През 1986 г. изкачва Южната стена на връх Комунизъм в Памир, заедно с Николай Петков, Иван Масларов, Петко Тотев и Петър Петров. Сами в огромната планина, българите преминават 2500-метровата стена по маршрута “Мисловски”, който в продължение на близо 30 години преди това няма повторение. Следващата цел е К2, но след двегодишна подготовка на Националния отбор се оказва, че финансите за този връх не достигат и българите се насочват към Анапурна. През 1989 г. Динев участва в експедицията, осъществила първото българско изкачване на този осемхилядник. Заради влошено време, от 18-членния екип до върха стигат само Петър Панайотов, Огнян Стойков и Людмил Янакиев. Експедицията е успешна, но струва живота на двама от участниците в нея. На слизане тримата, изкачили Анапурна, срещат Милен Метков (дългогодишна свръзка на Господин Динев), който настоява също да изкачи върха. Огнян Стойков остава с него. По-късно по радиостанцията в Базовия лагер чуват тътен от падаща лавина, а връзката с двамата прекъсва. През 1992 г. Господин Динев и Радко Рачев стават първите българи, стъпили на Гашербрум II. Динев изкачва още един връх над 8000 м - Роки Съмит, предвършие на Броуд Пик, през 2001 г. Носител е на званието Снежен Барс, което се присъжда за успешни изкачвания на петте най-високи върха в страните от бившия СССР - 4 седемхилядника и 1 шестхилядник.

В разговорите ни преди заминаването си за сегашната експедиция сподели известни притеснения, че по план фирмата-организатор на експедицията откарва участниците директно в Базовия лагер, което се отразява на аклиматизацията, но изрази надежда, че отива достатъчно добре подготвен, благодарение на съвместните усилия на приятелите си, с които от години изкачват върхове.

Господин Динев към връх Мусала, личен архив

Интервю на Таня Иванова

Господин: Организацията е по-трудна, отколкото подготовката, но въпреки това успявам да бъда повече в планината. Аз не съм човек, който се занимава с компютри и комуникации. Разчитам на приятели, които ми съдействат за всички тези резервации. За жалост, преди няколко дни едно мое разсейване ме отнесе в една падина, малко си натъртих дясното бедро, което сега пък се оказа, че не е чак толкова малка травма, но ще се радвам, ако всичко отшуми и да се чувсвтам спокоен в Хималаите, на високото, където всяка болежка може да се усложни.

Вие сте на 64 години, имате своата история в българския алпинизъм, но как решихте да отидете отново в Хималаите, и то с желанието да се опитате да изкачите 3 осемхилядника?

Господин: Просто реших да не отлагам повече това, което съм мечтал през всичките тези години. Дали е дошъл моментът, не знаем, но мисля, че колкото и уважителни причини човек да си намира да отлага една мечта за по-нататък, по-добре е да намери възможности сега да я реализира. Аз съм имал щастието със старата школа да тренирам и съвместно да изкачваме върхове с най-добрите български алпинисти по времето на соца. Но тогава имахме пълните условия и възможности да бъдем навсякъде. Освен в Хималаите, което беше малко по-трудно за достигане. Въпреки това, през 1989 г. бяхме на Анапурна. Експедицията беше предвидена за К2, но поради усложнените политически условия вероятно, избрахме Анапурна. Една успешна експедиция за българския алпинизъм, но, за съжаление, и трагична. Там останаха завинаги Милен Метков и Огнян Стойков, което мен много ме натъжава при мисълта за Анапурна. Още тогава разбрах, че трябва поне за тях да го направя... Милен Метков е като моя рожба, мое дете, голям приятел. Имаме много спомени, много хубави моменти, нещо невероятно сме правили в българския алпинизъм. Тогава навлезе свободното катерене и ние в алпийски стил тренирахме. След това с Николай Петков, Иван Масларов, Бог да го прости, с Петко Тотев и Петьо от Килифарево (Петър Петров - бел.ред.) имахме възможността на Памир да изкачим Южната стена на Комунизъм.

Това се сочи като едно от най-големите постижения на българския алпинизъм. След толкова години кой е най-яркият Ви спомен от тази експедиция?

Господин: Руснаците първо ни поогледаха така, позамислиха се и казаха, че ще ни пуснат, ще ни закарат до стената - лагерът там е необитаем, и ако не се върнем до 10 дни, ще дойдат да ни търсят. Ако сме оцелели, нали, защото там няма никакъв живот, а този тур беше минаван 30 години преди това, от руснаци. Ние трябваше да се съберем и да минем през върха, за да слезем в реалния живот. Това, че бяхме добър екип, вече изграден, от едно поколение, ни даваше повече увереност и бързина. Макар че на третия ден ни застигна буря, която не ни даде възможност цял ден да излезем от палатката, за 5 дни успяхме и се качихме на върха. Колкото по-трудно, толкова за нас беше по-ценна самата победа.


На връх Комунизъм 1986 г. след изкачване по Южната стена, снимка архив Николай Петков
 

Все пак става дума за много сложно изкачване, и то на голяма надморска височина.

Така е, да. Това е другият фактор, който определя трудността. Самата стена е 3500 м, за 5 дни се падаше по 700 м да изкачим, даже единия ден го пропуснахме заради изчакване. Нямаше връщане назад, след първите въжета това беше ясно. Толкова огромна беше планината около нас, че ние можеше свободно да си избираме който си искаме кулоар, камина или каквото и да е. Всеки един се раздаде докрай. Споменям си, че последните метри ги вървяхме заедно... Красиво беше... И други предизвикателства да бяха пред нас, както се очакваше тогава да атакуваме К2, мисля, че успехът ни би бил близък. Имахме много потенциал тогава, националния отбор. За което много благодарим.

След това минаха години, животът ни пръсна. Когато се върнах от Анапурна, големият ми син беше на 3 години, малкият - на 3 месеца. Тогава майка им ги изгледа сама, докато ние бяхме по лагери и експедиции, за което съм много благодарен. И най-вече сега - за разбирането и за подкрепата, че както те могат да следват своя път, така и баща им може да тръгне към една своя мечта.

Направили сте всичките си изкачвания до момента винаги с другари в планината, особено в онези години. Сега обаче тръгвате сам. Дали времената са различни, или просто вие сте се променили с времето?

Господин: Аз няма да съм. Вътре в себе си ще имам подкрепата на своите приятели, с които водим подготовката и с които през последните години сме изкачвали нашите върхове. Макар и не толкова в алпийски стил, но сме били винаги сред природата, защото тя е нещо, което ме мотивира в живота. Тя ме зарежда и ме прави по-добър и по-искрен, да се стремя нагоре и напред. Иначе бих се предал и бих казал: “А... Какво да се прави... То няма изход”. Така, в увереността, че трябва напред и нагоре да вървя, се поддържам по... “в себе си”, да откривам себе си, за да мога да продължавам нагоре и напред.

А защо без шерпи и без допълнителен кислород?

Защото така съм свикнал и така е било. Аз, където и да сме в планината, разчитам единствено на приятелите, с които съм, и никога не бих си помислил, че ще отида някъде, например, ще се изкача на Черни връх, но с лифта, не е същото. В Хималаите няма лифтове, но... То се разбира, че колкото едно изкачваме е по-класическо, толкова е по-истинско. Това е алпинизмът.

Комерсиалният алпинизъм допринесе за това много хора да се докоснат до голямата планина, да могат да изкачат дори Еверест и всички други осемхилядници, които си пожелаят. Но те го правят много рисковано, защото, доколкото разбирам, искат просто да си купят незаслужена слава за това, че са били някъде, отколкото да изживеят самите емоции, самото усещане от истинското изкачване. Когато си сам в планината, е съвсем различно. Можеш да се докоснеш, да погледнеш в бездната и да вървиш нагоре, защото си уверен в себе си.

Защо решихте 3 осемхилядника наведнъж? Такъв беше пакетът, който фирмата Ви предложи, или така поискахте Вие?

 Господин: Самата фирма определя предложението индивидуално...

Тоест, те са Ви проучили и са Ви предложили това?

Господин: Да, предложиха ми цена, която на мен ми се стори като подарък и си казах - защо не и още нещо.

Колко ще Ви струва?

Господин: Не би било редно, след като самата фирма...

...Ви прави лична офета - да, разбрах. Как ще финансиранте тази експедиция - с лични средства или от спонсори?

Господин: Подкрепа имам от обществеността, от приятелите, но спонсори все още нямам, защото така считам, че - това, което съм бил, съм бил, нали, но сега, ако не покажа нещо, няма как да поискам. Парите не са толкова важни, важно е човек да се чувства щастлив, уверен, да покаже нещо и тогава вече можем да седнем и да си говорим, да правим пазарлъци. Радвам се много за всички тези постижения на (показва тефтер с прикрепени снимки от изкачвания на Боян Петров - бел.ред.)...

Боян Петров? Има една книга - “България на крачка от Хималайската корона”, на Сандю Бешев. Някак си оставаме в продължение на доста години все на крачка от тази корона - за жалост, поради трагичен развой на събитията. Вие имате ли такава мечта, такава амбиция?

 Господин: Дай, Боже, да се върнем, и тогава да говорим повече. Сега са по-различни нещата - ЕГН-то напредна, мъдростта трябва да покаже своята сила. С удоволствие бих си обещал нещо такова, но поне да направим първите крачки.

Вие сте били на осемхилядник - Гашербрум II и Роки Съмит.

Господин: Имах удоволствието с Троянския алпийски клуб, Минко Занковски ме беше поканил - с един приятел Радко Рачев, който, за съжаление, се изгуби някъде, просто живее някакъв по-друг живот.

С какво Ви привличат осемхилядниците, вместо, да речем, по-ниски върхове, но които се изкачват с алпийско катерене?

Господин: Защото в алпинизма трябва партньор. Моят остана преди 33 години на Анапурна. Двамата с него не сбъднахме мечтата си. Имахме купени билети за Фиц Рой, Патагония. Оставаше само да слезем живи и здрави от върха, и другия месец да пътуваме за Южна Америка. Нещо, което е много предизвикателно - точно, което казвате Вие, Патагония е мястото на световния алпинизъм. За жалост, Милен остана завинаги в Хималаите. И тогава отидохме да се разходим до Аконкагуа, нещо такова, колкото да не “изгорят” билетите. Обичам много, но за да катериш, просто трябва партньор, който да те разбира, да те усеща. С Милен сме направили неща, за които сега дори не мога да си мечтая или да си помисля. На една международна алпиниада на Мальовица, преди да заминем за Хималаите, бяхме с Милкана (Милкана Русева - бел.ред.), Васко (Васил Киров - бел.ред.)... В продължение на 3 дни успяхме да изкачим 16 тура, 16 шестици - 5-6 на Мальовица, 5-6 на Злия зъб и за финал, за да можем да усетим удоволствието от всичко това, изкачихме 4 тура на Червената стена за един ден. Това за мен мисля, че беше някаква магия - да се качиш на Червената стена 4 пъти. Кожата на пръстите ми беше вече изтъняла, имаше кръв по тях, но въпреки това, беше фантастика да се катерим в алпийски стил почти - това означава, че първият катери, докато му свърши инвентарът, независимо какъв е. Но трябва да чувства партньора си много добре, защото в един момент и двамата катерим, за да спестим време. Това е още по-фантастично, защото аз усещам своя партньор - като се дръпне въжето, той има нужда от помощ или да го изчакам, едно съчетание между музика и танц! Нещо вътрешно ми подсказваше, че можем да полетим и да изкатерим който връх пожелаем. Затова го обичам много Милен и затова ми е много жално и тъжно все още. Минаха много години... Но се надявам, че животът не е само един, че ще се срещнем някъде другаде може би, след време, животът продължава сигурно и в мечтите, човек се преражда и поне душите ни може да се съберат някой ден...

А какво се случи с Вас от тогава, от онова време досега? Как протече животът Ви?

Господин: Трябваше да опитам от всичко - да стана майстор, шофьор, търговец, управител на някаква фирма, изсмислени неща, за да може семейството да оцелее. Опитвам се, каквото заделя през година, и хоп, да отида в планината. Благодарение на приятелите, с годините успявахме да отделяме време и да поддържаме алпинизма, доколкото е възможно в града, в Сливен, по Сините камъни, които са ме направили направили такъв, какъвто съм. Аз не бях такъв човек, но самият спорт ме направи по-твърд и по-неотстъпчив, да гледам по-нагоре, по-напред, което е трудно съчетание с добрината в душата ми, която пък се опитва на мравката път да прави. Но това пък ме прави още по-щастлив, когато мога да се докосна до цветята, до природата, до птичките. Усещам всичко, което е около нас, това много ме зарежда. За щастие, парите, търговията не ме откъснаха от спорта. Сега ги съчетавам - чрез работата мога да си помогна и да си финансирам експедицията, да живея прилично.

С какви чувства заминавате?

Господин: С чувство на благодарност за всичко, което е около мен, и за подкрепата, която виждам в очите на хората - за това, което съм бил и което продължавам да бъда. Благодаря много на приятелите си, които ми помагат, и се надявам за бъдещи проекти да бъдем по-организирани, да стават нещата по-лесно. Сега е много трудно... Без подкрепата на партньори.

Надявам се и други българи да срещна в Хималаите, да се подкрепяме. България е нещо свято за мен. И мисля, че е гордост за всеки българин, където и да се намира по света, да развее знамето на своя връх. За някои е Черни връх, за някои е Мусала, за някои е по-високо. Аз еднакво обичам всички върхове.

Ами, пожелавам Ви да развеете българското знаме и на трите осемхилядника, и да се завърнете живи, здрави и удовлетворени в родината. Благодаря Ви за това интервю!

Господин: Благодаря и аз!

Таня Иванова


Експедиция Анапурна 1989, личен архив на Господин Динев