Станислав Атанасов - Мечката по "Искам си мечтите", осигуряван от Благовест Цолов - Бобката
Снимка: Иван Тотев

С Благовест Цолов - Бобката, тръгнахме в събота сутринта, 30 март 2019 г., сравнително рано към  8 часа. Докато се качим, наканим и оправим инвентара, стана 9. Тръгнах 1-во въже, 6c, твърде ронливо на моменти, катерих го доста бавно, не изпитвах големи затруднения, но просто движех бавно, за да не счупя нещо.

Въже 2 - знам, че е много страшно - ронливо на пасажа и с осигуровка на 2 клеми. Тръгнах го доста притеснен. Типично за Марто и Виктор, започва без добра осигуровка, по средно трудни движения. Ако счупиш нещо или объркаш - падаш на площадката. Натоварих се доста психически, защото беше ронливо, а първият болт беше доста на високо. Стигнах го, почувствах се по-добре и се надъхах, че ще дам всичко от себе си, седях под пасажа и го виждах, виждах следващите 4-5 метра, ронлив винкел,  където трябва да се осигуриш на някакви гадни клеми, и да се надяваш да не падаш на тях. Докато го разглеждах и почивах, джобът, на който седях, просто се счупи и  аз излетях надолу. Хвана ме доста яд, но все пак реших да се раздам, набрах се бързо по въжето и го тръгнах. Взех, че го минах до горе и ме беше малко яд, но това е катеренето.

3-то въже по категория го дават 6b+, но аз доста му се натегнах, няма места за джаджи, а  на моменти ти се иска разстоянията да не са толкова големи, но стискаш и минаваш - онсайт.

4-то въже тръгва не много трудно и след първия болт имаш задължителен боулдър пасаж, от който падаш 5 метра под площадката - доста неприятно, но безопасно падане. След около 3-4 падания, вече бях разучил хватките, направих движенията на боудъра и се опитах да го изкарам до горе, но на едно място не можах да разчета маршрута и пак паднах. И така, след не малко падания се озовах на веригата, въжето ми беше горе-долу ясно, но не знаех дали ще имам енергия да го мина. 
С Бобката решихме да слизаме, за да починем и да мога да пробвам пасажа по-свеж на следващия ден.


Снимка: Иван Тотев

Неделя - отново тръгнахме рано, към 8. Чувствах се доста добре и катерих доста отпуснат. Минах всички въжета до трето без проблем, нямаше умора, нямаше страх, както се казва - танцувах. Но явно много добре не е на добре - тръгнах четвърто въже, хванах последната хватка от боулдър пасажа, тъкмо да се стабилизирам, и тя се счупи - камък с размер колкото  човешка глава. По чудо не удари нито мен, нито Бобката. Доста се ядосах и тръгнах директно, адреналинът още ме държеше и измислих нов вариант в движение. И минах въжето.

Седях под пасажа доста уморен, но реших, че ще го разуча за другия път. От Марто знам, че тръгва с пасаж без хватки и се прехвърля към издръжливост. Трябва само един френд, но не помнеше червен или жълт на  BD (Black Diamond - бел.ред.). Затова ги взех и  двата.

Сякаш нещо ме буташе и всяко движение го залепях някакси на магия, всяко движение беше като за последно преди да падна, но задържах и не падах. Катерих на границата от втория метър до последния болт, там видях мястото за джаджи и за първи път си помислих, че може и да го онсайтна/флашна, и че може днес да мина маршрута. Час и половина ми трябваше да стигна до това място, което е един вид почивка, но не  много добра. Толкова много се бях уморил, че просто не знаех дали ще се случи нещо, и най-големите джобове да са, и затова реших да не слагам френда, а просто да гърмя за успеха. Но явно умората беше толкова голяма, че паднах от джобовете, бях толкова уморен, че реших да не се пробвам пак, защото  щеше да бъде безсмислено.

Толкова близо, а всъщност толкова далеч. Бях толкова уморен, че едва слязох до колата. После цяла седмица мислих за маршрута. Реших да викна Тотев (Иван Тотев - бел.ред.) да го заснеме. Знаех, че ще е “голяма работа”...

Уикендът дойде и ние отидохме. Качихме се с 300 метра статик отгоре на Централна и я опасахме от горе до долу. Реших да пробвам пасажното въже, за да съм по-спокоен на следващия ден. Минах го от първия опит за деня, без да съм загрял. Усетих, че нещата могат да се случат. Само ми трябва малко късмет и силна воля.

Дойде денят на “страшния съд”. Зверско напрежение имаше, всеки ми казваше, че ще го мина, фотограф сме докарали, абе сериозна работа… Много се натоварих от очакването на хората и това да не съм докарал Ванката за няма нищо. Катерих много сковано и въобще нямаше танци, а по-скоро беше борба на прасе с тиква. Минах първо въже, второ ми беше много сериозна граница, не го помнех перфектно, което ми изигра лоша игра.

Трето въже също много ме сломи психически, след като счупих хватка почти на края на въжето и трябваше да го катеря отново. Казах си - е, кво пък, няма нищо, сега на другите ще ми върви. Но не - маршрутът реши, че иска истинска борба. Сигурно направих 5-6 падания от края на боулдър пасажа на четвърто въже. Вече осъзнавах, че просто ще се кача да разуча въжетата, докъдето стигна. Настроението не беше много ведро и ми беше доста натегнато. Починах 10 минути и го тръгнах, на някаква граница го минах, но бях зверски скапан под пасажното въже. Толкова уморен, че се колебаех дали има смисъл да го пробвам, но реших просто да го разуча, да го изчеткам и да го изчистя.

Тръгнах петото въже, просто едва се крепях, не движех ефективно и естествено паднах някъде по средата. Съдбата беше ясна - имаме 3 часа, а ни оставаха 1 трудно въже, едно 6c, което си пазех за онсайт, и едно 5a. Шансовете изчезнаха, но все пак реших да го тръгна още един път. Този път без очаквания, без напрежение, приел загубата, просто да се изкатеря още един път, така или иначе съм там. Катерех за себе си, не катерех за минаването, не ме ебеше вече. Поотпуснах се, движех по-добре, всичко се нареди, и отново седях на 5-6 метра преди площадката. Гледах я, гледах и Тотев, но този път знаех, че мога и знаех движенията. Просто тръгнах и се озовах на площадката, не знам как и с какви сили, просто седях там и плачех.

Знаех, че ни остава едно 6c, a после 5а-то можем да го изкатерим на челник. Силно се притеснявах дали имам сили за 6c-то, но бях сигурен, че ще дам и последната енергия в мен. Взех малко джаджи, за да не ми тежат - предпочитам лек и с малко включвания, отколкото тежък. Въжето тръгва много странно, с 4-5 метра разстояния между болтовете, без място за осигуровка. Странни движения, нетипични, хубави хватки, но в грешната посока… Ръцете ми почнаха да крампират, докато тръскам едната, другата крампираше, после като ги сменя, отново същото. Все едно не възстановявах, а само изпитвах болка, но се борех, разчетох го много добре и извадих късмет. Минах го. Всичко в мен ехтеше от болка, но мъчението не беше свършило. От тук трябваше само да се качим догоре, без да ни убие някое паве, и да си слезнем с 250 метра въже, джаджи и  всякакви глупости.

След дни като тези се замислям - защо го правя? Дали егото върви пред мен и ме командва или развитието наистина ме прави щастлив? Не знам точния отговор, но знам че алпинизмът ме кара да се чувствам жив. Когато откриеш, нещо което наистина обичаш да правиш, то дава смисъл на живота ти и те прави щастлив. Ако му се отдадеш става мечта, към която да се стремиш. Мечта, която ми изглеждаше толкова далечна и невъзможна, когато започвах да се катеря, стана реалност, само защото й се отдадох напълно и дадох най-доброто от себе си. А сега е време за следващата мечта.

Искам да благодаря на Иван за това, че повярва, и отдели време и усилия за заснеме част от катеренето, и на Бобката - за мотивацията и търпението.

Станислав Атанасов - Мечката

--------------------
* Статията е написана след първото цялостно свободно преминаване на "Искам си мечтите" по Централната стена на Вртаца от Станислав Атанасов на 6 април 2019 г. в свръзка с Благовест Цолов. До тогава отделни въжета от маршрута са преминавани свободно от авторите на маршрута. (бел.ред.)

Към информацията за маршрута "Искам си мечтите" в базата данни на сайта:
https://www.climbingguidebg.com/cdb.php?f=routeinfo&idRoute=2824


Снимка: Иван Тотев