Маршрутът, често определян като най-трудното свободно катерене на голяма надморска височина, е дело на германците Курт Алберт, Волфганг Гюлих, Кристоф Щиглер и Милан Сикора през 1989 г. През 2009 г. е преминат свободно от братята Алекс и Томас Хубер. (Интервюто ми с Томас можете да прочетете и чуете тук).

По-рано тази година италианецът изкатери соло, с въже ”Носът” на Ел Кап, в Йосемити, САЩ.

Направихме интервюто онлайн, след завръщането на Стефано от Пакистан и малко преди да се отдаде на работата си като планински водач.

Ето го.

===
Интервю на Таня Иванова
Кога “Eternal Flame” се превърна в цел за Вас?

Стефано: През 2016 г. бях в Патагония със Силвия Лореджиян (Silvia Loreggian) - моята партньорка в живота и в катеренето. По онова време бяхме две 25-годишни хлапета, изпълнени с мечти. В Ел Чалтен споделяхме апартамент с още няколко американски приятели. Единият от тях беше Дейвид Кент Ръсел (David Kent Russell) - катерач и артист. Когато слезете на летището в Лос Анджелис, ще видите именно неговите графити на стената. В дългите периоди с лошо време в Патагония той постоянно рисуваше и много си говорехме за бигуол катеренето. Към края на престоя ни го помолих да нарисува нещо в дневника ми - да ми предложи някои големи стени, които да отида и да изкатеря. И той ми нарисува Ел Капитен и Безименната кула на Транго (на снимката със Стефано и дневника се виждат въпросните рисунки - бел ред.).

В продължение на няколко години мислех върху това, но то изглеждаше невъзможно. Междувременно изоставих на заден план много други неща: работата си като алпийски водач, някои приятелства и възможността да имам стабилен живот - просто за да последвам мечтите си в планината. И нали знаете - понякога животът ти дава знаци и от теб зависи дали да ги последваш. В последните 3 месеца тази година аз просто направих онова, което Дейвид ми беше нарисувал - изкатерих соло, с въже "The Nose" (по Ел Капитен) и "Eternal Flame" (по Безименната кула на Транго).

По онова време, когато бяхте в Пакистан, вашата партньорка Силвия, беше също там, само че като член на италианска експедиция до К2. Това ли беше причината да предприемете солово изкачване? 

Стефано: Миналата година започнах да организирам експедиция с нея до неизкачван връх в Пакистан, но през ноември Силвия беше поканена от Италианския алпийски клуб в друга експедиция - до К2 по повод 70-ата годишнина от първото изкачване на този връх. После започнах да организирам експедиция с няколко атлети на The North Face, но след като изкатерих дълъг маршрут в района на Монблан с един от тях, осъзнах, че не искам да ходя на такава "дива" експедиция с тях. Пак бях сам. През зимата думата „сам“ започна да присъства все повече в съзнанието ми и Безименната кула отново изплува от неговите дълбини. Това бяха онези знаци....

Били сте 9 дни на стената на Транго. Може ли малко подробности за солото Ви?

Стефано: Катерех "french free" - класическата техника, използвана за преминаване на маршрути като "The Nose", свободно, доколкото е възможно. Изкатерих свободно всички микстови въжета и повечето до категория 6c+. Цепките около 7a/7a+ се опитах да мина колкото е възможно по-свободно, но имах поне по една почивка на тях. От 7b нагоре беше изцяло изкуствено катерене, с изключение на няколко задължителни пасажа, които се наложи да премина на най-трудните въжета. Имах храна за 6 закуски и 5 вечери плюс блокчета, гелове и т.н.

Нещо като график на тези 9 дни:

1 - катерене до слънчев перваз;

2 - лошо време, в порталеджето;

3 - въжета 10, 11, 12;

4 - въжета 13, 14;

5 - въжета 15-19 (снежен перваз);

6 - лошо време, порталедже;

7 - въжета 20-25;

8 - въже 26;

9 - на върха.

В последните дни небето стана синьо и за първи път наоколо нямаше страшни облаци.

Как се чувствахте сам на такава внушителна стена с лошо време в допълнение? Някои алпинисти свирят на музикални инструменти (шега с белгиеца Шон Вилануева, който винаги носи своята флейта по време на изкачване - бел.ред.)...

Стефано: Мисля, че този път голямата разлика дойде от ума ми. Винаги съм се опитвал да се движа по течението (използва израза to follow the flow, който в катеренето означава да се движиш без напрежение, да бъдеш напълно фокусиран върху процеса, да усещаш движенията като автоматизирани, умът да е изключил напълно - бел.ред.) и и да не изпадам в негативни мисли. Когато идваше моментът, влагах цялата си същност в катеренето, а когато беше по-добре да чакам - просто оставах спокоен в порталеджето си (висяща палатка, в която катерачите на големи стени спят по време на многодневни изкачвания). Умът ми беше напълно изключен. Както когато си концентриран да преминеш маршрут на скалите - там сте само ти и скалата, нищо друго. Различното при Транго беше, че тази концентрация продължи не колкото преминаването на едно въже, а 9 дни. И когато стигнах върха, осъзнах, че не знам от колко дни съм на стената. Главата ми беше абсолютно празна и това беше прекрасно. Тогава коленичих и се разплаках. Погледнах К2, където беше Силвия, и усетих, че тя ми липсва.

Загубихте спонсора си точно преди експедицията, защото - както написахте в профила си - не сте публикували достатъчно в социалните медии. Как се отрази това на вашето приключение?

Стефано: Започнах да се катеря доста късно – след гимназията. Не съм професионален атлет на "пълен работен ден" и трябва да работя като планински водач, за да плащам за триповете и експедициите си. Годините на болка, отдаденост и учене ми се отплатиха. Винаги съм следвал своя път, понякога ми е било трудно, но аз винаги продължавам напред.

Снимки: личен архив на Стефано Рагацо