2803.2003
Статията е написана от Кирил Досков на френски за списание “Вертикал” в отговор на нападките срещу Хайнрих Харер след филма “Седем години в Тибет”. Тогава не вижда бял свят заради своята безкомпромисност и безупречен морал, който влиза в противоречие с опортюнистката позиция на редакцията.
(и жертва на своето незнание)
Много пъти в планинарската преса и в обществените медии възникваха дискусии върху съмнителното минало на някои легенди от алпийските среди. Всичко започна от полемиките около филма “Седем години в Тибет” и личността на Хайнрих Харер (роден през 1912 г.). Списание “Вертикал” (№101) също зае позиция. Повече или по-малко по задължение, тъй като това е алпийската среда, създала Харер като герой. “Вертикал” използва слухове от неспециализираните средства за масово осведомяване, но без собствено проучване на подробностите и контекста.
Канадското списание “Explore”(януари/ февруари 2000 г.) публикува статията “Toppling the heroes” (“Рухването на героите”). Това е опит да се поставят легендарните личности от нашето минало на тяхното истинско място. Добра идея, но за нещастие също с неточности и субективни отсъждания, според мен - поради непознаване на проблематиката от англосаксонските автори.
Аз нямам никакъв интерес да защитавам или да унищожавам представата за когото и да било. Далече съм от моята алпинистка младост, за да имам кумири. Свободен съм от каквито и да било политически, националистически или религиозни чувства. Боря се за обективност и за показване на фактите без манипулация и без дезинформация. Защото все по-често се сблъскваме с подобно представяне и всеки от нас може да бъде негов обект или жертва.
Терминологията заслужава да бъде уточнена. Книгата “Малка история на дезинформацията” дава следната дефиниция: “Дезинформацията” е манипулация на общественото мнение с политически цели, посредством сведения, обработени с нечестни средства.”
В този смисъл изопачените данни в планинарската преса не са дезинформация, тъй като целта им не е задължително политическа. Но също би могло да се дезинформира поради незнание или с желание да се направи сензация. Последната днес се продава добре и навсякъде. Сензацията прави своя създател оригинален. Прави го “новатор”. Накратко – той се превръща в герой.
И всичко става с чисто комерсиална цел. Толкова по-зле, ако това не е истина и ако представата за някой бъде изкривена. След няколко години друг журналист ще си направи удоволствието да се заеме с тази тема и да добави нещо от себе си.
Така, с течение на времето, се отдалечаваме от реалната личност и даваме на следващите поколения грешна представа, разминаваща се с действителността. И ако истинската личност на Хайнрих Харер не е нито Харер нацистът, нито Харер героят, за нас днес остава да сложим нещата на техните места.
Да анализираме разкритията за Харер и да ги сравним с фактите и с историческия контекст. Всичко започна с излизането на филма “Седем години в Тибет”. Отначало обвиниха режисьора Жан-Жак Ано в нацистка пропаганда. За тези, които познават дълбоката идея на филма, това изглежда абсурдно. Защитавайки своя филм, Ано уточни, че е преувеличил определени черти в характера на своя персонаж в началото, за да може по-добре да покаже неговата промяна след това. Личността във филма не съвпада задължително с тази от реалността, дори когато киноразказът е по действителен случай.
Все пак тези критики намериха привърженици (това винаги е добре дошло за пресата) и полемиката бързо се ориентира към истинската личност на Харер.
Упрекнаха го, че е бил член на национал-социалистическата партия (НСДАП) още от началото на 30-те години, че е членувал в SS. В книгата за изкачването на Айгер има снимка с фюрера на Третия райх Адолф Хитлер, под която пише “Die schönste Lohne” (“Най добрата награда”).
В този сценарий , изродил се в “лов на вещици”, схемата е класическа, а присъдата - лесна:
член на национал-социалистическата партия = нацист = SS = “лош и виновен”. Не се мисли повече. Не се обръща внимание на подробностите. Но по този начин започва изкривяването.
Дезинформация е не само подмяната на истината, но и казването на половината от нея. Или на частта, която ни е изгодна и известна. Също така и липсата на исторически подход към епохата и обстоятелствата, при които се случват събитията.
Трябва да се уточни, че Австрия през 30-те години не е това, което е Германия. През 1933 и 1934 г. членуването в социалистическата партия на Австрия е признак по-скоро на прогресивни идеи. Тази партия е в опозиция и се бори срещу диктатурата на федералния канцлер, министър на вътрешните работи и председател на християн-социалната партия Енгелберт Долфус (1892-1934).
Личността и епохата на Долфус са сложни и противоречиви. Бил е считан за антикомунист и антифашист едновременно. За диктатор и борец срещу диктатурата. Убит е при държавен преврат, организиран по всяка вероятност от Хитлер. Последният е вкарал в затвора приемника на Долфус - Курт Шушниг (1897-1977), за да осъществи Аншлуса (т. е. присъединяването на Австрия към Германия, на 11-12 март 1938 г.). Както се вижда, политиката на Австрия преди 1938 г. не е била нито нацистка, нито хитлеристка. Но в никакъв случай не е била демократична и либерална. Как могат да се осъждат политическите симпатии на един млад човек по това време?
Що се касае за членството на Хайнрих Харер в SS, трябва да се уточни, че структурите на тази служба са вкарани в Австрия в края на 1938 г. Дори Харер да е имал формално карта за членство (нещо нормално при една диктатура за някой, който е част от пропагандната машина), той не е могъл да има никаква дейност, понеже вече е тръгвал на експедиция към Нанга-Парбат.
Разбира се, че спортните успехи на Харер и компания са били използувани от нацисткия режим. Разбира се, снимката с фюрера и с надпис “Die schönste Lohne” е била в изданието на националсоциалистическата преса “Um die Eigernordwand” (“По северната стена на Айгер”). Разбира се, Харер, тогава учител по физическо възпитание, е станал член на националсоциалистическата партия. Може би от симпатия, може би по убеждение. И можел ли е да постъпи по друг начин?
Разумно ли е да искаме същото дистанциране и същото разбиране за нацистката реалност, което имаме ние днес, от един млад планинар на двайсетина години, произхождащ от далечна австрийска провинция?
Всички ние сме продукт на нашето време и сме жертва на собственото си незнание. Още повече, че по-късно мирогледът на Харер претърпява огромно развитие и се променя коренно. Тук трябва да цитираме Далай Лама. В своята последна книга “The art of happiness” (“Изкуството да бъдеш щастлив”) той подчертава важността за общото разбирателство на толерантността и на познаването на средата, в която са живели другите и на възпитанието, което са получили: “Опитайте да се поставите на неговото място…”
Тези думи са обобщение и не са свързани с неговия приятел Хайнрих Харер. Но добре подхождат на неговия случай.
Убеден съм, че никой не би помислил да се рови в миналото на Хайнрих Харер без филма на Жан-Жак Ано. Чрез киноразказа той се оказа в центъра на вниманието.Стана мишена. Беше уязвим. И беше уязвен. Доказателство за това е, че никой не атакува Андерл Хекмайр - друг от авторите на премиерата по северната стена на Айгер през 1938. Той също е бил приет от Хитлер (както и другите двама от свръзката – Фриц Каспарек и Лудвиг Фьорг). Дори е бил войник от Вермахта по време на войната. И би ли могъл да постъпи по друг начин по онова време? Този добродушен човек вече е на повече от 90 години (роден е през 1906 г.) и живее в своята баварска провинция. Надявам се, че ще бъде оставен на спокойствие.
Да анализираме и някои други инструменти на нацистката пропаганда. Много личности от това време, доброволно или не, са били вкарани в “машината”.
Добър пример за стълб на хитлеристката пропаганда е боксьорът Макс Шмелинг. Представете си какъв удар е била неговата световна титла в тежка категория за професионалисти и победата му над “черният бомбардировач” Джо Луис през 1936 г.
Но никога не са го упреквали в каквото и да било. Той е имал “добрата идея” да стане и да остане дълго време директор на “Кока-Кола” в Германия след войната. По този начин Макс Шмелинг е станал “недосегаем” до края на своя живот. Нямам нищо против. Но при цялото ми уважение към него, той също е виновен, дори повече от Х.Харер.
Позицията ми е, че средствата за съхраняване или унищожаване не нечия репутация са много често извън самия човек. Ние ставаме жертва или сме защитени от обстоятелствата.
Съществуват също и примери за управление на собствения имидж. Не искам да започвам отново дискусията, но тук трябва да се цитира Морис Ерзог. Той създаде, разви и използува славата си на герой. Добре изиграно, Господин министър! Един добър пример на self-management, който възмути Гастон Ребюфа до края на живота му. (Става дума за извличането на политически, а след това и на чисто материални дивиденти след първото изкачване на Анапурна през 1950 г. от Морис Ерзог, който най-напред е кмет на Шамони, а после министър на младежта и спорта на Франция – бел. П. А.).
Тук говорим за създаването и развитието на представата за една личност от едно общество или идеология. Искам да направя сравнение със създаването и модификациите (според нуждите) на една търговска марка, която всички познават - “Адидас”. Началото на нейната слава е също в лудостта на хитлеристката пропаганда по време на летните олимпийски игри в Берлин през 1936 г. Ако погледнете рекламните плакати по това време, ще видите, че те изразяват претенцията за мощ и превъзходство на арийската раса, олицетворявана от “героя с русите коси и железните мускули”.
По силата на обстоятелства и манипулации, заслужаващи отделна книга, същата марка стана френска, със символ френският футболен отбор - многонационален и многорасов.
Тенисистката Щефи Граф, която дълго време символизираше привлекателността и силата на “Адидас”, не струва нищо в предградията на Марсилия. Това е работа за сина на арабски емигрант Зизу (Зинедин Зидан). Сигурно Хитлер се е обърнал три пъти в гроба, но пазарът командва!
Да се върнем към нашата тема. Не трябва да се манипулира и променя представата за една личност, както тази на една търговска марка. Личността е имала (или още има) свой характер и индивидуалност. От уважение към нейните спортни или интелектуални подвизи, и като дълг към следващото поколение към личността не трябва да се отнасяме комерсиално.
Накрая, бих желал да задам един въпрос. Той е следствие от тази дискусия и ме засяга лично.
Може ли един ден да се отправят същите упреци към алпинистите от 70-те и 80-те години в Източна Европа? Югославската (а всъщност словенската) експедиция, която направи знаменитата премиера по западния гребен на Еверест, бе приета от диктатора Йосип Броз Тито. Експедициите на поляка Анджей Завада се срещаха с комунистическия лидер Едвард Герек. Съветските алпинисти, стъпили на Еверест през 1982 г. , бяха в прегръдките на тогавашното Политбюро на Комунистическата партия на Съветския съюз начело с Леонид Илич Брежнев и т.н.
Всички бяха използвани от комунистическата пропаганда – Йежи Кукучка, Кшиштоф Виелицки, Анджей Завада, Андрей Щремфель, Стане Белак, Тоне Шкаря, Владимир Балибердин, Михаил Туркиевич и т.н. и т.н. Списъкът е дълъг.
Като участник в българската национална експедиция по западният гребен на Еверест през 1984 г., мога директно да свидетелствам как един режим създава герои, въпреки тяхното желание и ги използва за своите цели. Слагат ви на пиедестал. Присъждат ви званието “Герой на социалистическия труд” (нещо, което “идеално” пасва на сегашната ми дейност в управлението на стратегията на една индустриална група, типична за френският капитализъм). Задължават ви да станете член на комунистическата партия и след това откривате във вестника, че това е било най-голямото събитие в живота ви.
Аз се разминах с тази чест, само защото избягах на Запад малко след успеха на експедицията. Днес признавам, че това може би не е най-добрия начин да се противоречи на режима.
Могат ли да бъдат упрекнати един ден моите другари, че са били комунисти? В края на краищата, всички (включително и аз) имаме снимки с нашия комунистически лидер по това време - Тодор Живков и с текстове подобни на “Die schönste Lohne”. Още повече, че някои (както много хора по това време), симпатизираха повече или по-малко на комунистическите идеи. Това зависи от семейството, от средата и от образованието.
Днес, въпреки че съм бил винаги от другата страна на барикадата, аз не мога да ги съдя. Всички сме продукт на времето и средата, в които сме живели.
Искам да се върна към фабрикуването на герои. За създаването им се използува реален факт (повече или по-малко героичен) и с много въображение се добавят невярна информация и полуистини.
Когато бях в одеждите на герой, ми дойде идеята, че общество, което има нужда от герои е болно. Не е минало достатъчно време, за да кажа дали тенденцията да се унищожават героите е нещо здраво и естествено. Или също крие болест? Както и да е, но и това трябва да се прави с чисти и честни средства.
Още по-просто би било още от начало да не си създаваме изкуствени герои с фалшиви ореоли. Един ден няма да ни се налага да ги унищожаваме с помощта на неверни аргументи. Така два пъти ще си спестим лъжата.
Кирил Досков
Париж
Превод: Момчил Дамянов
 |
Кирил Досков е един от най-големите в българския алпинизъм. Изключителен скален катерач. Човек с перфектна техника и невероятна физическа подготовка. Връх в кариерата му беше изкачването на Еверест по западния гребен и решаването на съдбата на българската национална експедиция заедно с Николай Петков. След това избра трудната реализация в чужбина. Завърши престижния университет в Ерланген (Германия). Днес живее постоянно в Париж и работи като експерт в най-големия европейски концерн за строителни материали “Лафарж”. Баща на трима сина. Шампион на Франция по триатлон в своята възрастова група (роден е през 1958 г.). Непрекъснато участва с успех в състезания “за железни хора” и в алпийски ски-ралита. |
ВСИЧКИ СМЕ ПРОДУКТ НА СВОЕТО ВРЕМЕ
(и жертва на своето незнание)
Много пъти в планинарската преса и в обществените медии възникваха дискусии върху съмнителното минало на някои легенди от алпийските среди. Всичко започна от полемиките около филма “Седем години в Тибет” и личността на Хайнрих Харер (роден през 1912 г.). Списание “Вертикал” (№101) също зае позиция. Повече или по-малко по задължение, тъй като това е алпийската среда, създала Харер като герой. “Вертикал” използва слухове от неспециализираните средства за масово осведомяване, но без собствено проучване на подробностите и контекста.
Канадското списание “Explore”(януари/ февруари 2000 г.) публикува статията “Toppling the heroes” (“Рухването на героите”). Това е опит да се поставят легендарните личности от нашето минало на тяхното истинско място. Добра идея, но за нещастие също с неточности и субективни отсъждания, според мен - поради непознаване на проблематиката от англосаксонските автори.
Аз нямам никакъв интерес да защитавам или да унищожавам представата за когото и да било. Далече съм от моята алпинистка младост, за да имам кумири. Свободен съм от каквито и да било политически, националистически или религиозни чувства. Боря се за обективност и за показване на фактите без манипулация и без дезинформация. Защото все по-често се сблъскваме с подобно представяне и всеки от нас може да бъде негов обект или жертва.
Терминологията заслужава да бъде уточнена. Книгата “Малка история на дезинформацията” дава следната дефиниция: “Дезинформацията” е манипулация на общественото мнение с политически цели, посредством сведения, обработени с нечестни средства.”
В този смисъл изопачените данни в планинарската преса не са дезинформация, тъй като целта им не е задължително политическа. Но също би могло да се дезинформира поради незнание или с желание да се направи сензация. Последната днес се продава добре и навсякъде. Сензацията прави своя създател оригинален. Прави го “новатор”. Накратко – той се превръща в герой.
И всичко става с чисто комерсиална цел. Толкова по-зле, ако това не е истина и ако представата за някой бъде изкривена. След няколко години друг журналист ще си направи удоволствието да се заеме с тази тема и да добави нещо от себе си.
Така, с течение на времето, се отдалечаваме от реалната личност и даваме на следващите поколения грешна представа, разминаваща се с действителността. И ако истинската личност на Хайнрих Харер не е нито Харер нацистът, нито Харер героят, за нас днес остава да сложим нещата на техните места.
Да анализираме разкритията за Харер и да ги сравним с фактите и с историческия контекст. Всичко започна с излизането на филма “Седем години в Тибет”. Отначало обвиниха режисьора Жан-Жак Ано в нацистка пропаганда. За тези, които познават дълбоката идея на филма, това изглежда абсурдно. Защитавайки своя филм, Ано уточни, че е преувеличил определени черти в характера на своя персонаж в началото, за да може по-добре да покаже неговата промяна след това. Личността във филма не съвпада задължително с тази от реалността, дори когато киноразказът е по действителен случай.
 |
Брад Пит като Хайнрих Харер във филма "Седем години в Тибет" |
Все пак тези критики намериха привърженици (това винаги е добре дошло за пресата) и полемиката бързо се ориентира към истинската личност на Харер.
Упрекнаха го, че е бил член на национал-социалистическата партия (НСДАП) още от началото на 30-те години, че е членувал в SS. В книгата за изкачването на Айгер има снимка с фюрера на Третия райх Адолф Хитлер, под която пише “Die schönste Lohne” (“Най добрата награда”).
В този сценарий , изродил се в “лов на вещици”, схемата е класическа, а присъдата - лесна:
член на национал-социалистическата партия = нацист = SS = “лош и виновен”. Не се мисли повече. Не се обръща внимание на подробностите. Но по този начин започва изкривяването.
 |
Андерл Хекмайр, Фриц Каспарек, Адолф Хитлер, Хайнрих Харер, Лудвиг Фьорг, 1938 г. |
Дезинформация е не само подмяната на истината, но и казването на половината от нея. Или на частта, която ни е изгодна и известна. Също така и липсата на исторически подход към епохата и обстоятелствата, при които се случват събитията.
Трябва да се уточни, че Австрия през 30-те години не е това, което е Германия. През 1933 и 1934 г. членуването в социалистическата партия на Австрия е признак по-скоро на прогресивни идеи. Тази партия е в опозиция и се бори срещу диктатурата на федералния канцлер, министър на вътрешните работи и председател на християн-социалната партия Енгелберт Долфус (1892-1934).
Личността и епохата на Долфус са сложни и противоречиви. Бил е считан за антикомунист и антифашист едновременно. За диктатор и борец срещу диктатурата. Убит е при държавен преврат, организиран по всяка вероятност от Хитлер. Последният е вкарал в затвора приемника на Долфус - Курт Шушниг (1897-1977), за да осъществи Аншлуса (т. е. присъединяването на Австрия към Германия, на 11-12 март 1938 г.). Както се вижда, политиката на Австрия преди 1938 г. не е била нито нацистка, нито хитлеристка. Но в никакъв случай не е била демократична и либерална. Как могат да се осъждат политическите симпатии на един млад човек по това време?
Що се касае за членството на Хайнрих Харер в SS, трябва да се уточни, че структурите на тази служба са вкарани в Австрия в края на 1938 г. Дори Харер да е имал формално карта за членство (нещо нормално при една диктатура за някой, който е част от пропагандната машина), той не е могъл да има никаква дейност, понеже вече е тръгвал на експедиция към Нанга-Парбат.
Разбира се, че спортните успехи на Харер и компания са били използувани от нацисткия режим. Разбира се, снимката с фюрера и с надпис “Die schönste Lohne” е била в изданието на националсоциалистическата преса “Um die Eigernordwand” (“По северната стена на Айгер”). Разбира се, Харер, тогава учител по физическо възпитание, е станал член на националсоциалистическата партия. Може би от симпатия, може би по убеждение. И можел ли е да постъпи по друг начин?
Разумно ли е да искаме същото дистанциране и същото разбиране за нацистката реалност, което имаме ние днес, от един млад планинар на двайсетина години, произхождащ от далечна австрийска провинция?
 |
Каспарек, Харер, Хекмайр и Фьорг след успешното изкачване по Северната стена на Айгер, 1938 г. |
 |
Хайнрих Харер по "Паяка", Айгер |
Всички ние сме продукт на нашето време и сме жертва на собственото си незнание. Още повече, че по-късно мирогледът на Харер претърпява огромно развитие и се променя коренно. Тук трябва да цитираме Далай Лама. В своята последна книга “The art of happiness” (“Изкуството да бъдеш щастлив”) той подчертава важността за общото разбирателство на толерантността и на познаването на средата, в която са живели другите и на възпитанието, което са получили: “Опитайте да се поставите на неговото място…”
Тези думи са обобщение и не са свързани с неговия приятел Хайнрих Харер. Но добре подхождат на неговия случай.
Убеден съм, че никой не би помислил да се рови в миналото на Хайнрих Харер без филма на Жан-Жак Ано. Чрез киноразказа той се оказа в центъра на вниманието.Стана мишена. Беше уязвим. И беше уязвен. Доказателство за това е, че никой не атакува Андерл Хекмайр - друг от авторите на премиерата по северната стена на Айгер през 1938. Той също е бил приет от Хитлер (както и другите двама от свръзката – Фриц Каспарек и Лудвиг Фьорг). Дори е бил войник от Вермахта по време на войната. И би ли могъл да постъпи по друг начин по онова време? Този добродушен човек вече е на повече от 90 години (роден е през 1906 г.) и живее в своята баварска провинция. Надявам се, че ще бъде оставен на спокойствие.
Да анализираме и някои други инструменти на нацистката пропаганда. Много личности от това време, доброволно или не, са били вкарани в “машината”.
 |
Харер и Далай Лама в Тибет |
 |
Харер и Далай Лама след повече от половин век (2001 г.) |
Добър пример за стълб на хитлеристката пропаганда е боксьорът Макс Шмелинг. Представете си какъв удар е била неговата световна титла в тежка категория за професионалисти и победата му над “черният бомбардировач” Джо Луис през 1936 г.
Но никога не са го упреквали в каквото и да било. Той е имал “добрата идея” да стане и да остане дълго време директор на “Кока-Кола” в Германия след войната. По този начин Макс Шмелинг е станал “недосегаем” до края на своя живот. Нямам нищо против. Но при цялото ми уважение към него, той също е виновен, дори повече от Х.Харер.
Позицията ми е, че средствата за съхраняване или унищожаване не нечия репутация са много често извън самия човек. Ние ставаме жертва или сме защитени от обстоятелствата.
Съществуват също и примери за управление на собствения имидж. Не искам да започвам отново дискусията, но тук трябва да се цитира Морис Ерзог. Той създаде, разви и използува славата си на герой. Добре изиграно, Господин министър! Един добър пример на self-management, който възмути Гастон Ребюфа до края на живота му. (Става дума за извличането на политически, а след това и на чисто материални дивиденти след първото изкачване на Анапурна през 1950 г. от Морис Ерзог, който най-напред е кмет на Шамони, а после министър на младежта и спорта на Франция – бел. П. А.).
Тук говорим за създаването и развитието на представата за една личност от едно общество или идеология. Искам да направя сравнение със създаването и модификациите (според нуждите) на една търговска марка, която всички познават - “Адидас”. Началото на нейната слава е също в лудостта на хитлеристката пропаганда по време на летните олимпийски игри в Берлин през 1936 г. Ако погледнете рекламните плакати по това време, ще видите, че те изразяват претенцията за мощ и превъзходство на арийската раса, олицетворявана от “героя с русите коси и железните мускули”.
По силата на обстоятелства и манипулации, заслужаващи отделна книга, същата марка стана френска, със символ френският футболен отбор - многонационален и многорасов.
Тенисистката Щефи Граф, която дълго време символизираше привлекателността и силата на “Адидас”, не струва нищо в предградията на Марсилия. Това е работа за сина на арабски емигрант Зизу (Зинедин Зидан). Сигурно Хитлер се е обърнал три пъти в гроба, но пазарът командва!
Да се върнем към нашата тема. Не трябва да се манипулира и променя представата за една личност, както тази на една търговска марка. Личността е имала (или още има) свой характер и индивидуалност. От уважение към нейните спортни или интелектуални подвизи, и като дълг към следващото поколение към личността не трябва да се отнасяме комерсиално.
Накрая, бих желал да задам един въпрос. Той е следствие от тази дискусия и ме засяга лично.
Може ли един ден да се отправят същите упреци към алпинистите от 70-те и 80-те години в Източна Европа? Югославската (а всъщност словенската) експедиция, която направи знаменитата премиера по западния гребен на Еверест, бе приета от диктатора Йосип Броз Тито. Експедициите на поляка Анджей Завада се срещаха с комунистическия лидер Едвард Герек. Съветските алпинисти, стъпили на Еверест през 1982 г. , бяха в прегръдките на тогавашното Политбюро на Комунистическата партия на Съветския съюз начело с Леонид Илич Брежнев и т.н.
Всички бяха използвани от комунистическата пропаганда – Йежи Кукучка, Кшиштоф Виелицки, Анджей Завада, Андрей Щремфель, Стане Белак, Тоне Шкаря, Владимир Балибердин, Михаил Туркиевич и т.н. и т.н. Списъкът е дълъг.
Като участник в българската национална експедиция по западният гребен на Еверест през 1984 г., мога директно да свидетелствам как един режим създава герои, въпреки тяхното желание и ги използва за своите цели. Слагат ви на пиедестал. Присъждат ви званието “Герой на социалистическия труд” (нещо, което “идеално” пасва на сегашната ми дейност в управлението на стратегията на една индустриална група, типична за френският капитализъм). Задължават ви да станете член на комунистическата партия и след това откривате във вестника, че това е било най-голямото събитие в живота ви.
Аз се разминах с тази чест, само защото избягах на Запад малко след успеха на експедицията. Днес признавам, че това може би не е най-добрия начин да се противоречи на режима.
Могат ли да бъдат упрекнати един ден моите другари, че са били комунисти? В края на краищата, всички (включително и аз) имаме снимки с нашия комунистически лидер по това време - Тодор Живков и с текстове подобни на “Die schönste Lohne”. Още повече, че някои (както много хора по това време), симпатизираха повече или по-малко на комунистическите идеи. Това зависи от семейството, от средата и от образованието.
Днес, въпреки че съм бил винаги от другата страна на барикадата, аз не мога да ги съдя. Всички сме продукт на времето и средата, в които сме живели.
Искам да се върна към фабрикуването на герои. За създаването им се използува реален факт (повече или по-малко героичен) и с много въображение се добавят невярна информация и полуистини.
Когато бях в одеждите на герой, ми дойде идеята, че общество, което има нужда от герои е болно. Не е минало достатъчно време, за да кажа дали тенденцията да се унищожават героите е нещо здраво и естествено. Или също крие болест? Както и да е, но и това трябва да се прави с чисти и честни средства.
Още по-просто би било още от начало да не си създаваме изкуствени герои с фалшиви ореоли. Един ден няма да ни се налага да ги унищожаваме с помощта на неверни аргументи. Така два пъти ще си спестим лъжата.
Кирил Досков
Париж
Превод: Момчил Дамянов
 |
Част от експедиция Еверест'84 на среща с Райнхолд Меснер в Катманду (отляво надясно: Стефан Калоянов, Волфганг Наирц, Кирил Досков, Николай Петков, Райнхолд Меснер, и в гръб: Иван Вълчев и Дойчин Василев) |
Добави коментар