Западната стена на Лхотце – арена на печалните събития
 
На 1 май 2013 г., след помирителна среща два дни по-рано (на 29 април) с участието на ръководителите на комерсиалните експедиции от юг, сирдарите на шерпските екипи, нападателите и потърпевшите, отначало Ули, после и Симоне, напуснаха базовия лагер на ледника Кхумбу. Към момента все още не се знае дали непалските власти ще предприемат наказателни мерки срещу виновните за нечувания и безпрецедентен инцидент. Но е ясно, че става дума за замазване на конфликта. Симоне възприе тактика за мирно уреждане на въпроса. Известно е, че той се опитва да започне бизнес (или по-скоро благотворителна дейност) в Непал, създавайки хеликоптерна компания не толкова за планинско спасяване, колкото за превозване на болни хора от най-отдалечените и най-недостъпните места в страната до болнични заведения, където биха получили животоспасяваща медицинска помощ.
 
Главният въпрос сега е: няма ли събитията на Еверест да провокират аналогични нападения в района на Соло Кхумбу.
 
В гневен коментар по повод случилото се руският сайт RussianClimb.Com писа: “Еверест се превръща във все по-проблемен и по-проблемен връх, където квалифицираните алпинисти се чувстват все по-некомфортно при опитите си да правят самостоятелни изкачвания. Вземете предвид също групите и отделните лица, които се държаха абсолютно жестоко и безчовечно – като американската агенция “Alpine Ascents International” [съществува от 29 г., неин директор е един от големите играчи в света на комерсиалните експедиции Тод Бърлисън (Todd Burleson) – бел. пр.] и нейния гид Гарет Медисън (Garrett Madison). Те се опитаха да оправдаят опита на озверяла тълпа да убие с камъни неколцина от най-големите спортисти в света, за да спечелят повече пари от високопланинските туристи. Това ясно показва, че в категорията на диваците са и тези корумпирани апологети на насилието. “Alpine Ascents International” и Гарет Медисън за позор за цивилизования свят.
 
Този опит за помирение и поднасянето на взаимни извинения са погрешни и будещи тревога. Те не само прикриват случилото се, но и самата базова причина за конфликта: ако сте дошли на Еверест, следва да спазвате нашите правила. В противен случай се пръждосвайте. При такава етика върхът наистина се превръща в пародия. Сравнете трудностите пред огромните екипи, които опъват парапети и в по-голяма част от случаите неограничено използват кислород, с трудностите, пред които е изправена една свръзка, която действа без кислород и в алпийски стил. И помислете кому трябва да бъдат дадени предпочитания, ако – не дай Боже! – възникне конфликт”.

 
Щек, Грифит и Моро в лагер 2
 
Ето какво казват за нападението непосредствените участници в това печално и безпрецедентно събитие.
 
Симоне Моро (http://moroinalto.gazzetta.it/2013/04/29/nessun-rancore-resto-pe... )
 
Денят 29 април беше наситен със срещи – формални и неформални. Най-важна беше тази в базовия лагер с участието на ръководителите на всички експедиции и на сирдарите на шерпските екипи. По този начин трябваше да се сложи точка на случилото се. И да бъдат посочени на всички тези, които (независимо от степента на вината им) участваха в този “наказателен отряд”, чиито жертви станахме аз, Ули Щек и Джон Грифит. Участие, за което нямаха никакво основание и никаква причина. А става дума за шерпите – един от символите на Непал. С шерпа, който най-много ме заплашваше в лагер 2, се срещнах човешки, пред хората. И се оказа, че е роднина на сирдара на най-голямата експедиция – мой много голям приятел. Последният беше силно разстроен, защото знаеше, че за наказание трябва да освободи родственика си от работа, а това означава край на възможността да спечели пари за издръжката на семейството си.

Първото решение, което взехме на това събрание, бе да не подаваме жалба срещу когото и да било. Защото такава жалба щеше да означава сигурно влизане в затвора. А в непалските места за изтърпяване на присъди, казват, положението не е никак леко. Освен това се отказахме и от публични изявления, които могат да засегнат някого. Оставихме на сирдарите да решат кого и как да наказват. Това само по себе си е тежко бреме. Освен това означава, че всичко се намира в ръцете на шерпските ръководители.  

На врата на споменатия шерп вързах ката – тибетска бяла кърпа, а след това го прегърнах пред всички. Той стоеше с наведена глава, много натъжен. Виждаше се, че не е очаквал нещо подобно. Казах му: “Всичко е наред – ти не ме уби, а аз запазих спокойствие”. И го прегърнах.

Мисля, че няма смисъл да се търсят виновни. Този случай е резултат на всичките търкания около Еверест през последните 20 г. Заявих това пред всички. И не защото станалото придоби такъв отзвук заради нашата – моята и на Ули – известност. Отношенията между шерпите и европейците са се променили твърде много. Припомних на присъстващите, че именно един бял и един шерп – Едмънд Хилари и Тензинг Норгей, първи стъпват на Еверест точно преди 60 г. Но отношенията, които са съществували тогава, отдавна ги няма.
 
Няма смисъл да демонстрираме безметежност и не е възможно да се държим така, сякаш нищо не се е случило. Но отнякъде трябва да започнем да градим отново тези взаимоотношения. И тъкмо поради това няма смисъл да търсим кой е крив и кой е прав, кой е виновен и кой е невинен. От друга страна случилото се не може да има никакво оправдание и подобно нещо не бива да се повтаря. Истината е проста – Еверест е връх на всички и за всички. Без европейците шерпите няма да имат работа. Без шерпите за огромното болшинство чужденци стигането до Еверест ще бъде невъзможно. Нека възстановим отношенията, защото дори такива като мене и Ули, които не използват шерпи, също осигуряват работа на непалците и постъпления в непалската хазна.

Не тая в себе си никаква обида към шерпите. Успях да се срещна с всички, които тогава се нахвърлиха върху нас. Дори превозих с моя хеликоптер безплатно до домовете им двама от тях.

Като резултат от срещата се появи документ, който не съдържа и дума за нападението срещу нас. Там се говори, че се е провело обсъждане, което е завършило с постигане на споразумение между експедициите и шерпите.

Накрая всички въздъхнаха с облекчение. В очите на някои шерпи и сирдари имаше сълзи. И въпреки това не мога да кажа, че за мене случаят е приключил и съм го забравил. Заявих, че доверието и ентусиазмът не могат да бъдат възстановени за един ден. И поради това слагаме край на нашата експедиция.
 
Прегърнах всички, които ме нападнаха. Не беше никак лесно. Но го направих. А сега оставам в Непал само заради моя вертолет. Ще летя.
 
На 30 април т. г. Ули Щек даде интервю на Били Бийрлинг [Billi Bierling, немска журналистка, която живее в Катманду, работи в създадената от Елизабет Хоули (Elizabeth Hawley) “Himalayan Database” и има изкачвания на Еверест (2009 г.), Манаслу (2010 г.), Лхотце (2011 г.) - бел. пр.]  за швейцарския сайт SwissInfo.Ch (http://www.swissinfo.ch/eng/politics/Sherpa_fight_ends_climber_s... )

swissinfo: Какво точно стана? Защо ви нападнаха? 
Ули Щек: И аз самият бих искал да разбера това. Не виждам нищо лично. По-скоро става дума са отдавна тлеещ проблем, който, очевидно, се задълбочава напоследък. Ние просто се оказахме на неподходящо място в неподходящо време. Всичко започна с размяна на реплики на склона под лагер 3. А когато слязохме в лагер 2, там ни очакваше тълпа от 100 озверели шерпи.

Според информацията на средствата за масово осведомяване и на самите шерпи, вие сте излезли над тях, докато те са опъвали парапети, без да се съобразите с това. Как смятате – така ли възникна проблемът?
Не, не мисля. Ние видяхме, че поставят парапети. По никакъв начин не сме докоснали въжетата и не сме попречили на обработващите маршрута. Опъването на парапети се прави за клиентите на комерсиалните експедиции, а не за нас. На нас парапети не са ни необходими. Ясно е, че за такава работа е необходимо място и ние се изтеглихме 50 метра вляво, за да не им пречим и да не събаряме лед върху тях. По никакъв начин не сме пречили. Мисля, че самото наше присъствие ги озлоби, защото според тяхната логика, ако те – шерпите – се намират там, то за никого другиго няма място в планината. В това беше проблемът.

Разговаряхте ли с тях, докато бяхте нагоре? Или когато ги изпреварихте по стената на Лхотце? Може би това не им е харесало?
Те опъваха парапети целия преди обед. А ние ги настигнахме един час след тръгването ни. От това, разбираемо, могат да възникнат проблеми и завист. Но този факт не можеше да повлияе на работата им.

И какво стана, когато се върнахте в лагер 2?
Преди това, в района на лагер 3, трябваше да траверсираме към нашата палатка на около 7100 м. Пресякохме линията на техните парапети, действайки изключително внимателно и прецизно. Когато стигнахме до пункта на тяхната осигуровка, те се разкрещяха. Нямаше смисъл да започваме разговор. Те бяха видимо вбесени. Захвърлиха товарите си, отказаха се от поставянето на фиксирани въжета и тръгнаха надолу. Дадохме си сметка, че това е крайно неприемливо за комерсиалните експедиции, защото този ден шерпите трябваше да опънат парапети до лагер 3. Така че решихме да довършим тяхната работа и фиксирахме въжетата по оставащата част от маршрута към лагер 3. И макар да възнамерявахме с аклимтизационна цел да нощуваме в него, слязохме в лагер 2, за да поговорим с тях и да изясним проблема.

Как шерпите се отнесоха към факта, че сте довършили работата им? Да не би и това да им е било неприятно?
Не зная. Може би. По-късно в главата ми се прокраднаха подобни мисли. Но първоначално си дадохме сметка, че носим отговорност заради това, че не са си свършили работата за комерсиалните експедиции. И така, тръгнахме към лагер 2. А това, което стана там, беше извън всякакви граници. Какви могат да причините за опит да бъдат убити трима души? Такова нещо е абсурдно – и в ниското, и в планините.

Сериозно ли ви заплашваха с убийство?
Отначало само крещяха. После ситуацията излезе извън контрол и не остана възможност да бъдат спрени. Това беше озверяла тълпа от около стотина души, които ни замеряха с камъни и напираха да ни убият.

Как успяхте да се защитите?
Животът ни бе спасен от американската алпинистка Мелиса Арнът. Тя се намеси точно в момента, в който получих удар и осъзнах, че няма никакъв смисъл човек да се бие със сто души, защото може само да понася удари. Симоне и Джонатан се измъкнаха от палатката и побягнаха. Аз се забавих (явно остарявам и ставам все по-бавен) и останах в палатката сам. Разговорът отвън продължаваше вече час. Мелиса и Грег от IMG (International Mountain Guides, агенция за комерсиални експедиции) се опитваха да ги успокоят, но в отговор се чуваха единствено викове: “Дайте тук този човек! Първо ще претрепем него, после и другите двама”. Но по някакъв начин Мелиса и Грег успяха да ги успокоят. После нападателите ни дадоха един час, за да се омитаме и повече никога да не се появяваме по тези места.

Приключвате експедицията, защото шерпите са ви казали така, или защото инцидентът е достатъчно основание да се откажете от вашите намерения?
Трудно ми е да преценя, особено след като сто човека се заканваха да ме убият, а между тях е имаше хора, с които предишната година бях на Еверест. Това е истинското, най-страшното разочарование. Доверието изчезна. Вече не мога да тръгна към този връх, макар всички да казват, че подобно нещо няма никога да се повтори. Кой може да ми гарантира, че разярена тълпа няма да ми среже въжето или да подпали палатката ми?

Но ти от години идваш в Непал и си завързал много приятелства с шерпите. Наистина ли доверието ти към тях е изчезнало?
И досега имам добри приятели между тях. Но съм разтърсен от море от емоции. В главата ми ври и кипи. Не мога да сложа всичко под един знаменател. Но има твърде много хора, в които повече не вярвам.

Поговорката гласи: “Каквото повикало, такова се обадило”. Сигурен ли сте, че не сте провокирали и предизвикали някого?
Нещата изглеждат по следния начин. Шерпите са в този бизнес (комерсиалните експедиции – бел. пр.) от много отдавна и според непалските стандарти са богати хора, а поради това и влиятелни. Но, от друга страна, те виждат че големите пари отиват в ръцете на европейците, че между тях и европейците зее огромна пропаст. Така се стигна до този взрив на озлобление, което е трупано години наред. Става дума за бездна между два свята. И завистта на единия към другия е расла с годините.

Със Симоне Моро имахте прекрасна идея и очакваща своето сбъдване мечта. Какво изпитваш, когато си тръгваш оттук, без да си осъществил намеренията си?
Казах – разтърсван съм от емоции. Изпитвам щастие, защото съм жив след това ужасно премеждие. Но мечтата ми беше отнета. Ние сме силна свръзка. Условията нагоре бяха идеални и съм 99% сигурен, че всичко щеше да се получи както трябва. И това е крайно неприятно. Но не мога да се върна, защото шерпите – всички заедно – разрушиха мечтата ми.

В понеделник имаше церемония за – нека го наречем така – подписване на мирен договор между вас и шерпите. Може ли да се каже, че томахавката е заровена?
Ако трябва да съм докрай честен, подобна церемония служи единствено за успокояване на духовете, а не за решаване на проблема. А този “мирен договор” бе просто удобен изход от положението. За мене това са само сладникави празнословия. Не мисля, че проблемът е решен. Вярно, ние сме в Непал и трябва да играем според тукашните правила. Но само си помислете по какъв начин те се опитаха да решат въпроса. Това е непостижимо за моя ум.
 
Мислиш ли, че споразумението от 29 април и евентуални следващи крачки на непалското Министерство на туризма, културата и гражданската авиация ще елиминират опасността от нови конфликти?
Мисля, че Еверест е загубен за истинските алпинисти. Прекалено големи са печалбите, които получават от него организаторите на комерсиалните експедиции, шерпите, които представляват финансов елит на една крайно бедна страна, а и самото правителство на Непал.

Унищожена ли е вярата ти в хималайския алпинизъм?
Категорично. Такова нещо не се забравя. Сега погледът ми към Еверест и към долината Кхумбу е съвършено различен. Аз наистина много харесвах района Кхумбу. Посещавал съм го десет пъти, но вече нямам никакво желание да се върна. Лесно е да решиш какво искаш да правиш. И аз нямам никаква причина да се върна по тези места. Има много други планини и нищо не може да ме накара да играя по свирката на непалците. За щастие, имам изкачване на Еверест без кислород, тъй че няма и особен резон да се върна. Ако човек се занимава с нещо, от което не изпитва удовлетворение, това е чисто губене на време.  

Какво казват спонсорите ти по въпроса? Влизат ли ти в положението?
Влизат, разбира се. Но ние живеем в Западния свят, където нещата не са прости. Спонсорите искат възвращаемост. А сега стана така, че финансовите ни планове с Джонатан и Симоне се сгромолясаха. Ние изхарчихме купища пари. Те бяха спонсорски, а спонсорите, както казах, искат нещо в замяна. Така че се сблъскваме и с този проблем. От една страна, искам да избягам от обидата и досадата, а от друга, животът продължава и не мога да тъпча на едно място.

Наистина, човек не бива да спира. Какво следва?
Искам да прекарам известно време на спокойствие и да катеря по места, където никой няма да се нахвърля върху мене с ругатни, юмруци и камъни. Трябва да дойда на себе си, да се успокоя, да поразмисля и да осмисля станалото. След това ще реша какви ще бъдат плановете ми. Но за това ще е необходимо време.
 
В свое писмо до специализираните медии Джонатан Грифит посочва същите факти, но добавя нещо много важно: “Чуват се мнения да бъдат забранени изкачванията по маршрути, които не са предварително обработени от шерпите. Т. е., има много голяма вероятност Еверест да престане да бъде цел на алпинистите и да се превърне в дойна крава”.
 
А Денис Урубко добавя: “Всичко е просмукано от пари. Именно парите провалиха плановете на свръзката Моро-Щек-Грифит. Защото зад гърба на този сирдар, който започна конфликта, стояха безчислените долари на клиентите на комерсиалните експедиции, заради които биват опъвани парапетите… Моля ви, само не хвърляйте празни кислородни бутилки откъм Източната стена на Еверест. Изведнъж може да се окаже, че там се катери някой нов Карлъс Булър в стремежа си да прокара път през Неизвестността. Той също има право на това…”