https://www.climbingguidebg.com/cdb.php?f=advertise
https://www.climbingguidebg.com/cdb.php?f=donate


С камион до Пакистан и обратно - Част 2. ВРЪЩАНЕ КЪМ БЪЛГАРИЯ

Статии - България | Експедиции

02.09.2002 18:45 БоянПетров, Коментари

След като прекарахме около месец и половина в Каракорум, алпийската част на експедицията завърши. След двудневно клатушкане с автобуса от Скарду, късно вечерта на 7 август 2001г. бяхме обратно в Исламабад.



Въздухът в долините е осезаемо “по-плътен” и дишането не представлява никакво усилие- вероятно използувахме едва една трета от капацитета на белите ни дробове. Посрещането ни в българското посолство беше отново на ниво и лукса на климатизираните апартаменти беше бързо оценен след като след около час и половина разтоварване и подреждане на багажа в лепкавата жега се гмурнахме в прохладата на стаите за гости.

През следващите два дни сортирахме жалките остатъци от нашия експедиционен багаж и петимата сухоземни експедиционери се подготвяхме психически за предстоящото връщане. За пътуващите със самолет една експедиция протича доста по-различно, защото пътуването им започва и завършва на едно летище от което в най-лошия случай с една смяна, в рамките на един ден човек се озовава почти на изходния пункт за високите планините, като по този начин са спестили време, психически и физически сили. Нашата алтернатива е 7-10 дневно пътуване по суша, което понякога е доста по-интересно и човек може да види и научи още нещо стига да има желание за това. Все пак след повече от два месеца трупане на впечатления и емоции съвсем нормално е частта от мозъка, която съхранява този огромен информационен поток да бъде доста препълнена. В резултат, детайлите започват да убягват и човек запаметява само основните точки и ако не пише в дневника си после трудно възпроизвежда събитията дори от предния ден.

Почивайки, няколко пъти се разходихме из Исламабад, откъдето си купихме сувенири за приятели и роднини. Книжарниците за книги “втора ръка” се оказаха добре заредени и срещу малко пари се сдобих с доста пътеводители за близки и далечни земи, както и с не малко книги за животинския свят на Азия. Пакистан се оказа и истински рай за пиратски компютърни и музикални дискове. Средно за около долар парчето, човек се сдобиваше с последните версии на почти всички известни програми, операционни системи, енциклопедии, игри, както и с пълните антологии на изпълнители от цял свят. Вечерта на 9 август, организирахме богата “прощална вечеря”, спомените от която трябваше да изплуват в главите ни през предстоящите дни, когато трябваше да ядем втръсналите ни зелеви сърмички, тежки меса и разните му там полуфабрикати.

Рано сутринта, още по-тъмно на другия ден запалихме двигателя на камиончето, метнахме личните раници, стиснахме си ръцете и поехме по пътя. Не уцелихме началото на магистралата за Лахор, но и алтернативния път не беше по-лош. Движехме се едва на ок. 30 км от границата с Индия, но за съжаление тази страна не попадаше в плановете ни за тази година. Багажът беше едва 1/3 от този на идване, поради което лежейки върху него, ние бяхме малко по-ниско от ръба на борда на каросерията. През следващите около 1000км гледките не се различаваха много- безкрайна равнина, огромни обработваеми блокове, мизерни селца, малки градове и много водни биволи навсякъде. За мен беше интересно да установя, колко много хищни птици (соколи, кани и дребни орли) живеят в тези равнини. Лимитиращ фактор за тяхното обилие беше ниската гъстота на подходящи дървета и електрически стълбове, които са основните места за гнездене на хищните птици. Земеделските плантациите наоколо сигурно изобилстваха от гризачи и този ресурс изглежда беше в изобилие. Почти навсякъде в небето се виждаха реещи се или пикиращи хищни птици и значително по-рядко едри лешояди.

Прах и пясък се вихреха постоянно около нас, температурата в камиона не падаше под 35° С, но тези условия не бяха нови за нас, спокойно лежахме в каросерията и безизразно гледахме пейзажа. След 19ч кормуване, около полунощ спряхме на Shell бензиностанция и полегнахме на тревните площи. След два месеца в Пакистан вече знаехме къде и какво можем да правим, така че да нямаме неприятности, поради което блажено се отдадохме на съня.

Само след 4ч вече отново пътувахме и сравнително бързо напредвахме по трасето.

Всеки от нас си знаеше ролята и съвестно изпълняваше поверените му задължения. Братя Райкови въртяха волана и се грижеха возилото да върви. Ние тримата навигатори определяхме най-подходящия път по картата, следяхме пътните знаци, поддържахме разговора в кабината и сменяхме касетките на касетофона. Това не са особено тежки задължения, но ако някой откажеше да ги изпълнява или ги правеше лошо, синхрона на движение със сигурност щеше да се наруши и щяхме да закъснеем с графика. Сега не бързахме много и въпреки желанието на всеки да се прибере у дома закъснение от няколко дни нямаше съществено да разстрои закоравелите ни души.

Средно през около 4-5 часа кормуване двамата отпред отиваха отзад и заслужено се излягаха върху багажа. Смените станаха почти ритуални и се изпълняваха с необходимите за предаването на “вахтата” уставни действия.

Някъде към обяд се отклонихме от централните пътища и поехме към познатата ни Куета, столицата на провинция Белуджистан. Пътищата рязко се стесниха, асфалта заприлича на паваж, средната скорост намаля, но пък пейзажа стана по-разнообразен за съзерцание. Около средата на изкачването видяхме сравнително чиста голяма река и без колебание решихме да се измием и разхладим. Въпреки, че се къпахме поне на 200м от полупразния път, един джип не пропусна да се приближи към нас и човек отвътре добронамерено ни обясни, че къпането гол в Пакистан не е позволено. На принципа “не сме от тук и минаваме само за малко”, не излязохме мигом, а продължихме с прането и освежителните процедури. Водата, която течеше в огрените от жаркото слънцето каменисти русла беше твърде топла за да ни разхлади, но все пак човешкото тяло има нужда от време навреме да се позамие.

Късно след обяд стигнахме до Куета, където пропуснахме ключовата отбивка и повече от час се въртяхме по задръстените от хора, добитък и всякакъв тип превозни средства улици. С интерес забелязахме, че повечето каруци се теглят от камили, а това придаваше колорит и особена грациозност в това обикновено предвижване. Все пак успяхме да налучкаме верния път и с пълна газ напуснахме града. Карахме докато не решихме, че за днес стига и умрели за сън спряхме край някакви кирпичени постройки насред пустинята. Всеки си намери някакво място за спане и потънахме в забрава.

Само след 4 часа, преди още да се разведели, сутрешния екип зае местата си в кабината и камиона отново потегли. През полупустините на Белуджистан, покрай границата с Афганистан има само един главен път и въпреки, че няма табели трудно ще се заблудиш да хванеш някоя черна отбивка. За разлика от на идване, навън не бушуват пясъчни бури, видимостта е доста добра и на изгрев слънце можем да разгледаме района. Движим се между дълги, меридионално разположени ниски, скалисти ридове по които не се забелязва никакъв живот. Пясъчните полета между тях са рехаво покрити с отдавна изсъхнали ниски храсталаци и през около петдесетина километра, само в района на някой оазис виждаме зелена растителност, която радва окото ни. За около 500км по този път видяхме поне 10 огромни извора, които бълваха студена вода с дебит не по-малко от тон/секунда. Чудехме се откъде насред пустинята идва тази вода, която се използваше основно за напояване и в някои райони позволяваше съществуването дори на плодни дръвчета.

Точно в 10:30ч акостираме на познатата ни митница. С останалите в касата ни рупии купуваме няколко туби евтина нафта, дребни сувенири и зеленчуци. После уверено се промушихме през прашните сокаци и спряхме право пред будката за паспортен контрол. Нямаше хора, подпечатахме паспортите и съмнително бързо през бариерата преминахме в Иран. Скоро разбрахме, че бързината по източните граници винаги е повод за съмнение. По паспорт бяхме официално напуснали Пакистан, но тир-карнета на камиона нямаше печат от пакистанската митницата и иранските митничари ме убеждаваха, че нашето возило е още е там. То естествено седеше пред очите им, сякаш е прелетяло през бариерата. Имахме късмет и след като дълго се обяснявах пред различни началници, повтарях често термина “национална експедиция” и размахвах разни написани на български писма, командировъчни заповеди и други документи без стойност по тези места те погледнаха жалките остатъци от експедиционния багаж, жалкия вид на лежащите експедиционери и решиха, че не сме трафиканти. Подпечатаха карнета, с което потвърдиха, че сме влезли в страната без да сме излезли от предната, но им беше ясно че не можеха да ни върнат обратно. Останаха още няколко гишета, през които преминахме бързо и скоро граничната бариера остана зад нас.

Естествено първото, което направихме след като излязохме от дългата около 10км гранична зона, бе да отидем на познатата ни бензиностанция в Мирджаве и за 1 долар с нескрита радост да напълним резервоара догоре. Бензинджиите ни поканиха на по чаша чай, който изпихме разговаряйки с околните зяпачи. Мръднахме часовниците с 1/2ч назад и се заредиха часове каране в жегата на полупустинните погранични райони.

В Иран имахме конкретна цел (изкачването на най-високия в страната връх- вулкана Демавенд, 5671м), поради което трябваше да бързаме. Спомних си как преди около седмица в Иранското посолство в Исламабад изпихме най-скъпия чай в живота си. Със съдействието на нашия посланник г-н Иван Петков бяхме любезно приети в посолството на Иран, където първо ни попитаха какво ще пием. Ние естествено, казахме чай и както си сръбвахме ароматната течност дойде един служител и любезно каза “Моля по 120 долара на човек”. Естествено не за чая, а за визата, но дори и в този случай цената ни се видя твърде висока. Все пак, за половината от тази сума бяхме дошли от София до тук, а сега бюджета ни само за по едно “чайче” олекна с 500 долара.

Транзитна виза за Иран важи 7 дни и човек трябва добре да си планира времето, ако има някаква друга цел. Пътищата са повече от отлични, но все пак пресичането от Пакистан до Турция по диагонал си е 2500км. Мащабът на страната се усеща от часовете каране, когато имаш чувството, че си пропътувал огромни разстояния, но по картата установяваш че си се преместил с 1-2см. За 16 часа кормуване спряхме три пъти и си купихме плодове и хляб. Беше сезона на дините и огромни купчини се виждаха често около пътя. Около полунощ спряхме на едно заведение край пътя и заслужено мигом заспахме. Със Станимир от няколко дена спахме на покрива на камиона, където освен че е по-прохладно да спиш, няма досадници и на разведеляване гледаш околния пейзаж отвисоко. На другия ден, пътя ни продължи през безкрайните пустинни равнини на централното плато. Според статистиката, повече от 70% от територията на Иран са необитаеми земи, което сигурно и от самолет се вижда. Градовете обикновено са големи, а сградите ниски с плоски покриви.

По тъмно влязохме в огромния Техеран. Широки прави булеварди, много кръстовища, мостове и виадукти. Не видях нито една изгоряла лампа на уличното осветление, което щедро осветяваше целия град. Видяхме две грамадни джамии, които осветени от мощни разноцветни прожектори величествено се издигаха над околните сгради. Впечатлението, което оставя нощен Техеран сигурно е по-голямо отколкото на дневна светлина, така че не съжалихме за късния час през който пресичахме иранската столицата. Още повече, пътния трафик не беше висок и само за около 2 часа пресякохме града и намерихме пътя за Полур и Райне, изходните пунктове за Демавенд. След 23 часа кормуване, в 3 часа през нощта пристигнахме в разположеното на около 2000м н.м.в. село Райне и под една лампа в края на главната улица кротко заспахме.

На 14 август се изкачихме до заслона на 4100м, на 15-ти август се изкачихме на Демавенд, слязохме до Райне, качихме 6 момичета и момчета-чехкинчета на стоп и в 19 часа потеглихме към Техеран. Пътят минава през интересна дълбока клисура, чиито склонове са застлани със застинала в причудливи форми лава. В отвесните стени се виждаха скални жилища и пещерни входове. Мястото определено заслужаваше повече време за разглеждане, но плана си е план и ние “летим” към столицата.

След 90 км, отново по тъмно сме в Техеран. Питаме за западната автобусна гара, която след много километри в този мегаполис намираме около полунощ. Там оставяме чехите, които с приказки и песни разведриха шофьорската ни атмосферата. Пресичането почти по права линия на града от изток на запад е цели 45 км- 6-милионния Техеран е най-големия град в Близкия Изток. Впечатленията ни за града се обогатиха с още интересни паметници, джамии, сгради и други съоръжения, които осветени от силните светлини изглеждаха по-огромни отколкото в действителност сигурно бяха.

След още около 300км спряхме на една бензиностанция и задрямахме. Направи ни впечатление, че в Иран пътния трафик през нощта е далеч по-натоварен отколкото през деня. Така вероятно шофьорите избягваха убийствената дневна жега. Заспивайки си дадох равносметка за деня: в рамките на едно денонощие без особени напъни изкачихме един висок вулкан, слязохме от 5671м до 1200м и изминахме 400 км от него- все едно да станеш в 6ч сутринта в София, да се изкачиш пеша до Черни връх на Витоша, да слезеш и да отидеш и спиш във Варна.

Mоята глава вече беше толкова пълна с впечатления от последните месеци, че почти не се радвах на подобни факти.

На другия ден продължихме и късно вечерта бяхме на границата с Турция. Предвидливо още на около 100 км преди това напълнихме всичките си туби и резервоара догоре- цената от 0.015 $ на литър нафта е просто фантастична! Около границата цената е поне 10-20 пъти по-висока, което пак е евтино в сравнение с цените оттук на запад. След дълго чакане на Иранската митница, един дребен и пъргав като котка митничар скочи в кабината и ловко я претърси. Надникна и най-тайните кътчета, като откри и помириса неща, които дори и ние не знаехме, че ги има. С хъса на следотърсач, продължи инспекцията си и в каросерията, където с лекота разхвърля тежки раници, кашони и денкове, покатери се дори по стените и бръкна в разни уплътнения и кухини. Накрая се увери че не пренасяме дрога, подписа документа, който му подадох и после бързо получихме печат, както в паспортите, така и в тир-карнета.

С влизането си в Турция пак улучихме някаква среднощна смяна на екипите и няколко часа броихме мухите и комарите в един изолатор. През изтеклите месеци беше станала една важна промяна. Визите за български граждани при влизане в Турция най-сетне бяха отпаднали! Силно се надявахме тази новина да е стигнала и до този затънтен край на южната ни съседка. След като разлисти паспортите ни и видя, че на идване сме имали визи, турския полицай сухо зададе въпроса “Виза нерде?” (Къде е визата?). С кратки, но ясни изречения на турско-английски му обясних за новия режим, но той все пак се усъмни и потъна в едни коридори за справка. След известно време се появи и каза, че за нас визи няма, но за камиона трябвало да платим 20$. После ни принудиха да разтоварим почти целия камион- явно липсваше ентусиаст като иранския митничар, който да се изкатери вътре и сам да погледне. След като почти всичко беше свалено на “плаца”, митничарите бегло погледнаха в кашоните с консерви, видяха мръсните дрехи в денковете, усетиха миризмата на тримесечно пътуване и казаха да товарим и да изчезваме. Дори тубите с нафта не им направиха голямо впечатление, защото при такава разлика в цените на горивото сигурно всяко превозно средство пренася колкото е възможно повече. Решихме, че в 4ч сутринта, по-добре да спим някъде тук, купихме си по една кутия с бира (не бяхме сръбвали от божествената течност повече от 2 месеца!), хапнахме и заспахме кой където намери.

В осем сутринта вече бяхме на феодалния замък “Исак паша сарай” над Догубеязит, където закусихме. След кратко мотаене из града, поехме по пътя си на запад. Пейзажът ми става все по-познат! Няма голямо движение и ние бързо напредваме, като се надбягваме с дъждовните облаци. Късно вечерта спираме в Ерзинкан, където вечеряме познати вкусни манджи, “ишкембе чорбасъ” и по чаша бира! Колко малко му трябва на човек за да се почувства щастлив!? Продължихме още около 200км и спряхме за почивка.

На сутринта в Амася, намерихме баничарница, по-скоро бюрекчийница и на крепостта над града закусихме почти както в България. На мръкване вече сме в Истанбул, пресичаме Босфора и отново сме в Европа! Два часа след полунощ сме край Одрин, където зареждаме, колкото да стигнем до границата. Само след час още видяхме и родния трибагреник! Никой не ни обърна особено внимание и скоро вече седяхме с чаша бира в ръка в крайпътен ресторант, където в 3ч през нощта си организирахме финален банкет!

Живи и здрави се бяхме завърнали в България от експедиция, която за всички вярвам беше повече или по-малко преломен момент в живота ни! Точно поради факта, че изцяло се движехме по суша, имахме възможност да усетим преходите в природната обстановка, религията и културата, да опитаме и помиришем всичко, с което се среща един истински пътешественик и търсач. Някои вероятно намериха това, поради което бяха тръгнали, други постигнаха някаква своя цел, трети обогатиха впечатленият си от този свят, четвърти пък сигурно загубиха нещо. Най-вероятно крайният резултат все пак е комбинация между всичко това, защото животът никога не е само черен или бял, но не е и сив, особено за тези които са болни от неизлечимата болест на пътешественика и откривателя!

Боян П. Петров,
София, Септември 2002 г.


С камион до Пакистан и обратно - Част 1
 

Още няма направени коментари.

Добави коментар
Запазените марки в този сайт са на собствениците им. Авторските права на коментарите, статиите и снимките са на изпратилите ги, всичко останало © climbingguidebg.com. Използването без позволението на авторите е незаконно. Отпечатването е разрешено само за собствена употреба.
eshop.climbingguidebg.com  | esoft.cmstory.com/