По този начин шансовете за участие на състезателното катерене станаха нулеви. Макар че решението на Изпълкома трябва да бъде утвърдено от конгреса на МОК през септември т. г. в Буенос Айрес, отсега е ясно, че то не подлежи на промяна и в аржентинската столица предстои чисто формално гласуване.
 
Опитите за включване на състезателното катерене в програмата на олимпийските игри започнаха през 2006 г. Тогава в Банф (Канада) Международният съюз на алпийските асоциации (Международната федерация по алпинизъм, ЮИАА) реши да извади състезателното катерене от списъка на спортовете и дисциплините, с които се занимава и администрира. По този начин се създадоха условия за възникване на отделна федерация, занимаваща със състезанията по катерене. Така, на 27 януари 2007 г. във Франкфурт се появи Международната федерация по спортно катерене (International Federation of Sport Climbing).
 
Новата организация се зае с разработката на условия, чието изпълнение трябваше да доведе до включването на състезателното катерене в списъка на олимпийските спортове. Ставаше въпрос за регламента на състезанията, антидопинговия контрол, сигурността и за изискванията към организаторите на надпревари. Международната федерация по спортно катерене лансира официално три дисциплини: “скорост”,  “трудност” и “боулдъринг”. През 2010 г. МОК призна официално състезателното катерене за спортна дисциплина.
 
Световните първенства в Арко и Париж през 2011 и 2012 г. трябваше да се превърнат в демонстрация на сила от страна на дисциплините на състезателното катерене. В Париж се появиха наблюдатели на МОК. След стартовете бе разпространена информация, че Международната федерация по спортно катерене ще продължи усилията си за включване в програмата на олимпийските игри само на една дисциплина – “скоростта”.
 
Но на 8 и 9 март т. г., по време на пленарната асамблея на Международната федерация по спортно катерене в Шанхай, настъпи радикална промяна. Президентът на организацията Марко Сколарис (Marco Scolaris) информира, че има потенциална възможност за включване в програмата на всичките три дисциплини на състезателното катерене (като своеобразен трибой). Наблюдателите оцениха този ход като игра va banque. Но се оказа, че дори и той не можа да донесе очаквания ефект…
 
-----------------------------------
*Софтболът (softball) е разновидност на бейзбола, който се играе на плошадка с по-малки размери и с по-лека топка. Появил се е през 1887 г. в Чикаго.
 
И част от разговор** през 2006 г. със Щефан Гловач*** – една от най-големите фигури в цялата история на състезателното катерене.


… Стигнахме и до състезанията – те бяха важен етап в твоята кариера. Но сигурно си бил силно разочарован от атмосферата на надреварата в Бардонекия, за да я коментираш с думите: “Цялата работа ми мирише на перверзия. Не си вече катерач, а клоун, който забавлява публиката. Освен това цари отвратителна атмосфера на съперничество. От друга страна парите са сериозна примамка. Въпреки това в бъдеще няма да участвам в този цирк”. Но въпреки тази декларация още няколко години беше участник в състезания по катерене. Каква беше мотивацията ти?
- Истината е, че много-много не ми се ходеше в Бардонекия. Но Ули Вийсмайер ме убеждаваше, че съм в добра форма и си струва да отида, за да видя за какво става въпрос. От своя страна Ули искаше да направи снимки. И се оказа, че добре понасям психическото натоварване при състезанията за “скорост” пред очите на публика. Но по-късно стигнах до извода, че това не е предпочитаната от мене разновидност на катеренето. Исках да се катеря за себе си, да избирам маршрути каквито искам аз и да ги преминавам по начин, който ми харесва. Затова загубих интерес към състезанията.
А иначе медиите напълно се побъркаха. Стигнаха до извода, че имаме нова “разновидност на алпинизма”, че най-сетне съществува възможност за непосредствено сравняване на нивото на катерачите. Бързо се заговори и за “нова олимпийска дисциплина”. Резултат от този шум бе възникването на възможността да се живее от катеренето. Намерих си спонсори и получавах доходи под формата на хонорари за победите. И в този момент си зададох въпроса: “Защо пък не?” Дадох си сметка, че това е фантастично – можех да се катеря, да правя това, за което имам желание, и да получавам пари за това. Това беше идеалната ситуация.
Но страшно внимавах да не се окажа в положение да ме манипулират треньори и мениджъри или пък хора, които си нямат понятие какво е катерене. Винаги се стараех да избягвам каквато и да било форма на зависимост от някого или от нещо и да бъда свободен човек. Разбира се, принуден бях да стартирам в състезанията, но между тях бях напълно свободен човек и се катерех по начин, който аз избирах.

“Не помня нито една своя победа на състезанията, но в съзнанието ми е живо почти всяко планинско приключение”. Казвал си това в не едно интервю. Може би все пак има някой спомен от кариерата ти на състезател, който е оцелял в главата ти?
- До известна степен - първата победа в Бардонекия. Първо, това беше изцяло ново за мене преживяване в една област, която до този момент ми беше абсолютно непозната. Второ, по това време бях все още неизвестен катерач, мога да кажа – напълно неизвестен. В състезанието стартираха всички от големите, на които се възхищавах – Курт Алберт, Волфганг Гюлих, Маноло, а така също френските звезди Дидие Рабуту и Жаки Годоф. Всичко се разви идеално – бидейки неизвестен и непознат, не изпитвах никакво притеснение. През цялото време бях абсолютно спокоен. И в крайна сметка се оказах първи! Беше като сън. Спомням си как стъпих на най-високото стъпало на стълбичката за награждаване и бях затрупан от подаръци – въже, раница и т. н. Отворих бутилката шампанско, която ми подадоха, и бях щастлив до степен да не мога да повярвам в случващото се. Всичко ми изглеждаше нереално.
Спомням си, че се връщах у дома с моя стар ван “Фолксваген”. Беше неделя вечерта и в понеделник сутринта трябваше да съм на работа. За съжаление, колата ми се повреди на магистралата в Италия и закъснях за работа. Имах страшни неприятности. Обяснявах, но никой не искаше да ме слуша с аргумента, че по време на уикендите винаги имам проблеми.
Тогава още не знаех това, но от този момент станах лидер на новото катерачно поколение. Скоро след това моите снимки бяха на кориците и по страниците не само на алпийските, но и на спортните и на останалите списания. Давах страшно много интервюта и много бързо станах широко известен и добре познат. Превърнах се в звезда.

Твърдиш, че “златният век” на състезателното катерене си е отишъл безвъзвратно. И никога няма да се върне. Интересуваш ли се какво става в сферата на световното състезателно катерене? Не се ли е променило мнението ти?
- Моето мнение не се е променило. И няма как да се промени. Състезанията промениха света на катеренето. След първите две години започна масов строеж на катерчани стени. Днес те не биха били толкова, ако не бяха състезанията през 1985 г. Този “бум” стана причина функционерите да започнат много бързо – още по-точно прекалено бързо – да говорят за влизане на състезателното катерене в списъка на олимпийските спортове. В същото време за страничния зрител състезателното катерене е скучен спорт, тъй като всички състезатели катерят един и същ маршрут и трябва да си единствено катерач, за да разбереш за какво става дума и защо един е стигнал по-високо, а пък другият е паднал по-рано. Продължавам да мисля, че времето през което участвах в състезания, беше “златен век” дори и заради сериозните парични суми – в сравнение със сегашните – които получавахме за победа. Това се отнася и за посещаемостта на състезанията – зала “Берси” в Париж се пълнеше докрай. И на Rock Master в Арко идваха тълпи, а не както днес. Хората стояха на улицата, за да гледат това състезание. Мисля, че тези времена за отминали окончателно и безвъзвратно.

Т. е., не вярваш, че състезателното катерене може да стане олимпийски спорт?
- Не може да стане олимпийски спорт. Може би боулдърингът има известен шанс, но и това е малко вероятно.

С успех си съперничеше с две поколения от най-добрите състезатели. Когато започваше, твои конкуренти бяха Патрик Адленже, Дидие Рабуту, Джери Мофът. А когато приключваше – Франсоа Льогран, Юджи Хираяма и др. от поколението, което зае водеща позиция след оттеглянето ти. Но се говори, че времената, през които участвахте ти, Джери и останалите, са били най-интересни, най-колоритни, най-вълнуващи и най-зрелищни, че единствено тогава е имало истински индивидуалности. Имаш ли такова чувство?
- По това време се състезаваха най-добрите катерачи в света – Рон Коък, Джери Мофът, Бен Муун, Дидие Рабуту, Марк льо Менестрел. Всички тези големи фигури, бяха познати от кориците на най-големите списания. Но не толкова заради успехите си в състезанията, а заради маршрутите, които прокарваха и катереха по скалните обекти. Когато днес гледам състезания, не познавам повечето от състезателите, които са отлични катерачи и обикновено – много мили хора. Но всяка година се появяват или си отиват. В един сезон е добър един, на следващия – друг. Виждам, че на челните места имената се променят, но не мога да запомня нито едно лице. По мое време такива фигури като Рон Коък или Патрик Адленже бяха познати от вестниците, списанията, телевизията. Много е тежко да се правят сравнения. Направо е невъзможно. Днес в състезателното катерене няма такива звезди.

През 1993 г. реши да се откажеш от състезателното катерене. Трудно ли беше това решение? Имаше ли съмнения?
- Единственото съмнение идваше от това, че исках да завърша кариерата си като световен шампион. За съжаление на ISPO 1993 г. заех второ място. Но трябва да припомня, че една година по-рано бях започнал да работя върху изкачване на “Des Kaisers Neue Kleider”. Това събитие има много общо с решението ми да се откажа от състезателна дейност. В момента, в който започнах да се занимавам с новия тур, веднага ми стана ясно, че точно това е нещото, което бих искал да правя в бъдеще. Пак по същото време се появи ново поколение начело с Франсоа Льогран и други състезатели и разбрах, че вече ми липсват мотивацията и възможностите да си съпернича с тях. Интересуваше ме само най-високото място на подиума. Ако се класирах втори или трети, знаех че някъде съм допуснал грешка и следващия път трябва да я отстраня. Като започнах усилията по “Des Kaisers Neue Kleider”, бях толкова концентриран, толкова мотивиран и толкова потънал в проблема, че решението да се откажа от състезателна дейност беше много просто. А и от началото на кариерата ми по-близо до сърцето ми бяха истинското катерене и скалите, а не състезанията.
 
--------------------------
**Цялото интeрвю – на:
https://www.climbingguidebg.com/index.php?module=News&type=user&func=display&sid=1464

*** Щефан Гловач (род. на 22 март 1965 г. в Бавария) започва да се катери на 15-годишна възраст и в къс период от време става лидер на състезателното катерене в света. През 1986 г. печели безапелационно първото официално състезание по катерене “Sportroccia” в Бардонекия.  1987, 1988 и 1992 г. му носят триумф в “Rock Master” в Арко (през 1988-а – заедно с Патрик Адленже). През 1992 г. побеждава в демонстративното състезание по време на зимните олимпийски игри в Албервил (в дисциплината “скорост”). От 1993 г. се посвещава на експедиции по най-трудните стени в света – в Канада, Патагония и Антарктида.