разчиташ движенията си, още преди да си докоснал скалата, трябва да забравиш за добрия резултат. За мене най-добрият катерач е този, който прави трудни изкатервания OS на различни и разнородни обекти по целия свят. Според този критерий необикновено високо ценя Крис Шарма и Дейв Греъм, но най-пълно на представата ми отговоря Юджи Хираяма.
Нека поговорим за негативните аспекти на спортното катерене. Винаги много остро си се противопоставял на опитите за изчукване на стъпки и хватки. Как смяташ – пораснало ли е съзнанието на алпийската общност в сравнение с 80-те години на ХХ век?
- Разбира се. Изчукването на стъпки и хватки беше груба грешка и аз никога не съм се уморявал да повтарям, че то насочва катеренето към задънена улица. По същия начин както някога е била “ерата на диретисимите”. Ако не си в състояние да се удържиш на хватката, трябва да се върнеш вкъщи и да продължиш да тренираш, за да успееш следващия път. Ако вместо това решиш да уголемиш тази хватка, това означава край на съзидателността и ограбване на този проблем от по-младите поколения. Такива действия са абсолютно нечестни. Това беше модерно някога. Но ако днес някой се занимава с “каменоделство”, се сблъсква с категоричната реакция на отрицание и отхвърляне. Всичко е много просто – ако не си в състояние да преминеш някой тур, просто тренирай. Или го остави на някой, който е по-добър.
A propos тренировките. Прилагаше ли научен подход в тренировъчни процес по времето, когато участваше в състезания?
- Винаги съм обичал да тренирам. Но като че ли винаги – катерейки. Подготвяйки се за състезания, просто се катерех по скални турове. Избирах маршрут и го преминавах няколко пъти по ред – до момента, в който вече не можех да го изкатеря от умора. След това се премествах на следващ, по-лесен тур – и всичко се повтаряше отначало. Мога да кажа, че винаги тежко тренирах, но това не беше ефективен начин на подготовка. Волфганг Гюлих правеше това далеч по-методично, стараеше се да експериментира, да опитва различни начини. А аз просто импровизирах, опирайки се на интуицията си. Никога не съм си водел някакви бележки или тренировъчен дневник. Щом се събудех сутринта и се чувствах добре, се стараех да изцедя всичко от себе си.
През 80-те години съм чувал мнението, че не си се отказвал от вдигането на “железа”. Значи не е било вярно?
- Не съвсем. Всяка година посвещавах известно време на тренировки под покрив. Но не много. По времето, когато участвах в състезания – т. е. занимавах се със “състезателно катерене” – се катерех главно по естествени скали. Пътувах от един район до друг – за следващия старт. И катерех толкова интензивно, колкото можех.
Стигнахме и до състезанията – те бяха важен етап в твоята кариера. Но сигурно си бил силно разочарован от атмосферата на състезанията в Бардонечия, за да ги коментираш с думите: “Цялата работа ми мирише на перверзия. Не си вече катерач, а клоун, който забавлява публиката. Освен това цари отвратителна атмосфера на съперничество. От друга страна парите са сериозна примамка. Въпреки това в бъдеще няма да участвам в този цирк”. Но въпреки тази декларация още няколко години беше участник в състезания по катерене. Каква беше мотивацията ти?
- Истината е, че много-много не ми се ходеше в Бардонечия. Но Ули Вийсмайер ме убеждаваше, че съм в добра форма и си струва да отида, за да видя за какво става въпрос. От своя страна Ули искаше да направи снимки. И се оказа, че добре понасям психическото натоварване при състезанията за “скорост” пред очите на публика. Но по-късно стигнах до извода, че това не е предпочитаната от мене разновидност на катеренето. Исках да се катеря за себе си, да избирам маршрути каквито искам аз и да ги преминавам по начин, който ми харесва. Затова загубих интерес към състезанията.
А иначе медиите напълно се побъркаха. Стигнаха до извода, че имаме нова “разновидност на алпинизма”, че най-сетне съществува възможност за непосредствено сравняване на нивото на катерачите. Бързо се заговори и за “нова олимпийска дисциплина”. Резултат от този шум бе възникването на възможността да се живее от катеренето. Намерих си спонсори и получавах доходи под формата на хонорари за победите. И в този момент си зададох въпроса: “Защо пък не?” Дадох си сметка, че това е фантастично – можех да се катеря, да правя това, за което имам желание, и да получавам пари за това. Това беше идеалната ситуация.
Но страшно внимавах да не се окажа в положение да ме манипулират треньори и мениджъри или пък хора, които си нямат понятие какво е катерене. Винаги се стараех да избягвам каквато и да било форма на зависимост от някого или от нещо и да бъда свободен човек. Разбира се, принуден бях да стартирам в състезанията, но между тях бях напълно свободен човек и се катерех по начин, който аз избирах.
“Не помня нито една своя победа на състезанията, но в съзнанието ми е живо почти всяко планинско приключение”. Казвал си това в не едно интервю. Може би все пак има някой спомен от кариерата ти на състезател, който е оцелял в главата ти?
- До известна степен - първата победа в Бардонечия. Първо, това беше изцяло ново за мене преживяване в една област, която до този момент ми беше абсолютно непозната. Второ, по това време бях все още неизвестен катерач, мога да кажа – напълно неизвестен. В състезанието стартираха всички от големите, на които се възхищавах – Курт Алберт, Волфганг Гюлих, Маноло, а така също френските звезди Дидие Рабуту и Жаки Годоф. Всичко се разви идеално – бидейки неизвестен и непознат, не изпитвах никакво притеснение. През цялото време бях абсолютно спокоен. И в крайна сметка се оказах първи! Беше като сън. Спомням си как стъпих на най-високото стъпало на стълбичката за награждаване и бях затрупан от подаръци – въже, раница и т. н. Отворих бутилката шампанско, която ми подадоха и бях щастлив до степен да не мога да повярвам в случващото се. Всичко ми изглеждаше нереално.
Спомням си, че се връщах у дома с моя стар ван “Фолксваген”. Беше неделя вечерта и в понеделник сутринта трябваше да съм на работа. За съжаление колата ми се повреди на магистралата в Италия и закъснях за работа. Имах страшни неприятности. Обяснявах, но никой не искаше да ме слуша с аргумента, че по време на уикендите винаги имам проблеми.
Тогава още не знаех това, но от този момент станах лидер на новото катерачно поколение. Скоро след това моите снимки бяха на кориците и по страниците не само на алпийските, но и на спортните и на останалите списания. Давах страшно много интервюта и много бързо станах широко известен и добре познат. Превърнах се в звезда.
Твърдиш, че “златният век” на състезателното катерене си е отишъл безвъзвратно. И никога няма да се върне. Интересуваш ли се какво става в сферата на световното състезателно катерене? Не се ли е променило мнението ти?
- Моето мнение не се е променило. И няма как да се промени. Състезанията промениха света на катеренето. След първите две години започна масов строеж на катерчани стени. Днес те не биха били толкова, ако не бяха състезанията през 1985 г. Този “бум” стана причина функционерите да започнат много бързо – още по-точно прекалено бързо – да говорят за влизане на състезателното катерене в списъка на олимпийските спортове. В същото време за страничния зрител състезателното катерене е скучен спорт, тъй като всички състезатели катерят един и същ маршрут и трябва да си единствено катерач, за да разбереш за какво става дума и защо един е стигнал по-високо, а пък другият е паднал по-рано. Продължавам да мисля, че времето през което участвах в състезания, беше “златен век” дори и заради сериозните парични суми – в сравнение със сегашните – които получавахме за победа. Това се отнася и за посещаемостта на състезанията – зала “Берси” в Париж се пълнеше докрай. И на Rock Master в Арко идваха тълпи, а не както днес. Хората стояха на улицата, за да гледат това състезание. Мисля, че тези времена за отминали окончателно и безвъзвратно.
Т. е. не вярваш, че състезателното катерене може да стане олимпийски спорт?
- Не може да стане олимпийски спорт. Може би боулдърингът има известен шанс, но и това е малко вероятно.
С успех си съперничеше с две поколения от най-добрите състезатели. Когато започваше, твои конкуренти бяха Патрик Адленже, Дидие Рабуту, Джери Мофът. А когато приключваше – Франсоа Льогран, Юджи Хираяма и др. от поколението, което зае водеща позиция след оттеглянето ти. Но се говори, че времената, през които участвахте ти, Джери и останалите, са били най-интересни, най-колоритни, най-вълнуващи и най-зрелищни, че единствено тогава е имало истински индивидуалности. Имаш ли такова чувство?
- По това време се състезаваха най-добрите катерачи в света – Рон Коък, Джери Мофът, Бен Муун, Дидие Рабуту, Марк льо Менестрел. Всички тези големи фигури, бяха познати от кориците на най-големите списания. Но не толкова заради успехите си в състезанията, а заради маршрутите, които прокарваха и катереха по скалните обекти. Когато днес гледам състезания, не познавам повечето от състезателите, които са отлични катерачи и обикновено – много мили хора. Но всяка година се появяват или си отиват. В един сезон е добър един, на следващия – друг. Виждам, че на челните места имената се променят, но не мога да запомня нито едно лице. По мое време такива фигури като Рон Коък или Патрик Адленже бяха познати от вестниците, списанията, телевизията. Много е тежко да се правят сравнения. Направо е невъзможно. Днес в състезателното катерене няма такива звезди.
През 1993 г. реши да се откажеш от състезателното катерене. Трудно ли беше това решение? Имаше ли съмнения?
- Единственото съмнение идваше от това, че исках да завърша кариерата си като световен шампион. За съжаление на ISPO 1993 г. заех второ място. Но трябва да припомня, че една година по-рано бях започнал да работя върху изкачване на “Des Kaisers Neue Kleider”. Това събитие има много общо с решението ми да се откажа от състезателна дейност. В момента, в който започнах да се занимавам с новия тур, веднага ми стана ясно, че точно това е нещото, което бих искал да правя в бъдеще. Пак по същото време се появи ново поколение начело с Франсоа Льогран и други състезатели и разбрах, че вече ми липсват мотивацията и възможностите да си съпернича с тях. Интересуваше ме само най-високото място на подиума. Ако се класирах втори или трети, знаех че някъде съм допуснал грешка и следващия път трябва да я отстраня. Като започнах усилията по “Des Kaisers Neue Kleider”, бях толкова концентриран, толкова мотивиран и толкова потънал в проблема, че решението да се откажа от състезателна дейност беше много просто. А и от началото на кариерата ми по-близо до сърцето ми бяха истинското катерене и скалите, а не състезанията.
Над “Des Kaisers Neue Kleider” работи много дълго. Започна през 1992 г. Продължи и през 1993-а, но ти попречи контузия на коляното. Най-сетне – през 1994 г. – успя да преминеш последователно всички въжета. Допускам, че това толкова дълго време, посветено на този тур, е причина той да заема особено място в сърцето ти. Съгласен ли с това предположение?
- Разбира се. С тази разлика, че през 1993 г. ми попречи не моето контузено коляно, а инцидентът, на който стана жертва Волфганг Мюлер по време на катерене по лед. Той бе ударен в главата от камък. Последиците бяха сериозни - въпреки каската. Днес той не вижда с едното око. Но тогава беше в кома и се бореше за живота си. Заради това – веднага след злополуката – стана ясно, че няма да можем да завършим започнатия тур заедно. Това е причината нещата да не помръднат напред през цялата 1993 г. През следващата година започнах да ходя на тура с нов партньор – Лео Райцнер. Лео беше студент и имаше доста свободно време. Един ден ми предложи да се опитаме да преминем “Des Kaisers Neue Kleider” в стил RP. Попитах го дали е сигурен в това, което казва, защото можеше да се окаже, че започваме твърде дълго “пътешествие”. Давах си сметка, че ни предстои сериозна битка, състояща се от многобройни опити. Отговори ми, че е готов. Обещах му, че ако издържи край мене до края, ще му подаря чудесния си нов маунтин байк. Спомням си, че остана страшно доволен. В крайна сметка изкатерването на тура ни струваше 30 опита.
Кога ти дойде идеята да изкачиш другите два тура от “екстремната тройка”, която се появи през 1994 г.?
- Дойде ми на ум веднага, след като чух за останалите два маршрута. Разбирах, че такава колекция е много сериозно предизвикателство. Това категорично бяха трите най-трудни тура в света, изкачени без употреба на изкуствени опорни точки в планински условия. Помислих, че за топ-катерачите справянето с тази “класическа трилогия” трябва да е очевидна цел. Но когато установих, че никой не се е втурнал да я изкатери, си дадох сметка, че няма място за бързане. Но се мина известна време и нещата се промениха. Най-напред Петер Шефлер повтори “Silbergeier”. После се появи Йорг Андреас, който много бързо се справи с “End of Silence” и веднага след това се насочи към “Silbergeier” и също успя. Аз преминах “Silbergeier” малко преди него и реших да посветя малко повече усилия на “End of Silence”. Но турът не ми хареса. Катеренето по него не е особено приятно. Когато Андреас премина “Silbergeier”, си помислих, че щом “Silbergeier” и “End of Silence” са му отнели по три дни, за “Des Kaisers Neue Kleider” ще му трябва най-много седмица. През лятото го срещнах и го попитах какво става. Каза ми, че турът е доста по-труден от другите два и има сериозни проблеми. Тогава проумях, че все още имам шанс и веднага се отправих към Берхтесгаденските Алпи, за да премеря сили с “End of Silence”. Изкатерването ми отне няколко дни. По този начин завърших цялата трилогия. След мене същото направи и австриецът Харалд Бергер.
Имаше конфликт с братята Хубер на тема преоценка на категории. За какво ставаше въпрос?
- Всички – Томас Хубер, Беат Камерландер и аз – изкачихме своите турове през 1994 г. Оценката и на трите беше 8b+. Безусловно най-труден беше “Des Kaisers Neue Kleider”. Но нямахме съмнение, че ако най-трудният пасаж е от 8b+ категория, то и оценката на целия тур трябва да е същата. Но тогава Томас Хубер публикува нови факти около своя тур, заявявайки, че това е първата “осмица це” в Алпите. За мене това беше неразбираемо, тъй като по целия маршрут нямаше пасаж с такава трудност, а най-трудното въже беше 8b+. Имахме много сериозен спор по този въпрос на изложението ISPO в Мюнхен. Той ми каза, че е сменил категорията на тура, защото най-трудното въже на “End of Silence” трябва да бъде преминато след няколко предишни “много яки” дължини и че трудностите се “сумират” – както е на маршрутите по обекти с малка надморска височина. Но аз твърдях, че маршрут в планината, по който няма пасаж 8с, не може да се рекламира като “осмица це”. И че неговият подход много повече прилича на промоция и реклама и няма нищо общо с теоретичните разсъждения.
Говорихме за трудността на туровете от “Трилогията”. Нека сега поговорим за красотата и очарованието им. Преди време беше казал, че най-много ти харесва “Silbergeier”.
- Без съмнение. Това е прекрасен тур по невероятна скала. Катеренето по него има уникален характер. Едновременно е атлетично и изключително технично. Освен това има красиво обкръжение и е на южна стена. От всяко място по тура се откриват великолепни изгледи. Особено ефектно е мястото за осигуровка преди последното въже.
Как мислиш – може ли към класата на маршрутите от трилогията да бъде причислен и “Hotel Supramonte”?
- Мисля, че е по-лесен от всичките, защото всяка част от “Трилогията” е много технична. Катеренето по “Hotel Supramonte” е много силово, много атлетично. Скалата е друга. Маршрутът е надвесен и движенията не са толкова комплицирани. Преминах тура в стила на неговия автор – Роландо Лархер, т. е. не съм катерил ключовото място без изкуствени опорни точки.
Изглежда, че този тур има характер, който повече пасва на днешните спортни катерачи.
- Така е. Наистина е страшно експониран и въздушен по време на рапелите. Но няма нищо общо с истинското катерене в планината. Лишен е от подход до стената и я няма атмосферата. С една дума – това е чудесен тур, но е трудно да бъде сравняван с който и да било от “Трилогията”.
Тази първа част от интервюто със Щефан Гловач се публикува с любезното съгласие на автора му
Пьотр Дрождж
и редакцията на списание “Гури” (“Góry, брой 03/ 2006)
Към предишен материал за Гловач в climbingguidebg.com
Катерачните ти корени са свързани с планината, което е характерно за хората от твоето поколение. Какво влияние имаше този факт върху по-нататъшната ти кариера?- Така е. Узрявайки като катерач, действах в планините. Т. е. започнах от това да съм алпинист. Това начало бе необикновено важно за мене, тъй като в катеренето виждах не само спорт, но също други, много по-важни аспекти – възможност да пребивавам в лоното на природата, да се справям с критични ситуации и т. н.
В ранните години на своята кариера си катерил главно в масива Ветерщайн. Тогава най-често партньор ти е бил Бернхард Шмид. Какво си спомняш от това време?
- Това беше огромно приключение. Започвахме да катерим само на класика и се опитвах да преминавам редица турове от много въжета без изкуствени опорни точки. Беше изключително вълнуващо, защото за осигуровка използвахме стари клинове в не най-добро състояние. Между тях поставяхме свои клеми и френдове. Спомням си това време с умиление и носталгия. Хубави времена бяха! И през ум не ми минаваше да се занимавам с катерене професионално. Просто цялото си свободно време посвещавах на своята катерачна страст. Обикновено пребивавах в хижата “Оберрайнталхюте”. Нямах кола и до мястото, откъдето започваше дългото час и половина изкачване до хижата, стигах с колело. Бях там всеки уикенд и след известно време преминах всички тамошни маршрути без изкуствени опорни точки.
В началото на твоята катерачна кариера имал ли си идоли, хора, които да те вдъхновяват?
- Моята първа среща с катеренето беше, когато видях Тони Янироу да катери в Джошуа Трий. Още бях ученик и съзрях тази снимка в един павилион за вестници, на корицата на списание “Алпинизмус”. Бях смаян! Струваше ми се, че това не може да е истина, че не може да се катери по този начин. Това беше моят първи сблъсък с катеренето и се оказах подвластен на магията му от пръв поглед. По-късно все повече се интересувах от тази тема и се оказа, че само на 100 км северно от моя дом, във Франкенюра, Курт Алберт и Волфганг Гюлих вече правят “деветки”, докато аз катеря “четворки” и “петици” в Алпите. Веднага интересът ми се пренасочи от Алпите към скалните обекти с малка надморска височина във Франкенюра и Пфалц. От тези момент нататък, тези, които ме вдъхновяваха, бяха Волфганг Гюлих и Курт Алберт. Те станаха моите кумири.
От перспективата на времето как оценяваш конфликта между катеренето и образованието, който винаги е представлявал проблем за младите катерачи? В твоята книга “Rock around the World” споменаваш, че ти също не си успял да избягаш от него...
- Този конфликт е съществувал и ще съществува винаги. Когато си “зависим” (в добрия смисъл на тази дума) от такъв спорт, какъвто е катеренето, той много бързо става твоя житейска философия. Тогава започваш да се стремиш към свобода и търсиш възможности да пътуваш по света, за да се катериш на различни места. И подчиняваш на това всичките си житейски планове. За съжаление, това много трудно се съгласува с училището и образованието.
Спомена пътешествията. Горе-долу по времето, когато си започвал да се катериш, се появиха хора, които често бяха наричани “visitor climbers”. Такива бяха Джери Мофът, Ким Каригън, Волфганг Гюлих. Може ли да се каже – като си послужим със сравнението на Волфганг – че си използвал катеренето като своеобразно “транспортно” средство, за да посещаваш различни места по света, веднага след като си се заинтересувал от скалното катерене?
- Не, защото тогава бях все още тийнейджър и ако става дума за пътешествия, бях изцяло зависим от други хора. Когато изкарах книжка, вече имах кола. Точно в деня, в който издържах изпита, се качих на предварително подготвения автомобил и отпраших право към Биукс в Южна Франция, където катерих цял месец. Това беше началото на моите пътешествия. Катеренето – според определението на Волфганг – винаги е било за мене средство за пътешестване и продължава да бъде моя житейска философия. Не се концентрирам върху определен район, а пътувам и катеря в най-различни кътчета на света.
 |
| Роберт Яспер и Щефан Гловач (отзад) по Ел Муралон в Патагония |
- Веднага искам да подчертая, че моето възприятие беше малко по-различно. Аз винаги съм разглеждал катеренето като форма на съперничество. Ако някой беше прокарал много труден маршрут, както беше в случая с Гюлих и неговия тур “Pinks in the gym” от 1985 г. (тогава най-трудния в света), аз исках да го повторя. Имах мотивацията да изкатеря още по-трудни маршрути. Разбира се, можеш да се наслаждаваш на атмосферата, но щом си спортист и искаш да се представиш добре, наистина трябва да бъдеш концентриран максимално. Моята страст към съперничество винаги ме подтиква да се състезавам, да доказвам, че съм по-добър от останалите, да преодолявам OS маршрути, които не са били преминавани в този стил, да изкатервам по-бързо познати маршрути или да прокарвам нови. За мене такъв подход е нормален. Просто такъв ми е характерът.
На “Pinks in the gym” води истинска битка...
- Така е. Това беше истинска епопея. Този маршрут беше екстремно труден за мене. Дори при най-добри условия. А по времето, когато правех своите опити, беше толкова горещо, че не можехме да се докоснем до него през деня. Трябваше да ставаме сутрин в 4 часа и да катерим от 6 до 9. Опитите си правех само много рано сутрин и нощем, защото вечер скалата все още беше така силно нагрята, че не можех да я докосна. Там прекарах страшно много време – над 20 дни. Но все пак тогава това беше най-трудният маршрут в света.
В раздела за Австралия в “Rock around the World” описваш само първото изкатерване по “Lord of the rings”. Оставам с впечатление, че прокарването на този маршрут е било за тебе толкова важно, колкото повторението на “Pinks in the gym”. Дори по-важно.
- Тази линия беше очевидна цел за реализация, защото това беше стар проект на Ким Каригън, който той не бе успял да премине. Говореше се, че трудността му е близка до тази на “Pinks in the gym”, но се оказа, че е мъничко по-лесен. Това беше красив тур и затова беше цел, която се натрапва сама. Освен това там беше малко по-хладно отколкото на “Pinks”, защото се намира в неголямо ждрело и през по-голямата част от деня е в сянка. И понеже беше накован по същия начин както в Германия, го нарекохме “Lord of the rings”.
От Австралия донесе със себе си няколко знаменити снимки от твоите солови изкачвания на Маунт Аръпайлз, направени от Ули Вийсмайер. Имам предвид например “Kachoong” (21), която по-късно отново изкатери соло при снимките на филма “Вик от камък”. Катерил ли си соло по-трудни маршрути, или си избирал за изкатерване в този стил турове със средна трудност?
- Катерил съм соло много турове в Алпите. Във Ветерщайн съм преминавал соло няколко осмици. По време на пребиваването ми в Австралия катерех соло по-лесни маршрути – за удоволствие. Мога да кажа, че никога не съм катерил екстремно трудни турове без осигуровка, защото животът ми е мил. При подобна игра лесно бих могъл да го загубя. В Австралия правех това без много-много да се замислям какво може да се случи. От друга страна, си давах сметка, че насочването към трудни турове е прекалено опасно. Впрочем, в началото на 80-те години никой не катереше соло трудни маршрути. Прелом, своеобразно начало постави Антоан льо Менестрел с “Revelations” (8а) във Великобритания. С това доказа, че е между най-добрите катерачи в света по онова време. Самият аз през 1989 г. паднах 8 метра и възприех това като знак на съдбата, че е време да сложа край на соловото катерене. Ако човек не възприема подобни знаци, има голяма опасност да прекрачи границата.
Разкажи за своята “експедиция” до Япония през 1987 г. Когато разговарях с Юджи Хираяма, ми каза, че от момента, в който си показал своите възможности на скалите в Япония, си станал идол за всички млади катерачи от “Страната на изгряващото слънце”. Какво си запомнил от това пътешествие?
- Беше страшно вълнуващо. Разбира се, много ми хареса и споменатото пътуване из Австралия, но Япония беше нещо съвършено различно. Практически не можехме да пътешестваме сами, затова се оставихме в ръцете на местните ни приятели. В Япония бяхме трима – Изабел Патисие, Ули Вийсмайер и аз. Всичко – пътуване, настаняване, катерене – беше организирано от мой приятел, дистрибутор на “La Sportiva” в Япония. Катерихме основно по крайбрежните скали на Джогисака и в Огоуаяма. Скалите във втория район са гранитни, с великолепни цепки и те страшно ми паснаха. Именно там прокарах най-трудния си маршрут от това пътуване – “Ninja” (5.14a).
Тогава всеки уикенд се появяваше едно много младо момче, което беше необикновено ентусиазирано. Беше ясно, че е невероятно запалено по катеренето. Наблюдавайки го, обаче, сметнахме, че наистина се старае, но никога няма да стане голям катерач, защото не е истински талант. Знаеш ли кое беше това момче? Ами точно Юджи Хираяма.
Звучи почти като виц. Сега нека се пренесем в Северна Америка, която посети същата година. Тогава опита да преминеш на класика Salathe Wall. Беше ли това специално избрана за цел, за която беше тренирал катерене по цепнатини? Или беше резултат на мимолетно хрумване?
- Бях ходил в Щатите и по-рано – през 1984 г. Тогава доста покатерих по тамошните пукнатини и цепки и преминах “Phoenix”, “Crimson Cringe” и още няколко от най-трудните турове за катерене без изкуствени опорни точки. Малко след това заминах за Колорадо и там изкатерих “Psycho”. “Genesis” и “Rainbow Wall”. Последният маршрут по онова време беше най-трудният в Колорадо и аз направих второто му изкачване. Три години по-късно, през 1987-а, пристигнах в Щатите направо от Япония с Ули Вийсмайер. С него пътешествахме по света, работейки над книгата “Rock around the World”. Най-напред се отправихме към Лас Вегас, където направих първо изкачване по “Desert Gold” (5.13a). След това се насочихме към Смит Рок (Орегон), където преминах “The east face of the monkey face” и още няколко много интересни тура. Но поради голямата жега не успях да се справя с “To bolt or not to be”. Този тур се огрява още от първите лъчи на слънцето и заради това не можех да пробвам силите си дори рано сутрин. Но за сметка на това там срещнахме Тод Скинър, който ни посочи възможността за “класическо” изкатерване на Salathe Wall. Затова решихме да заминем за Йосемити и да опитам решаването на този проблем. Скинър ни каза, че едно от ключовите места ще бъде преодоляването на траверса към мястото на пандюла към Hollow Flake. Но този пасаж ни “пусна” без никакви проблеми, но ми се опря винкелът, свързващ The Ear и El Cap Spire. По-късно Скинър и Пол Пайана се справиха с това място, като леко го заобиколиха. Аз не успях да го премина и реших да насоча вниманието си към горната част на тура. За съжаление не можах да преодолея и пасажа, който извежда до The Roof. По това време вече силите ми бяха доста изцедени, защото не бяхме взели със себе си достатъчно вода. Имаше много да се желае и от планирането на хранителните запаси. В крайна сметка просто довършихме тура. А за мене вече беше ясно, че преминаването на маршрута без изкуствени опорни точки може да стане с далеч повече усилия и след няколко опита. Това мнение беше потвърдено от Тод Скинър-Пол Пайана и Алекс Хубер.
Мислил ли си за връщане към Salathe, или твоята мотивация отслабна, след като на следващата година Скинър и Пайана изкатериха тура чисто?
- Не бих казал. Но не ми харесваше цялата дискусия около Salathe. Наистина, Алекс Хубер направи първо изкатерване в стил RP. Но не е fair да се твърди, че Пайана и Скинър не са преодолели стената и не са изкачили тура без изкуствени опорни точки. Моето внимание и сега е концентрирано върху преминаването на най-трудните маршрути, но имам други цели, върху които искам да се концентрирам, преди да се върна в Йосемити. “Класическото” катерене по Ел Кап не е чак толкова интересно за мене, защото кажи-речи всяка от тамошните пукнатини е изкатерена без изкуствени опорни точки. Там има толкова варианти, комбинации от турове, които ме карат да мисля, че това не е точното място, ако човек наистина търси нещо ново и непознато. Ако успея да премина Salathe, това ще бъде за удоволствие.
Спомена още няколко тура, изкатерени по време на тази визита – “The East Face the Monkey Face”, “Desert Gold”. Кой от тях е оставил у тебе най-ярки спомени?
- “Monkey Face” беше повторение на тура на Алън Уотс, по това време вторият по трудност в района. На свой ред “Desert Gold” беше нещо страшно приятно за мене, защото преди това нямах никакъв опит от чисто катерене по такъв тип пукнатини. А това е идеална пукнатина, пресичаща таван. И няма нищо чудно, че се наложи много сериозно да се боря с нея. Плюс това при първия опит тръгнах без да съм облепил ръцете си и загубих доста кожа по дланите, което ме принуди два дни да почивам. В крайна сметка успях – след 45-минутна битка.
Да се върнем в Европа. Когато човек погледне списъка на твоите постижения, изглежда, че – за разлика от катерачи като Гюлих, Алберт, Гуидо Кьостермайер, Адлер, които действаха на широк фронт във Франкенюра – ти не си почитател на немските катерачни райони.
- Така е. Но причината не е моето нежелание да се катеря във Франкенюра. Просто катеренето в този район е твърде специфично – за да се чувстваш комфортно, трябва да си страшно добър в задържането на малки дупчици. Аз не съм силов тип катерач. Разбира се, имам много добра издръжливост, но не максимална сила. Затова Франкенюра, с характера на своите маршрути, не предлага катеренето, което харесвам. Там или правиш дадено движение, или – не. Т. е. не си в състояние да изкатериш дадения маршрут. Всичко се свежда до това. Затова насочих вниманието си повече към районите в Италия, Испания или Южна Франция, особено към Вердон.
Ти беше един първите катерачи в света, преминал OS 8b и си един от малкото, редовно преодолявали в този стил турове 8a и 8a+. Какво според тебе е най-важното при катерене “от пръв поглед”? Може ли това умение да бъде тренирано и придобито, или е въпрос на талант и вродени заложби?
- Катеренето OS за мене е главната, “кралската” разновидност на спортното катерене. За да преминеш даден труден маршрут от пръв опит, трябва да си постигнал съчетание на редица умения – сила, издръжливост, психическа устойчивост, най-сетне силна вяра в собствените възможности. Необходим е и талант, защото ако не разчиташ движенията си, още преди да си докоснал скалата, трябва да забравиш за добрия резултат. За мене най-добрият катерач е този, който прави трудни изкатервания OS на различни и разнородни обекти по целия свят. Според този критерий необикновено високо ценя Крис Шарма и Дейв Греъм, но най-пълно на представата ми отговоря Юджи Хираяма.
Нека поговорим за негативните аспекти на спортното катерене. Винаги много остро си се противопоставял на опитите за изчукване на стъпки и хватки. Как смяташ – пораснало ли е съзнанието на алпийската общност в сравнение с 80-те години на ХХ век?
- Разбира се. Изчукването на стъпки и хватки беше груба грешка и аз никога не съм се уморявал да повтарям, че то насочва катеренето към задънена улица. По същия начин както някога е била “ерата на диретисимите”. Ако не си в състояние да се удържиш на хватката, трябва да се върнеш вкъщи и да продължиш да тренираш, за да успееш следващия път. Ако вместо това решиш да уголемиш тази хватка, това означава край на съзидателността и ограбване на този проблем от по-младите поколения. Такива действия са абсолютно нечестни. Това беше модерно някога. Но ако днес някой се занимава с “каменоделство”, се сблъсква с категоричната реакция на отрицание и отхвърляне. Всичко е много просто – ако не си в състояние да преминеш някой тур, просто тренирай. Или го остави на някой, който е по-добър.
A propos тренировките. Прилагаше ли научен подход в тренировъчни процес по времето, когато участваше в състезания?
- Винаги съм обичал да тренирам. Но като че ли винаги – катерейки. Подготвяйки се за състезания, просто се катерех по скални турове. Избирах маршрут и го преминавах няколко пъти по ред – до момента, в който вече не можех да го изкатеря от умора. След това се премествах на следващ, по-лесен тур – и всичко се повтаряше отначало. Мога да кажа, че винаги тежко тренирах, но това не беше ефективен начин на подготовка. Волфганг Гюлих правеше това далеч по-методично, стараеше се да експериментира, да опитва различни начини. А аз просто импровизирах, опирайки се на интуицията си. Никога не съм си водел някакви бележки или тренировъчен дневник. Щом се събудех сутринта и се чувствах добре, се стараех да изцедя всичко от себе си.
През 80-те години съм чувал мнението, че не си се отказвал от вдигането на “железа”. Значи не е било вярно?
- Не съвсем. Всяка година посвещавах известно време на тренировки под покрив. Но не много. По времето, когато участвах в състезания – т. е. занимавах се със “състезателно катерене” – се катерех главно по естествени скали. Пътувах от един район до друг – за следващия старт. И катерех толкова интензивно, колкото можех.
Стигнахме и до състезанията – те бяха важен етап в твоята кариера. Но сигурно си бил силно разочарован от атмосферата на състезанията в Бардонечия, за да ги коментираш с думите: “Цялата работа ми мирише на перверзия. Не си вече катерач, а клоун, който забавлява публиката. Освен това цари отвратителна атмосфера на съперничество. От друга страна парите са сериозна примамка. Въпреки това в бъдеще няма да участвам в този цирк”. Но въпреки тази декларация още няколко години беше участник в състезания по катерене. Каква беше мотивацията ти?
- Истината е, че много-много не ми се ходеше в Бардонечия. Но Ули Вийсмайер ме убеждаваше, че съм в добра форма и си струва да отида, за да видя за какво става въпрос. От своя страна Ули искаше да направи снимки. И се оказа, че добре понасям психическото натоварване при състезанията за “скорост” пред очите на публика. Но по-късно стигнах до извода, че това не е предпочитаната от мене разновидност на катеренето. Исках да се катеря за себе си, да избирам маршрути каквито искам аз и да ги преминавам по начин, който ми харесва. Затова загубих интерес към състезанията.
А иначе медиите напълно се побъркаха. Стигнаха до извода, че имаме нова “разновидност на алпинизма”, че най-сетне съществува възможност за непосредствено сравняване на нивото на катерачите. Бързо се заговори и за “нова олимпийска дисциплина”. Резултат от този шум бе възникването на възможността да се живее от катеренето. Намерих си спонсори и получавах доходи под формата на хонорари за победите. И в този момент си зададох въпроса: “Защо пък не?” Дадох си сметка, че това е фантастично – можех да се катеря, да правя това, за което имам желание, и да получавам пари за това. Това беше идеалната ситуация.
Но страшно внимавах да не се окажа в положение да ме манипулират треньори и мениджъри или пък хора, които си нямат понятие какво е катерене. Винаги се стараех да избягвам каквато и да било форма на зависимост от някого или от нещо и да бъда свободен човек. Разбира се, принуден бях да стартирам в състезанията, но между тях бях напълно свободен човек и се катерех по начин, който аз избирах.
“Не помня нито една своя победа на състезанията, но в съзнанието ми е живо почти всяко планинско приключение”. Казвал си това в не едно интервю. Може би все пак има някой спомен от кариерата ти на състезател, който е оцелял в главата ти?
- До известна степен - първата победа в Бардонечия. Първо, това беше изцяло ново за мене преживяване в една област, която до този момент ми беше абсолютно непозната. Второ, по това време бях все още неизвестен катерач, мога да кажа – напълно неизвестен. В състезанието стартираха всички от големите, на които се възхищавах – Курт Алберт, Волфганг Гюлих, Маноло, а така също френските звезди Дидие Рабуту и Жаки Годоф. Всичко се разви идеално – бидейки неизвестен и непознат, не изпитвах никакво притеснение. През цялото време бях абсолютно спокоен. И в крайна сметка се оказах първи! Беше като сън. Спомням си как стъпих на най-високото стъпало на стълбичката за награждаване и бях затрупан от подаръци – въже, раница и т. н. Отворих бутилката шампанско, която ми подадоха и бях щастлив до степен да не мога да повярвам в случващото се. Всичко ми изглеждаше нереално.
Спомням си, че се връщах у дома с моя стар ван “Фолксваген”. Беше неделя вечерта и в понеделник сутринта трябваше да съм на работа. За съжаление колата ми се повреди на магистралата в Италия и закъснях за работа. Имах страшни неприятности. Обяснявах, но никой не искаше да ме слуша с аргумента, че по време на уикендите винаги имам проблеми.
Тогава още не знаех това, но от този момент станах лидер на новото катерачно поколение. Скоро след това моите снимки бяха на кориците и по страниците не само на алпийските, но и на спортните и на останалите списания. Давах страшно много интервюта и много бързо станах широко известен и добре познат. Превърнах се в звезда.
Твърдиш, че “златният век” на състезателното катерене си е отишъл безвъзвратно. И никога няма да се върне. Интересуваш ли се какво става в сферата на световното състезателно катерене? Не се ли е променило мнението ти?
- Моето мнение не се е променило. И няма как да се промени. Състезанията промениха света на катеренето. След първите две години започна масов строеж на катерчани стени. Днес те не биха били толкова, ако не бяха състезанията през 1985 г. Този “бум” стана причина функционерите да започнат много бързо – още по-точно прекалено бързо – да говорят за влизане на състезателното катерене в списъка на олимпийските спортове. В същото време за страничния зрител състезателното катерене е скучен спорт, тъй като всички състезатели катерят един и същ маршрут и трябва да си единствено катерач, за да разбереш за какво става дума и защо един е стигнал по-високо, а пък другият е паднал по-рано. Продължавам да мисля, че времето през което участвах в състезания, беше “златен век” дори и заради сериозните парични суми – в сравнение със сегашните – които получавахме за победа. Това се отнася и за посещаемостта на състезанията – зала “Берси” в Париж се пълнеше докрай. И на Rock Master в Арко идваха тълпи, а не както днес. Хората стояха на улицата, за да гледат това състезание. Мисля, че тези времена за отминали окончателно и безвъзвратно.
Т. е. не вярваш, че състезателното катерене може да стане олимпийски спорт?
- Не може да стане олимпийски спорт. Може би боулдърингът има известен шанс, но и това е малко вероятно.
С успех си съперничеше с две поколения от най-добрите състезатели. Когато започваше, твои конкуренти бяха Патрик Адленже, Дидие Рабуту, Джери Мофът. А когато приключваше – Франсоа Льогран, Юджи Хираяма и др. от поколението, което зае водеща позиция след оттеглянето ти. Но се говори, че времената, през които участвахте ти, Джери и останалите, са били най-интересни, най-колоритни, най-вълнуващи и най-зрелищни, че единствено тогава е имало истински индивидуалности. Имаш ли такова чувство?
- По това време се състезаваха най-добрите катерачи в света – Рон Коък, Джери Мофът, Бен Муун, Дидие Рабуту, Марк льо Менестрел. Всички тези големи фигури, бяха познати от кориците на най-големите списания. Но не толкова заради успехите си в състезанията, а заради маршрутите, които прокарваха и катереха по скалните обекти. Когато днес гледам състезания, не познавам повечето от състезателите, които са отлични катерачи и обикновено – много мили хора. Но всяка година се появяват или си отиват. В един сезон е добър един, на следващия – друг. Виждам, че на челните места имената се променят, но не мога да запомня нито едно лице. По мое време такива фигури като Рон Коък или Патрик Адленже бяха познати от вестниците, списанията, телевизията. Много е тежко да се правят сравнения. Направо е невъзможно. Днес в състезателното катерене няма такива звезди.
През 1993 г. реши да се откажеш от състезателното катерене. Трудно ли беше това решение? Имаше ли съмнения?
- Единственото съмнение идваше от това, че исках да завърша кариерата си като световен шампион. За съжаление на ISPO 1993 г. заех второ място. Но трябва да припомня, че една година по-рано бях започнал да работя върху изкачване на “Des Kaisers Neue Kleider”. Това събитие има много общо с решението ми да се откажа от състезателна дейност. В момента, в който започнах да се занимавам с новия тур, веднага ми стана ясно, че точно това е нещото, което бих искал да правя в бъдеще. Пак по същото време се появи ново поколение начело с Франсоа Льогран и други състезатели и разбрах, че вече ми липсват мотивацията и възможностите да си съпернича с тях. Интересуваше ме само най-високото място на подиума. Ако се класирах втори или трети, знаех че някъде съм допуснал грешка и следващия път трябва да я отстраня. Като започнах усилията по “Des Kaisers Neue Kleider”, бях толкова концентриран, толкова мотивиран и толкова потънал в проблема, че решението да се откажа от състезателна дейност беше много просто. А и от началото на кариерата ми по-близо до сърцето ми бяха истинското катерене и скалите, а не състезанията.
Над “Des Kaisers Neue Kleider” работи много дълго. Започна през 1992 г. Продължи и през 1993-а, но ти попречи контузия на коляното. Най-сетне – през 1994 г. – успя да преминеш последователно всички въжета. Допускам, че това толкова дълго време, посветено на този тур, е причина той да заема особено място в сърцето ти. Съгласен ли с това предположение?
- Разбира се. С тази разлика, че през 1993 г. ми попречи не моето контузено коляно, а инцидентът, на който стана жертва Волфганг Мюлер по време на катерене по лед. Той бе ударен в главата от камък. Последиците бяха сериозни - въпреки каската. Днес той не вижда с едното око. Но тогава беше в кома и се бореше за живота си. Заради това – веднага след злополуката – стана ясно, че няма да можем да завършим започнатия тур заедно. Това е причината нещата да не помръднат напред през цялата 1993 г. През следващата година започнах да ходя на тура с нов партньор – Лео Райцнер. Лео беше студент и имаше доста свободно време. Един ден ми предложи да се опитаме да преминем “Des Kaisers Neue Kleider” в стил RP. Попитах го дали е сигурен в това, което казва, защото можеше да се окаже, че започваме твърде дълго “пътешествие”. Давах си сметка, че ни предстои сериозна битка, състояща се от многобройни опити. Отговори ми, че е готов. Обещах му, че ако издържи край мене до края, ще му подаря чудесния си нов маунтин байк. Спомням си, че остана страшно доволен. В крайна сметка изкатерването на тура ни струваше 30 опита.
Кога ти дойде идеята да изкачиш другите два тура от “екстремната тройка”, която се появи през 1994 г.?
- Дойде ми на ум веднага, след като чух за останалите два маршрута. Разбирах, че такава колекция е много сериозно предизвикателство. Това категорично бяха трите най-трудни тура в света, изкачени без употреба на изкуствени опорни точки в планински условия. Помислих, че за топ-катерачите справянето с тази “класическа трилогия” трябва да е очевидна цел. Но когато установих, че никой не се е втурнал да я изкатери, си дадох сметка, че няма място за бързане. Но се мина известна време и нещата се промениха. Най-напред Петер Шефлер повтори “Silbergeier”. После се появи Йорг Андреас, който много бързо се справи с “End of Silence” и веднага след това се насочи към “Silbergeier” и също успя. Аз преминах “Silbergeier” малко преди него и реших да посветя малко повече усилия на “End of Silence”. Но турът не ми хареса. Катеренето по него не е особено приятно. Когато Андреас премина “Silbergeier”, си помислих, че щом “Silbergeier” и “End of Silence” са му отнели по три дни, за “Des Kaisers Neue Kleider” ще му трябва най-много седмица. През лятото го срещнах и го попитах какво става. Каза ми, че турът е доста по-труден от другите два и има сериозни проблеми. Тогава проумях, че все още имам шанс и веднага се отправих към Берхтесгаденските Алпи, за да премеря сили с “End of Silence”. Изкатерването ми отне няколко дни. По този начин завърших цялата трилогия. След мене същото направи и австриецът Харалд Бергер.
Имаше конфликт с братята Хубер на тема преоценка на категории. За какво ставаше въпрос?
- Всички – Томас Хубер, Беат Камерландер и аз – изкачихме своите турове през 1994 г. Оценката и на трите беше 8b+. Безусловно най-труден беше “Des Kaisers Neue Kleider”. Но нямахме съмнение, че ако най-трудният пасаж е от 8b+ категория, то и оценката на целия тур трябва да е същата. Но тогава Томас Хубер публикува нови факти около своя тур, заявявайки, че това е първата “осмица це” в Алпите. За мене това беше неразбираемо, тъй като по целия маршрут нямаше пасаж с такава трудност, а най-трудното въже беше 8b+. Имахме много сериозен спор по този въпрос на изложението ISPO в Мюнхен. Той ми каза, че е сменил категорията на тура, защото най-трудното въже на “End of Silence” трябва да бъде преминато след няколко предишни “много яки” дължини и че трудностите се “сумират” – както е на маршрутите по обекти с малка надморска височина. Но аз твърдях, че маршрут в планината, по който няма пасаж 8с, не може да се рекламира като “осмица це”. И че неговият подход много повече прилича на промоция и реклама и няма нищо общо с теоретичните разсъждения.
Говорихме за трудността на туровете от “Трилогията”. Нека сега поговорим за красотата и очарованието им. Преди време беше казал, че най-много ти харесва “Silbergeier”.
- Без съмнение. Това е прекрасен тур по невероятна скала. Катеренето по него има уникален характер. Едновременно е атлетично и изключително технично. Освен това има красиво обкръжение и е на южна стена. От всяко място по тура се откриват великолепни изгледи. Особено ефектно е мястото за осигуровка преди последното въже.
Как мислиш – може ли към класата на маршрутите от трилогията да бъде причислен и “Hotel Supramonte”?
- Мисля, че е по-лесен от всичките, защото всяка част от “Трилогията” е много технична. Катеренето по “Hotel Supramonte” е много силово, много атлетично. Скалата е друга. Маршрутът е надвесен и движенията не са толкова комплицирани. Преминах тура в стила на неговия автор – Роландо Лархер, т. е. не съм катерил ключовото място без изкуствени опорни точки.
Изглежда, че този тур има характер, който повече пасва на днешните спортни катерачи.
- Така е. Наистина е страшно експониран и въздушен по време на рапелите. Но няма нищо общо с истинското катерене в планината. Лишен е от подход до стената и я няма атмосферата. С една дума – това е чудесен тур, но е трудно да бъде сравняван с който и да било от “Трилогията”.
Тази първа част от интервюто със Щефан Гловач се публикува с любезното съгласие на автора му
Пьотр Дрождж
и редакцията на списание “Гури” (“Góry, брой 03/ 2006)
Към предишен материал за Гловач в climbingguidebg.com
Добави коментар