Днес има 12 осемхилядника. През започващия предмусонен (пролетен) сезон ще бъде в Непалските Хималаи. В състава на международен екип ще действа на Анапурна (8091 м). Иняки е един от най-ярките представители на световния алпинистки елит. Има трима по-малки братя. Никой от тях не се занимава с алпинизъм, макар според думите на Иняки да са по-талантливи от него. Бил е женен, сега е разведен. Пред месото поставя рибата, а пред нея са пастата и салатите. Обича да готви дхаал бхаатх (традиционно индийско и непалско ястие от ориз, картофи и леща). За десерт предпочита сладолед. Избягва алкохола. Понякога си позволява по половин чаша вино – “и веднага се чувствам както на 8000 м”, казва. Обича да рисува, обича литературата и музиката. У дома си има 500 книги за алпинизъм и изкачвания и твърди, че е прахосал цяло състояние по книжарниците в Катманду.

Днес ви предлагаме (с известни съкращения) неговото интервю за сайта MountEverest.Net.

През миналата година разговаряхме за комерсиализацията на осемхилядниците. Неотдавна синът на Анг Тсеринг – Дава Шерпа, изпрати възвание към всички алпинисти да предложат начини за спасяване на Еверест в частност и на Хималаите като цяло. Можеш ли да направиш своето предложение?

- Много съжалявам, но смятам, че Еверест вече не може да бъде спасен – както климата, джунглите, полюсите, тигрите, озоновия слой... Човекът е най-страшният хищник. От него няма спасение. И Еверест, представлявайки най-високият връх на Земята, е твърде привлекателна плячка за него. В най-добрия случай бихме могли да отложим гибелта на Еверест. Но, впрочем, той може би вече е мъртъв и ние просто не сме забелязали това. Вече не съм сигурен в нищо. Разбира се, Еверест е привлекателен. Той е “най-големият”. Но в същото време останалите хималайски върхове, особено през есента (като изключим Чо Ойю), са съвършено пусти. Т. е. има хиляди квадратни километри рядко посещавани планински терени, подходящи за изкачвания. Много от тези склонове остават недокоснати дълги години наред. Например, през този сезон има една експедиция на Кангчендзьонга, три – на Макалу, една – на Манаслу, четири на Дхаулагири, две на Анапурна. И почти всички те ще действат по едни и същи маршрути.

Но това е нищожно малко в сравнение с Матерхорн през юли – с неговите милиони изнервени гидове и клиенти, с тоновете болтове, парапети, скоби, хижи, стълби, вертолети, мобилни телефони и други “убийци на приключението”. Там се събират повече хора, отколкото в целите Хималаи. Именно поради това ние се отправяме към Азия, в края на краищата казвайки “Не!” на всички тези джунджурии и удобства. Там, в Азия, можем да намерим истинското приключение. Или поне някакво негово подобие.

Ако ние не се откажем от съвременните технологии и от т. нар. “прогрес”, няма да можем да спасим Еверест и Хималаите. Още по-лошото е, че нанасяме непоправим ущърб на свещени места, които трябва да бъдат лелеяни и съхранявани. И всичко това се случва в рамките на последните две поколения.

След 80 г. хората сигурно ще се качват на Еверест с хеликоптери и въжени линии. По време на изкачването сигурно ще можете да чуете, че някой казва: “Ей, спомняте ли си, че по-рано онези немити задници са рискували да загинат в лавина или буря?” И някой ще се съгласяват, а други недоверчиво ще кимат с глава. За щастие, аз няма да съм жив, за да видя всичко това.

Този, който в днешно време използва кислород, не е алпинист, а астронавт или леководолаз. Казвам това, което мисля, макар да зная, че е недипломатично.

Аз лично бойкотирам олимпийските игри в Пекин през 2008 г. През миналата година в Китай са екзекутирани 1010 души – според признанията на собствената му статистика, или между 7500 и 8000 – по данни на Amnesty International. Даже ако вземем по-малката цифра, тя представлява 65 процента от изпълнените смъртни присъди в света годишно. Тибетският геноцид все още е безнаказан, макар 1 милион тибетци да са унищожени от 1950 до 1970 г., а още толкова живеят в изгнание. И при това положение Международният олимпийски комитет удостои Китай с правото да организира летни олимпийски игри!? Нека не разчитат на мене като на зрител. Много съжалявам, че няма да мога да видя моите любимци – етиопските бегачи на дълги разстояния, които истински се възхищавам. Но сигурно ще спя по-добре, ако не бъда съучастник в този цирк. За мене дружбата, човешките контакти са много по-важни от върховете. На всеки връх човек трябва да се изкачва по достоен начин. Да си истински алпинист значи да си истински човек.

Казваш, че повечето маршрути в Хималаите, с изключение на тези към Еверест, се посещават много малко. Това световна тенденция ли е? За какво става въпрос – за личен избор на клиентите на комерсиалните експедиции и на алпинистите?

- Комфортът, безопасността и парите – това са трите Бога на нашето съвременно цивилизовано западно общество. Всичко е ергономично, застраховано, изисква най-малко количество физически усилия. Дали дадена дейност е добра или лоша, се определя от това колко пари би ви донесла.

Изкачванията в Хималаите се смятат за безполезни и глупави, защото трябва да се изпотите, за да осъществите мечтата си. Дори може да загинете – сякаш ще живеете вечно, ако не сте алпинист.

Боб Дилън казва, че “зад всяко красиво нещо стои болка”. Да, Хималаите са красиви. Но хималайските изкачвания са болезнени. Ако не сте подготвени за страдание, не сте готови да заплатите определена цена, не сте готови да приемете, че могат да ви останат белези, по-добре си останете у дома. Ако не желаете да губите години за подготовка, не ви стига желание, страст и въображение, даже и не помисляйте, че това е за вас. Никакви пари няма да ви спасят задника, ако нещо се случи.

А какво мислиш за наградата “Piolet d' Or” (“Златния пикел”)?

- Не обичам този конкурс. Напълно съм съгласен с казаното от Томаж Хумар в едно негово неотдавнашно интервю: “Наградите са като хемороидите – сполетяват те рано или късно”. През миналата година аз получих една от вашия сайт... (Благодаря, между впрочем).

Като деца питахме баща ни: “Кой е по силен – лъвът или китът?” И той, бедният, се стремеше да ни обясни, че сравнението е невъзможно. Това се отнася и за изкачванията. Но някои непрекъснато искат класификации и рейтинги, както е в другите спортове. В действителност, те чисто и просто се опитват да продадат себе си, проектите си, идеите си, възгледите си, своите рекорди.

Това е абсолютна порнография – да се предлагат награди и почести за дейност, при чието практикуване рискът е толкова голям. Половината от елитните алпинисти не умират в собствените си легла. Това е исторически факт. Организаторите на “Piolet d' Or” винаги са казвали, казват и ще казват: “Ние не караме никого да рискува”. Но и ние, и те самите отлично знаят, че това е лъжа.

Когато започвах да се занимавам с алпинизъм, ми харесваше липсата на правила, чиновници и съдии. Щастлив съм, че бюрократите от мафиите от типа на Международния олимпийски комитет не могат да вкопчат острите си нокти и в нашата дейност.

Надявам се също така, че “Piolet d' Or” действително е умрял. При това завинаги.

Какво ще кажеш за опитите на италианците Симоне Моро и Нивес Мерои за зимни изкачвания на Броуд пик и Макалу?

- Със сигурност знам, че съм италианец в дълбините на душата си. Всеки път, когато ходя в Италия, се чувствам като у дома си. Италия е малко хаотична, но изключително красива. Там е пълно с интересни, активни хора. Те са знаели как да се радват на живота преди стотици години. И днес умеят да правят това.

Симоне, Нивес, Романо (Бенет) и останалите – всички те се стараят да стигнат границата на собствените си възможности. Те мечтаят и упорито следват мечтите си. Винаги съм казвал, че има 30-40 човека като тях – силни, честни, отдадени на това, с което се занимават. Веднага ще ги познаете по специфичния блясък в очите им. Те знаят кое е важно в живота им и правят това, което обичат.

Към тази категория отнасям също словенците Щремфель, Козйек, Презель, Петер Хамор, Пьотр Моравски, Егочеага, Додо Кополд, Герлинде (Калтенббрунер – бел. пр.) и Ралф (Дуймовиц – бел. пр.), Стийви Хаус, Алберто Инюратеги, Ханс Камерландер, Ули Щек, братята Поу, загиналите Лафай и Букреев.

През зимата на 2005 г. сам тръгнах към Шиша Пангма. Това беше жестоко изпитание и едва не завърши трагично. И затова не бързам да правя следващ зимен опит. Още повече като виждам, че моите приятели се връщат като пребити кучета. Не е лесно да се обясни с думи какво ужасяващо нещо е зимното изкачване в Хималаите. Ако някой иска да критикува Симоне, нека се опита да изкачи Шиша Пангма през зимата, да слезе обратно и тогава да се изказва. Много лесно се говори на маса...

Споменавал си, че с казахите си имал само един проблем – че е трябвало да се научиш да псуваш на майка. Какво ще кажеш за проекта им да траверсират Лхотце и Еверест?

- Траверсът действително е нещо много интересно. Но силно се съмнявам във възможността за спускане по западния гребен.

Казвал си, че винаги се оказваш на “неправилното” място – в Пакистан, в Китай и т. н., вместо на Сейшелските острови. За какво в действителност мечтаеш?

- Сигурно никога няма да стана “правилен” турист. През миналата година за една седмица бях в Кения. Даже участвах в сафари. Съвсем наскоро се върнах от Килиманджаро и Занзибар.

Страшно обичам гмуркането и ако се родя отново, със сигурност ще се занимавам с него. Обаче, едва ли бих могъл да остана дълго на места като споменатите, без да се побъркам. Сафари с автомобил е същото като да тръгнеш към Еверест с кислород и с шерпи. И после да показваш снимки с думите: “Вижте – това съм аз, аз бях там, нали разбирате колко съм корав!” Ако “машината” се повреди, възторженият турист би бил изяден от лъвовете или от планината.

Така че съм щастлив да се върна в Катманду. Майната им на Сейшелските острови.