https://www.climbingguidebg.com/cdb.php?f=advertise
https://www.climbingguidebg.com/cdb.php?f=donate


К-2 – необходимият послеслов

Новини - Светът | Експедиции

02.05.2012 20:22 npetkov, Коментари

През зимата на 2011/ 2012 г. руски алпинисти, които имат претенцията – впрочем, напълно основателно – да са сред най-добрите в света, предприеха опит за първо зимно изкачване на К-2. Той бе прекратен след смъртта на Виталий Горелик. За трагедията по склоновете на най-красивия и най-трудния осемхилядник разказва Иляс Туватулин.



Този връх заема особено място сред останалите гиганти. Суров и непристъпен, той примамва всички алпинисти – и опитни майстори, и самоуверени авантюристи, имайки в репертоара си изненади за всеки смелчак. Тръгвайки към К-2, човек трябва трезво да прецени своите сили и да проумее, че това пътешествие може да е последно в живота му. Не си струва да казвам, че опитът за изкачване на този връх през зимата е начинание, което излиза извън рамките на здравия разум, а шансът за оцеляване на алпинистите е нищожно малък. Тъкмо поради това нашият екип се състоеше от деветима опитни алпинисти и всеки бе стигнал до него по свой – често пъти – труден и криволичещ път.

Светът на алпинизма е твърде малък и ние знаем за себе си много неща, понякога повече от нашите роднини и близки. Ние скриваме много неща от роднините си, пазейки нервите им. А и човек, който не е ходил по планините, не може да разбере какво става в душите ни. В планината ние разчитаме единствено на своя опит и на опита на другаря, който върви редом с нас. Точно в този ред – първо на себе си, след това на рамото на другаря. Поради това никой не ме познава толкова, колкото се познавам аз. И цялата отговорност за взетите решения пада единствено върху мене. Това е действителността.

Хубаво е, когато до тебе има някой, с когото можеш да споделиш своите мисли и чувства. И можеш да смяташ, че ти е провървяло, ако редом с тебе е човек, който не само умее да слуша, но е и в състояние да те чуе. Това е чудесно и във всекидневния живот и означава, че истински ти е провървяло. За такива взаимоотношения можеш да кажеш, че до себе си имаш истински другар. Но това се случва много рядко, дори долу, в ниското – дори между съпрузи или между родители и деца. В планината такива взаимоотношения се срещат по-често. Общото увлечение, чувството за опасност, понесените заедно трудности сближават хората. С това се обяснява, например, дружбата между “афганците”.

Защо са всички тези разсъждения? Иска ми се през тяхната призма да се опитам да обясня какво стана причина за гибелта на един от членовете на нашия екип, каква е веригата от събития, довели до трагедията, как стана така, че не можахме да опазим и можехме ли да опазим другаря си?

Познавахме Виталий от 2007 г. В отбора го доведе неговият някогашен партньор Глеб (Соколов – бел. пр.). Знаехме за тяхното изкачване на пик Победа. Виталий направи приятно впечатление на всички – весел, приветлив, с чувство за хумор, достатъчно задълбочен, макар  че беше малко затворен. Но въпреки това – наше момче. Той имаше собствено мнение по всички въпроси и – макар че беше новак в отбора – не изпитваше неувереност пред ветераните. Чувстваше се, че Глеб бди над него и понякога дори го предпазва от прекомерен хъс по маршрута.

Ние всички се познавахме от предишни експедиции. Знаехме за проблемите на Виталий по време на предишни експедиции, но никой не говореше за това. Веднъж на спускане от върха той бе вървял много бавно и цялата група бе се тревожила сериозно за него в най-високия лагер, очаквайки го до среднощ. Този ден времето било ветровито и всички бяха сметнали късното връщане на Виталий по-скоро за случайност, отколкото за закономерност. Поради това при появата му в отбора никой не си спомни за този отдавнашен епизод.

Неговото решение да участва в експедицията беше сложно. Не знаехме всичко, но за много неща се догаждахме. Знаехме, че е трябвало да прекрачи през ултиматума на партньора си “или аз, или К-2”. Глеб разчиташе, че Виталий ще замине с него за Хималаите през пролетта (на 2012 г. – бел. пр.) и беше разстроен от неговото решение да участва в зимната експедиция на К-2. Знаехме, че са го пуснали от работа с голяма съпротива. А и родителите му този път решително се опитвали да го разубедят... Но той бе взел решение и никой не бе могъл да го спре. Той преодоля всички пречки и се вля в нашите редове.

По пътя към нашата цел, вече в Пакистан, нещо стана със стомаха му. В Исламабад живяхме в една хотелска стая. Имах възможност да го наблюдавам и обърнах внимание, че е пълен с енергия. Сутрин се занимаваше с йога. Дълго стоеше на челна стойка и взимаше някакви таблетки. Видимо това бяха витамини или биологически активни добавки. Всеки от нас има свои любими таблетки. Но когато пристигнахме в Скарду, стана ясно, че Виталий има стомашно разстройство. Но това не изненада никого, защото подобни неща се случват доста често по време на експедиции. Смяната на храната и водата може да предизвика такава реакция на организма. Въпреки това докторът му предписа антибиотик и Виталий го взимаше редовно. Страданието никак не се отразяваше на самочувствието му – той беше активен както винаги, всяка сутрин предприемаше излети до околните планини. Даже предварително бе купил подаръци за приятелите си, след като бе овършал целия пазар в Скарду.

Настана време за полет до базовия лагер на ледника. Виталий пристигна в последния ден на годината, с последния рейс, скочи от хеликоптера и се присъедини към отбора. Стомахът продължаваше да го безпокои, но той не даваше това да се разбере и работеше наравно с всички. На нашите въпроси отговаряше: “Всичко е нормално, нещата вървят към подобрение”.

Експедицията набираше скорост. Направихме няколко аклиматизационни излизания по маршрута. Виталий – също. Някъде в началото на януари с радост узнахме, че стомахът е престанал да го безпокои. Наистина, по това  време всички бяхме вдишали достатъчно много леден въздух и всички кашляхме. В това число и Виталий. Затова никой не се тревожеше. Но когато той вдигна температура 39 градуса, която не спадна три дни, вдигнахме тревога. Обадихме се на ръководителя в Скарду Виталий да бъде евакуиран с вертолета, който трябваше да докара кинооператорите и останалата част от групата. На следващия ден температурата му спадна и след решителното настояване на самия Виталий той остана с нас.

Повече подобни рецидиви не се появиха. Всичко сякаш вървеше към подобрение. Разбирахме, че той се намира в психологическа “дупка”, която сам бе изкопал – въпреки разрива с партньора си, въпреки възможните проблеми в семейството и на работното място, той бе решил да замине и вече не можеше да отстъпи от своята цел. Той трябваше да докаже правилността на решението си и не можеше да напусне експедицията, без да се е потрудил достатъчно. Ние всички си давахме сметка за това, но по такива въпроси последната, решаващата дума принадлежи на лекаря. Лекарят, преглеждайки Виталий, стигна до извода, че състоянието му позволява да остане в лагера, като винаги в краен случай може да бъде извикан хеликоптер.

Докато Виталий се лекуваше, експедицията успя да напредне по маршрута. И за да влезе в ритъма на своята група, той помоли да се изкачи до лагер 1, като заедно с това изнесе дотам кислород за медицински цели и кислородна маска. И той направи излизане до лагер 1, нощува в него и се върна в базовия лагер. Настроението му бе добро, той даде възторжено интервю и това обнадежди всички: “Слава Богу, Виталий оздравява!”

Макар че по това време видът му се измени, чертите му се изостриха, той по-малко се усмихваше, като че ли малко се затвори в себе си и по-голяма част от времето прекарваше на компютъра си. Това не удиви никого – по това време всички се бяхме поуморили, вятърът ни беше одухал и никой нямаше свеж вид. При това бяхме започнали да разбираме мащабността на задачата, бяхме се сблъскали с неочаквани трудности и бяхме разтревожени от мислите как да излезем от тази ситуация? В тези моменти Виталий бе спохождан от вълнения за сина си, когото той силно обичаше, но разривът с жена му и заминаването й за Германия със сина им бе го лишило от възможността да бъде заедно с детето си. Планината не можеше да го отклони от тъжните размисли.

През целия януари времето не ни позволи да се трудим спокойно – преди всичко вятърът, много силният вятър. Но бавно бяхме въвлечени в работата, привикнахме към пронизващия студ и преодолявахме височината крачка след крачка. Бяха организирани два височинни лагера и се готвехме да стигнем до мястото на третия – на 7200 метра. Група след група се отправяха нагоре, изнасяйки багаж и опъвайки парапети. Дойде ред на групата, в която беше Виталий. Нашата трябваше да тръгне след нея. От радиовръзката разбрахме, че момчетата са нощували в лагер 1, след това – в лагер 2, и на третия ден са стигнали до 7000 м. Виталий бил с групата и носил съвсем малко товар. Другарите му го щадели, давайки си сметка за състоянието му.

Този ден групата започна спускане и ние се приготвихме да я сменим. Срещнах момчетата на парапетите между лагер 2 и 1. Спускаха се Валерий (Шамало – бел. прев.) и Коля (Николай Тотмянин – бел. пр.). Виталий го нямаше с тях. Веднага попитах: “Къде е Виталий?” “Малко след нас – отговориха. – Има радиостанция и сме в постоянна връзка.” За алпинисти на такова ниво слизането поотделно и самостоятелно е нещо нормално. Всеки се движи със собствено, комфортно за него темпо. След половин час изкачване нагоре по склона срещнах Виталий. Поздравихме се с жестове – вятърът ни пречеше да говорим. “Как си?” – жестикулирах аз. “ОК” – отговори ми той също с жест. Продължих нагоре, защото трябваше да успея да стигна до мястото на лагер 2 и да оформя площадка за палатката. След мене се движеше Вадим (Попович – бел. пр.). Той също бе разменил жестове с Виталий. По-късно Вадим съобщи, че е забелязал липсата на горна ръкавица на лявата ръка на Виталий. За справка: на тези височини работим с два чифта ръкавици – иначе има опасност от измръзване. Когато Вадим предложил на Виталий горни ръкавици, той му посочил в жест раницата, което е можело да значи “Имам резервни в раницата”. След половин час слизащият Виталий бил срещнат от Андрей (Мариев – бел. пр.). Вниманието на последния било привлечено от бавното му спускане. На въпроса “Какво става?”, Виталий отново отговорил “Всичко е наред”.

Стигайки до лагер 2, по време на вечерния сеанс, узнахме, че Виталий е останал да нощува в лагер 1. Новината беше лоша, но ни успокояваше това, че в лагер 1 има всичко необходимо за комфортна и удобна нощувка – примуси, храна, даже медицински кислород, който Виталий можеше да използва при нужда. На сутринта тръгнахме нагоре с твърдото намерение да организираме лагер 3 на 7200 метра. Но не успяхме да направим това – не намерихме безопасно място и трябваше да вземем решение завръщане в базовия лагер.

Късно вечерта стигнахме до базовия лагер и узнахме, че малко преди това Виталий много трудно и с помощта на момчетата е слязъл в подножието. Имаше силно измръзнали пръсти, практически бе останал без глас. На сутринта бе повикан спасителен вертолет. Подобна ситуация имахме две седмици преди това – сериозни измръзвания получи Володя (Владимир Белоус – бел. пр.) и бе евакуиран с хеликоптер. Ситуацията не изглеждаше опасна. Но времето бе ужасно. Духаше силен вятър. Беше облачно. Хеликоптер не можеше да лети в такова време. Оставаше само да чакаме.

Лекарят не се отделяше от Виталий, постоянно следейки състоянието му. На следващата сутрин Виталий стана сам и отиде до тоалетната. Разбира се, беше много слаб и немощен. Предполагахме, че ще е необходимо време, за да дойде на себе си. Но денят измина, а неговото състояние не се подобри. Не приемаше храна. Трудно пое няколко глътки вода. На следващия ден лекарят реши да му даде кислород, който трябваше да му помогне. Но и кислородът не му донесе облекчение. Състоянието на болния се влошаваше непрекъснато. Появи се силен задух, Виталий вече не можеше да става, изпитваше болки при лежане по гръб. Разбрахме, че започва белодробен оток. Лекарят сменяше банка след банка на системата. Ние се молехме на времето, непрекъснато тормозехме хората в Скарду да изпратят хеликоптер при първа възможност. Беше вдигнато под тревога и нашето посолство в Исламабад. Напразно.

Времето затвори пътя назад. Прогнозите не обещаваха нищо добро в следващите дни. Всички от екипа на смени дежуряха край Виталий, нагласявайки кислородния апарат, помагайки му да погълне няколко глътки вода и да седне по-удобно. Разговаряхме с него. В отговор той кимаше с глава. До последния си миг бе в съзнание. Навярно се е надявал на подобрение, както всички ние. Той си отиде на сутринта. Тихо и незабележимо. Изглеждаше сякаш е заспал. От очите ни течаха сълзи. Всеки от нас е видял много неща в планината и трудно може да бъде изваден от равновесие, но когато пред очите ти умира другар – това е шок. Защото умира нещо от тебе самия.

Кой е виновен за случилото се? Може ли да се предотврати трагедията? Кой е виновен за това, че избираме планините? Кой е виновен, че планините съществуват? Въпроси, въпроси, въпроси... Има един Съдия, който знае всичко. Само Нему е дадено право да съди за всичко това...

Иляс Тухватуллин
Март 2012

 

Още няма направени коментари.

Добави коментар
Запазените марки в този сайт са на собствениците им. Авторските права на коментарите, статиите и снимките са на изпратилите ги, всичко останало © climbingguidebg.com. Използването без позволението на авторите е незаконно. Отпечатването е разрешено само за собствена употреба.
eshop.climbingguidebg.com  | esoft.cmstory.com/