Какво изкатери това лято в Алпите и кое стои най-високо за теб като лично постижение?

Изкатерихме доста стени. Най-силното изкачване може би беше на Гранд Жорас, Северната стена, по маршрута на Макинтайър, малкия (Petit MacIntyre). Голямо предизвикателство, защото през цялото време не бяхме сигурни дали условията по маршрута позволяват изкачване. Алеко (Държиков) много ме мотивира да го направим. Може би тази стена беше най-ангажиращата, защото трябва един ден да се ходи, да се катери може би повече от 12 часа и после още един ден да се слиза. Освен това, психическата ангажираност - дали можеш да се изкачиш, дали ще можеш да слезеш от стената, как ще слезеш, глетчерът дали не е много нацепен. Изкачването винаги е с котки и пикели, което означава още по-тежко катерене. Цялото слизане е на Абалаков, което носи най-големия риск и това дава най-голяма стойност на изкачването - в алпинизма колкото е по-голям рискът, толкова стойността на изкачването е по-висока. Ако може да се слезе прекалено лесно, ако всичко е сигурно, тогава изкачването пак е трудно, но това, че няма риск, го омаловажава. От стената на Жорас нямаш лесно слизане, то винаги може да бъде проблем, в един момент може да се окаже, че е по-трудно да слезеш на рапели, отколкото да слезеш от другата страна, може да нямаш достатъчно инвентар да оставиш по маршрута, за да слезеш. Маршрутът не е екипиран, няма нито един болт.

Попита дали съм чела "Убийството на невъзможното". Защо искаше да говорим за тази книга, какво те мъчи в нея?

Книгата на Меснер "Убийството на невъзможното" описва точно това - когато няма болтове по стената или маршрутите не са ледени (защото снегът предполага пак риск), ако ги има тези две неща в даден алпийски маршрут - липсата на болтове и наличието на сняг, това придава по-голяма стойност в алпинизма, според мен. Когато няма фиксирани въжета, нещата се извършват в чист алпийски стил, по високото - и без кислород, естествено, всички знаем, че тогава рискът е по-голям, можеш да не издържиш, трябва да си по-силен физически.

Тъй като аз обичам да се катеря не само заради постижението или на популярни стени, отивам на нови места, да науча нови стени и нови маршрути. Една от стените, които изкатерих, е Сас Пордо (Sass Pordoi) - 700 м, категория може би 6b, доста красива, друга - Пиц Чавазес, и тя е 700 м, хубав доломит. И там е ангажиращо, но вече няма сняг и лед, катериш по еспадрили. Това доставя голямо удоволствие от катеренето. За разлика от Южната стена на Мармолада, която изкатерихме по маршрута “Дон Кихот” с Желязко Мечков. Тази стена не е доломит, по-скоро е варовик. Няма нито един болт по нея. Може би първоначално е катерена по един вариант заради клиновете, впоследствие може би част от клиновете са избити и някой е пренаковал друг вариант. Пише, че е шеста категория, което трябва да означава, че е около 5с/6а, но в момента е около 6b/6c. Голяма изненада - когато отидеш в горната част, се оказва, че стената е голям капан, защото там е най-трудна и като отидеш изморен, то е като надвес и доста гладки плочи, които не са никак лесни, това те сразява. Не знам как е правена старата категоризация, но колкото повече маршрути катеря, толкова повече се убеждавам, че ако е по нея, не мога да разчитам колко точно трудно ще бъде. Дори в петата категория започваш да ги усещаш като над 6а-та. Плюс водата, която трябва да носиш, и всичката психическа ангажираност - за 800 метра не знам дали имаше и 80 клина с все площадките. На трудните въжета - по 4-5 клина за 40 метра, на пасажа имаше малко повече, той е направен за изкуствено преминаване, но те пък не бяха много надеждни и предпочитах да го катеря свободно, отколкото да се опитам дори да се набирам по клиновете. В горната част на стената, ако тръгнеш да слизаш надолу, ще ти коства часове наред, и всичките клинове надолу, които не са много здрави - трябва да носиш чук и клинове, за да слезеш.

Катерихме една от Иглите на Шамони - Grands Charmoz. По старото топо отпреди 20-30 години е 5+ категория, сега, в един от по-новите гидовници е 6b. Може би преди са дали категорията, като са се набирали по клиновете, не знам, но е факт, че има по 2-3 различни топота.

To bolt or not to be - как си с болтовете?

Хубаво е да има болтове, да има маршрути с болтове - все пак това е новата тенденция за спортно катерене и свободно катерене. Но мисля, че за да има алпинизъм, трябва да си остане така, а не да се отиде на класиките и да се надупчат целите. Нека си имаме представа какво са правили хората преди бормашините, как са се опитвали да изкачат определени стени, иначе се обезценява целият този труд, който са положили старите поколения. Трябва класиките да си останат класики, може би да се забият по 1-2 клина, за да пробва и новото поколение да забива клинове, да види как са го правили старите, да може да усети приключението в тези маршрути, които са без болтове. Новата генерация нека прави нови трудни маршрути, изцяло наковани с болтове. Добра тренировка са.

Как се става алпинист (в България)?

С френдове, с чук и клинове - така се става алпинист (смее се). Но мисля, че заради това, че хората не искат да рискуват излишно, предпочитат да се катерят на болтове и свободно. Няма смисъл от риск, защото няма да получат нищо в замяна. Колкото до България, може да се катери по Дяволските игли, по Джендема. А и границите са отворени, има евтини самолетни билети, можеш да пътуваш, да се катериш из Европа, не е като едно време.

Ако имаш право на финални думи (за това интервю), кои ще са те?

Бих казал нещо за планината - дето се изкачва, а не се покорява. Щеще да е нещо такова - че се изкачва, а не се покорява само ако хората не ходеха там да си чешат егото с изкачването й. Ако ходят там, за да се правят на велики, тогава става дума за “покоряване”. То е масово.

Интервю на Таня Иванова

Снимките са предоставени от Благовест Цолов