1106.2006
Няколко седмици много хубаво време в Хималаите предхождаха идаването на мусона през тази година. Но днешните изкачвания на Еверест нямат нищо общо със срамежливия романтизъм от времето на пионерите като – да кажем – Джордж Лей Мелъри.
Във вестниците много трудно ще намерите информация за Кентън Куул (Kenton Cool), което е твърде озадачаващо. 32-годишният Куул е един от най-добрите британски алпинисти. Това бе третото му изкачване на Еверест през последните три години и подобно нещо не се е удавало на нито един британец. За сметка на това в центъра на медийното внимание се оказа изкачването на Полин и Фил Сандерсън (Phil and Pauline Sanderson) от Грантаун-он-Спей (Grantown-on-Spey) в Шотландия. Те са първата британска съпружеска двойка на Еверест.
Същото се случи и с успеха на Такао Араяма (Takao Arayamа), който на 70 години, 7 месеца и 13 дни стана най-възрастният човек, който е стъпвал на най-високия връх. Това направиха и полякинята Мартина Войчиеховска – момиче на “Playboy”, 47-годишният новозеландец с два ампутирани крака Марк Инглис (Mark Inglis), двамата връстници на по 19 г. Джеймс Хуупър (James Hooper) и Роб Гънтлит (Rob Gauntlett). Последните са най-младите британци с такова постижениe, макар че преди тях на върха са били още по-млади представители на други нации. През тази есен Джеймс и Роб ще бъдат студенти в първи курс и след изкачването си заявиха: “Искахме да покажем, че си струва човек да се стреми към постигане на мечтите си. Еверест беше наша цел от три години”.
В разказите за изкачвания на Еверест ключови понятия са оптимизмът, огромните усилия и рискът – през този сезон Еверест взе 11 жертви, между които беше и един британец. Именно поради това почти нищо не се чу за Куул. Както и за един друг британец – 56-годишният Виктор Сондърз, който в петък, на 19 май, бе на Еверест за втори път. И Сондърз, както Куул, е професионален гид. Той получава около 15 000 фунта за извеждане до върха на група от клиенти на комерсиалната експедиция, за която работи.
Сезонът за изкачване на Еверест – това са няколко седмици относително хубаво време, преди да дойде летният мусон. През тази година в рамките на този “прозорец” бяха направени неколкостотин изкачвания. Само във въпросния петък техният брой бе над 90. А след това имаше и още, и още.
Изкачванията на Еверест в известна степен станаха нещо обикновено. Но интересът на медиите към тях не отслабва. Голямата експедиция на Британските армия от запад беше придружавана от репортер на телевизията “BskyB”. От Северна Ирландия до щата Мейн и от Канада до Турция и Филипините (споменаваме само малка част от страните, чиито представители атакуваха “Третия полюс” тази пролет) – локалните интернет-сайтове и местната преса следят своите сънародници, които по пътя към върха най-често действат в рамките на комерсиални експедиции с кислород и гидове. Медиите правят това с такава настойчивост и внимание както някога, по времето на големите национални експедиции, които прокарваха нови пътища към върховете, а участниците в тях ставаха национални герои.
В някои страни продължва да е така. Повод за национална гордост във Филипините стана фактът, че за първи път представител на страната е стъпил на Еверест. Подобен беше ефектът в Турция след изкачването на първата алпинистка от тази страна на върха. Огромни заглавия от първите страници на вестниците в Белфаст в средата на май гласяха: “Изкачихме го! Четирима алпинисти от Ълстър – на Еверест!”
Малцина от изкачилите Еверест правят това самостоятелно. Огромно мнозинство са тези, които могат да си платят включването в комерсиални експедиции. Макар че участието в комерсиално начинание, където няма 100% гаранция за успех, е доста скъпичко удоволствие. Нужни са около 25 000 фунта стерлинги, без в сметките да влизат екипировката и пътуването до Непал и обратно.
Както казахме, днешните изкачвания на Еверест нямат нищо общо със срамежливия романтизъм от времето на Джордж Лей Мелъри. Благодарение на сателитните комуникации днешните хималаисти имат достъп до интернет в базовите си лагери. Сателитните телефони позволяват връзка с “външния” свят дори от 8848 м.
Но и това не е всичко. В подножието на върха се намират полева болница и баня, където може да се вземе горещ душ. Най-важните решения относно сигурността и оценката на метеорологичните условия принадлежат на цели екипи експерти. Но като че ли най-спорно – освен кислорода – е използването от някои комерсиални експедиции на хеликоптери, които в края на аклиматизационния период, след излизанията на голяма надморска височина, вземат клиентите от базовите лагери и ги превозват за почивка до ниско разположени, богати на кислород райони в околностите на Катманду.
В тази ситуация някои хималаисти си задават резонния въпрос – настъпила ли е девалвация на Еверест? Наистина, всяко успешно изкачване е голямо лично постижение. Но само толкова. И нищо повече – особено ако е направено с кислород и с помощта на шерпи. Истинските алпинисти се скандализират от факта, че медиите обръщат толкова голямо внимание на хора, които не са направили нищо особено и нищо забележително в този спорт, изкачвайки се с кислород и с водачи като Кентън Куул. Какво освен постижение за лично ползване е такова изкачване на Еверест?
Лудостта и манията на тема Еверест напомнят за по-ранните времена на един друг връх – Монблан. През далечната 1852 г. един бивш лекар, а после журналист – Албърт Смит (Albert Smith), започва да изнася представления на кръглия площад “Пикадили” в Лондон. Неговото шоу се превръща в огромна сензация и има успех в продължение на 6 години. Благодарение на своите разкази за изкачването на Монблан с помощта на водач Смит става мултимилионер!
Трудно е да се каже, че Смит е бил алпинист. Монблан се оказва единственият сериозен връх, на който успял да се изкачи. Смит бил толкова изтощен, че на последните метри бил изнесен нагоре от гидовете. Но разказите за неговите преживелици правели неотразимо впечатление на обществеността. По този начин се ражда първата голяма звезда на алпинизма. А през 1855 г. на “Таймс” така му втръснало от изтърканите разкази за “покоряването” на Монблан, че излязъл с уводна статия, която осъждала “манията Монблан”, пишейки, че “неговото величие е помръкнало”, а твърденията, че е “снежната диадема на Европа”, звучат като “театрална халтура”.
Какви са мотивите за днешните изкачвания на Еверест? Различни. Някои го правят, за да привлекат вниманието към някой проблем или за да съберат средства с благотворителна цел. За други е венец на кариерата им като алпинисти. Между тях е новозеландецът Марк Инглис, който е загубил двата си крака след инцидент в родината му. Преди експедицията той каза: “Не правя това, за да стана първият човек без крака, който е стъпил на върха. През целия си живот съм се занимавал с катерене и Еверест значи много за мене”.
Човек без крака на Еверест? Добре. “В никой случай не бива да се подценяват подобни постижения. В такива случаи се събират много пари за благотворителност” – пише Кен Уилсън. И продължава: “Спомням си една пресконференция с участието на Райнхолд Меснер (първият човек, изкачил Еверест без кислород), на която той крикуваше комерсиализацията. Бях седнал до един фермер, който се беше изкачвал на Еверест. Той ме попита дали наистина всичко това е имало смисъл. Отговорих му: “Разбира се, това е голямо лично постижение”.
Обаче от цялата тази врява страда алпинизмът като спорт. Изкачването на Еверест с кислород, с шерпи, с всякакви други улеснения може да се сравни не с борбата за световно или европейско първенство, а с най-обикновен футболен мач между два аматьорски провинциални отбора. Както в случаите с Албърт Смит и Хенриет д’ Анжвий (Henriette d’Angeville, втората жена, изкачила Монблан). И двамата стигат до върха по лесни пътища, а по-късно с историите си гонят популярност. “В тези случаи става дума за евтина слава” – казва Уилсън.
И Крис Бонингтън (Chris Bonington), който беше ръководител на няколко чисто спортни експедиции на Еверест и сам изкачи върха през 1985 г. по Класическия маршрут откъм Непал, споделя това мнение: “Еверест е толкова атрактивен и привлекателен поради своята разпознаваемост. Ако кажеш на хората, че си бил на Еверест, всички веднага разбират за какво става дума. Заедно с Чо Ойю (шестия връх в света) днес те представляват истинска златна жила. Нямам нищо против хората, които осъществяват мечтите си, и може би задлъжняват, без да имат гаранция, че ще стигнат до върха. Благодаря на Бога, че когато атакувахме Еверест по Югозападната му стена през 1975 г., непалците разрешаваха само една експедиция по даден маршрут. Така разполагахме с цялата стена. Днес по един маршрут има над 15-20 експедиции. Но ако някой не обича тълпите, да не ходи на Еверест. Нашите млади и талантливи катерачи реализират постижения в най-дивите, най-отдалечените и най-недостъпните места и точно заради това за тях не се чува почти нищо”.
В медиите нищо не се говори за гидовете – като Куул и Сондърз, които (между другото и заради своите изкачвания и в други планини) се числят към световния катерачен елит. Но положението на шерпите е още по-лошо. В средата на сезона почти без отзвук, както третия успех на Куул, остана постижението на Апа Шерпа, който стъпи на Еверест за 16-ти път. И ако около смъртта на някой чужденец се вдига огромен шум, почти без внимание остават жертвите сред шерпите. Така беше, когато срутване на сераци в ледопада Кхумбу на 21 април погреба Пинджо, Лхакпа Тсери и Дава Темба. Също така никой не се замисля върху моралните аспекти на тези скъпи – макар и опасни – ваканции в страна, която е тормозена от гражданска война, революция и актове на насилие.
… Умореният Кентън Куул седи в базовия лагер и разказва впечатления от своите изкачвания на Еверест: “Винаги съм казвал, че не искам да ходя на Еверест, но получих като на тепсия възможността да го изкача – срещу работата си като гид. Никога не е бил връх на моите катерачни амбиции. Но през 2004 г., когато правех последните крачки към връхната точка, усещането беше необикновено и фантастично. През тази година, при изкачването откъм Непал, имаше много стресови ситуации. Към върха тръгнахме много късно като за комерсиална експедиция и решението за това беше много трудно. Но всеки от нас даде всичко.”
Самият Куул изпитва смесени чувства към някои от хората, които се изкачват на Еверест: “Клиентите са най-различни. Много от тях са юристи и банкери от лондонското Сити. Те постигат успехи във всичко, с което се занимават, и искат да имат в колекцията си и снимка на върха на Еверест. Питам се: дали наистина обичат планините, дали въобще имат някакво отношение към тях? Общуват само помежду си. Шерпите не ги интересуват. Не искат да седнат и да разговарят с тях или пък да изпият една бира. Интересуват се само от актуализациите в собствените им интернет-сайтове. Но между клиентите също така има полицаи, дипломати, обикновени хора, към които изпитвам съвсем други чувства и се отнасям по напълно различен начин. Те обичат алпинизма и Еверест за тях е мечта.”
След третото си изкачване на Еверест Куул се готви за експедиция на високия 7929 м Гашербрум-4 в Пакистан. През есента на тази година има намерение да се спусне със ски от Чо Ойю. Не мисли за нови изкачвания на Еверест. Никога не се казва “никога”. Затова не казва “не”. Но не казва и “да”.
Маунт Еверест носи името на полковник Сър Джордж Еверест, шеф на Британската топографска служба в Индия. Но към момента на наименуването му по този начин върхът е имал две други чудесни имена – Сагарматха в Непал и Чомолънгма в Тибет. Първи опит за изкачването му е направен през 1924 г. от британците Джордж Лей Мелъри и Андрю Ървин, които загиват. Има редица предположения, че може би още тогава са стъпили на най-високата точка на Земята. Но така или иначе първото документирано изкачване е дело на новозеландеца Сър Едмънд Пърсивал Хилари и Тензинг Норгей Шерпа.
Върхът е отнел живота на 180 души. Най-страшна беше 1996 г., когато на изкачване или слизане загинаха 12 души. Тези нещастни случаи са описани от Джон Кракауър в бестселъра “В разредение въздух”. Част от жертвите бяха участници в комерсиални експедиции. Над 8000 м, в “Зоната на смъртта”, повечето експедиции използват кислород, което няма нищо общо със съвременния алпинизъм. Първото изкачване без кислородна апаратура бе направено през 1978 г. от Райнхолд Меснер и Петер Хабелер. Най-младият човек, стъпил на Еверест, е Темба Чери, който при изкачването си през 2001-а, беше насвършил 15 години.
Питър Биймънт (Peter Beaumont), Ед Дъглас (Ed Douglas)
“The Observer”, май 2006
Във вестниците много трудно ще намерите информация за Кентън Куул (Kenton Cool), което е твърде озадачаващо. 32-годишният Куул е един от най-добрите британски алпинисти. Това бе третото му изкачване на Еверест през последните три години и подобно нещо не се е удавало на нито един британец. За сметка на това в центъра на медийното внимание се оказа изкачването на Полин и Фил Сандерсън (Phil and Pauline Sanderson) от Грантаун-он-Спей (Grantown-on-Spey) в Шотландия. Те са първата британска съпружеска двойка на Еверест.
Същото се случи и с успеха на Такао Араяма (Takao Arayamа), който на 70 години, 7 месеца и 13 дни стана най-възрастният човек, който е стъпвал на най-високия връх. Това направиха и полякинята Мартина Войчиеховска – момиче на “Playboy”, 47-годишният новозеландец с два ампутирани крака Марк Инглис (Mark Inglis), двамата връстници на по 19 г. Джеймс Хуупър (James Hooper) и Роб Гънтлит (Rob Gauntlett). Последните са най-младите британци с такова постижениe, макар че преди тях на върха са били още по-млади представители на други нации. През тази есен Джеймс и Роб ще бъдат студенти в първи курс и след изкачването си заявиха: “Искахме да покажем, че си струва човек да се стреми към постигане на мечтите си. Еверест беше наша цел от три години”.
В разказите за изкачвания на Еверест ключови понятия са оптимизмът, огромните усилия и рискът – през този сезон Еверест взе 11 жертви, между които беше и един британец. Именно поради това почти нищо не се чу за Куул. Както и за един друг британец – 56-годишният Виктор Сондърз, който в петък, на 19 май, бе на Еверест за втори път. И Сондърз, както Куул, е професионален гид. Той получава около 15 000 фунта за извеждане до върха на група от клиенти на комерсиалната експедиция, за която работи.
Сезонът за изкачване на Еверест – това са няколко седмици относително хубаво време, преди да дойде летният мусон. През тази година в рамките на този “прозорец” бяха направени неколкостотин изкачвания. Само във въпросния петък техният брой бе над 90. А след това имаше и още, и още.
Изкачванията на Еверест в известна степен станаха нещо обикновено. Но интересът на медиите към тях не отслабва. Голямата експедиция на Британските армия от запад беше придружавана от репортер на телевизията “BskyB”. От Северна Ирландия до щата Мейн и от Канада до Турция и Филипините (споменаваме само малка част от страните, чиито представители атакуваха “Третия полюс” тази пролет) – локалните интернет-сайтове и местната преса следят своите сънародници, които по пътя към върха най-често действат в рамките на комерсиални експедиции с кислород и гидове. Медиите правят това с такава настойчивост и внимание както някога, по времето на големите национални експедиции, които прокарваха нови пътища към върховете, а участниците в тях ставаха национални герои.
В някои страни продължва да е така. Повод за национална гордост във Филипините стана фактът, че за първи път представител на страната е стъпил на Еверест. Подобен беше ефектът в Турция след изкачването на първата алпинистка от тази страна на върха. Огромни заглавия от първите страници на вестниците в Белфаст в средата на май гласяха: “Изкачихме го! Четирима алпинисти от Ълстър – на Еверест!”
Малцина от изкачилите Еверест правят това самостоятелно. Огромно мнозинство са тези, които могат да си платят включването в комерсиални експедиции. Макар че участието в комерсиално начинание, където няма 100% гаранция за успех, е доста скъпичко удоволствие. Нужни са около 25 000 фунта стерлинги, без в сметките да влизат екипировката и пътуването до Непал и обратно.
Както казахме, днешните изкачвания на Еверест нямат нищо общо със срамежливия романтизъм от времето на Джордж Лей Мелъри. Благодарение на сателитните комуникации днешните хималаисти имат достъп до интернет в базовите си лагери. Сателитните телефони позволяват връзка с “външния” свят дори от 8848 м.
Но и това не е всичко. В подножието на върха се намират полева болница и баня, където може да се вземе горещ душ. Най-важните решения относно сигурността и оценката на метеорологичните условия принадлежат на цели екипи експерти. Но като че ли най-спорно – освен кислорода – е използването от някои комерсиални експедиции на хеликоптери, които в края на аклиматизационния период, след излизанията на голяма надморска височина, вземат клиентите от базовите лагери и ги превозват за почивка до ниско разположени, богати на кислород райони в околностите на Катманду.
В тази ситуация някои хималаисти си задават резонния въпрос – настъпила ли е девалвация на Еверест? Наистина, всяко успешно изкачване е голямо лично постижение. Но само толкова. И нищо повече – особено ако е направено с кислород и с помощта на шерпи. Истинските алпинисти се скандализират от факта, че медиите обръщат толкова голямо внимание на хора, които не са направили нищо особено и нищо забележително в този спорт, изкачвайки се с кислород и с водачи като Кентън Куул. Какво освен постижение за лично ползване е такова изкачване на Еверест?
Лудостта и манията на тема Еверест напомнят за по-ранните времена на един друг връх – Монблан. През далечната 1852 г. един бивш лекар, а после журналист – Албърт Смит (Albert Smith), започва да изнася представления на кръглия площад “Пикадили” в Лондон. Неговото шоу се превръща в огромна сензация и има успех в продължение на 6 години. Благодарение на своите разкази за изкачването на Монблан с помощта на водач Смит става мултимилионер!
Трудно е да се каже, че Смит е бил алпинист. Монблан се оказва единственият сериозен връх, на който успял да се изкачи. Смит бил толкова изтощен, че на последните метри бил изнесен нагоре от гидовете. Но разказите за неговите преживелици правели неотразимо впечатление на обществеността. По този начин се ражда първата голяма звезда на алпинизма. А през 1855 г. на “Таймс” така му втръснало от изтърканите разкази за “покоряването” на Монблан, че излязъл с уводна статия, която осъждала “манията Монблан”, пишейки, че “неговото величие е помръкнало”, а твърденията, че е “снежната диадема на Европа”, звучат като “театрална халтура”.
Какви са мотивите за днешните изкачвания на Еверест? Различни. Някои го правят, за да привлекат вниманието към някой проблем или за да съберат средства с благотворителна цел. За други е венец на кариерата им като алпинисти. Между тях е новозеландецът Марк Инглис, който е загубил двата си крака след инцидент в родината му. Преди експедицията той каза: “Не правя това, за да стана първият човек без крака, който е стъпил на върха. През целия си живот съм се занимавал с катерене и Еверест значи много за мене”.
Човек без крака на Еверест? Добре. “В никой случай не бива да се подценяват подобни постижения. В такива случаи се събират много пари за благотворителност” – пише Кен Уилсън. И продължава: “Спомням си една пресконференция с участието на Райнхолд Меснер (първият човек, изкачил Еверест без кислород), на която той крикуваше комерсиализацията. Бях седнал до един фермер, който се беше изкачвал на Еверест. Той ме попита дали наистина всичко това е имало смисъл. Отговорих му: “Разбира се, това е голямо лично постижение”.
Обаче от цялата тази врява страда алпинизмът като спорт. Изкачването на Еверест с кислород, с шерпи, с всякакви други улеснения може да се сравни не с борбата за световно или европейско първенство, а с най-обикновен футболен мач между два аматьорски провинциални отбора. Както в случаите с Албърт Смит и Хенриет д’ Анжвий (Henriette d’Angeville, втората жена, изкачила Монблан). И двамата стигат до върха по лесни пътища, а по-късно с историите си гонят популярност. “В тези случаи става дума за евтина слава” – казва Уилсън.
И Крис Бонингтън (Chris Bonington), който беше ръководител на няколко чисто спортни експедиции на Еверест и сам изкачи върха през 1985 г. по Класическия маршрут откъм Непал, споделя това мнение: “Еверест е толкова атрактивен и привлекателен поради своята разпознаваемост. Ако кажеш на хората, че си бил на Еверест, всички веднага разбират за какво става дума. Заедно с Чо Ойю (шестия връх в света) днес те представляват истинска златна жила. Нямам нищо против хората, които осъществяват мечтите си, и може би задлъжняват, без да имат гаранция, че ще стигнат до върха. Благодаря на Бога, че когато атакувахме Еверест по Югозападната му стена през 1975 г., непалците разрешаваха само една експедиция по даден маршрут. Така разполагахме с цялата стена. Днес по един маршрут има над 15-20 експедиции. Но ако някой не обича тълпите, да не ходи на Еверест. Нашите млади и талантливи катерачи реализират постижения в най-дивите, най-отдалечените и най-недостъпните места и точно заради това за тях не се чува почти нищо”.
В медиите нищо не се говори за гидовете – като Куул и Сондърз, които (между другото и заради своите изкачвания и в други планини) се числят към световния катерачен елит. Но положението на шерпите е още по-лошо. В средата на сезона почти без отзвук, както третия успех на Куул, остана постижението на Апа Шерпа, който стъпи на Еверест за 16-ти път. И ако около смъртта на някой чужденец се вдига огромен шум, почти без внимание остават жертвите сред шерпите. Така беше, когато срутване на сераци в ледопада Кхумбу на 21 април погреба Пинджо, Лхакпа Тсери и Дава Темба. Също така никой не се замисля върху моралните аспекти на тези скъпи – макар и опасни – ваканции в страна, която е тормозена от гражданска война, революция и актове на насилие.
… Умореният Кентън Куул седи в базовия лагер и разказва впечатления от своите изкачвания на Еверест: “Винаги съм казвал, че не искам да ходя на Еверест, но получих като на тепсия възможността да го изкача – срещу работата си като гид. Никога не е бил връх на моите катерачни амбиции. Но през 2004 г., когато правех последните крачки към връхната точка, усещането беше необикновено и фантастично. През тази година, при изкачването откъм Непал, имаше много стресови ситуации. Към върха тръгнахме много късно като за комерсиална експедиция и решението за това беше много трудно. Но всеки от нас даде всичко.”
Самият Куул изпитва смесени чувства към някои от хората, които се изкачват на Еверест: “Клиентите са най-различни. Много от тях са юристи и банкери от лондонското Сити. Те постигат успехи във всичко, с което се занимават, и искат да имат в колекцията си и снимка на върха на Еверест. Питам се: дали наистина обичат планините, дали въобще имат някакво отношение към тях? Общуват само помежду си. Шерпите не ги интересуват. Не искат да седнат и да разговарят с тях или пък да изпият една бира. Интересуват се само от актуализациите в собствените им интернет-сайтове. Но между клиентите също така има полицаи, дипломати, обикновени хора, към които изпитвам съвсем други чувства и се отнасям по напълно различен начин. Те обичат алпинизма и Еверест за тях е мечта.”
След третото си изкачване на Еверест Куул се готви за експедиция на високия 7929 м Гашербрум-4 в Пакистан. През есента на тази година има намерение да се спусне със ски от Чо Ойю. Не мисли за нови изкачвания на Еверест. Никога не се казва “никога”. Затова не казва “не”. Но не казва и “да”.
Маунт Еверест носи името на полковник Сър Джордж Еверест, шеф на Британската топографска служба в Индия. Но към момента на наименуването му по този начин върхът е имал две други чудесни имена – Сагарматха в Непал и Чомолънгма в Тибет. Първи опит за изкачването му е направен през 1924 г. от британците Джордж Лей Мелъри и Андрю Ървин, които загиват. Има редица предположения, че може би още тогава са стъпили на най-високата точка на Земята. Но така или иначе първото документирано изкачване е дело на новозеландеца Сър Едмънд Пърсивал Хилари и Тензинг Норгей Шерпа.
Върхът е отнел живота на 180 души. Най-страшна беше 1996 г., когато на изкачване или слизане загинаха 12 души. Тези нещастни случаи са описани от Джон Кракауър в бестселъра “В разредение въздух”. Част от жертвите бяха участници в комерсиални експедиции. Над 8000 м, в “Зоната на смъртта”, повечето експедиции използват кислород, което няма нищо общо със съвременния алпинизъм. Първото изкачване без кислородна апаратура бе направено през 1978 г. от Райнхолд Меснер и Петер Хабелер. Най-младият човек, стъпил на Еверест, е Темба Чери, който при изкачването си през 2001-а, беше насвършил 15 години.
Питър Биймънт (Peter Beaumont), Ед Дъглас (Ed Douglas)
“The Observer”, май 2006
Добави коментар