0704.2006
Американският гид и екстремен скиор Дъг Куумбс (Doug Coombs) бе намерен мъртъв заедно със своя партньор в Ла Грав (La Grave, Франция). Изглежда, че неочаквано са се оказали на заледен терен или са били повлечени от лавина в стръмния кулоар “Полишинел” (“Polichinelle”) в сектора Фрьо (Freaux).
Катастрофата е настъпила следобед на 4 април, на височина около 2000 метра. 48-годишният Куумбс и спътникът му са паднали около 200 м по скалите. Спасителите от Бриансон са били на мястото на инцидента около 17.30 часа. Но е било късно. И двамата скиори са починали от раните си.
Дъг Куумбс е до известна степен познат в България от филма на Питър Хшановски (Канада) “Валдийз стана екстремен” (“Valdez Goes Extreme”, Peter Chrzanowski, 2000, Canada, 60’), показан в ретроспективната програма на Петия международен фестивал на планинарския филм в Банско през октомври 2005 г.
Историята на съвременния free ride и Дъг Куумбс
Историята на съвременния free ride започва преди няколко десетилетия. Тогава ентусиастите на карането без ограничения започват да търсят възможности за усвояването на нови склонове, незасегнати от влекове и лифтове. Някои сравняват този процес с епохата на великите географски открития. С тази разлика, че мореплавателите са откривали нови морета, океани и континенти, а пионерите на free ride-а – нови места, по които човек може да се спусне със ски. “Цивилизацията” винаги върви по стъпките на първооткривателите. Затова те са принудени да стигат все по-далеко…
Всяка история си има своите герои. Това се отнася и за free ride-а. Много имена вече са забравени. Кой днес си спомня “откачените” сондьори, на които първи хрумнало да използват хеликоптера на тяхната нефтена компания, за да стигнат до върховете на масива Чугач в Аляска, за да се спуснат оттам? Джим Конуей? Кой е пък този? А кой първи е погледнал към суровите скали на Ла Грав, мечтаейки за главното спускане в живота си?
Дъг Куумбс без съмнение е една от най-значителните и най-забележителните фигури в свободното каране през 90-те години на ХХ век. За постиженията му може да се говори безкрай. Но дори само фактът, че през 1991 г. става победител в Първото световно първенство по екстремни ски във Валдийз, Аляска (World Extreme Skiing Championship, Valdez, Alaska) му осигурява място в историята.
Дъг Куумбс е роден през 1958 г. в Бостън. На ски се качва тригодишен и прави първите си крачки във Върмонт и Ню Хемпшиър. На въпроса какво го е накарало да започне да се занимава със ски, най-често отговаря: “Скуката и отегчението. Чувствам се пълноценно, само когато съм на склона…” На 17 г. се премества в Монтана, за да може да съчетае ходенето на училище с карането на ски. Увлечението му продължава и след като стaва студент в Държавния университет на щата Монтана (Montana State University). Специалността му е “Геология”. По време на следването си е участник в университетския отбор по ски-алпийски дисциплини. Кара много активно в Бриджър Боул и Биг Скай. След като завършва, се премества в Джексон Хоул, щата Уайоминг. Там започва кариерата му на професионален скиор и гид. През лятото работи като геолог. През зимата – като водач за агенцията “High Mountain Helicopters”. Неговото постоянно местожителство и неговият дом до последния му ден бяха в Джексън, но той делеше времето си между Аляска и Алпите.
През 1991 г. “Life-Link International”, фирма, базирана в Джексън Хоул, произвеждаща лавинно и back country оборудване за скиори, плаща на Дъг пътя до Валдийз в Аляска. Там той трябва да участва в първия шампионат по екстремни ски. Всички го изпращат в шегички и подмятания от рода на: “Дъг, ако не спечелиш, като се върнеш ще боядисаш сградата на фирмата, за да си избиеш билета.” Но Дъг побеждава. “Провървя ми и победих – казва скромно той. – На следващата година ще се върна във Валдийз на свои разноски, за да защитя титлата си.”
Куумбс се връща във Валдийз. С жена си Емили и неколцина приятели от Джексън Хоул. Заедно започват да разработват планинския масив Чугач. Те са автори на първите изкачвания на десетки от върховете му. “Ние бяхме във възторг от ландшафта на Чугач! Но колко дълго може да продължи такова пързаляне? Разбирахме, че много скоро тайната на това място ще бъде разкрита и насам, към Валдийз, ще се втурнат хиляди хора със ските си, които ще предпочитат да наемат гидове, вместо сами да си трошат главите” – пише Дъг.
Тогава двамата с Емили откриват агенцията “Valdez Heli-Ski Guides” (“VHSG”). По това време идеята изглежда налудничава. Направо откачена. Но Дъг успява да привлече 12 професионални гидове и три вертолета “A-star”. До 1993 г. целият Чугач извън Валдийз е зона за каране без гидове. Хората просто наемат хеликоптер, който да ги качи на някой безимемен връх, за да си изберат път за спускане. Но за няколко години това стихийно каране изчезва. В момента там работят пет фирми за heli-ski, а семейство Куумбс продаде “VHSG” на Скот Рейнър.
Емили Куумбс: “Във планинските курорти и ски-центровете за експерт се смята този, който може да кара по “черните” писти при всякакви снежни условия. Във Валдиййз подобна квалификация отрежда на такъв човек ролята на начинаещ. Ние взимаме “експертите” и ги връщаме към действителността – правим ги нормални скиори.”
Дъг Куумбс: “Според мене “Valdez Heli-Ski Guides” е най-добрата heli-ski фирма в района на Валдийз. Горд съм, че съм неин основател.”
През 1993 г. Дъг отново печели “World Extreme Skiing Championship”. Ако става дума за спортните му постижения, човек много трудно може да им хване края. Той е двукратен световен шампион. Има над 130 първи места в различни състезания по екстремни ски. Два пъти е участвал в 24-часовите надпревари в Аспен (Колорадо) и се е класирал втори и трети. Три пъти е печелил националните шампионати за каране по необработени терени. И т. н. И т. н. Но главното внимание на Дъг през цялата му кариера привличат новите стръмни склонове и разнообразието на преодоляваните терени. Затова след Валдийз той търси поле за изява по цял свят – от Киргизия до Антарктида. През 1999 г. е участник в “The Antarctica '99 Ski & Snowboard Expedition”.
След подвизите си в Аляска Емили и Дъг организират в Джексън Хоул “Steep Skiing Camps Worldwide”, в който скиорите, карайки с Дъг, повишават майсторството си. Идеята се оказва толкова успешна, че през 1997 г. “Steep Skiing Camps” са открити в Ла Грав (Франция) и Вербие (Швейцария). Затова в последните години през зимата Дъг лесно можеше да бъде намерен в Алпите, а през пролетта – в Аляска.
Всички, които познаваха Дъг, подчертаваха неговото постоянство – в семейния живот, в приятелствата, в отношенията със спонсорите. Години наред той караше ски “K2” и не смени пристрастията си: “Със своите спомоществователи съм повече от 15 г. Това са “K2”, “Marmot”, “Tecnica” и “Life-Link”. Без тях не бих имал възможност да направя нещата, които са зад гърба ми, и не бих бил там, където се намирам сега! Всеки спонсор ми създаде възможности, за да се осъществя като гид и скиор. И съм им безкрайно благодарен за това.”
Мнозина велики скиори смятат Куумс за свой учител и не крият възхищението си от него. Например Сет Морсън: “Боях се да карам с него. Да караш с него след хубав снеговалеж беше безумие. Бях направо поразен, след като направих няколко спускания с него. Той е невероятен карач. Дъг е по-възрастен от мене с 20 г., но е още по-голямо дете и от мене. Той кипи от живот и иска всички около него да се радват и да се усмихват.”
Саймън Келтън: “Мечтата и върховната цел на всеки от клиентите на “VHSG” е да кара заедно с Дъг. Този приличащ на върлина човек се пързаля с лекота, изящество и увереност. По тези показатели с него не може да сравнява никой в света. Много малко неща в света могат да се сравнят с Куумс, когато се спуска като на забавен каданс по 45-градусовия склон, на фона на великолепния залез в Аляска, небрежно вдигайки облаци сняг по ръба на огромната отвесна скала със всеки свой следващ завой.”
С участието на Дъг Куумбс са заснети забележителните филми “Waiting Game” (2005, режисьор Джейсън Уинклър”, “Fantastic Four” (2005, режисьор Тим Стоури), “Aspen Extreme” (1993, сценарист и режисьор Патрик Хасбърг).
Ето и интервюто с Дъг Куумбс, взето от Андрю Бигфорд – главен редактор на списание “ski magazine”. Разговорът се е състоял във Валдийз, в офиса на “Steep Skiing Camps”.
- Нека започнем от философията. От какво се ръководеше, когато създаде “Valdez Heli-Ski Guides”? След това ще преминем към политиката – към широките ски и сигурността на free-ride-а с гидове…
- Струва ми се, че карането на ски с гид е преди всичко много добра школа. Гидът учи скиора на всичко, което ще му помогне безопасно да се спусне по склоновете на планината и да се наслаждава на движението по недокоснати от никого преди това терени. 90% от нашите спускания са точно по такива места и ние нямаме намерение да се отклоняваме от избрания път. Разбира се, могат да се избягват девствените терени, но все пак най-добрите спускания са стръмните, а по тях непременно се намират късчета недокоснат терен. Така че нашата задача е да обучим хората да се движат по такъв релеф. Този процес коренно се отличава от познатото “Следвай ме!”, както е прието в много ски-училища, подобни на нашето. Този принцип е допустим само в първия ден от пързалянето. По принцип ние се стремим да сплотим всяка група и да я превърнем в едно цяло – четирима души с един гид се спускат по склона, като взаимно се осигуряват. Те прекарват заедно и времето извън планината. Духът на другарство, който се ражда, много помага на нашата работа. Хората си помагат взаимно, наблюдават се. И в същото време питат водача “Как направи това?”. Като правило при нас идват много добри скиори и прекарват тук от 60 до 90 дни през годината. Те са много добри спортисти и имат добра техника. Но им липсва умението “да чувстват снега”. Това е своебразно подсъзнателно разбиране и възприемане на Голямата планина, когато усещаш, че потенциалът ти не е реализиран докрай, но не виждаш причините за това. Ние помагаме тъкмо в разкриването на тези причини. Как ти се струва подобна философия?
- Нека се върнем към началото на 90-те години на ХХ век, когато ти за първи път дойде във Валдийз и се зае с разработването и усвояването му. Разкажи за тогавашните спускания. Карал ли си с Джим Конуей?
- Пристигнах заедно с момчета от Джексън Хоул и Солт-Лейк Сити. Срещнахме се на състезанията по екстремни ски. Самата надпревара беше най-незначителното събитие от тези, които преживяхме тогава. Преди и след официалните стартове ние се спускахме от всички върхове, до които можехме да стигнем с вертолет. Беше толкова завладяващо, че не можехме да се спрем и ни се струваше, че всичко това няма да има край. А когато в един ден се спуснахме от върха Питън, а след това и по кулоара Чеъри, бяхме обхванати от безкрайно опиянение и въодушевление. Сега водим по тези места скиори. Всичко стана удобно и познато. По онова време нямахме толкова много ски. Технологиите все още не бяха отбелязали такъв напредък. Днес технологиите и съвременната техника на пързаляне ни помагат да спускаме хора над 50 г. по склонове с наклон 50 градуса. И това страшно им харесва. И не смятам, че този процес ще има край.
- Разкажи ми как изглежда един твой типичен клиент. Кой идва тук? Кой кара ски в тези планини? Има ли случай, когато някой човек без опит е рискувал и е направил спускане по тези места?
- Всеки новодошъл възприема това, което вижда, по своему. Хората от Колорадо Спрингз и Вейл, например, за първи път се сблъскват с истински девствен сняг. И тук с тях настъпва качествена промяна. Те започват да искат да карат само по терени като тези във Валдийз. Средно положение няма – на хората това им харесва или не. Бих казал, че на 90% им харесва. Останалите просто трябва да се върнат вкъщи и да продължат да работят над техниката си, преди да се върнат. В крайна сметка всеки скиор успява да навърти значителен километраж в 100-километровата зона около града с нейните 425 възможни маршрута за спускания. Т. е. има възможност всеки да избере това, което му харесва и му пасва. Още повече че не всички маршрути са стръмни. Около половината имат наклон 25-30 градуса, другата половина – 35-55 градуса. Изборът е огромен. Скиорите, които идват при нас, отбелязват напредък с всеки изминал ден и съответно стръмнината на преминаваните маршрути се увеличава.
- Каква беше тази жена, с която разговаряше преди малко?
- Бих казал, че е от ниво “напреднали”, без да е “експерт”. Занимавала се е с хели ски в Канада и приятелите й я убедили да опита и тук, защото почти няма разлика. Ние сме близо до границата. И градът е крайграничен, и хората също. Всичко е оттатък границата, оттатък билото. Или на билото. Първия ден тя беше леко уплашена. Непрекъснато питаше за опасностите, които я очакват в тези планини. Разказах й за лавините, за кулоарите, за козирките – с една дума за всичко, което природата ни сервира всеки ден. В края на първия ден на лицето й се изписа усмивка и ми каза, че това е бил най-необикновения ден в живота й и не е забелязала нито един от ужасите, за които съм й разказал. Не обичам и не искам да плаша хората, но те трябва да знаят какви са реалните опасности и да разберат, че доброто ръководство на спусканията им е условие за сигурност.
- Да се върнем към някои от нещата, за които разказа на семинара за лавините и лавинната безопасност…
- Нашата философия се изразява в каране по терени, по които не се появяват “нормални” скиори. Основната маса скиори се пързаля само върху отъпкан сняг. А ние не го обичаме. Ние предпочитаме девствения сняг, това което наричаме powder. И в това е разликата. Поради това искаме да подготвим всеки за евентуалните опасности. Искаме всеки да осъзнава ясно своето психологическо и физическо състояние, особено в първия ден от идването си тук. Има случаи, когато скиорът се чувства толкова добре подготвен, че веднага иска да се спусне от най-високия връх, което обаче не е по силите му. Той би могъл да се спусне от него, но не осъзнава риска, на който би изложил себе си и останалите. Затова се стремим да подберем подобаващ релеф за всеки – такъв, който няма да намали удоволствието, но и ще го накара човека да поработи за усъвършенстването си. При това следваме принципа “от просто към сложно”. Всеки идва при нас, за да отправи предизвикателство към себе си. Затова аз наричам това, което се случва при нас, не extreme, а ГОЛЯМО СКИ ПРИКЛЮЧЕНИЕ.
- Какво съветваш хората?
- Аз харесвам мекото, комфортно каране. При скиорите от Източното крайбрежие се забелязва тенденция към правене на прекалено много слаломни завои. Скиорите от Западното крайбрежие използват стойка със задно обременяване, защото смятат, че точно така трябва да се кара по необработените терени. Затова аз винаги ги съветвам да слушат сърцето си, да следват интуицията си в стремежа да усъвършенстват добрите си навици и да елиминират лошите. За мене е изключително важна “енергетиката” на пързалянето. Ако цял ден карате със задно обременяване, ще унищожите бедрата си. Ако щеките ви са ниско спуснати, вие непрекъснато се усуквате и правите много повече усилия от необходимите. По тези планини човек може да се спуска само ефективно и аз се опитва да науча хората тъкмо на ефективно, пестящо енергия каране. Най-често избирам един скиор от групата и го използвам, за да демонстрирам преподаваното.
- Доколко са важни широките ски? През 90-те години си карал ски с 63 мм в талията. Какво се кара днес? Вие имате тестови модели с талия 80-90 мм?
- Разполагаме с пълен арсенал от ефективни широки ски. Основната им характеристика е добрата торсионна твърдост. Те са слабо прищипнати в средата, а гъвкавостта на върховете им е такава, че позволява леко започване на всеки следващ завой. Тези ски превръщат скиорите с известни проблеми в герои. Нужно е малко време, за да свикнете и изведнъж вашите възможности порастват неимоверно. Когато дойдох за първи път по тези места, имах чифт “K2 TNC” – ски за гигантски слалом. При всяко спускане правех по милион завои и това беше ужасно изтощително. С днешните ски можете да карате бързо – тогава те са като “Кадилак”. Можете да карате и бавно – тогава са като автомобил с повишена проходимост 4 х 4.
- Какви опасности очакват скиорите в Аляска?
- Най-голямата опасност е заложена в самата природа, в естествените неща – снежни козирки, пукнатини в ледниците, лавини. Ние постоянно отчитаме тези фактори, изучаваме ги. Ние много рядко предизвикваме лавини. Това е стремежът на всички скиори, които карат по тези места. Това в голяма степен зависи от тукашния сняг. Тук му трябва много по-малко време, за да се уплътни и да стане безопасен, отколкото – да кажем – в Колорадо. Втората опасност са хората. Не всички от тях са безопасни в планината. Някои са склонни да излагат на риск себе си и другите. На хората понякога им липсва здравото, осъзнато уважение към планината. Ако го няма, човек става опасен за самия себе си. Аз и колегите ми винаги се стараем да отчитаме човешкия фактор. Понякога хората са излишно страхливи. Но точно хората, които успяват да се справят със собствения си страх, предизвикват най-голямото уважение на гидовете.
- Какво е най-важното при работата във Валдийз?
- В Щатите по принцип лесно се намират добри гидове. Ние изискваме много висока квалификация. Нашият гид трябва да е суперскиор, “върха” в алпийските ски. Необходимо е да е специалист по лавините – да има всички сертификати и удостоверения, да умее да оказва бърза и долекарска помощ. Но в крайна сметка – най-важното е да познава и да разбира планината, да умее да се разбира и да работи с най-различни хора. Хели ските означават спускане с максимална скорост и нямат нищо общо със ски-туринга. Ние правим по 6-10 спускания на ден при нелеки условия. Затова е трудно да намираме хора, които отговарят на тези условия. Но тези, които идват при нас, обикновено работят целогодишно. За тях работата е fun, удоволствие.
- Разкажи за началото на VHSG през 1994 година…
- Тогава, през 1994 г., действах малко по бракониерски… не знам как да го кажа точно. Това не беше никакъв бизнес. Тогава нямаше никакви гидове. Хващах клиенти преди качването им във вертолета и им казвах: “Спускали ли сте се отнякъде?” А те ми отговаряха отрицателно. “Знаете ли откъде ще се спуснете?” – питах. “Пилотът ни каза, че ще ни покаже, когато стигнем на място” – отговаряха. Тогава им казвах, че ще им предложа най-хубавите спускания, а те ще ми платят мястото в хеликоптера. Така “работих” цяла година. И тогава проумях, че хората се нуждаят от гидове. Освен това бях работил като гид на групи за хели ски в Джексън Хоул. Така се роди идеята за агенцията. Когато стартирахме, ние бяхме трима гидове. През първата година имахме 200 клиенти, през втората – 500, на третата – 700, след това – 900. Накрая броят на клиентите се установи на 1000-1200.
- Защо реши да продадеш бизнеса на Скот Рейнър – специалист по лавините, от друга група гидове?
- Скот е по-млад и по-енергичен. А става дума за тежка работа с хора, която изцяло зависи от времето. И не ти оставя нито минутка за нещо друго. Когато се появява човек от типа на Рейнър – гид от най-висока класа, специалист по лавините с Божия дарба, това е съвършеният кандидат. Той се зае за работа необикновено енергично. Той има големи планове за бъдещето и те винаги са съобразени с грижата за клиента. Сега планираме построяване – казано красиво – на хели ски селище, където всичко ще е модернизирано и подредено.
- Кажи няколко думи за един друг твой проект – “STEEP CAMPS”, в който важна роля играе съпругата си Емили...
- Приятно е, че ни свързват не само съпружески, но и бизнес-отношения. И всичко е тип-топ. Емили е отличен организатор, с желязна делова хватка. Аз пък нямам никакви проблеми в планината. Карал съм с хиляди хора и нямам недоволни клиенти. Харесва ми да наблюдавам реакцията на хора, които са карали с мене през деня. Емили пък попълва пропуските, които допускам. Тя отлично знае законите, правилниците, инструкциите, техниката на безопасност. Тя отлично изпълнява ролята на последен човек в групата, когато предприемаме дълги спускания. Прекрасно е, че тя обича да кара с мене, а аз – с нея. Когато започвахме съвместната ни работа, всичките ми сметки бяха на хартиени салфетки. Сега имаме нормален, напълно компютъризиран бизнес. И това е изцяло заслуга на Емили.
- Разкажи за дейността ви в Европа…
- Организираме тези лагери за хора, които искат да подобрят техниката си на извънпистово каране – по необработени терени, по кулоари… Европа предлага денивелации от 4000 до 9000 фута (от ~1200 до ~2700 м). Ние наемаме правоспособни гидове, които преминават специален тригодишен курс на обучение. Те могат да организират спускане за всеки. При това са безценни техните познания върху особеностите на местния релеф. Ние разказваме на нашите клиенти неща, за чието съществуване те дори не са подозирали. Спускания правим във Вербие, Ла Грав и Шамони. Към края на едноседмичната програма всички са доста уморени, но се стараем да превърнем тази седмица в незабравимо преживяване.
- А защо правиш всичко това в Европа?
- Заради голямата свобода и огромните райони за пързаляне. Свободата се изразява и в това, че можеш да правиш каквото си поискаш. Не е нужно да събираш подписки или да попълваш формуляри – всичко е на твоя отговорност. В Европа е по-лесно да взимаш собствените си решения. Всички планини са ти на разположение и си ограничаван само от границите на собственото чувство за отговорност. Ако вие сте в планината, но нямате разрешение или въже – това вече ви ограничава и вие свиквате с тези граници. Ние се опитваме да обясним на хората, че ако притежават необходимите познания и умения, могат да напускат тези рамки.
- Нека да поговорим за ските като цяло. Когато ти си започвал, са съществували само скоростните дисциплини и свободното каране. А сега става дума за цяла индустрия – ски-паркове, twin tips-ове, free riding… Какво мислиш за актуалното състояние на ски-спорта?
- 90-те години на ХХ век принадлежаха на екстремните ски. Това бяха годините на Милър, Стамп, Скот Шмид, Глен Плейк. Всички тези момчета, които караха по стръмни склонове, предизвикаха появата на широките ски. Сега мнозина от тях правят скокове и трикове – всичко се движи в тази посока. За децата, които влизат в един snow park с чифт twin tips, това е само начало. Ако съм дете, и аз бих правил така. Защото е ужасно скучно да стоиш на опашка за лифт. После да се спуснеш от хълма. И пак да се наредиш на опашката. Много по-интересно да летиш надолу с главата.
- Как успя да постигнеш всичко?
- Може би е изиграла роля наследствеността. Със семейството ми сме обиколили със ски цяла Нова Англия – Върмонт, Ню Хемпшиър, Мейн. С моите братя и сестри живеехме в Стоув. Там карах по твърди склонове, между дърветата. Това беше отлична школа. Не престанах да карам ски и в училище, и в колежа. В университета вече бях член на представителния отбор. Именно тогава започнах да търся методика за спускане в Бриджър Боул – там склоновете са тесни, изискват висока техника и аз се опитвах да ги преминавам, без да спирам. Няколко години прекарах в Шамони – там се научих да бъда внимателен. Нагледах се на нещастни случаи и не исках и аз да съм тяхна жертва. Там завърших курсовете за гид и по лавинна безопасност. А след това започнах работа. Много обичам да карам в Аляска, където всичко винаги е ново и необичайно. По принцип не обичам да се спускам два пъти по едно и също място.
- Как може да бъде описан твоят стил на каране?
- Опитвам се да съм ефективен.
- Какво значи това?
- Сковаността води до травми. Прекаленото суетене също води до травми. Целият въпрос е в нивото на комфорт. Аз нямам право да получавам травми. Прекалено съм стар и вече съм си платил за всичко. Годишно прекарвам 150-200 дни на ски, но нормално влизам във форма някъде около 50-тия ден.
- А имал ли си опасни моменти?
- Сблъсквал съм се с опасности. Но най-неприятни за мене са моментите, когато мислиш че се движиш по сняг, а най-неочаквано стъпваш на лед, където не бива да се пада. На няколко пъти в Европа беше страшно на подобни места. В Аляска те са много малко. А ако не съществуваха лавините, ските щяха да са най-прекрасният спорт на Земята.
- Какво ще посъветваш младите? Писти, free ride или pipe?
- Каквото им харесва. Състезания, pipes, скокове, телемарк… Каквото им харесва, важното е да оставят следа след себе си. Главното е да не спират, да продължават да се пързалят толкова, колкото могат. Тогава ще станат добри скиори. Разнообразието е много важно. Човек трябва да се научи да прави много неща и никога да не се задоволява само с едно.
- Кой е най-добрият скиор за всички времена?
- Когато бях млад, мои кумири бяха алпийците – Ингемар Стенмарк, братята Фил и Стийв Меър. Ето колко съм остарял! В Европа герой за мене беше Патрик Валансан. Хората го смятаха за луд, но той беше велик скиор, един от най-добрите на своето време. Сега много ми харесва Джеръми Ноубис. Харесват ми също спусканията на Сет Морисън, Глен Плейк, Макконки. Има и още много добри момчета. На тях се крепи ски-индустрията.
- Какво правиш през лятото?
- Основно се занимавам с алпинизъм, катеря се по скални маршрути. През отпуските с цялото ми семейство ходим в планината. Занимавам се също с уиндсърфинг и планинско колело.
- Какво ще правиш след 10 години?
- Почти същото. Виждам себе си като гид в Европа и Щатите. Полагам усилия за въвеждане на правила, по силата на които гидовете ще могат да придобиват важаща в цял свят правоспособност. Моето амплоа е спускането по стръмни склонове и никога няма да бъда куфар в някакъв началнически офис.
Сбогом, Дъг!
Катастрофата е настъпила следобед на 4 април, на височина около 2000 метра. 48-годишният Куумбс и спътникът му са паднали около 200 м по скалите. Спасителите от Бриансон са били на мястото на инцидента около 17.30 часа. Но е било късно. И двамата скиори са починали от раните си.
Дъг Куумбс е до известна степен познат в България от филма на Питър Хшановски (Канада) “Валдийз стана екстремен” (“Valdez Goes Extreme”, Peter Chrzanowski, 2000, Canada, 60’), показан в ретроспективната програма на Петия международен фестивал на планинарския филм в Банско през октомври 2005 г.
Историята на съвременния free ride и Дъг Куумбс
Историята на съвременния free ride започва преди няколко десетилетия. Тогава ентусиастите на карането без ограничения започват да търсят възможности за усвояването на нови склонове, незасегнати от влекове и лифтове. Някои сравняват този процес с епохата на великите географски открития. С тази разлика, че мореплавателите са откривали нови морета, океани и континенти, а пионерите на free ride-а – нови места, по които човек може да се спусне със ски. “Цивилизацията” винаги върви по стъпките на първооткривателите. Затова те са принудени да стигат все по-далеко…
Всяка история си има своите герои. Това се отнася и за free ride-а. Много имена вече са забравени. Кой днес си спомня “откачените” сондьори, на които първи хрумнало да използват хеликоптера на тяхната нефтена компания, за да стигнат до върховете на масива Чугач в Аляска, за да се спуснат оттам? Джим Конуей? Кой е пък този? А кой първи е погледнал към суровите скали на Ла Грав, мечтаейки за главното спускане в живота си?
Дъг Куумбс без съмнение е една от най-значителните и най-забележителните фигури в свободното каране през 90-те години на ХХ век. За постиженията му може да се говори безкрай. Но дори само фактът, че през 1991 г. става победител в Първото световно първенство по екстремни ски във Валдийз, Аляска (World Extreme Skiing Championship, Valdez, Alaska) му осигурява място в историята.
Дъг Куумбс е роден през 1958 г. в Бостън. На ски се качва тригодишен и прави първите си крачки във Върмонт и Ню Хемпшиър. На въпроса какво го е накарало да започне да се занимава със ски, най-често отговаря: “Скуката и отегчението. Чувствам се пълноценно, само когато съм на склона…” На 17 г. се премества в Монтана, за да може да съчетае ходенето на училище с карането на ски. Увлечението му продължава и след като стaва студент в Държавния университет на щата Монтана (Montana State University). Специалността му е “Геология”. По време на следването си е участник в университетския отбор по ски-алпийски дисциплини. Кара много активно в Бриджър Боул и Биг Скай. След като завършва, се премества в Джексон Хоул, щата Уайоминг. Там започва кариерата му на професионален скиор и гид. През лятото работи като геолог. През зимата – като водач за агенцията “High Mountain Helicopters”. Неговото постоянно местожителство и неговият дом до последния му ден бяха в Джексън, но той делеше времето си между Аляска и Алпите.
През 1991 г. “Life-Link International”, фирма, базирана в Джексън Хоул, произвеждаща лавинно и back country оборудване за скиори, плаща на Дъг пътя до Валдийз в Аляска. Там той трябва да участва в първия шампионат по екстремни ски. Всички го изпращат в шегички и подмятания от рода на: “Дъг, ако не спечелиш, като се върнеш ще боядисаш сградата на фирмата, за да си избиеш билета.” Но Дъг побеждава. “Провървя ми и победих – казва скромно той. – На следващата година ще се върна във Валдийз на свои разноски, за да защитя титлата си.”
Куумбс се връща във Валдийз. С жена си Емили и неколцина приятели от Джексън Хоул. Заедно започват да разработват планинския масив Чугач. Те са автори на първите изкачвания на десетки от върховете му. “Ние бяхме във възторг от ландшафта на Чугач! Но колко дълго може да продължи такова пързаляне? Разбирахме, че много скоро тайната на това място ще бъде разкрита и насам, към Валдийз, ще се втурнат хиляди хора със ските си, които ще предпочитат да наемат гидове, вместо сами да си трошат главите” – пише Дъг.
Тогава двамата с Емили откриват агенцията “Valdez Heli-Ski Guides” (“VHSG”). По това време идеята изглежда налудничава. Направо откачена. Но Дъг успява да привлече 12 професионални гидове и три вертолета “A-star”. До 1993 г. целият Чугач извън Валдийз е зона за каране без гидове. Хората просто наемат хеликоптер, който да ги качи на някой безимемен връх, за да си изберат път за спускане. Но за няколко години това стихийно каране изчезва. В момента там работят пет фирми за heli-ski, а семейство Куумбс продаде “VHSG” на Скот Рейнър.
Емили Куумбс: “Във планинските курорти и ски-центровете за експерт се смята този, който може да кара по “черните” писти при всякакви снежни условия. Във Валдиййз подобна квалификация отрежда на такъв човек ролята на начинаещ. Ние взимаме “експертите” и ги връщаме към действителността – правим ги нормални скиори.”
Дъг Куумбс: “Според мене “Valdez Heli-Ski Guides” е най-добрата heli-ski фирма в района на Валдийз. Горд съм, че съм неин основател.”
През 1993 г. Дъг отново печели “World Extreme Skiing Championship”. Ако става дума за спортните му постижения, човек много трудно може да им хване края. Той е двукратен световен шампион. Има над 130 първи места в различни състезания по екстремни ски. Два пъти е участвал в 24-часовите надпревари в Аспен (Колорадо) и се е класирал втори и трети. Три пъти е печелил националните шампионати за каране по необработени терени. И т. н. И т. н. Но главното внимание на Дъг през цялата му кариера привличат новите стръмни склонове и разнообразието на преодоляваните терени. Затова след Валдийз той търси поле за изява по цял свят – от Киргизия до Антарктида. През 1999 г. е участник в “The Antarctica '99 Ski & Snowboard Expedition”.
След подвизите си в Аляска Емили и Дъг организират в Джексън Хоул “Steep Skiing Camps Worldwide”, в който скиорите, карайки с Дъг, повишават майсторството си. Идеята се оказва толкова успешна, че през 1997 г. “Steep Skiing Camps” са открити в Ла Грав (Франция) и Вербие (Швейцария). Затова в последните години през зимата Дъг лесно можеше да бъде намерен в Алпите, а през пролетта – в Аляска.
Всички, които познаваха Дъг, подчертаваха неговото постоянство – в семейния живот, в приятелствата, в отношенията със спонсорите. Години наред той караше ски “K2” и не смени пристрастията си: “Със своите спомоществователи съм повече от 15 г. Това са “K2”, “Marmot”, “Tecnica” и “Life-Link”. Без тях не бих имал възможност да направя нещата, които са зад гърба ми, и не бих бил там, където се намирам сега! Всеки спонсор ми създаде възможности, за да се осъществя като гид и скиор. И съм им безкрайно благодарен за това.”
Мнозина велики скиори смятат Куумс за свой учител и не крият възхищението си от него. Например Сет Морсън: “Боях се да карам с него. Да караш с него след хубав снеговалеж беше безумие. Бях направо поразен, след като направих няколко спускания с него. Той е невероятен карач. Дъг е по-възрастен от мене с 20 г., но е още по-голямо дете и от мене. Той кипи от живот и иска всички около него да се радват и да се усмихват.”
Саймън Келтън: “Мечтата и върховната цел на всеки от клиентите на “VHSG” е да кара заедно с Дъг. Този приличащ на върлина човек се пързаля с лекота, изящество и увереност. По тези показатели с него не може да сравнява никой в света. Много малко неща в света могат да се сравнят с Куумс, когато се спуска като на забавен каданс по 45-градусовия склон, на фона на великолепния залез в Аляска, небрежно вдигайки облаци сняг по ръба на огромната отвесна скала със всеки свой следващ завой.”
С участието на Дъг Куумбс са заснети забележителните филми “Waiting Game” (2005, режисьор Джейсън Уинклър”, “Fantastic Four” (2005, режисьор Тим Стоури), “Aspen Extreme” (1993, сценарист и режисьор Патрик Хасбърг).
Ето и интервюто с Дъг Куумбс, взето от Андрю Бигфорд – главен редактор на списание “ski magazine”. Разговорът се е състоял във Валдийз, в офиса на “Steep Skiing Camps”.
- Нека започнем от философията. От какво се ръководеше, когато създаде “Valdez Heli-Ski Guides”? След това ще преминем към политиката – към широките ски и сигурността на free-ride-а с гидове…
- Струва ми се, че карането на ски с гид е преди всичко много добра школа. Гидът учи скиора на всичко, което ще му помогне безопасно да се спусне по склоновете на планината и да се наслаждава на движението по недокоснати от никого преди това терени. 90% от нашите спускания са точно по такива места и ние нямаме намерение да се отклоняваме от избрания път. Разбира се, могат да се избягват девствените терени, но все пак най-добрите спускания са стръмните, а по тях непременно се намират късчета недокоснат терен. Така че нашата задача е да обучим хората да се движат по такъв релеф. Този процес коренно се отличава от познатото “Следвай ме!”, както е прието в много ски-училища, подобни на нашето. Този принцип е допустим само в първия ден от пързалянето. По принцип ние се стремим да сплотим всяка група и да я превърнем в едно цяло – четирима души с един гид се спускат по склона, като взаимно се осигуряват. Те прекарват заедно и времето извън планината. Духът на другарство, който се ражда, много помага на нашата работа. Хората си помагат взаимно, наблюдават се. И в същото време питат водача “Как направи това?”. Като правило при нас идват много добри скиори и прекарват тук от 60 до 90 дни през годината. Те са много добри спортисти и имат добра техника. Но им липсва умението “да чувстват снега”. Това е своебразно подсъзнателно разбиране и възприемане на Голямата планина, когато усещаш, че потенциалът ти не е реализиран докрай, но не виждаш причините за това. Ние помагаме тъкмо в разкриването на тези причини. Как ти се струва подобна философия?
- Нека се върнем към началото на 90-те години на ХХ век, когато ти за първи път дойде във Валдийз и се зае с разработването и усвояването му. Разкажи за тогавашните спускания. Карал ли си с Джим Конуей?
- Пристигнах заедно с момчета от Джексън Хоул и Солт-Лейк Сити. Срещнахме се на състезанията по екстремни ски. Самата надпревара беше най-незначителното събитие от тези, които преживяхме тогава. Преди и след официалните стартове ние се спускахме от всички върхове, до които можехме да стигнем с вертолет. Беше толкова завладяващо, че не можехме да се спрем и ни се струваше, че всичко това няма да има край. А когато в един ден се спуснахме от върха Питън, а след това и по кулоара Чеъри, бяхме обхванати от безкрайно опиянение и въодушевление. Сега водим по тези места скиори. Всичко стана удобно и познато. По онова време нямахме толкова много ски. Технологиите все още не бяха отбелязали такъв напредък. Днес технологиите и съвременната техника на пързаляне ни помагат да спускаме хора над 50 г. по склонове с наклон 50 градуса. И това страшно им харесва. И не смятам, че този процес ще има край.
- Разкажи ми как изглежда един твой типичен клиент. Кой идва тук? Кой кара ски в тези планини? Има ли случай, когато някой човек без опит е рискувал и е направил спускане по тези места?
- Всеки новодошъл възприема това, което вижда, по своему. Хората от Колорадо Спрингз и Вейл, например, за първи път се сблъскват с истински девствен сняг. И тук с тях настъпва качествена промяна. Те започват да искат да карат само по терени като тези във Валдийз. Средно положение няма – на хората това им харесва или не. Бих казал, че на 90% им харесва. Останалите просто трябва да се върнат вкъщи и да продължат да работят над техниката си, преди да се върнат. В крайна сметка всеки скиор успява да навърти значителен километраж в 100-километровата зона около града с нейните 425 възможни маршрута за спускания. Т. е. има възможност всеки да избере това, което му харесва и му пасва. Още повече че не всички маршрути са стръмни. Около половината имат наклон 25-30 градуса, другата половина – 35-55 градуса. Изборът е огромен. Скиорите, които идват при нас, отбелязват напредък с всеки изминал ден и съответно стръмнината на преминаваните маршрути се увеличава.
- Каква беше тази жена, с която разговаряше преди малко?
- Бих казал, че е от ниво “напреднали”, без да е “експерт”. Занимавала се е с хели ски в Канада и приятелите й я убедили да опита и тук, защото почти няма разлика. Ние сме близо до границата. И градът е крайграничен, и хората също. Всичко е оттатък границата, оттатък билото. Или на билото. Първия ден тя беше леко уплашена. Непрекъснато питаше за опасностите, които я очакват в тези планини. Разказах й за лавините, за кулоарите, за козирките – с една дума за всичко, което природата ни сервира всеки ден. В края на първия ден на лицето й се изписа усмивка и ми каза, че това е бил най-необикновения ден в живота й и не е забелязала нито един от ужасите, за които съм й разказал. Не обичам и не искам да плаша хората, но те трябва да знаят какви са реалните опасности и да разберат, че доброто ръководство на спусканията им е условие за сигурност.
- Да се върнем към някои от нещата, за които разказа на семинара за лавините и лавинната безопасност…
- Нашата философия се изразява в каране по терени, по които не се появяват “нормални” скиори. Основната маса скиори се пързаля само върху отъпкан сняг. А ние не го обичаме. Ние предпочитаме девствения сняг, това което наричаме powder. И в това е разликата. Поради това искаме да подготвим всеки за евентуалните опасности. Искаме всеки да осъзнава ясно своето психологическо и физическо състояние, особено в първия ден от идването си тук. Има случаи, когато скиорът се чувства толкова добре подготвен, че веднага иска да се спусне от най-високия връх, което обаче не е по силите му. Той би могъл да се спусне от него, но не осъзнава риска, на който би изложил себе си и останалите. Затова се стремим да подберем подобаващ релеф за всеки – такъв, който няма да намали удоволствието, но и ще го накара човека да поработи за усъвършенстването си. При това следваме принципа “от просто към сложно”. Всеки идва при нас, за да отправи предизвикателство към себе си. Затова аз наричам това, което се случва при нас, не extreme, а ГОЛЯМО СКИ ПРИКЛЮЧЕНИЕ.
- Какво съветваш хората?
- Аз харесвам мекото, комфортно каране. При скиорите от Източното крайбрежие се забелязва тенденция към правене на прекалено много слаломни завои. Скиорите от Западното крайбрежие използват стойка със задно обременяване, защото смятат, че точно така трябва да се кара по необработените терени. Затова аз винаги ги съветвам да слушат сърцето си, да следват интуицията си в стремежа да усъвършенстват добрите си навици и да елиминират лошите. За мене е изключително важна “енергетиката” на пързалянето. Ако цял ден карате със задно обременяване, ще унищожите бедрата си. Ако щеките ви са ниско спуснати, вие непрекъснато се усуквате и правите много повече усилия от необходимите. По тези планини човек може да се спуска само ефективно и аз се опитва да науча хората тъкмо на ефективно, пестящо енергия каране. Най-често избирам един скиор от групата и го използвам, за да демонстрирам преподаваното.
- Доколко са важни широките ски? През 90-те години си карал ски с 63 мм в талията. Какво се кара днес? Вие имате тестови модели с талия 80-90 мм?
- Разполагаме с пълен арсенал от ефективни широки ски. Основната им характеристика е добрата торсионна твърдост. Те са слабо прищипнати в средата, а гъвкавостта на върховете им е такава, че позволява леко започване на всеки следващ завой. Тези ски превръщат скиорите с известни проблеми в герои. Нужно е малко време, за да свикнете и изведнъж вашите възможности порастват неимоверно. Когато дойдох за първи път по тези места, имах чифт “K2 TNC” – ски за гигантски слалом. При всяко спускане правех по милион завои и това беше ужасно изтощително. С днешните ски можете да карате бързо – тогава те са като “Кадилак”. Можете да карате и бавно – тогава са като автомобил с повишена проходимост 4 х 4.
- Какви опасности очакват скиорите в Аляска?
- Най-голямата опасност е заложена в самата природа, в естествените неща – снежни козирки, пукнатини в ледниците, лавини. Ние постоянно отчитаме тези фактори, изучаваме ги. Ние много рядко предизвикваме лавини. Това е стремежът на всички скиори, които карат по тези места. Това в голяма степен зависи от тукашния сняг. Тук му трябва много по-малко време, за да се уплътни и да стане безопасен, отколкото – да кажем – в Колорадо. Втората опасност са хората. Не всички от тях са безопасни в планината. Някои са склонни да излагат на риск себе си и другите. На хората понякога им липсва здравото, осъзнато уважение към планината. Ако го няма, човек става опасен за самия себе си. Аз и колегите ми винаги се стараем да отчитаме човешкия фактор. Понякога хората са излишно страхливи. Но точно хората, които успяват да се справят със собствения си страх, предизвикват най-голямото уважение на гидовете.
- Какво е най-важното при работата във Валдийз?
- В Щатите по принцип лесно се намират добри гидове. Ние изискваме много висока квалификация. Нашият гид трябва да е суперскиор, “върха” в алпийските ски. Необходимо е да е специалист по лавините – да има всички сертификати и удостоверения, да умее да оказва бърза и долекарска помощ. Но в крайна сметка – най-важното е да познава и да разбира планината, да умее да се разбира и да работи с най-различни хора. Хели ските означават спускане с максимална скорост и нямат нищо общо със ски-туринга. Ние правим по 6-10 спускания на ден при нелеки условия. Затова е трудно да намираме хора, които отговарят на тези условия. Но тези, които идват при нас, обикновено работят целогодишно. За тях работата е fun, удоволствие.
- Разкажи за началото на VHSG през 1994 година…
- Тогава, през 1994 г., действах малко по бракониерски… не знам как да го кажа точно. Това не беше никакъв бизнес. Тогава нямаше никакви гидове. Хващах клиенти преди качването им във вертолета и им казвах: “Спускали ли сте се отнякъде?” А те ми отговаряха отрицателно. “Знаете ли откъде ще се спуснете?” – питах. “Пилотът ни каза, че ще ни покаже, когато стигнем на място” – отговаряха. Тогава им казвах, че ще им предложа най-хубавите спускания, а те ще ми платят мястото в хеликоптера. Така “работих” цяла година. И тогава проумях, че хората се нуждаят от гидове. Освен това бях работил като гид на групи за хели ски в Джексън Хоул. Така се роди идеята за агенцията. Когато стартирахме, ние бяхме трима гидове. През първата година имахме 200 клиенти, през втората – 500, на третата – 700, след това – 900. Накрая броят на клиентите се установи на 1000-1200.
- Защо реши да продадеш бизнеса на Скот Рейнър – специалист по лавините, от друга група гидове?
- Скот е по-млад и по-енергичен. А става дума за тежка работа с хора, която изцяло зависи от времето. И не ти оставя нито минутка за нещо друго. Когато се появява човек от типа на Рейнър – гид от най-висока класа, специалист по лавините с Божия дарба, това е съвършеният кандидат. Той се зае за работа необикновено енергично. Той има големи планове за бъдещето и те винаги са съобразени с грижата за клиента. Сега планираме построяване – казано красиво – на хели ски селище, където всичко ще е модернизирано и подредено.
- Кажи няколко думи за един друг твой проект – “STEEP CAMPS”, в който важна роля играе съпругата си Емили...
- Приятно е, че ни свързват не само съпружески, но и бизнес-отношения. И всичко е тип-топ. Емили е отличен организатор, с желязна делова хватка. Аз пък нямам никакви проблеми в планината. Карал съм с хиляди хора и нямам недоволни клиенти. Харесва ми да наблюдавам реакцията на хора, които са карали с мене през деня. Емили пък попълва пропуските, които допускам. Тя отлично знае законите, правилниците, инструкциите, техниката на безопасност. Тя отлично изпълнява ролята на последен човек в групата, когато предприемаме дълги спускания. Прекрасно е, че тя обича да кара с мене, а аз – с нея. Когато започвахме съвместната ни работа, всичките ми сметки бяха на хартиени салфетки. Сега имаме нормален, напълно компютъризиран бизнес. И това е изцяло заслуга на Емили.
- Разкажи за дейността ви в Европа…
- Организираме тези лагери за хора, които искат да подобрят техниката си на извънпистово каране – по необработени терени, по кулоари… Европа предлага денивелации от 4000 до 9000 фута (от ~1200 до ~2700 м). Ние наемаме правоспособни гидове, които преминават специален тригодишен курс на обучение. Те могат да организират спускане за всеки. При това са безценни техните познания върху особеностите на местния релеф. Ние разказваме на нашите клиенти неща, за чието съществуване те дори не са подозирали. Спускания правим във Вербие, Ла Грав и Шамони. Към края на едноседмичната програма всички са доста уморени, но се стараем да превърнем тази седмица в незабравимо преживяване.
- А защо правиш всичко това в Европа?
- Заради голямата свобода и огромните райони за пързаляне. Свободата се изразява и в това, че можеш да правиш каквото си поискаш. Не е нужно да събираш подписки или да попълваш формуляри – всичко е на твоя отговорност. В Европа е по-лесно да взимаш собствените си решения. Всички планини са ти на разположение и си ограничаван само от границите на собственото чувство за отговорност. Ако вие сте в планината, но нямате разрешение или въже – това вече ви ограничава и вие свиквате с тези граници. Ние се опитваме да обясним на хората, че ако притежават необходимите познания и умения, могат да напускат тези рамки.
- Нека да поговорим за ските като цяло. Когато ти си започвал, са съществували само скоростните дисциплини и свободното каране. А сега става дума за цяла индустрия – ски-паркове, twin tips-ове, free riding… Какво мислиш за актуалното състояние на ски-спорта?
- 90-те години на ХХ век принадлежаха на екстремните ски. Това бяха годините на Милър, Стамп, Скот Шмид, Глен Плейк. Всички тези момчета, които караха по стръмни склонове, предизвикаха появата на широките ски. Сега мнозина от тях правят скокове и трикове – всичко се движи в тази посока. За децата, които влизат в един snow park с чифт twin tips, това е само начало. Ако съм дете, и аз бих правил така. Защото е ужасно скучно да стоиш на опашка за лифт. После да се спуснеш от хълма. И пак да се наредиш на опашката. Много по-интересно да летиш надолу с главата.
- Как успя да постигнеш всичко?
- Може би е изиграла роля наследствеността. Със семейството ми сме обиколили със ски цяла Нова Англия – Върмонт, Ню Хемпшиър, Мейн. С моите братя и сестри живеехме в Стоув. Там карах по твърди склонове, между дърветата. Това беше отлична школа. Не престанах да карам ски и в училище, и в колежа. В университета вече бях член на представителния отбор. Именно тогава започнах да търся методика за спускане в Бриджър Боул – там склоновете са тесни, изискват висока техника и аз се опитвах да ги преминавам, без да спирам. Няколко години прекарах в Шамони – там се научих да бъда внимателен. Нагледах се на нещастни случаи и не исках и аз да съм тяхна жертва. Там завърших курсовете за гид и по лавинна безопасност. А след това започнах работа. Много обичам да карам в Аляска, където всичко винаги е ново и необичайно. По принцип не обичам да се спускам два пъти по едно и също място.
- Как може да бъде описан твоят стил на каране?
- Опитвам се да съм ефективен.
- Какво значи това?
- Сковаността води до травми. Прекаленото суетене също води до травми. Целият въпрос е в нивото на комфорт. Аз нямам право да получавам травми. Прекалено съм стар и вече съм си платил за всичко. Годишно прекарвам 150-200 дни на ски, но нормално влизам във форма някъде около 50-тия ден.
- А имал ли си опасни моменти?
- Сблъсквал съм се с опасности. Но най-неприятни за мене са моментите, когато мислиш че се движиш по сняг, а най-неочаквано стъпваш на лед, където не бива да се пада. На няколко пъти в Европа беше страшно на подобни места. В Аляска те са много малко. А ако не съществуваха лавините, ските щяха да са най-прекрасният спорт на Земята.
- Какво ще посъветваш младите? Писти, free ride или pipe?
- Каквото им харесва. Състезания, pipes, скокове, телемарк… Каквото им харесва, важното е да оставят следа след себе си. Главното е да не спират, да продължават да се пързалят толкова, колкото могат. Тогава ще станат добри скиори. Разнообразието е много важно. Човек трябва да се научи да прави много неща и никога да не се задоволява само с едно.
- Кой е най-добрият скиор за всички времена?
- Когато бях млад, мои кумири бяха алпийците – Ингемар Стенмарк, братята Фил и Стийв Меър. Ето колко съм остарял! В Европа герой за мене беше Патрик Валансан. Хората го смятаха за луд, но той беше велик скиор, един от най-добрите на своето време. Сега много ми харесва Джеръми Ноубис. Харесват ми също спусканията на Сет Морисън, Глен Плейк, Макконки. Има и още много добри момчета. На тях се крепи ски-индустрията.
- Какво правиш през лятото?
- Основно се занимавам с алпинизъм, катеря се по скални маршрути. През отпуските с цялото ми семейство ходим в планината. Занимавам се също с уиндсърфинг и планинско колело.
- Какво ще правиш след 10 години?
- Почти същото. Виждам себе си като гид в Европа и Щатите. Полагам усилия за въвеждане на правила, по силата на които гидовете ще могат да придобиват важаща в цял свят правоспособност. Моето амплоа е спускането по стръмни склонове и никога няма да бъда куфар в някакъв началнически офис.
Сбогом, Дъг!
Добави коментар