Александър Костадинов (Алекс) е роден в Стара Загора през 1975 г., кадето е живял постоянно до 1998 г. Член е на местния алпийски клуб от 1994 г. В САЩ живее от 1998 г., като от 2000 г. живее постоянно в Крестед Бют, Колорадо. С катерене се занимава от 1993 г. Ледено, микс и алпийско катеране са истинската му страст. Има множество успешни изкачвания в Rocky Mountain National Park, Teton National Park, The Black Canyonof the Gunnison, Indian Creek, Fisher Towers и много други места.
СМЕТКА БЕЗ КРЪЧМАР
21:00 ч, 22 март, 2003 г.
Клепачите ми натежаваха, светлините на насрещното движение ме дразнеха, радиото ме отегчаваше, никак не ми се шофираше, но за съжаление ми оставаха още 160 км. до Крестед Бют и Лиза, която сигурно вече се притесняваше за мен. Трудно ми бе да си мисля за каквото и да е. Умората постепенно ме поглъщаше. Безопасното ми прибиране се превърна в задача номер едно. Завръщах се от пореден и еднакво неуспешен опит да осъществя един алпийски проект в района на Силвертън, Колорадо. Едно от тези начинания, за които човек рядко намира съгласие вътре в себе си.
Всичко започна в средата на януари, когато една сутрин се събудих с желанието за промяна. До този момент сезона ми вървеше безупречно, като бързо се доближавах до целта си, да водя комфортно ледени маршрути от степен WI6*. През предишните две зими предимно се опитвах да катеря микс но резултатите ми бяха доста непостоянни. Приятели ме посъветваха, че бе необходимо първо да усъвършенствам уменията си на лед, за да мога да постигна нещо повече на микс маршрутите. В началото на този сезон си поставих за цел да извеждам комфортно WI6 и ако бях късметлия да се докосна до магическото WI7. През декември и януари бях безработен, което не се отрази много добре на бюджета ми, но от своя страна ми даде възможност да катеря колко си искам. До към средата на януари вече имах почти петдесет дни катерене на лед и около дузина маршрута от WI6 зад гърба си. Чувствах се в отлична форма и реших да зарежа въжетата, като започнах да работя над психиката си катерейки в стил free solo. За кратко време преминах в соло почти всички маршрути от WI4 - WI5 в Ледения Парк на Юрей, като един ранен следобед се намерих висящ по средата на "Duncan's Delight" WI6X. Тази четиридесет метрова леко надвесена плоча с натечен лед, чиято дебелина не надвишаваше 6 cm., бе премината за първи път в началото на 90-те от ненадминатия майстор на тънкия лед Дънкан Фергюсън. Рядката възможност за адекватно обезопасяване на втората половина от маршрута го поставя в категорията X, което бе достатъчна причина да го премина в соло. Самочувствието ми растеше, а с него и амбициите ми, които почти винаги надминаваха възможностите ми!
 |
Duncan's Delight" WI6X |
По време на онази януарска сутрин в главата ми се зароди и идеята да осъществя един соло, ледено-алпийски маратон в района на Силвертън. Това малко високопланинско миньорско градче се намира в сърцето на планините Сан Хуан*, които от своя страна се помещават в югозападен Колорадо. Надморската височина от порядъка на 4350 m и благоприятното географско разположение правеха тези планини идеални за класически и ски алпинизъм. На 15 км североизточно от Силвертън се намира високопланинската долина на река Енемъс, по чийто срещуположни стръмни склонове се намира една от най-големите концентрации на алпийски ледени маршрути в Колорадо. Малките ледници намиращи се в циркусите над долината осигуряват необходимата влага за множеството водопади в района, които през зимата се превръщат в една безкрайна паяжина от замръзнали кули и кулоари. Именно този леден лабиринт се превърна в обект на моите амбиции. Планът ми се състоеше от 220 км шофиране от Крестед Бют до Силвертън, 11 км преход до маршрутите, между тях и обратно, изкатерване в соло на четири ледени маршрута с обща дължина от около 1070 м и трудност от WI4 - WI5, 17 рапела, 220 км шофиране обратно до Крестед Бют. Желанието ми бе да осъществя всичко това в соло за по-малко от 24 часа без допълнителна помощ.
През първата събота на февруари направих първия си неуспешен опит. Прогнозата за времето бе добра и лавинната опасност бе ниска. Планирах да изкатеря два маршрута по северозападния склон на долината (Whore House Hoses 265 m WI5 IV и Stairway to Heaven 380 m WI4 IV) и два маршрута по югоизточния склон (Second Gully 260 m WI4 III и Gold Rush 165 m WI4/5 III). Маршрутите са разположени шахматно, като по този начин имах възможността да се движа на зиг-заг помежду им. Бях в отлична форма и се предвижвах с много добро темпо, като единствено рапелите ми отнемаха повече време от необходимото. За рапелите използвах единично 60 m x 8 mm въже и допълнително тънко 60 м / 5 мм въже за удвояване на рапелите. Осигуровките ми се състояха от дървета и ледени часовници. В ранния следобед докато слизах от Gold Rush успехът ми изглеждаше сигурен. Оставаше ми само да изкатеря Whore House Hoses, който бе последен от четирите маршрута. Залисан в рапелите не бях забелязал, че от запад се бе затъмнило и много скоро задуха силен вятър примесен със сняг. Температурите се понижиха рязко и по време на последния рапел загубих чувствителност по върховете на пръстите на лявата си рака. Условията никак не бяха оптимистични и аз реших да се откажа. Два часа по късно колата ми с трудност се преборваше с лошите пътни условия. Бях доста ядосан, но се зарекох да се завърна и да си довърша работата!
Първоначално планирах да се завърна седмица по-късно но точно по същото време климатичните условия преминаха към пролетния си цикъл. Поредица от шест тихоокеански циклона се изреди над западна и централна Америка. В продължение на пет седмици непрестанно валя сняг, като в края на цикъла планините получиха 5 m - 6 m нов сняг. Лавинните условия бяха екстремни още няколко седмици след цикъла и всеки опит за навлизане във високопланинските райони бе равен на самоубийство. Към края на март слънцето отново се показа, а с него и надеждите ми за реванш. След обстоен преглед на дългосрочната прогноза за времето реших да направя един последен опит на 22 март. Беше края на сезона и формата ми бе по-добра от всякога. Доста се вълнувах в очакване на големия ден, докато една вечер съквартиранта ми, Майк, ме запита дали смятам да се боксирам по време на последния кръг от "Fight Night at Rafters". Отговорът ми бе положителен без да се замисля, че този последен кръг щеше да се състои на 21 март вечерта, ден преди насрочената от мен дата за изкачването. За развлечение на туристите (предимно от Тексас), местният ски курорт организираше веднъж месечно аматьорски боксови срещи. До този момент имах две участия с две солидни загуби, които според мен бяха добър повод за един последен опит да си извоювам така важните за всеки тука 15 минути слава. Без да се поколебая се обадих на организаторите и се записах за участие. Ден преди боксовия мач си погледнах календара и с ужас установих, че ми предстоеше да се боксирам вечерта преди планирания от мен ден за осъществяването на проекта. Бях доста бесен, но бе твърде късно за промяна в плана и на двете събития.
22:00 ч, 21 март, 2003 г.
Плахо прекрачих ринга. Рефера произнесе високо името ми по микрофона. Прожекторите ме заслепяваха и виковете на тълпата ме заглушаваха. Залата бе препълнена със зрители, полицаи и много цигарен дим. Моята среща бе от лека категория и бе първа за вечерта. Бях леко нервен но също и готов да понабия момъка в съседния ъгъл. Съперникът ми бе от Гънисън, съседно на Крестед Бют градче. Той изглеждаше доста злобен, но 20 сек. след началния гонг левият ми прав го изпрати в несвяст на земята. Някак си 7 сек. по-късно той бе обратно на краката си. Вторият рунд бе доста оспорван, но в третия успях да го просна още веднъж на земята. Той пак успя да се изправи и някак си да завърши мача. С два нокдауна и с единодушно съдийско решение успях да спечеля първия си аматьорски боксов мач. Това бе отличен повод за празнуване и след гостуването ми на няколко маси с помощта на Лиза успях да се прибера в къщи.
Будилникът ме събуди в 3:30 ч, само час и половина след като се бях прибрал от боксовия мач. Главата ме тресеше, носът ме болеше и бесен махмурлук ме мореше! Не можех и да си представя "по-добри" условия, при които да направя нов опит за постижение от този калибър. Половин час по-късно яростно натисках педала на газта, без да се съобразявам с ограниченията на скоростта. Прозявайки се в 7:05 ч паркирах колата си на паркинга намиращ се 15 км североизточно от Силвертън. За моя неприятна изненада на паркинга вече имаше пет коли на катерачи, които със сигурност планираха да катерят по същите маршрути. Закусих и след това се заех с подбора на екипировката си, която се състоеше от:
1 - седалка,
1 - "Reverso"
4 - карабинера с муфа
2 - "Tiblock"
2 - хромирани 22 см цеви (за построяване на ледени часовници при рапелите)
2 - титанови 17 см цеви (планирах да ги зарежа като осигуровки в случай на опасност)
1 - 4 м / 5 мм прусик за построяване на рапелните осигуровки
1 - кука за построяване на ледени часовници
3 - 60 см примки с карабинери
2 - скални клина
1 - 60 м / 8 мм основно въже за рапели
1 - 60 м / 5 мм допълнително тънко въже за удвояване на рапелната дължина
1 - 40 литрова раница
1 - литър вода
4 - "Clif" bars with caffeine
100 gr кашкавал
2 - чифта ръкавици
1 - шапка
1 - пухено яке
2 - телескопични щеки за преходите
2 - ледени сечива
1 - чифт котки
1 - каска
1 - малка аптечка включваща допълнително нож, челник, компас и запалка
 |
Whore House, снимка от предишно изкачване |
Точно в 8:00 ч натоварих всичко това на гърба си и се отправих към Whore House Hoses. Времето бе ясно и студено. Прогнозата бе за слънчево време с температури в рамките на -10С / +4С. Бях облякъл Gore Tex панталон и яке, които се надявах да ми свършат добра работа по време на следобедното топене на леда. Въпреки топлото напоследък време снегът бе доста дълбок и пръхкав. Липсваше каквато и да е пъртина. Дълбокият 1 м на места сняг ме бавеше твърде много. Поради специфичността на терена употребата на ски бе нежелателна. Отне ми час и десет минути за да се добера до основата на маршрута. Поставих котките си, навлякох екипировката, отпих малко вода и започнах да катеря. Зарязах раницата в основата, като на гърба си носех тънкото въже, а след себе си влачех дебелото. Ледът беше студен и чуплив, но добър за катерене. Първото въже се състоеше от много стръмни начални 25 м преминаващи в отвесна 35 м кула, която водеше до леко наклонен 15 м пасаж и тераса. Катерех доста предпазливо, като се стараех да пазя концентрацията си. Към края на това въже се натъкнах на доста тънък (3-4 см), кух лед, завършващ с около 5 м леко наклонена скала с течаща вода. Беше доста нервно и нестабилно катерене, което за щастие завърши безпроблемно. Тези първи 75 м ми отнех 55 мин. След кратка почивка претичах следващите две въжета, съставени главно от WI3 лед и сняг. Последното въже представляваше 50 метрова вертикална кула. Ледът бе добър но в горната част на водопада ясно се виждаха три големи дупки в леда. След около 30 м катерене достигнах първата от трите дупки. През нея видях ревящите води на водопада. Надникнах вътре и установих, че от там нагоре ледът беше с дебелината на черупка на яйце с 50/60 см пространство между леда и водопада. Почувствах се доста нелепо и реших да не рискувам оставащите ми 20 м. С внимателно обратно катерене се смъкнах до основата на кулата. От там надолу продължих с обратно катерене до върха на първото въже. Спуснах 60м рапел и с малко обратно катерене се добрах до основата на маршрута. Часовникът ми сочеше 11:22ч. Бях натрупал почти цял час закъснение до този момент. Това ме притесняваше, но се надявах да наваксам на по-лесните маршрути. Похапнах, подредих раницата си и се забързах към Stairway to Heaven. Този маршрут, състоящ се от седем стъпаловидни въжета е смятан за един от най-красивите в САЩ.
 |
Stairway to Heaven |
Обедното слънце бе размекнало снега, правейки го доста неприятен за предвижване. За моя радост открих пъртина водеща до основата на Stairway to Heaven. В 12:35 ч започнах да катеря. Високо над мене се катереше свръзка от трима, а зад мене имаше още една свръзка от двама, приготвящи се да катерят същия маршрут. Малките тераси между първо, второ и трето въже ме предпазваха от падащия лед. Условията бяха много добри и ледът бе доста пластичен. За кратко време застигнах първата свръзка в основата на трето въже. Свръзката беше съставена от един гид и двама клиенти, приготвящи се да го последват един след друг по трето въже. Бе твърде опасно да катеря под тях, а и бе против катерачната етиката да ги задмина. Наложи се да чакам в продължение на 25 мин докато и двамата се скриха от погледа ми. Закатерих доста бързо и нервно докато в един момент чух някой да вика "ЛЕД". Погледнах нагоре и с ужас видях как ледено парче с размерите на телевизор се носеше в моята посока. Аз се прилепих до леда, а парчето с грохот се разби на малката площадка над мен, като ме засипа с множество по-малки парчета. След утихването на всичко, чух как някой извика "ИЗВИНЯВАЙ". От там продължих до малката площадка над мене и траверсирах в ляво, където изчаках в продължение на 15 мин. След като всичко се поуспокои аз продължих да катеря, застигайки първата свръзка в основата на пето въже. Часовника ми сочеше 14:05 ч. Закъснението ми се бе увеличило с час и тридесет минути. Основата на пето въже представляваше една сравнително голяма площадка, на която човек спокойно можеше да си отдъхне без да се притеснява от падане. Гледката от тази площадка ми позволяваше да разгледам подробно отсрещните склонове на долината, където се намираха и двата оставащи ми маршрути, Second Gully, и Gold Rush. В ляво от двата маршрута ясно се виждаха пораженията от голяма лавина, свлякла се от по-горните склонове. Долу, речното корито бе преградено от десетки метри дебел слой от лед, сняг, скали и дървета, довлечени от голямата лавина. За мой ужас, склоновете над Second Gully, и Gold Rush седяха непокътнати. Няколкометров слой от навят сняг висеше на склоновете над двата тура, превръщайки ги в зеещ гроб за всеки дръзнал да катери по тях. След кратка консултация с гида, който подготвяше рапела за своите клиенти, аз реших да се откажа от двата тура а с тях и от амбициите ми за каквото, и да е постижение. Следобедното слънце напичаше, правейки снега доста тежък и неустойчив. Гидът, с когото, както се оказа, се бяхме срещали и преди, нямаше намерение да продължава да катери, поради нестабилното състояние на снега. Клиентите му бяха две млади момчета от Чикаго, които бяха на почивка в Колорадо. След кратък разговор и разчупване на шоколад се разделихме. Те потеглиха надолу, а аз продължих по пето въже със спокойно темпо. Това красиво 55 метрово въже ме отведе до малка площадка, водеща до последните две въжета, съставени предимно от WI3 лед. Площадката бе запълнена от 70 см дълбок, мокър сняг, стоящ на наклонена ледена основа. Мястото бе доста опасно, поради което се наложи много внимателно да се придвижа до първото от поредицата ледени стъпала. В основата му усетих как склона под мене започна бавно да поддава. Забих сечивата и котките си здраво. Склона спря да се свлича но не за дълго. Бе глупост да продължа при тези условия. Извадих една 22 см цев и започнах да работя върху леден часовник, който смятах да използувам за рапела. Десет минути по-късно вече летях по въжетата на долу. В основата на четвърто въже застигнах свръзката от двама, катерещи зад мен. Те катереха този тур за първи път и носеха със себе си само едно единично 60 м въже. След размяна на поздрави аз продължих надолу. Докато оглеждах възможностите за рапел от площадката на трето въже, внезапно чух силен тътен, наподобяващ ниско прелитащ самолет. Погледнах към намиращия се само на 150 м, рядко катерен тур "Highway to Hell" WI6 IV и видях как от върха му започна да се изсипва огромна лавина. Тежък, мокър сняг и буци лед с размери на Трабант се сипеха надолу. Онемял и разтреперан се затичах към най-близката скала за прикритие. Две минути по-късно всичко утихна. И двата тура водеха до същия циркус, но за мой късмет нищо не падна по моя. След малко чух гласовете на двамата над мене, които слизаха на кючеци. Реших да ги изчакам и да им предложа моето въже за да могат, и те да се измъкнат от този трап по-бързо. Час по-късно вече тичахме по стръмния склон, водещ към безопасната отсрещна страна на долината. По-надолу по пътеката имах възможност да огледам пътя на лавината. За наше щастие, склоновете на циркуса не бяха се свлекли. Едно малко снежно поле, намиращо се над Highway to Hell не бе издържало на следобедната жега и се бе свлякло, помитайки всичко след себе си. С усмивки на лица се разделихме и аз се отправих към колата. Всички се бяха омели и Хондата ми седеше самотно по средата на паркинга. Отворих вратата и се свлякох на седалката. Часовникът сочеше 18:18 ч а аз постепенно се унесох и задрямах.
Няколко часа по-късно клепачите ми продължаваха да натежават, светлините на насрещното движение направо ме подлудяваха, радиото продължаваше да ме отегчава, никак не ми се шофираше но за съжаление ми оставаха още 155 км. до Крестед Бют и Лиза, която със сигурност вече имаше основания да се притеснява за мен!
Александър Костадинов
Крестед Бют, Колорадо
26 март 2003 г.
Снимки: Лиза Фостер (Lisa Foster)
Още снимки от изкачвания на Алекс в Колорадо
Към следващия материал от Алекс: ЮРЕЙ - Леденото Царство на Колорадо, 16.02.2004
Към материал за категоризацията по лед в Climbing Guide
-----------------------------------------------------------------------------------
* WI (Water Ice) - Това е осем степенната система за категоризиране на ледени маршрути, основана от Джеф Лоу през 1978 г.
* Планините Сан Хуан се намират в югозападната част на Колорадо. Планинската верига се състои от три отделни масива. Северен Сан Хуан е най висок, като предимно се състои от седиментни скали. Сан Мигел и Южен Сан Хуан са предимно изградени от гранитни скали. Планините Сан Хуан са смятани за едни от най-впечатляващите сред Скалистите Планини.
1 коментар(а)
Успех следващата година.
Добави коментар