2703.2004
"Представете си, че се намирате в каросерията на камион, който се движи със скорост 70-80 км/ час. Зима е и студът е минус 30 градуса. А вие стоите срещу ураганния вятър в продължение на цяло денонощие. Ето така се чувствахме по склоновете на Еверест."
"Луксозните западни палатки (по 600 долара всяка) се разпорваха и плющяха на вятъра като флагчета. Когато стигнахме до лагер 2 (7800 м), там нямаше нито една здрава палатка – всички бяха разкъсани и повалени. При такова лошо време са необходими свръхчовешки усилия… Видях с очите си – практически всички, които се изкачиха на Еверест през първите два дни, имаха измръзвания от различна степен, включително и такива, след които следваха ампутации на пръстите на ръцете и краката…Имаше и психологически трудности. Ураганът измете снега и на гребена се показаха над 15 мъртви тела. Алпинистите крачеха през трупове към върха...”
Тези думи принадлежат на Анатолий Мошников - ръководител на миналогодишната експедиция от Санкт Петербург на Еверест по случай 50-тия юбилей на първото му изкачване, и в най-голяма степен ни доближават до действителността по склоновете на най-високия връх в света. (Мошников е един от най-силните руски височинни алпинисти и е бил на върха без кислород - 10 май 1990 г.).
Ако условията са толкова сурови и нечовешки, кое кара хора от всички краища на света всяка година да правят опити за стигане до митичните 8848 метра? Може би чисто човешката суета да погледнат света “от високо”? Или вечният стремеж на човек да стигне границата на собствените си възможности? Всъщност всеки алпинист има свои, дълбоко лични мотиви и свое обяснение. Факт е обаче, че половин век след първото изкачване на Хилари и Тензинг на 29 май 1953 г. върхът на върховете не е загубил магнетичната си сила. Уникалността му, изключителната му позиция на “Трети полюс” сред природните забележителности на нашата планета го превръщат в уникален полигон за изпробване на най-големите постижения на науката и техниката. Но и в универсален аршин, с който отделни личности и цели нации мерят своите амбиции и своите възможности.
Чуват се гласове “Какво да правим там отново, след като българи вече са били на Еверест, а и общият брой на изкачилите върха е толкова голям – близо 1200 души?” Мечтата за Еверест е присъща на всяко поколение и трябва да бъдат създавани шансове за постигането й. А в алпинизма нищо не става случайно и пътят нагоре продължава чрез предаване на опита от стари на млади. И още нещо. Споменатите 1200 души са нищожно малко спрямо общия брой на човешката популация от шест милиарда души. Принадлежността към групата на тези избраници винаги ще бъде много сериозно основание за самочувствие. Независимо дали става дума за отделни личности или нации.
Критичните гласове сочат, че между тези 1200 стъпили на Еверест (автори на около 1600 изкачвания) има сляп алпинист и алпинист с протеза на единия крак. Подготовката и тренираността на тези хора е близка до висококвалифицираните спортисти и на нея може да завижда всеки средностатистически жител на Земята. Стигането им до “Третия полюс” е резултат от огромни инвестиции и от работа на сериозни екипи лекари, алпинисти, високопланински носачи и помощници, чиято цел е не да докаже колко лесно е изкачването на Еверест, а да вдъхне кураж и увереност на хората с физически недъзи от цял свят, че могат да се справят и с най-големите предизвикателства, да се борят и да се чувстват пълноценни.
А колко страшен може да бъде Еверест най-добре личи от познатата и в България книга на Джон Кракауър “В разредения въздух”. На 10 май 1996 г. с живота се разделят осем души - напълно здрави и “нормални”: американците Скот Фишър, Дъглас Хенсън, Андрю Харис, австралиецът Робърт Едуин Хол, японката Ясуко Намба и непалските шерпи Дорджи Моруп, Тсеванг Палдзор, Тсеванг Сманла. Въпреки кислородните апарати, въпреки обработения с парапети маршрут, въпреки присъствието на опитни гидове.
На Методи Савов принадлежат думите, че три събития в най-новата ни история в пълна степен са ни обединили като народ – Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г., националната експедиция на Еверест през 1984 г. и представянето на нашия национален отбор на световното първенство по футбол през 1994 г. Помислете: върховите изяви на един толкова малък (и непрекъснато намаляващ) народ като нашия в най-различни и далечни една от друга области – изкуство, култура, спорт, наука, говорят за рядък потенциал. Самата идея за изкачване на Еверест от север без кислород и без шерпи като височинни носачи (в това число и от първата българка) е поредно потвърждение на казаното. Да не говорим, че опитът за реализирането й се предприема в обстановка на хроничен дефицит от добри примери и сам по себе си е символ на обединението на силите и на колективното усилие.
Подготовката за експедицията се превърна в ангажимент на широк кръг хора и институции. Но главна е ролята на Министерството на младежта и спорта и лично на министър Васил Иванов, а така също на Федерацията на българските алпийски клубове. В чисто технически план в хода й не може да бъде пропуснат нито един детайл, свързан с екипировката, съоръженията, храната, медикаментите и т. н. За да не се случи описаното в българската пословица за колата и дребното камъче. А в индивидуалните и общите усилия на алпинистите има толкова много фантазия и креативност, че прокарването на път към даден връх, още повече към Еверест, може да се разглежда като творчество. Също както един рекорден скок на Тереза Маринова или шампионско съчетание на Йордан Йовчев.
Какви са шансовете за успех на българите? Това е въпрос без отговор. В колективните спортове, във футбола например, се случва аутсайдер да победи някой от т. нар. “грандове” (както стана при откриването на световното първенство в Япония и Южна Корея през 2002 г., когато Сенегал “обърна” Франция). Същото се наблюдава в бокса, борбата, фехтовката, гребането и т. н., когато случайно пропуснат удар, подценяване или отпускане решават спора в полза на практически по-слабия. В алпинизма това е невъзможно. Няма как неподготвени човек, свръзка или експедиция да изкачат даден маршрут, стена или връх. Дори нерядко става точно обратното – отлично подготвени групи отстъпват пред могъществото на природата. Нека не забравяме това, когато изпращаме Методи Савов, д-р Карина Сълова, Цвета Мишева, Иван Вълчев, Николай Петков, Петко Тотев, Дойчин Боянов, Христо Христов, Иван Темелков и Станимир Желязков с надеждата, че ще развеят българския трибагреник на 8848 м.
Петър Атанасов
Към предишния материал за експедицията в Climbing Guide
Към следващия материал за експедицията в Climbing Guide
"Луксозните западни палатки (по 600 долара всяка) се разпорваха и плющяха на вятъра като флагчета. Когато стигнахме до лагер 2 (7800 м), там нямаше нито една здрава палатка – всички бяха разкъсани и повалени. При такова лошо време са необходими свръхчовешки усилия… Видях с очите си – практически всички, които се изкачиха на Еверест през първите два дни, имаха измръзвания от различна степен, включително и такива, след които следваха ампутации на пръстите на ръцете и краката…Имаше и психологически трудности. Ураганът измете снега и на гребена се показаха над 15 мъртви тела. Алпинистите крачеха през трупове към върха...”
Тези думи принадлежат на Анатолий Мошников - ръководител на миналогодишната експедиция от Санкт Петербург на Еверест по случай 50-тия юбилей на първото му изкачване, и в най-голяма степен ни доближават до действителността по склоновете на най-високия връх в света. (Мошников е един от най-силните руски височинни алпинисти и е бил на върха без кислород - 10 май 1990 г.).
Ако условията са толкова сурови и нечовешки, кое кара хора от всички краища на света всяка година да правят опити за стигане до митичните 8848 метра? Може би чисто човешката суета да погледнат света “от високо”? Или вечният стремеж на човек да стигне границата на собствените си възможности? Всъщност всеки алпинист има свои, дълбоко лични мотиви и свое обяснение. Факт е обаче, че половин век след първото изкачване на Хилари и Тензинг на 29 май 1953 г. върхът на върховете не е загубил магнетичната си сила. Уникалността му, изключителната му позиция на “Трети полюс” сред природните забележителности на нашата планета го превръщат в уникален полигон за изпробване на най-големите постижения на науката и техниката. Но и в универсален аршин, с който отделни личности и цели нации мерят своите амбиции и своите възможности.
Чуват се гласове “Какво да правим там отново, след като българи вече са били на Еверест, а и общият брой на изкачилите върха е толкова голям – близо 1200 души?” Мечтата за Еверест е присъща на всяко поколение и трябва да бъдат създавани шансове за постигането й. А в алпинизма нищо не става случайно и пътят нагоре продължава чрез предаване на опита от стари на млади. И още нещо. Споменатите 1200 души са нищожно малко спрямо общия брой на човешката популация от шест милиарда души. Принадлежността към групата на тези избраници винаги ще бъде много сериозно основание за самочувствие. Независимо дали става дума за отделни личности или нации.
 | Еверест от север |
Критичните гласове сочат, че между тези 1200 стъпили на Еверест (автори на около 1600 изкачвания) има сляп алпинист и алпинист с протеза на единия крак. Подготовката и тренираността на тези хора е близка до висококвалифицираните спортисти и на нея може да завижда всеки средностатистически жител на Земята. Стигането им до “Третия полюс” е резултат от огромни инвестиции и от работа на сериозни екипи лекари, алпинисти, високопланински носачи и помощници, чиято цел е не да докаже колко лесно е изкачването на Еверест, а да вдъхне кураж и увереност на хората с физически недъзи от цял свят, че могат да се справят и с най-големите предизвикателства, да се борят и да се чувстват пълноценни.
А колко страшен може да бъде Еверест най-добре личи от познатата и в България книга на Джон Кракауър “В разредения въздух”. На 10 май 1996 г. с живота се разделят осем души - напълно здрави и “нормални”: американците Скот Фишър, Дъглас Хенсън, Андрю Харис, австралиецът Робърт Едуин Хол, японката Ясуко Намба и непалските шерпи Дорджи Моруп, Тсеванг Палдзор, Тсеванг Сманла. Въпреки кислородните апарати, въпреки обработения с парапети маршрут, въпреки присъствието на опитни гидове.
На Методи Савов принадлежат думите, че три събития в най-новата ни история в пълна степен са ни обединили като народ – Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г., националната експедиция на Еверест през 1984 г. и представянето на нашия национален отбор на световното първенство по футбол през 1994 г. Помислете: върховите изяви на един толкова малък (и непрекъснато намаляващ) народ като нашия в най-различни и далечни една от друга области – изкуство, култура, спорт, наука, говорят за рядък потенциал. Самата идея за изкачване на Еверест от север без кислород и без шерпи като височинни носачи (в това число и от първата българка) е поредно потвърждение на казаното. Да не говорим, че опитът за реализирането й се предприема в обстановка на хроничен дефицит от добри примери и сам по себе си е символ на обединението на силите и на колективното усилие.
Подготовката за експедицията се превърна в ангажимент на широк кръг хора и институции. Но главна е ролята на Министерството на младежта и спорта и лично на министър Васил Иванов, а така също на Федерацията на българските алпийски клубове. В чисто технически план в хода й не може да бъде пропуснат нито един детайл, свързан с екипировката, съоръженията, храната, медикаментите и т. н. За да не се случи описаното в българската пословица за колата и дребното камъче. А в индивидуалните и общите усилия на алпинистите има толкова много фантазия и креативност, че прокарването на път към даден връх, още повече към Еверест, може да се разглежда като творчество. Също както един рекорден скок на Тереза Маринова или шампионско съчетание на Йордан Йовчев.
Какви са шансовете за успех на българите? Това е въпрос без отговор. В колективните спортове, във футбола например, се случва аутсайдер да победи някой от т. нар. “грандове” (както стана при откриването на световното първенство в Япония и Южна Корея през 2002 г., когато Сенегал “обърна” Франция). Същото се наблюдава в бокса, борбата, фехтовката, гребането и т. н., когато случайно пропуснат удар, подценяване или отпускане решават спора в полза на практически по-слабия. В алпинизма това е невъзможно. Няма как неподготвени човек, свръзка или експедиция да изкачат даден маршрут, стена или връх. Дори нерядко става точно обратното – отлично подготвени групи отстъпват пред могъществото на природата. Нека не забравяме това, когато изпращаме Методи Савов, д-р Карина Сълова, Цвета Мишева, Иван Вълчев, Николай Петков, Петко Тотев, Дойчин Боянов, Христо Христов, Иван Темелков и Станимир Желязков с надеждата, че ще развеят българския трибагреник на 8848 м.
Петър Атанасов
Към предишния материал за експедицията в Climbing Guide
Към следващия материал за експедицията в Climbing Guide
Добави коментар