https://www.climbingguidebg.com/cdb.php?f=advertise
https://www.climbingguidebg.com/cdb.php?f=donate


Изкачване на Фиц Рой през 1982 г. - Райнхард Карл*

Статии - Светът | Големи стени

12.03.2008 10:05 npetkov, Коментари

Разказ на Райнхард Карл за едно драматично пребиваване в Патагония през 1982 г., завършило накрая с изкачване на Фиц Рой.
"А, ето те отново, не ти ли държи още влага от последния път?". Такъв е, струва ми се, циничния шепот на вятара, който чувам като поздрав. "Този път не ще ми се изплъзнеш", провиквам се в отговор в посока на масива.



Отново съм в Патагония, отново в Хостерията, последната къща на края на шосето. Хората си спомнят за мен от пребиваването ми тук миналия път. “Пак ли на Торе”, ме питата. “Не, Фиц Рой”, отговарям малко несигурно. Зная, какво си мислят: “Този повлекан пак е дошъл, домъкнал се е заради тези планини чак от Европа!”. “Как беше времето?”, “Както винаги, малко темпо! “Спомням си още много добре, как беше тогава, когато си тръгнахме оттук с Мартин. Сега съм отново тук, топчето на рулетката отново се търкаля. Залаганията са открити: Суперкулуарът на Фиц Рой.

През последните 2 години бях преследван от лош късмет – Серо Торе, К 2, Нанга Парбат, все неудачи. Вярно, това са цели, при които много други преди мен са претърпявали неуспех. И въпреки това имах усещането, че съм стар капитан на ветроходен кораб, който е пратил последователно 3 кораба на дъното. Започнах да се съмнявам в способностите си, да се колебая, загубих вяра в самия себе си. Бездната между желанията ми и реалността започна да се разширява, докато един ден не успях да осъществя скока от мечтата към осъществяването и – срутиха се въздушните ми кули и едва не ме премазаха. Инстинктивно долових, че трябва да се върна отново към изходната точка на неуспехите, че се намирам на погрешен път, че съм се заблудил.

Исках да прекося дълбоката котловина на неуспеха. Усетих, че успехът навсякъде е жизненоважен. Не бях фантазьор, който се бе заблудил относно разликата между привидно и действително, и който – гледайки един хубав връх на снимки, си мисли, че той е такъв и в действителност. Знаех, че в Патагония разликата между виждането и изкачването на един връх е голяма колкото тази при нас между попълването на тото-фиш и улучването на шестица. Знаех, че след период на депресия си винаги по-силен, отколкото преди него. В това ми беше надеждата.


Фиц Рой, 3441 м, и Егюй Поансенот (вляво)

Оттук-оттам успях да събера пари, за да дойда тук, където успехът потвърждава изключението от правилото. Знаех, че алпинизмът тук не е шега, а борба. Боксова среща, при която биваш нокаутиран от вятъра и времето и от прекомерните ти надежди, докато – бит, и лазейки на четири крака, изпълзиш от ринга. Знаех всичко това, и въпреки това отново дойдох тук.

Върховете в Патагония – Серо Торе и Фиц Рой, се издигат толкова фантастично над пампата, че възможностите на разума да ги възприеме са недостатъчни. Ако някъде при алпинизма съществува радост от крушението, то тя може да бъде изживяна тук. “Няма успех, който да въздейства силно като поражение, а едно поражение е всичко друго, но не и победа.” Никъде другаде не можеш да се научиш по-добре да губиш, отколкото тук. Колко надежди можеш да изградиш и колко дълго можеш да им вярваш. Колко дълго можеш да чакаш. Смъртта като нещо невъзпринимаемо и времето като рационална величина. Има места, където си друг, където ставаш по-голям, порастваш, понякога надрастваш самия себе си. Патагония е такова място…Фиц Рой е най-високият връх на наречения по него планински масив. Не се отличава с метрите си, особено сега, във времето, когато туристически бюра предлагат осемхилядници, но пък масивът му започва от 350 м надморска височина. Первазната пукнатина на Суперкулоара започва на 1700 м.

Трудно е да намериш партньор за Патагония. Той трябва да притежава някои качества, които трудно се съчетават:да има време и пари, да е много добър алпинист и да е готов да употреби всичката си енергия за една цел, която в очите на повечето не е особено престижна: “О-о, били сте да се катерите в Южна Америка, и как се казва върхът? Фиц Рой ли? Не съм го чувал, и колко, казвате, бил висок? 3441 метра ли?!”

Отново мой партньор е Луис Фрага от Испания. Искаме да се катерим само в алпийски стил, тъй като при този начин на катерене смятаме, че за три хубави дни, ако изобщо се случат такива, може да си достигне върха. За целта има 2 маршрута – Американския по Югозападното ребро, и Суперкулоарът. Освен нас има и други експедиции – чехи на Западната стена, испанци на Източната, японци на Североизточния кулоар. Все опити за премиерни изкачвания, с фиксирани въжета, големи отбори и продължаващо месеци чакане. Тук са и Силвия и Джино Бискаини от Италия, които имат същата цел, както и ние. Силвия е на 40 години, а Джино на 50 години. Явно възрастта при алпинизма е по-скоро психологически проблем. Всички ставаме нещо като приятели. Планините тук са все още място за срещи. Място, на което другият мисли и чувства като теб.

Базов лагер ни става Пиедра дел Фраиле, отдалечен 8 часа път от Хостерията. Оттам до влизането в Суперкулоара са още толкова. За 3 дни набързо пренесохме нещата си – екипировка и храна. Времето е лошо, но в началото все вярваш много в личното си щастие: когато пристигнеш ти, и времето ще се оправи.

Най-сетне всичките ни неща бяха горе и бяхме готови за върха, но не и той за нас. Щяха да минат 3 седмици, докато изобщо успяхме за първи път да зърнем нашия маршрут. На четвъртата седмица времето се изясни, остана само вятърът. Най-сетне добро време!

При отлично време Луис и аз тичаме към началото на маршрута, бивакуваме на ледника. През нощта вали и на сутринта отново слизаме, мокри до кости. Долу времето отново се оправя. На следващата сутрин отново тичаме нагоре и още на обяд влизаме в кулоара. “Сега или никога!” Ако времето се задържи и утре, то утре бихме могли да сме на върха и всичко би било по мед и масло, ако… Без да се обвързваме, набързо преминаваме първите 1000 м по стръмния леден улей – първо 50°, после 55°, сетне 60°.

Време е да се обвържем. Леденият улей е широк около 3 м. Кулоарът е дълбоко врязан е стената. В него се събира всичко онова, с което 1800 метровата стена разполага: - страхотни каменопади, и то без възможност за заобикаляне. Пълно безумие е да се тръгва там следобед. Това е Ад. Луис е ударен по рамото. На мен ми пада голям камък върху раницата. По-нагоре се изсипва водопад. Кулоарът създава у теб усещането, че се катериш в червата на планината. Нещо като влизане изотзад в търбуха на студено чудовище. Най-сетне намираме възможност да напуснем кулоара надясно. Бивакуваме, става студено. Каменопадите престават, вятърът замлъква, дрехите ни замръзват, ние мръзнем, излиза вятър, започва да вали сняг. Чакаме до 9 часа сутринта, после започваме с рапелите. Вместо камъни сега падат лавини от пресен сняг. 1400 м рапели. “Добре, значи, ще опитаме кулоара само още веднъж”. Така решаваме долу.

На другия ден времето е отново добро. Ако бяхме изчакали, и то 1 ден, в кулоара, щяхме вероятно да имаме шанс за върха. Но “бихме имали” и “можехме” тук не важат. Просто не успяваме да бъдем в най-подходящия момент на най-подходящото място. Да имаше поне няколко закона, към които да можеше да се придържаш. Тази анархия на метеорологията е трудно поносима, единствената рецепта са надеждата и чакането. Късмет няма. Отново 3 седмици чакане.

Напрежението нараства с всеки следващ ден, прекаран в чакане. Времето отново става добро. Върхът изглежда ужасно – целият обледенен. В 1 часа през нощта напускаме бивака върху равния, студен ледник. Мразя този нощен алпинизъм. През нощта страхът ти е сто пъти по-голям, отколкото през деня. На разсъмване сме изкачили вече повече от 1000 метра по кулоара.

Първоначалният ни план бе да достигнем върха за 1 ден – илюзия при тези условия. Към 9 часа достигаме мястото за бивак под големия блок. След това става трудно, идва отвесен замръзнал водопад. Луис, майсторът на лед, се справя с него. По кулоара се свличат камъни и лед. Следобед, вече в горната част на кулоара, траверсираме по корнизи надясно. Излиза вятър, появяват се облаци. 7 часа вечерта е. Бивакуваме на 300 м под върха. Ръбът над нас изглежда почти безнадежден. Навсякъде лед, дебел 1 м, а и времето явно ще се обръща. Какъв лош късмет! Мястото, на което се намираме, е много малко, всеки може да седи само на половин задник, всъщност повече се виси. Нощта става ужасна – всеки се бори с другия за по-добро място. За сън не може да се мисли. На сутринта започва да вали сняг. Бурята вкарва сняг под бивачния плащ – повече не издържаме.

Отново рапелираме. Знаем, че никога вече не ще се изкачим по този кулоар. Решаваме да направим още един последен опит по посока на ръба. Успявам да направя 3 дължини на въжето. Поради бурята вече нищо не виждам. Накрая се оказвам в ничия земя между падане и нещастие, без да мога да продължа. Край! Толкова съм, разочарован, че започвам да плача. Мечтата за Фиц Рой свърши. Не можеше ли днес времето да бъде хубаво? И защо не беше? Защото съм без късмет? Връщам се с катерене при Луис и, изгубвайки всякакъв самоконтрол, заплаквам без задръжки. Луис не може да схване, че е възможно дотолкова да изгубя самообладание. “Какво ще правим сега?”. “Да слизаме на рапели?”. “Не!”. Бивакуваме още веднъж, може би утре ще стане, толкова сме близо до върха.

Отново една ужасна, безкрайно дълга нощ, през която всеки от нас плака, тъй като това беше единствената възможност да се понесе безкрая на тъмнината. Взаимно си обещахме да се откажем от идеята за Фиц Рой. Утрото е нашият край. Няма повече газ, няма храна, почти сме измръзнали. Спускаме се с рапели. След две дължини на въжето отново се показва синьо небе. Ето, върхът е съвсем близо, а ние слизаме. “Не, не трябва да слизаме, ще опитаме отново.” Въпреки че това опитване съдържа в себе си нов, неописуем бивак. Всичко или нищо! Вече сме вложили и изстрадали толкова много, че не можем сега да се откажем. “Където и да сме, в 4 часа слизаме надолу”. Вече не вали, но бурята продължава да бушува. Връхлитат напори на вятъра, подобно на мощни океански вълни върху крайбрежни диги. Ледени улеи, тънък лед, обледенена скала. Изгубили сме всякакъв страх. Наоколо е като в хладилен склад и аеродинамичен тунел едновременно. Неописуемо чувство – да продължаваш да се бориш в граничната зона между поражение и евентуална победа. Като диви зверове сме, гладни и агресивни, нищо не може да ни задържи. Чиста лудост е да се катери при тази буря. Командите по боравенето с въжето можем да си спестим. С невероятна бързина облаците преминават над гребена. По-нагоре следва свободно катерене. 10 м свободно катерене по хубава скала, на 1800 м от основата на стената, но що за отвратителни условия!

Следват дълги траверсирания. Бурята се е засилила. Идва цепнатина за дървени клинове – не разполагаме с “бонг” – клинове, затова зачукваме ексцентрици и закачаме на тях стълбички. Загубили сме всякакво чувство за време. “Не може хем да си герой, хем да искаш да преживееш! По-нататък!”. Разумът и предпазливостта са отстъпили пред неограничаваното от страха катерене, при което ти се струва, че си привидно несъкрушим. Накрая на силите, и въпреки това продължаваш. Границата, до която си се движел още в областта на нормалното, си я напуснал още когато плачеше, мислейки, че не ще можеш да издържиш.

Правя осигуровка до голяма кула на ръба, всичко е обледенено, всичко е невъзможно. Наоколо е сиво-бяло, такива сме и ние. Лица, покрити с ледени кори – луди, изгубили се на Северния полюс. Мълвам несвързани изречения, крещим думи, които бурята изтръгва от устата ни. Крещим като откачени и въпреки това сме неми. Ето един клин – включвам въжето в него. “Луис, пусни ме да сляза!”. Отпускам се във въжето и очаквам, че Луис внимателно ще ме спусне малко по малко. Нужни са ми 5 м по диагонал наляво, за да мога да видя дали оттатък ръба има възможност да се излезе към билото. Отпускам се във въжето и…падам назад и надолу. Изненадан, викам: “Не толкова бързо!”. Падам надолу по наклонената плоча в камина, чието продължение се губи някъде дълбоко надолу. Успявам инстинктивно да се задържа за скалата след няколко метра. Сега викам: “Луис, обери!”. Уплашен, искам да използвам въжето, за да изляза отново нагоре, но: “Това не може да бъде!”. Отпуска ми се още въже! С последни сили вися над пропастта, а идва още въже. То изчезва под мен в пропастта. “Луис, обери, Луис!”. Въжето, което виси под мен, става все по-дълго. Внезапно разбирам, на каква опасност съм изложен. Ако сега се пусна, ще излетя окончателно нанякъде. “Луис, обери, обери-и!”. Искам да се изкача по въжето, но то поддава още. Това е безумие, редовно бива подавано още въже. Мога отлично да си представя, какво става сега при Луис. Той мисли: “Райнхард сега е в лек терен и се катери толкова бързо, че аз едва смогвам да му подавам въже”. Опасността е смъртна! Отдалечен съм само на 8 м от Луис, но той не ме чува. Крещя, когато мога, но въжето продължава да идва. То е едва 8-милиметрово. В клопка съм. Край, свършено е! Оттук вече не ще се измъкна. Ще умра. Ей сега ще излетя надолу. Защо Луис не разбира, че нещо не е наред?! Викам, плача, преминавам през всички стадии на отчаянието, докато най-сетне се примирявам! “Свършено е!”. Ставам съвсем спокоен. “Скоро няма да можеш да се държиш повече, тогава ще излетиш надолу. Беше вече почти на върха, а вместо това сега ще умреш”. Ето как бързо става това. Такава е работата със смъртта. Смаляваш се съвсем, и приемаш нещата. “Не, не искам да умирам! Луис, обери!”. “Моля те, господи, помогни ми”. Воят на вятъра е като мощно ехо на моето подсмърчане. Успокоявам се и отново се опитвам да намеря решение. Издърпвам цялото въже. Нали горе е клина, въжето сега е фиксирано на него и аз ще мога да се издърпам по него. Въжето е опънато. Дърпам с една ръка. Внезапно въжето бива обрано, много бързо – твърде бързо, както успявам да регистрирам с частица от мозъка си. Сега въжето е опънато. Изтеглям се нагоре, то държи. Изпълзявам от смъртната пропаст. “Луис, идиот проклет!”. Но Луис го няма. Въжето преминава през клина и изчезва надолу. “Къде си, Луис?”. Забивам втори клин и слизам по въжето. Той виси долу. Нещо ужасно трябва да се е случило. Слава тебе, господи, Луис е още жив. “Паднах, ранен съм”, изрича той с мъка. Оглеждам го, явно нищо не му е счупено. “Луис, не усети ли, че през цялото време висях близо до теб?”. “Мислех, че си на площадката. Избих клина от площадката, на която бях, и исках да тръгвам, когато внезапно въжето ме дръпна. Загубих равновесие и полетях надолу”. 35 м, като и двамата сме висели на въже, което преминава само през единствения стар клин. Изкачвам се с жумара нагоре, за да рапелирам с второто въже. Въжето е наполовина скъсано! Преди да се спусна надолу, още веднъж поглеждам към мястото, което за малко щеше да ми струва живота, и после към върха. За малко щеше да умреш и за малко щеше да си горе. Събрано и разделено на две – оставаш жив! Но без връх уравнението е равно на нищо, така, както и ако си беше останал долу. Воят на вятъра е единственият отговор за тази логика. Още един бивак сред снежната виелица, още една безкрайна нощ. В раницата намираме едно кубче за супа, което си поделяме. За първи път мисълта ми отново се изяснява. “Ще изоставя катеренето. Зная, че ако продължа, ще умра.”, казва Луис. “Такъв късмет два пъти не се случва”. “Прекратявам”, казах аз. Рапели. Всичко остава – френдове, стопери, клинове. Падат все повече лавини. Кулоарът няма край. Най-после идва первазната пукнатина. Скачаме в мекия лавинен конус. Изтегляме 20 м въже и го отрязваме – толкова ни е необходимо, за да преминем през ледника. Луис захвърля цялата екипировка. Изравям дупка в снега и поставям последните остатъци от моята екипировка. “Тук спи последния си сън Райнхард, алпинистът.”, “Отказвам се.”, “Сега загуби играта”, ми се върти из главата, докато се клатушкам по ледника. “Загуби! Ти си губещ! Отказвам се от катеренето”. Това е като самоубийство на част от мен. Аз, Райнхард, който губи. След сто метра се връщам и отново изравям нещата си. Не, не мога да се откажа, още не, та нали има още двама швейцарци, които опитаха Американския маршрут. Ще ги попитам…

Базов лагер, 14.II.1982 г.: - Всички надежди са ме напуснали. Навън вятърът кара дъжда да се носи водоравно из долината на Рио Бланко. Такава е гледката в студената земна Германия, където гледаш през прозореца на пътуващия влак. Но моят влак за Фиц Рой отдавна е отпътувал без мен. От два месеца съм вече тук. Времето изтече като пясък между ръцете ми. Но какво толкова са два месеца в тази вятърна вечност тук. Да чакаш, когато имаш време, означава да върнеш назад надеждите си. Да чакаш без да имаш време, това е отчаянието. Липсват ми само 3 дни хубаво време. Ситуацията е подобна на следната: - един просяк отива в банката и казва: “Дайте ми назаем 1 милион – имам страшна идея. След 1 година ще ви върна двойно повече”.

Исках да прекося дълбоката котловина на поражението, но явно съм умрял от жажда някъде насред нея. Надеждата ми вече се изчерпа, само инатът ме задържа още.

Искам да чакам и да издържа тук до последния ден. Искам да бъда верен на дълга спрямо мен и моята идея до последната минута. Ако ще губя, то поне истински! Този неуспех е като импотентност. Но мечтата да стъпиш на върха при хубаво време продължава да живее. Явно ще си остане само мечта.

Никъде не съм изпитвал тайнството на планините по този начин. Оттук, отдолу, виждам може би едва 10% от върховете, които като голяма стена прикриват безкрая на “Хиело континентал” – континенталния лед. Върховете като атоми. Има ги, но са невидими. Почти винаги забулени от облаци. С удоволствие бих погледнал мистерията “Хиело континентал”, бих хвърлил поглед към безкрая на ледовете. Не бих се чувствал като победител, там, горе. Зная, че горе можеш да си само по милост. На върха бих бил съвсем малък, благодарен, смирен. Не бих желал да смутя спокойствието на тези планини. Мълчаливо бих оставил погледът ми да се плъзне в многообразието от цветове, простиращо се от синьо-бяло до морско синьо. Върхове като потънали съкровища без имена, неотбелязани на никоя карта. Трябва да остана още.

Най-последният шанс

Чехите се отказват – след 3 месеца. Като по ирония на съдбата един ден по-късно времето се оправя. Това ще бъде най-последният ми опит. Никога не сме катерили заедно, но се разбираме много добре – Петер, Тони и аз. Американският маршрут завършва при същите скални кули, където е краят и на Суперкулоара. Стигам до мястото, където бях преди няколко седмици. Намирам клина, който задържа двама ни с Луис. Усещам, че изведнъж губя цялата си увереност. Моля Петер да мине напред. Този път е 3 часа следобед, и времето е добро. Сутринта бяхме тръгнали без много надежда от Кол де Сила. Вятърът беше силен, но всеки си мълчеше и продължаваше да се катери, въпреки че мисълта за връщане витаеше във въздуха. Скалната кула е обледенена, като и преди. Но вчерашният ден е сега толкова далеч оттук, колкото и самият Луис. Следват още две въжета, които изискват всичко от нас. След това почти пада нощта. В полумрака траверсираме до края на гребена и се спускаме с рапел на последната площадка преди финалната част. Успяхме. Утре сме на върха, ако ще вятърът да духа с 200 км/час. Дълго се проточва студената нощ. Утре е денят, който очаквах толкова дълго.

Слънцето изгрява кървавочервено, хвърля първи светлини над “Хиело континентал”. Сега виждам всичко онова, което исках да видя – Серо Торе, безкрая от върхове. Времето е добро и аз съм горе.

На първата дневна светлина си слагаме котките и тичаме, не само за да се сгреем, към върха. Последни крачки, сълзите ми потичат. Но нищо, какво толкова, доста сълзи се проляха на този връх, а този път те са с обратен емоционален заряд. Цяла Патагония е под нас. Земята е невероятно красива! Прегръщаме се. “Благодаря Петер, благодаря, Тони!”. Горе сме, седя на върха. Виждам целия “Хиело континентал”, виждам всичко, което иначе остава невидимо. Гледам към хилядите върхове около мен. Всички са по-ниски от мен, няма какво повече да се превзема. Пред мен се е прострял океан на мира. Откривам своя най-голям враг – мен самия. Откривам, че всяко завоюване на върха не е нищо. Дори моето собствено аз не е нищо! Аз, пресилващият! Занесох моето собствено аз на най-високата точка и го оставям там, онова аз, което искам да бъда. Слизам с това аз, което съм.

Райнхард Карл

Превод: Марио Никифоров


--------------------
* Райнхард Карл (Reinhard Karl). Един от най-известните немски алпинисти и фотограф с множество изкачвания по стени и високи върхове по целия свят, включително Еверест (на 11 май 1978 г.).
Загива на 36 годишна възраст от ледопад на височина 6100 м при опит за изкачване в центъра на Южната стена на Чо Ойю, 8201 м, през пролетта на 1982 г. в експедиция под ръководството на Волфганг Найрц.
Неговите приятели след това създадоха фондация за подпомагане на семейството му и семействата на други загинали алпинисти.

Към материал в сайта за Райнхард Карл


Обложката на книгата на Том Дауер (Tom Dauer) за живота на Райнхард Карл

Снимка архив Райнхард Карл
Райнхард Карл - Йосемити
 

Още няма направени коментари.

Добави коментар
Запазените марки в този сайт са на собствениците им. Авторските права на коментарите, статиите и снимките са на изпратилите ги, всичко останало © climbingguidebg.com. Използването без позволението на авторите е незаконно. Отпечатването е разрешено само за собствена употреба.
eshop.climbingguidebg.com  | esoft.cmstory.com/