На 93 години си отиде Хайнрих Харер – последният от великата четворка, направила първото изкачване по Северната стена на Айгер през 1938 г. Както съобщи семейството му, той е починал на 7 януари т. г. в болницата на Фрийзах (Австрия).

Хайнрих Харер бе не само знаменит алпинист, изследовател и пътешественик, но и не по-малко талантлив и известен писател. Най-популярните му книги – “Седем години в Тибет” (“Sieben Jahre in Tibet”, 1954) и “Белият паяк. История на Северната стена на Айгер” (“Die weisse Spinne. Die Geschichte der Eiger-Nordwand”, 1961), познати повече с английските си заглавия “Seven Years in Tibet” и “The White Spider”, са преведени на над 40 езика и веднага след появата си се превръщат в световни бестселъри. По първата от тях през 1997 г. Жан-Жак Ано засне едноименния филм с Брад Пит в ролята на Харер, който дълго не слезе от световните екрани.

Предлагаме ви откъс от непреведената на български “Die weisse Spinne. Die Geschichte der Eiger-Nordwand” (“Белият паяк. История на Северната стена на Айгер”).

… Неочаквано пред нас се появява младо момче. Втренчва очи в нас, сякаш е видяло призраци. Лицето му изразява невероятно стъписване и изненада. Но накрая се осмелява да ни попита:

- От Стената ли се връщате?
- От Стената, разбира се – отговаряме.

Младият човек се обръща и хуква надолу като крещи колкото му глас държи:

- Връщат се! Тука са! Връщат се!

А след това ни обкръжават хора. Гидове, приятели от Виена и Мюнхен, спасители със семействата си, журналисти, просто любопитни. Всички се радват, че ни виждат живи. Носят раниците ни. И нас биха грабнали на ръце, ако неочаквано не изпитваме прилив на сили – сякаш се връщаме от разходка, а не от Северната стена на Айгер. Най-сетне Фриц (Каспарек) получава суха цигара. А Руди Фрайсл подава на Андерл (Хекмайр) малка бутилка коняк:

- Пий, ще те стопли!

Андерл изпразва бутилката на един дъх и не се напива. Но всички сме пияни от всеобщата радост. Едва сега изпитваме огромно удовлетворение, облекчение и неописуемо щастие, че сме изкатерили Северната стена на Айгер.

И неочаквано изчезва проблемът за банята и леглото. Канят ни у дома си. Всички! Всеки иска да му гостуваме, защото сме се върнали.

Посетихме друг свят и ето! – върнахме се. Носим със себе си радостта от живота и от общуването с хората. В бързината и лудницата на всекидневието често живеем, без да се забелязваме, без контакт с другите. Северната стена на Айгер ни научи, че хората са добри и че Земята, на която сме се родили, също е добра.

Ние сме гости на Земята.

От това събитие изминаха двадесет години. Моята огромна любов към планините продължава. Живи са и спомените. Те са ярки и без никаква допълнителна украса. Благодарение на това мога да изглаждам всички недоразумения, които се ширят заради неразбиране или недоброжелателност. Преодоляхме Северната стена на Айгер, защото нейният изглед беше предизвикателство за нашата смелост и приключенския ни дух. Разбира се, трябва да прибавя амбицията и мъничко тщеславие. Направихме изкачването, защото се подготвяхме за него и физически, и духовно, оценявайки се критично преди да направим първата крачка. Нашето начинание успя, защото беше осъществено в идеална, хармонична свръзка. Обичаме живота и нашето поведение често беше продиктувано от инстинкта за самосъхранение, но това беше общ инстинкт, благодарение на който всеки от нас действаше в полза и на останалите.

Но би било лъжа да се приписват материални мотиви на нашето изкачване. Или пък да бъдем упреквани, че сме го направили заради лаври и слава. Никой от нас не забогатя, а на гърдите ни не бяха окачени нито олимпийски, нито други медали. И е чиста клюка твърдението, че сме се отправили към Стената по заповед. Тръгнахме по собствената си воля, без никаква външна принуда.

Може би аз единствен дължа по-сетнешната си съдба на Северната стена на Айгер. Може би благодарение на това изкачване бях поканен за участие в немската експедиция на Нанга Парбат през 1939 г. Но кой е могъл да предположи отначало, че ще бъда интерниран в Индия? Че ще попадна в пленнически лагер? И че след едногодишно лутане ще стигна до Тибет, до Лхаса? Не изкачих Стената, за да стана известен. Подсъзнателно поставям това събитие в началото на моя изпълнен с приключения житейски път, чийто венец бяха Тибет и личното ми приятелство с Далай Лама. Това може да се нарече предопределение. Но аз вярвам, че често предопределението произтича от индивидуалността и характера на човека. Притежавам щастливата склонност да срещам хора, които са добри, верни и достойни за доверие. Партньорите ми от Северната стена на Айгер са още едно доказателство за това.

Накрая искам още веднъж да спомена моите приятели. Правя това с болка. Вигерл (Лудвиг) Фьорг – силен, спокоен, великолепен алпинист, загина по време на Войната (Втората световна война). Фриц Каспарек – слънчевото дете, което така безметежно вярваше в живота и само с присъствието си създаваше радост на хората, загина през 1954 г., падайки със снежна козирка от върховото било на Салкантаи в Перу. Освен мене, от нашата четворка е жив само Андерл Хекмайр*. И тези последни думи са за него. Виждам как се ядосва, защото скромността му е истинска. Той не желае лаври. Но в живота е така – на млади години човек с желание събира лаври, за да ги раздава щедро на стари. Възрастният човек, делови и освободен от екзалтация, може по-добре да оцени кой наистина заслужава лаврите и славата.

Някога Юлиус Куги** на въпроса: “Какъв трябва да бъде алпинистът?”, отговорил: “Казващ истината, благороден и скромен.” Точно такъв е Андерл. Но бих искал да добавя още две черти, които притежава в голям размер – смелост и вярност.

Превод: Петър Атанасов

-----------------------------
*Андерл Хекмайр почина на 7 февруари 2005-а. Само две години не му стигнаха до столетието…

** Юлиус Куги (Julius Kugy) е роден на 19 юли 1858 г. в Гориция, починал на 5 февруари 1944 г. в Триест. Един от най-големите алпинисти от втората половина на XIX век, изключителен познавач на Алпите, писател. И до днес не престават споровете за националната му принадлежност между словенци, унгарци, италианци и австрийци.