Маршрутът е направен през 1967 г. от Енрико Мауро (Enrico Mauro) и Мирко Минуцо (Mirko Minuzzo) почти изцяло изкуствено, за 10 дни, при което забиват около 340 болта и 50 скални клина - един от символите на "железните пътища" по това време - ерата на "диретисимите". През август 2003 г. Мауро Боле  - Бубу (Mauro Bole - Bubu) направи първото свободно изкачване на маршрута, като го оцени като 8b. При работата по маршрута Бубу не добавя нови осигуровки, като подменя само площадките с нови болтове. Превърнал се в "класика за избранници", след това доста известни катерачи мерят сили и преминават свободно линията, между тях е Инес Паперт, която през 2006 г. повтря успеха на Бубу. (бел.ред.)


Чима Гранде е по-високата на снимката, а маршрутът  "Camilotto Pellisier" преминава в лявата част, излизайки последните въжета по левия ръб на стената - ръбът "Дибона". Снимка Александър Вълчев

Ето какво разказаха участниците в това приключение.

Чувствахте ли се достатъчно добре подготвени за това? Кой, кои въжета премина? 

Росен: Аз се чувствах добре, бях закрепил положението с контузията, която имах от зимата, и преди да заминем, успях да премина два спортни маршрута с подобна категория. Въпросът беше дали ще успеем за времето, което бяхме отделили. След силно дъждовния пролетен сезон нямахме идея в какво състояние ще е маршрутът. Знаехме, че времето в Доломитите не е от най-стабилните, но не очкавхаме, че ще е чак толкова зле. Решихме да редуваме въжетата и впоследствие да ги разменим според това кое въже, на кого пасва повече. Първият ден беше много студен (седях с две пухенки под стената) и изобщо не можех да си представя да тръгна да катеря. Така Мечката хвана първо, трето и пето въже, а аз второ, четвърто и шесто. Оказа се, че това разпределение е доста добро и остана така. При него бяха трудните, технични въжета, а при мен - по-силовите.

Мечката: Лично аз рядко се чувствам достатъчно подготвен и винаги мисля, че може още да се тренира.

Какво беше състоянието на скалата и маршрута - през колко метра клинове, слагахте ли нещо допълнително, за колко време ги направихте?

Росен: Първоначално объркахме маршрута и изкатерихме едно много ронливо въже от друг тур. Помисих си, че ако така продължава маршрутът, ще ни очаква един много неприятен месец. После, като отидохме на правилния тур, качеството на скалата на трудните въжета беше доста по-добро. Пак имаше ронливи хватки и стъпки, но след първите опити ги поизчистихме, убедихме се в здравината на останалите и успяхме да катерим малко по-отпуснато. В момента обаче, в който катеренето ставаше малко по-лесно, ставаше и много по-ронливо, на моменти - опасно, защото осигуровките намаляваха. По дължината на целия тур при категория над 6а имаше клинове и не се налагаше да се слагат джаджи, само на моменти, където има пасаж и не можеш да се включваш дълго време, се налагаше да обединяваме няколко клина с идеята, ако паднем, все някой да издържи. Но на няколкото по-лесни въжета клиновете намаляваха, качеството на скалата се влошаваше, а места за джаджи нямаше толкова много - най-вече, защото скалата там не образува много цепки, а там, където има, са ронливи, и се налагаше отново главно да разчитаме на оставените по стената осигуровки, докато излезем на ръба. Там трудността доста намалява и тъй като е  доста катерен маршрут, беше и сравнително здраво. 
Още от втория ден успяхме да стигнем до 6-о въже и да добием някаква идея за трудността на всяко въже. Първо, целта ни беше да направим всички движения, после да направим "на цяло" отделни пасажи и секции, и накрая да ги пригодим за преминаване (да сложим примки на удобни места за включване, да обединяваме клинове при пасажите, ако се налага да ги пропускаме, и т.н.). Разучавахме първите 6 въжета наведнъж и в момента, в който се почувствахме готови се опитвахме да ги преминем. Един ден се качихме да водим горните 9 въжета, за да не губим време, ако успеем да минем пасажните 6.

Мечката: На първите 10 въжета са слагани клинове за изкуствено катерене - тоест през 70 см макс, на лесните въжета нагоре почти нямаше клинове и, за съжаление, нямаше как да се осигуряваме на някои от тях, защото нямаше цепки.
Минахме маршрута за около месец - сумарно около 10 дни катерене, като имахме два дни изцяло за снимане и още 2-3 половинки, защото прогнозата беше лоша.

 
Снимки: Александър Вълчев

Винаги нещо се прецаква и не е съвсем по план. Кое беше най-впечатляващото този път?

Росен: Най-притеснително беше, когато се чувствахме готови да минем маршрута и трябваше да чакаме цял хубав ден за това, а такъв по прогноза нямаше в следващите 10 дни. В крайна сметка, избрахме най-хубавия ден с 50% шанс за буря следобед и решихме да пробваме. Към 4 бяхме минали всички трудни въжета, но се виждаха вече и черните обалаци. Знаехме, че сравнително бързо можем да слезем на рапели от 7-о въже, но след него пътят е само нагоре, тъй като 8-о въже има дълъг траверс и много трудно можеш да пуснеш рапел. Стигнахме 8-о въже и решихме да катерим, бяхме минали всичко трудно и с тази прогноза не знаеш дали ще имаш друг шанс. През цялото време имаше вероятност да завали и валя в другите долини, но нас, за късмет, ни пропусна и даже когато се качихме на върха, мъглата се изчисти. 

А най-впечатляващото... беше самото катерене. Няма много големи стени в света с толкова продължителен надвес, движенията ми харесаха много и когато успяхме да се поотпуснем (заради страха от счупване на хватка или да паднеш и да се извади осигуровка), катеренето беше много приятно.

 
Снимки: Александър Вълчев

Към Мечката: Ирена и бебето бяха с вас в Доломитите. Промениха ли играта за теб?

Той: Когато имаш семейство и са далеч от теб, нещата са по-трудни, отколкото когато можеш да ги виждаш.

Ирена: Ами не му беше много лесно (на Мечката - бел.ред.), защото Ясен се буди често през нощта и става сутрин рано, а в дните, в които те почиваха, аз го мъкнех (Мечката) наляво-надясно. Когато се катереха с Росен, се прибираха много късно, понеже Чимите бяха на час и половина от квартирата ни. Та не е имал много добра почивка. Единия ден се оплака, че му мазнее скалата и го бъзикахме, че от крема за дупе на Ясен му омеква кожата на пръстите. Ясен пък налапа кравешка тор, докато с Мечката спорихме с какво точно си играе синът ни.

Имахте фотограф, Сашо. Той оправяше ли се сам?  

Росен: Сашо вече имаше доста опит и знаеше как да се оправя с инвентара. Малко беше притеснен в началото заради силния надвес и това, че постоянно виси в камбана, но бързо го превъзмогна. Не остана очарован от 4 от висящите площадки и липсата на място на тях. За да може трима души да осъществят такъв проект (успешно катерене със заснемане), се искат много усилия от всички. На всеки му беше много трудно и всеки даде 120%, за да може това да се случи. Поради предимно лошото време (около 2 чисти дни, в които не вали на седмица и тук-там някой половин ден с прогноза за буря следобед), трябваше да се възползваме на макс от хубавите дни. Тръгвахме в 5 сутринта и се връщахме към 11-12 вечерта. Когато имахме половин ден с прогноза за буря, обикновено се връщахме вир вода. Трудностите със снимането идваха главно от това, че още не бяхме близо да минем, а трябваше и да снимаме, защото Сашо беше с нас само за две седмици, и хем се опитвахме да работим по въжетата, хем да снимаме, което не се получи толкова добре и се наложи да рискуваме и освободим 2-3 дни само за снимане.

Мечката: Сашо достатъчно добре се справяше за неговия опит по стени. Екшъни покрай снимането сме нямали, но заради прогнозата изпадахме в неприятни ситуации, валяха ни сериозни градушки и ни духаха много силни ветрове, единият път даже ме вдигна във въздуха с 20 кг. денк, беше доста неприятно усещане.

 
Снимки: Александър Вълчев

А сега накъде? Ще участвате ли в катерачната среща (16-17 септември, Брезе) или ще се заврете пак в някоя дупка? 

Росен: След този проект се чувствам доста изморен физически и психически. Първо ще си почина добре и после ще се опитам да вляза във форма за сезона на скали, и в зависимост от това как се чувствам, ще преценя дали да се пусна. Но се надявам да участвам. 

Мечката пак има проект на ГД: Имам примки на Фарафуновата дупка, защото оставих един проект, който бях близо да мина. След като минахме този проект, бих искал вече да се фокусирам върху него.

Разпитахме и Сашо, който не за първи път ги съпровожда, за да ги снима.

За първи път ли снимаш бигуол?

Сашо: Снимал съм във Враца, на Централна стена, но Чима Гранде ми се видя доста по-внушителна, да не кажа - нищо общо. Повече от година не бях стъпвал на скали, мисля, че последният път беше отново с Мечката и Роската на "Dreamix". Предполагам затова първия път на Camilotto изобщо не ми беше комфортно, трябваше ми малко време да привикна с висенето по 12-14 часа в надвес.

Как се ориентира какво трябва да вземеш и какво трябва да правиш, как да се подготвиш?

Сашо: Този въпрос има два аспекта - катерачен и снимачен. За катерачния ми помагаха много Мечката и Росен. Имам някакви елементарни познания, но извън това, изпълнявах стриктно техните инструкции що се отнася до безопасност. Познавам ги от доста време и им имам доверие. Нямаше специална подготовка, по принцип се старая да поддържам прилична обща физическа форма, което ми позволява да “скачам” бързо в такива приключения. Може би е важно да се уточни - за хората, които никога не са виждали подобен процес, че аз не се катеря, а се самоизвличам по фиксирани въжета. Това означава, че техническата трудност на скалата няма значение за мен.

На стената обикновено се качвах с две камери, батерии за тях и два или три обектива. Искаше ми се да си взема повече аксесоари за снимане на видео и за запис на звук, но нямаше как. На такива места, когато си сам и трябва да си носиш всичко сам, трябва да предвидиш минимума, за да може да си ефективен в придвижването. Имах два дни, в които снимах изцяло от земя или с дрон. 

Кое те затрудни най-много и кое ти хареса най-много? 

Сашо: Има много трудности - изтръпват ти краката, боли те кръстът, въртиш се като пумпал в камбаната, няма да се впускам в подробности и как се ходи до тоалетна, но най-трудно е да свършиш максимално добре това, за което си отишъл. За мен снимането на катерене е едно от най-трудните неща по няколко причини. От една страна, е трудното придвижване - например, за да стигнем до тавана, отнема около 10 часа. От друга страна, изборът на гледна точка е много ограничен, защото висиш на едно въже като отвес и да минеш 3-4 метра встрани (не нагоре или надолу) би отнело часове и дори не винаги е възможно. В близост до тура рядко имаше друга осигуровка, която да мога да използвам, за да се отклоня.

Хареса ми най-много приключението и приятната компания. Въпреки че на моменти е трудно, когато се прибереш и седнеш вкъщи си казваш: “Абе беше много яко!”. Всеки, който е попадал в разни ситуации по планините, го знае това чувство.

Имаше ли нещо неочаквано, за което не беше подготвен?

Сашо: Светкавиците. Не знам дали може да се подготвиш за светкавици, според мен - не.

Как минаваше всекидневието ви?

Сашо: В дните с подходяща за катерене прогноза тръгваме около 5 сутринта. Час и нещо с колата, час и нещо заход и подготовка. След това има два варианта - или се прибираме след полунощ сухи и изморени, или се прибираме по-рано мокри и изморени, бягайки в буря. Бързо разбираш, че каската пази добре и от градушка. Общо взето, Мечката на друга програма не ме е водил никога.

В дните, в които не се катереше - работа на компютър, зареждане на батерии, ядене и т.н. Понякога снимахме и някакви некатерачни кадри за филма.  

Какво те впечатли най-силно при двамата?

Сашо: Постоянството. Доломитите са прекрасен район, предлагат много възможности и можеш да се насладиш на много различни гледки и места. Ние всеки път ходехме само на стената, сякаш не съществува нищо друго, освен маршрутът. Мечката още първия ден ми каза, че знае два неща в района - Чима Гранде и Чима Овест, която е до Чима Гранде. Бас държа, че дори не са отишли да погледнат Чимите отдалеч, аз имах този шанс, защото трябваше да хвана и малко природни кадри.

Какво да очакваме от съвместното ви творчество - филм? Кога, в какъв формат?

Сашо: Кратък филм за маршрута, неговото изкачване и приключението. Надявам се, всички са наясно, че нямаме екипа, нито опита на Джими Чин и Алекс Хонълд, така че не очаквайте холивудска продукция, която да грабне Оскар. Целта е да е готов наесен, когато са и популярните български фестивали.


Интервю: Таня Иванова

Снимки: Александър Вълчев