Колин Хейли
 
Той се катери в свръзка, но не се страни и от действия в стил соло. През 2010 г., например, направи първото самотно изкачване на Серо Щандхардт (Aguja или Cerro Standhardt)***.
 
Както сам пише, от този момент започнал да мечтае за изкачване по същия начин и на Торе Егер. Направи, впрочем, няколко опита, но, както отбелязва: “Или времето не бе каквото трябва, или условията по стената не бяха подходящите, или пък не беше дошъл моментът”.
 
Дори започнал да смята, че този проект е непосилен за него. Но на 20 януари т. г. се стекоха всички благоприятни обстоятелства. Така, 16 и половина часа след напускането на т. нар. Норвежки бивак, Колин бе на Торе Егер, пътьом стъпвайки и на Пунта Ерон:
-           Изкачването тръгна по-бързо, отколкото очаквах. За това пък слизането се превърна в мини-епопея. Но това е друга история. Забелязвам, че моите солови изкачвания генерално са по-ниско оценявани от тези в свръзка. Мисля, че това частично се дължи на факта, че по време на такива изкатервания е невъзможно правенето на ефектни снимки, но главно на неспособността на хората да оценяват разликите между соловото и груповото катерене. Само малцина практикуващи трудни технически солови изкачвания в алпийски стил могат да разберат изцяло за какво става въпрос. Но независимо от това съм убеден, че вчера направих едно от най-добрите изкачвания в живота си. Страшно съм уморен, но изпитвам безкрайно удовлетворение.
 
Колин е може би мъничко несправедлив, защото броят на тези, които следят с внимание и възхищение неговите и на Марк-Андре Льоклерк (Marc-André Leclerca) солови подвизи, не е никак малък. Може би не всички разбират докрай, но оценяват високо направеното. С една дума – браво, Колин! Hats off!
 

Групата на Серо Торе: 2 – Серо Торе, 3 – Торе Егер, 4 – Пунта Ерон, 5 – Иглата Щандхардт,
7 – Иглата Бифида. 11 – Куатро Дедос. 
 
------------------------------------------------
*Вижте: https://www.climbingguidebg.com/index.php?module=news&type=user&func=display&sid=5960  
 
**Пунта Ерон – така звучи на испански, но тази точка в масива на Серо Торе носи името на 19-годишния новозеландски алпинист Филип Херън (Philip Herron). Той загива през 1976 г. (по PataClimb.Com), по време на експедиция за първо изкачване на Торе Егер, в която е най-младият и най-талантливият катерач. Попада (невързан) в ледникова пукнатина. Опитите на партньорите му да го извадят завършват без успех, което ги кара да потърсят помощ в базовия лагер. Когато на следващата сутрин спасителите стигат до мястото, Херън е мъртъв... Наименуването е по предложение на италианците Бруно де Дона (Bruno de Doná) и Джулиано Джонго (Giuliano Giongo), които на 15 март 1980 г. завършват премиерната си линия “De Doná-Giongo” по източно-югоизточната стена на Торе Егер. Джулиано Джонго (http://www.verticalmente.net/t498-in-due-sulla-torre-egger) и Шоън Барнет [Shaun Barnett, във “Federated mountain club of New Zealand” (Bulletin, March 2012)] посочват, че Филип Херън е загинал през 1974 г. Точка на спора поставя мoже би най-меродавният източник – “Alpine Journal”, с публикацията http://www.alpinejournal.org.uk/Contents/Contents_1977_files/AJ%201977%20236-241%20Connor%20Asia.pdf. Според него годината на смъртта на Фил Херън е 1976-та.
За първи път на Торе Егер, на 22 февруари 1976 г., стъпват американците Джон Браг (John Bragg), Джим Донини (Jim Donini) и Джей Уилсън (Jay Wilson). Изкачването им по южната стена (с прекъсвания поради лошото време) продължава от декември 1975 г. до 22 февруари 1976 г. Днес маршрутът им е популярен като “Americana” (950 м, 80˚ на ледените участъци, 5+/ A4). 
 
***Тази патагонска кула носи името на немския фотограф, планинар и пътешественик Ернст Щандхардт (Ernst Standhardt), наричан Дон Ернесто. Рождената му дата – 25 август 1888 г., в Хайна (Тюрингия), не буди съмнения. Не така стоят нещата с датата на смъртта му. Според едни източници тя е неизвестна. Според други – това е 25 август 1967 или 1968 г., а мястото й е Естансия Фицрой (Estancia Fitz Roy) в Аржентина. Ернст Щандхардт пристига в Патагония през 30-те години на ХХ век и остава там до края на дните си. Автор е на първите снимки на много от тамошните планини, върхове, реки, езера и т. н. Той обикаля най-дивите места по границата между Аржентина и Чили с автомобил “Ford T Transport”, в задната част на който поставен допълнително фургон, който изпълнява ролята на негов дом и на “тъмна стаичка” за фотографските му занимания. През един период на маловодие успява да прекоси с автомобила си Рио де лас Вуелтас, след това Рио Фицрой и отново Рио де лас Вуелтас и да достигне до Естансия Мадсен (Estancia Madsen), носеща името на аржентинския изследовател от датски произход Андреас Мадсен (Andreas Madsen, 1881-1965), когато последният и семейството му вече са я напуснали. Някои от биографите на Ернст Щандхардт шеговито посочват, че прецизността и точността, с която е правил всичко през живота си, се потвърждават и от съвпадението на датите на неговото рождение и смърт.







 
На 25 август 2013 г. на родната му къща в Хайна е поставена паметна плоча. Две години по-рано в Аржентина е издадена биографията му, богато илюстрирана с негови снимки “Щандхардт – пътуващият фотограф” (“Standhardt – Fotógrafo itinerante”, Patricia Halvorsen, Luis Ibarra, Serendipidad, ISBN: 9789871815197).