ИЗКАЧВАНЕТО СЕВЕРНАТА СТЕНА НА В. “МАЛЬОВИЦА”

Истинският дух презира вървежа
по утъпканите и удобни пътища.
Л. фон Ранке

Северната стена на рилския връх “ Мальовица” – 2731 м има формата на триъгълник с една отвесна стена, висока около 200 – 220 метра. Тая именно стена, считана за непристъпна, както от нашите алпийски среди, така и от многобройните представители на чуждите алпийски клубове, будеше интерес у нашите планинари.

Непристъпният и страшен, забулен почти винаги в мъгли връх, мамеше непрестанно неспокойния дух на смелия български планинар.

Четири-петгодишните опити за завладяване на върха откъм северната страна на нашите най-добри алпинисти, така също и на чуждите най-добри майстори на скалата, останаха безрезултатни.

На 20 август 1938 година българските планинари от Рилски турист, с водач г. Коста Атанасов Саваджиев и членове Георги Димитров Стоименов***, Борис Чешмеджиев и Владимир Лимончев след 20 дневно приготовление потеглихме за “Мальовица” да опитаме силите си на непристъпния връх.

На 21 с.м. сутринта пристигнахме в подножието на върха, гдето се установихме на бивак. Над третото малко езеро, 15 минути далеч от обекта на катерене, биде опъната палатката.Точно на 11.30 часа неделя, пр. пладне, “кордето” от двамата планинари – Коста Ат. Саваджиев и Георги Ст. Димитров с благопожелания за успешно изкачване от своите двама единствени другари започнахме катеренето по отвесната стена, с намерение да проучим пътя за изкачването, както и да изкачим тежките припаси – 25 – 30 кг. клинове и карабинери (помощен инвентар при катеренето), и след това да слезем по двете опънати едно след друго въжета до подножието на скалата, където да пренощуваме и, рано в зори, с малко провизии и една манерка вода почнем изкачването нагоре, за да спечелим време за останалите трудни 200 метра отвесна стена.

След 4 часова упорита работа “кордето” излезе на височина около 60 метра. Оттук нагоре започваше именно, непристъпната стена. Но, дали си дума преди тръгването, че или живи трябва да излезем на върха, или в скалата да останем – ние вървяхме упорито, макар и с големи усилия все напред, като за връщане и не мислехме, защото един опит за връщане, значеше сигурна смърт.

На следното утро - 22 август, наспали и премръзнали, очаквахме изгряването на слънцето да ни стопли. В 6.30 ч. продължихме прекъснатото изкачване. Пред нас се изправяше гладка и студена стена, без никакви изгледи да се забие кука или пък да се очертава място за хватка. След двучасово висене на въжето, почти на едно и също място и в постоянно търсене с поглед и опипване с ръце, в последния момент под един лишей се откри малък процеп, точно колкото да забия един от най-малките клинове, които имах. На тоя клин биде закачена една висяща стъпалка, и с помощта на въжето, бях притеглен нагоре. Изкачих се едва с два метра и стъпих на една тревиста топка, която се свличаше бавно под краката ми. Големи усилия трябваше да направя, докато се задържа за една минута, през което време трябваше да намеря място за кука, да я забия и да прекарам въжето, за да увисна на него, и след което, да окача друга висяща стъпалка, на която да стъпя с единия крак. Все така трудно и бавно, по гладката, без хватки стена, се придвижвах нагоре. Най-после след 12 часова непосилна и непрекъсната борба със скалата, без хапка хляб и глътка вода, ние двамата стъпихме на една наклонена площадка, голяма колкото да седнем двамата. Тук, завързани о забит здраво в скалата клин, ние си отдъхнахме и унищожихме малкото храна и вода, що носехме.

След още половин часово катерене, точно в 19 ч. вечерта стигнахме до един корниз 50 см. широк и около 2 метра дьлъг. Тук именно избрахме място за пренощуване. Бяхме изкачили около 120 метра, а оставаха още толкова. За връщане назад беше вече абсолютно невъзможно.

Седнахме като предварително се превързахме към скалата с два здраво забити масивни клина, като краката ни висяха навън от корниза. Започна мъчителното чакане. Минутите минаваха много бавно. От 20 ч. вечер нататък нашите другари Чешмеджиев и Лимончев през всеки половин час ни съобщаваха точното време. Така вървеше до 12 ч. сутринта. Към 1.30 ч. ясното и звездно небе се помрачи от черни облаци, а малко след това започна да ръми.

Небосклона се осветяваше от честите светкавици, а страшните гърмотевици разтърсваха скалите. Гласът на приятелите, които съобщаваха времето, вече не можеше да се чува. Това положение ни доста обезпокои, защото за нас беше ясно всичко; щом удари дъжд, като измокри добре скалата и нас, и след това духне студения вятър, всичко ще бъде свършено... И на скалата ще остане да блести само символа на другарството. Но не това ни плашеше нас, плашеше ни мисълта, че няма да можем да реализираме нашия блян, с който живяхме толкова месеци преди това - да изкачим непристъпната скала.

Поглед нагоре от подножието на Северната стена на Мальовица

Но изглежда, че планината не желаеше да ни погуби. Към 6 ч. сутринта облаците почнаха да се разкъсват и червените слънчеви лъчи почнаха да озаряват както нас, така и околните върхове. Дали защото не бяхме спали, или защото бяхме в силно възбудено състояние – пред нас се откриваше величествена гледка, която ни омайваше и сковаваше на мястото гдето бяхме завързани. И питахме се двамата, дали това не ще ни бъде последно виждане на слънчевия блестящ изгрев, та толкова вълшебно ни се вижда всичко! Към 6.30 ч. Слънцето, макар и през облаци, се показа за да ни обсуши измокрените крака и предници ( поне гърбовете ни бяха опряни един о друг). Решихме да вървим веднага, защото смятахме, че всяка загубена минута може да бъде фатална за нас. Почнах да забивам първата кука за нагоре. Отпреде ни изпъкна голям надвес, който вечерта в здрача не можахме да видим. Някъде горе в него се очертаваше орлово гнездо. Там горе трябваше да минем и ние.

Единственото място за изкачване се очертаваше в полукръг на тоя надвес – полувенец. Макар и не спали, но отпочинали, чувствувахме енергия и бодрост у себе си.

След три часова работа венеца беше преминат – минали бяхме не повече от 7 метра височина, но доста големи усилия и нерви изразходвахме, защото местата, гдето забивахме клиновете бяха извънредно слаби (незадържащи клиновете) , а и липсваха хватки. Камъните със зловещ трясък падаха долу при всяко опипване с ръце, за търсене на хватки. Движехме се с извънредно голямо внимание и пълен риск. След 7-8 метра стигнах малка неудобна тревиста площадка.Тук трябваше да подсигурявам другаря си, защото въжетата не можеха да се издърпват ни 1 см. на повече нагоре. Макар и тревата да беше неустойчива, защото се придвижваше надолу, трябваше да стоя върху нея, защото друг изход нямаше. Но провидението ни покровителствуваше през цялото време. Щом другаря ми се подаде, аз веднага излязох още 2 метра, гдето след малко се събрахме и двамата.

Оттук нагоре пътя беше значително по-лек. Вървяхме по един 45 градуса наклонен корниз, широк 30 см. и обрасъл с трева. Обаче корнизът свърши след 7-8 метра за наша изненада, на гладка стена около 2 метра, след което пак продължаваше нагоре. Големи усилия и кураж употребих докато мина тези 2 метра. Връщах се 2 или 3 пъти, но при мисълта, че друг изход няма, реших да направя големия риск, като увисна на въжето с гръб към пропастта и с лявата ръка се хвана само за тревата и се притегля с цялото си тяло оттатък, към продължението на корниза. Ободрен от внезапен прилив на сили, с последен напън увиснах на въжето на една височина около 200 метра и успях да се добера до започващия отново тревист корниз, но съвсем изморен и отпаднал. Задъхан стоях няколко минути, след което успях да забия един “зверски” клин.

След това голямо изпитание, само с 2 или 3 забити клинове минахме по траверса едно разстояние, макар и доста опасно, от около 30 м. Отзовахме се вече в подножието на “целта”. Отгоре виждахме главите на нашите другари Вл. Лимончев и Л. Загоров, дошли да ни донесат глътка вода и парче лимон. Легнали по корем горе, с глави надвесени над пропастта, те ни ободряваха с думите. – “Коце, кураж, малко остана”!

Оставаха последните 30-40 метра отвесна скала, която беше здрава и удобна за катерене, която в горния си край образуваше камина, което макар и изморени, беше цяло удоволствие за катерене.

7-8 метра пред върха идваше последното изпитание – камината, която преминаваше вече в прав ъгъл. Отгоре беше затисната с голям камък, който образуваше надвес от около 1.20 м. След като забих клин в подножието на надвеса, изнесох се с лявата ръка, обаче главата и дясната ми ръка останаха под камък. Направих последни усилия да изнеса и дясната ръка, но увиснах само на лявата, която не издържа и друснах на забития клин в подножието на надвеса, като предварително успех да се заловя за въжето – като по такъв начин удара значително се намали.

Уморен и задъхан почивах , след което отново почнах да се катеря. Тоя път имах по-голям шанс – излязох горе и стъпих с двата крака. Оставаха още 5-6 метра до върха,обаче тура беше свършен.

Другарите, които чакаха горе с нетърпение, ми хвърлиха половин лимон и половин ябълка. Унищожих всичко веднага и чак тогава ми чуха гласа . Отдъхнах още 2-3 минути и почнах да прибирам въжетата, на които бяха завързани клиновете, карабинерите и верния другар “Гошо”, който дойде също уморен и отпаднал, защото от предния ден в 18 часа не бяхме нито яли, нито пили вода. А беше вече 14 ч. След пладне, вторник, т. е. на скалите бяхме прекарали около 44 часа.

След една минутка качване истинските ни другари на скалата ни стискаха ръцете с просълзени от радост очи.

Мъглите почнаха да обвиват челото на върха, излезе и вятър. Орлите неспокойно се виеха над нас, пропъдени от своите гнезда, те каточели търсеха по-непристъпни места за убежище...

А “Мальовица” беше победена!

Коста Атанасов Саваджиев


Обяснителни бележки на автора:

“Корде” значи двама или трима другари, вързани заедно с едно въже, когато предприемат катерене по отвесни скали, което символизира вече едно цяло.

“Зверски” клин – забит в скалата толкова здраво, щото вече да не може да се извади. Забит с ярост при чукането му отгоре.

"Тур" – всеки един завършен обект за катерене с въже се нарича тур. Но тура може да бъде и незавършен.


ЗАГОТОВКА

I. Технически съоръжения
II. Тренировка

I. Технически съоръжения

Използувано беше за първи път у нас двойното въже както и стълбички. Клинове носехме 120 броя, най-различни, които бяха ковани лично от мен, халките на клиновете, защото повечето клинове бяха с халки, заварени на екроспойка във фабрика “Верига”.

Най-малкият клин, който наричах “безопасна игла” имаше дължина 6-7 см и дебелина 1,5 мм. И дупка за карабинер в горния му край. А най-големия дървен 60-65 см с диаметър 45-50 мм. От клеков клон, като в горния му край е монтиран железен клин за да може да се постави карабинер.

Тези клинове бяха предвидени за голями цепнатини. Такива клинове носехме два броя.

На себе си носех 20-25 клина и толкова карабинери. Това прави горе-долу 10-12 кг.+стълбички 2-3 и “безопасни игли”.

ВЪЖЕТО

Едното беше ново немско, за първи път го употребявахме при изкачването на в. ”МАЛЬОВИЦА”. Донесено ми беше от нашия стар планинар и член на БАК Куто Чипев, който ми донесе заедно с въжето и една кутия с 30 бр. карабинери, общо 60-65.

II. Тренировка за в. ”МАЛЬОВИЦА”

Тренировките се провеждаха изключително при скалите на гара Лакатник. Почнахме с един тур сутрин и един след обяд, като постепенно се увеличаваха, докато стигнаха до 3-4 тура сутрин и 3 тура след обяд, защото смятахме стената на в. Мальовица 200-240 м. 6 тура x 40 м. Средно за Лакатник = 240 м.

Тренировките започнахме през м. април в началото всяка неделя и праздник без изключение. Като в началото на лятото се преместихме да тренираме в Петринския дол (по течението на река Петрана) там скалата е по-трудна от Лакатник. Избирах изключително турове с обратни наклони за да може да приложим техниката с двойно въже. Тук често ми биваше партньор Тодор Божков (Тарзан) и Георги Ценев (Хаге). Това положение продължи до началото на м. август. пък и трябваше да чакаме Куто от Германия за да ни донесе въжето и карабинерите, които аз му бях поръчал.

--------------------------
* Този материал ни беше предоставен любезно от г-жа Рени Саваджиева, дъщеря на Константин Саваджиев.  Публикуваме автентичния разказ за първото изкачване по северната стена на Мальовица в оригинал – без никаква редакторска намеса или съкращения. Трудно можем да изкажем нашата благодарност на г-жа Саваджиева. А пред стореното от Константин Саваджиев и  Георги Стоименов  - дълбок  поклон. (П. Атанасов).

** Публикувано за първи път в сп. "Върхове", м. октомври 1998 г., издание на БАК - Български алпийски клуб.

*** Георги Стоименов загива в лавина край вр. Мусала на 20 януари 1940 г, на рожденния си ден. Сега за него напомня железен кръст поставен по пътя между вр. Мусала и вр. Близнаците.


Северната стена на Мальовица с маршрута на първото и изкачване от Константин Саваджиев и Георги Стоименов