На 94 г. си отиде най-старият руски алпинист – Владимир Александрович Кизель, участник в първото изкачване на пик Победа (7439 м) през 1956 г. и в първия руски отбор, подготвящ се за експедиция в Хималаите през 1958 г.

Той бе носител на званието “Заслужил майстор на спорта” от 1957 г. Извън спорта бе професор в Московския физико-технически институт (МФТИ). Основните трудове – “Гиротропия кристаллов”, “Практическая молекулярная спектроскопия”, “Практическая молекулярная спектроскопия . Учебное пособие для вузов”, “Физические причины диссимметрии живых систем”, му донесоха световно признание.

Предлагаме ви интервюто на Елена Лалетина с ветерана малко след 90-годишния му юбилей за russianclimb.com.

- Вие сте участник в първото изкачване на пик Победа…
- Да, през 1956 г. бях в състава на Виталий Абалаков. Бяхме 11 души.

- През декември м. г. у нас, в Санкт Петербург, беше прожектиран възстановеният филм за това изкачване. И трябва да ви кажа, че той изглеждаше съвсем съвременно, въпреки че е черно-бял, а алпинистите са облечени в брезентови дрехи и разполагат със снаряжението от 50-те години на миналия век. Веднага след това беше показан “съвсем пресният” филм за изкачването на отбора под ръководството на Одинцов в Бафинова Земя, донесло златни медали от Шампионата на Русия. Но киноразказът за пик Победа го превъзхождаше във всяко отношение – и по сюжет, и по острота на интригата, и по завладяващото впечатление, което прави.
- Това наистина е добър филм. За създаването му много голяма е заслугата на Михаил Иванович Ануфриков, макар че в състава на експедицията бяхме взели двама професионални оператори. Но ако го нямаше Ануфриков, нямаше да го има и филма. Той беше рядко даровит човек и великолепен фотограф.

- От този филм разбрах, че вие сте имали на краката си дори не трикуни, а някакви обувки с шипове като пирони…
- Носехме шекълтъни – направени саморъчно, разбира се, и със самоделно изковани шипове.

- Тогава май всичко сте шили и изковавали сами…
- Така е. Особено Абалаков – той непрекъснато конструираше и майстореше нещо. Например котки с 12 зъба. Такива котки имаше в чужбина, а у нас – не.

- Абалаков е бил твърд ръкводител…
- О, да! Но, бидейки “твърд” ръководител, той никога не повишаваше тон. Забележки правеше често, но без да вика.

- Как сте запомнил пик Победа?
- Там нямаше особени технически трудности. Но времето беше ужасно. Често се случваше да си седим спокойно, а изведнъж въздухът ставаше жълт. Което означаваше, че след два часа ще има силна снежна буря. А въздухът беше жълт, защото идваше с вятъра от степите на Казахстан и носеше пясък. Няколко пъти бяхме спирани за по един ден от такива бури. Преди да излезем на 6500 м два дни преседяхме в палатките. Дори излизането за задоволяване на физиологическите нужди представляваше проблем. Както е известно, казахският отбор беше погубен от именно такава буря.

- На колко години бяхте тогава?
- Аз бях на 44, Абалаков – на 50, а Костя Клецко беше по-млад.

- А имаше ли конкуренция за попадане в състава?
- Не, конкуренция нямаше. Ние просто бяхме отбор, напълно оформен състав. До върха стигнахме почти всички. Ануфриков не успя – заради филма, за който споменах. Също и Боровиков.

- Владимир Александрович, Вие сте бил и в състава на първия хималайски сборен отбор, който се е подготвял за първо изкачване на Еверест от север през 1959 г. – по маршрута, който днес се смята за класически от тази страна на масива. Подготвяли сте се за съвместна експедиция с китайците. Знаем, че са ви свалили от самолета преди заминаването за Пекин. Какво стана тогава?
- Не, от самолета не са ни сваляли. Но в последния момент всички, заедно с багажа, бяхме извикани в КГБ. И там ни заявиха, че няма да има експедиция. Нищо не ни обясняваха. Просто ни казаха: “Взимайте си раниците и право вкъщи!”

- Знаете ли, през тази година, във връзка с 50-годишнината от първото му изкачване, на Еверест имаше такава тълпа, че по 18 души се включваха с жумари в едно въже. Имаше страшно много китайци. Не мина без проблеми (разказвам на събеседника ми за епизодите в предния базов лагер, на Северното седло и по-нагоре, когато нашата експедиция от Санкт Петербург имаше не особено приятно общуване с китайците…) Какви са впечатленията Ви от тях? Вие сте ги учили на всичко, започвайки от нулата…
- Да, аз им бях инструктор и ги обучавахме, като наистина започнахме от нулата. Готвихме се в Памир, на пик Ленин. За китайците мога да ви разкажа доста майтапи (Смее се).

Случай 1.
Водим занимания с китайците. Програмата е много напрегната, натоварването – голямо. А китайците не ядат нищичко. Нашата експедиция бе отлично снабдена. Надявам се, разбирате какво значи това? Какво има в изобилие на руските експедиции?
- Сигурно имате предвид водката?
- Това е така, но става дума за ядене…
- А впрочем, що се отнася до водката – строг ли беше Абалаков?
- Беше строг. Но употребяваше. Спомням си веднъж в Цей, след изкачване на Чанчахи се върнахме в лагера “Торпедо”. Тогава негов началник беше Золотарьов. И той попита Абалаков: “Виталий, кажи какъв наклон имаше стената?” А Абалаков, без да подозира нищо, каза “70-75 градуса”. “Чудесно – отвърна Золотарьов – ей сегичка ще приготвим 70-75 градуса…” Но да се върнем към китайците.

С една дума – нe хапват нищичко от нашите запаси – само ориз и понякога грах и сини патладжани от консерви. Нито месо, нито каша, нито хляб. Така дълго не може да се издържа и някои започнаха да падат в несвяст от глад. И както и да се стараехме да ги накараме да хапнат нормално – никаква полза. А аз бях ръководител на отделение. Вървя напред, но от време на време поглеждам назад, за да видя кой как се чувства. На нашите по очите им личи дали са уморени – и тогава намалявам темпото. А очите на китайците не изразяват нищо… Няма смисъл и да се пита.

- А на какъв език общувахте с тях?
- По малко на руски, по малко на китайски – бях понаучил доста думи. А руските псувни, струва ми се, се разбират от всички народи… И така, измислихме следния ход. Преводачът им отиде при тях и им каза, че, така и така, председателят Мао е заповядал да ядат руска храна. Едва тогава започнаха да ядат като хората. Проблемът беше решен.

Случай 2.
- Височина 6900 м. Вървим към пик Ленин в две колони…
- Звучи красиво – в две колони. Колко души бяхте?

- По 30 във всяка. Аз водех първата. А лекарят беше във втората. И така, организирахме лагер. На следващия ден трябваше да тръгнем към върха. И изведнъж ме викат – на един от китайците му е лошо, ще мре. А аз не съм лекар. Но все пак можех да му окажа първа помощ. Ударих му инжекции от всичко, каквото имах – камфор, адреналин и кислород.

- И кислород?
- Тогава с нас винаги имахме як шприц, почти половин литър, и игла с дебелината на голям пирон. Кислород вземахме от бутилка и забивахме иглата под кожата на коремната ципа. Инжектирах му всичко това и не можех да направя нищо повече. Виждам – ще мре. Малко по-късно пак ме извикаха при него. “Свърши се” – помислих. Щях да имам труп в групата… Влизам. А той седи в палатката и крещи: “Утре тръгвам с вас към върха!” Оказа се, че всички китайци са дали клетва пред Великия Мао да се изкачат на върха на Великия Ленин. И този кадър също се заклел.

Случай 3.
Пред самия връх има стръмен склон – някъде около 10-15 метра. Даже опитен човек, когато го премине, трябва да си регулира дишането. Ние се изкачихме и стоим на върха. И ето – първият китаец стига до нас и – хващайки се за сърцето – се насочва към урвата, по която може да се сурне надолу. Всички инструктори като тигри се хвърлихме към него – помислихме, че нещастникът е превъртял напълно. Всеки сграбчи каквото му попадне. Аз го хванах за обувката. А той, както се оказа, се хванал не за сърцето, а посегнал към вътрешния джоб на пухенката, за да извади националното знаме и да го развее пред намиращите се по-надолу китайци и да ги вдъхнови.

Случай 4.
Започнахме да слизаме от пик Ленин. Аз вървя с моето отделение надолу, срещу нас – друга група нагоре. А в нея една китайка. Мъничка такава, съвсем крехка. През цялото време залита и пада. Има пристъпи на повръщане. А това е признак на сърдечна недостатъчност на височина. Падне, опита се да повърне, стане – и започва да плаче, защото иска да върви нагоре! Взех двама мъжаги от моето отделение, вързах я на въжето между тях – и надолу. Нощувахме на 5600. По някое време, около 23.00 часа, излязох от палатката. И по всяка вероятност това е било инструкторското ми щастие, че излязох тогава. Гледам – пълна тишина, всички спят, а това момиче седи на леда. Оказва се, другарите й не я пускат в палатката – защото е нарушила клетвата пред Великия Мао и не се е изкачила на върха. Такива бяха нравите. Е, тогава пуснах в ход руските думи и всички бързо ме разбраха…За китайците може да се разказва дълго.

- Владимир Александрович, а помните ли как след изкачването на Еверест през 1960 г. китайците са идвали да връчват награди на Белецки, Филимонов и Ковирко за това, че са ги подготвяли?
- Идваха наистина. Но аз практически съм уверен, че тогава те не са успели да направят изкачване на Еверест. Това просто бе фалшификация. Те не можеха да се изкачат с такъв състав – отборът беше много слаб. И в чуждестранната преса тогава имаше много съмнения. След това – да. И тринога поставиха. Но през 1960-а – не можеха.

- А Ковирко беше от отбора на Кузмин?
- Да, това беше много силен отбор и съперничеше с отбора на Абалаков. Последният беше много добър алпинист и много добър ръководител, но слаб организатор. А Кузмин беше забележителен алпинист и забележителен организатор. Прекрасно подготвяше експедициите и сам се грижеше за цялостното им снабдяване.

- През целия си живот сте се занимавал с наука, преподавал сте. Бил сте професор…
- Да, бях професор в МФТИ и се занимавах с оптика. Навремето бях ученик на Там-старши*.

- Някога много професори, доценти, кандидати на науките, инженери и научни работници са се занимавали с алпинизъм…
- Заплатите на днешните професори и доценти не могат да стигнат за купуване на екипировка…

- Кога сте бил за последен път в планината?
- През 1981 и 1982 г. с Абалаков бяхме в Кавказ, в Сванетия, да се разходим. Правихме спускания с каяци. Виталий, когато разбра, че няма какво да прави в планината (а той обичаше да е първи, да е по-добър от всички – иначе не му беше интересно), започна да плава. Гребали сме и в Карелия. А преди сезона тренирахме по реките в Подмосковието.

- Следите ли какво става в съвременния алпинизъм?
- По малко. Но съм забелязал, че когато някой се изказва публично, да речем, Путрин, непременно говори само за пари и спонсори.

- Какво да се прави – това е проблем, от който не може да се избяга. Тази есен нашите начело с Одинцов се насочват към Северната стена на Жану, която може би е най-проблематичната в света. Какво ще им пожелаете?
- Да имат интуицията на стария кон.

- Какво значи това?
- Ами следното – младият кон се опитва да изтегли непосилен товар. Напъва се, дърпа. И тъй като не става отведнъж, си казва: “Ето, тук ще си умра.” И си тръгва без нищо. А старият кон помисля, настройва се и бавно-бавно потегля с товара. Защото знае, че от това не се умира. Това е опитът. Разбира се, желая и късмет на алпинистите. Знаете ли какво е късмет? Веднъж Кавуненко беше на Ушба в Кавказ – на чист склон, без абсолютно никакви камъни. И сякаш от нищото долетя камък и го уцели право в главата. Това е липса на късмет. Или пък – нашият отбор. Веднъж вървяха към Уллутау-Чан, по гребена. Гледат – по кулоара лети ледена отломка и набира скорост като велосипед на писта. И право върху нашите. Това също е липса на късмет. Пожелавам на момчетата да не им се случват такива неща.

- Владимир Александрович, сега седим и разговаряме на пейка близо до консулството на Литва. Казахте, че сте дошъл, за да си получите визата. За къде се запътвате, ако не е тайна?
- Заминавам за Литва, ще си опъна палатка край Зарасай. Иска ми се да поживея в гората.

- На добър час. Пък ще продължим този разговор…
- Разбира се. И поздрави на лениградци – специално на Петя Буданов и Олег Борисенко.

25 юни 2003 г.

-----------------------------------------
* Игор Евгениевич Там ( 8 юли 1895 г.-12 април 1971) – един от най-големите съветски физици, академик. Наполовина немец, наполовина руснак – дядо му Теодор Там в средата на XIX век се преселва от Тюрингия в Русия и се оженва за дъщерята на помешчик от Херсон. Игор Там учи в Единбургския и Московския университет. Решителни за научната му кариера се оказват срещите му с трима изключителни физици - Я. И. Френкел и Л. И. Кордиш в Таврическия университет в Симферопол, и с Л. И. Манделштам в Одеския политехнически институт. Знаменитият им холандски колега Паул Еренфест, след като се запознава с трудовете на Игор Там, успява да му издейства стипендия за научна практика в чужбина, която позволява на младия учен да прекара повече от половин година в най-големите физически лаборатории в Германия и Холандия. Игор Там се сприятелява с Пол Дирак и Паул Еренфест. Среща Алберт Айнщайн и много други знаменитости. В годините на големия сталинов терор е държан далеко от най-важните научни разработки – заради “съмнителния” си произход и заради личната неприязън на Андрей А. Жданов, който ръководи кампнанията за засилен партиен контрол върху интелигенцията.

Едва след смъртта на Жданов (31 август 1948 г.) оглавява научна група в свръхсекретния научен институт “Арзамас-16” в град Саров. В нея влизат най-талантливите съветски физици, между които е и бъдещият академик Андрей Дмитриевич Сахаров. Тя създава първата руска водородна бомба с мощност 400 килотона, чието успешно изпитание (първо в света на този тип оръжие) е на 12 август 1953 г. на полигона край Семипалатинск (Казахстан).

През 1958 г. Игор Там, Иля Михайлович Франк и Павел Алексеевич Черенков стават първите руснаци, които получават Нобеловата награда за физика – “за откриването и интерпретацията на ефекта на Черенков”.

Непоправим оптимист, академик Там използва всеки свободен миг, за да се пътешества, да се занимава с алпинизъм и спелеология. През 1926 г. е член на осемчленна свръзка, която с едно въже и с кавалерийски ботуши прави опит да стигне до най-високия връх в Алтай – Белуха (4506 м). Автор е на първите изкачвания на Фитнаргин, Тютюргубаши, Башил, а така също на Аддала (4285 м) в масива Дикломста, най-високата точка на Дагестан. В актива си има чисто скални турове на остров Скай край Шотландия. В годините след Втората световна война ръководи изследователска експедиция в знаменитата пещера Мата-Таш (Горний Бадахшан, Таджикистан). “Планините имат огромна емоционална роля в моя живот – пише акад. Там. – Недокоснатата природа ми носи несравнимо с нищо духовно умиротворяване и удовлетворение от преодолените трудности. В планината се ражда скрепена от опасностите дружба с приятели за цял живот.”

Един връх в Алтай с височина 3800 м носи името Игор Там. Друг, със същото име, е разположен в хребета Терскей Алатау, Тян-Шан.

По всяка вероятност след пещерно проникване той се заразява с бактерии, които виреят в остатъците от жизнената дейност на прилепите. Болестта предизвиква парализа на дихателните мускули. От 1968 г. до края на живота си той е обречен на почти пълна неподвижност и на необходимостта да използва дихателен апарат.

Син на Игор Там е Евгений Игоревич Там (роден през 1926 г.) в Москва. Инженер-физик. Доктор на физико-математическите науки. Автор на над 80 научни труда. Смятайки, че между науката и алпинизма има много общо, той много сполучливо успява да съчетае двете поприща. Първото си изкачване прави на 14 г. на връх Сунахет (3550 м) в обкръжението на долината Алибек, Кавказ. Майстор на спорта от 1962 г. Шампион на СССР по алпинизъм през 1961 г. за изкачването на пик Комунизъм от ледника Бивачний. Многократен призьор от първенствата на СССР. За най-сериозните си постижения смята: траверса на масива Джугутурлючат в Домбай (1955 г.), Пик 26 Бакински комисари (1958); зимния траверс на Домбай-Улген (1960 г., едно от първите сериозни зимни постижения на следвоенния алпинизъм в СССР), първото изкачване на Хан Тенгри (6995 м) от север (1964 г.).

Като инструктор по алпинизъм през 1978-1981 г. ръководи многобройни прояви в Кавказ, Памир, Тян-Шан и Алтай.

През 1978-1981 г. е ръководител и треньор на първата съветска хималайска експедиция, която през 1982 г. изкачи Еверест по премиерен, изключително труден маршрут по Югозападната стена на върха. През 1976-1977 г. – заместник-председател, през 1978-81 г. – председател на Президиума на Федерацията по алпинизъм на СССР. Носител на най-високи правителствени и държавни награди.