
Преди 50 г Нанга Парбат е изкачен за първи път, а преди 10 г и българин стъпи на този митичен връх. Прочетете разказа на Тончо Тончев за неговия паметен 18-ти август.
Тази вечер - среща с Тончо в Гьоте институт.
ПОДАРЪК ЗА РОЖДЕННИКА
Подготовката за експедицията, както обикновено, се оказа най-трудната част от нея. Всеки знае как в бедна България се намират 20 000 долара за нормалното и провеждане. Събрахме четири пъти по-малко от необходимото. Цените за носачи в Пакистан се бяха увеличили двойно в сравнение с предишните години. Така или иначе на 29 юли 1993 г.вече крачехме по прашната пътека от селцето Бунар Дас към базовия лагер на Нанга Парбат(8125 м). Наехме само 11 носачи всеки с 25 кг багаж. Личните ни раници също се доближаваха до тази норма. След неизбежните пазарлъци и проблемите за три дни стигнахме до базовия лагер. Планът ни беше прост. За десетина дни трябваше да постигнем максимална аклиматизация. След това да починем два-три дни и да атакуваме. На 9 август стигнахме до лагер 3 на 6700 м, но не посмяхме да опънем палатка, за да не я разруши вятърът. Изкопахме пещера в снега и оставихме багажа в нея.
Въпреки фаталния ден - петък, 13 август, със Станимир и Цветан тръгнахме към върха. Изминахме разстоянието от лагер 1 (4800 м) до лагер 2 (6000 м) за по-малко от пет часа. Чувствахме се добре аклиматизирани. Лагер 2 е разположен върху остър гребен, като последните 200 м до него надминават V категория. В лагер 3 се отказахме от нашата допотопна палатка, а опънахме полската, която на следващия ден трябваше да вземем нагоре. Цяла нощ валя сняг и на сутринта имаше около 50 см нова снежна покривка. Предстоеше ни доста газене, докато стигнем щурмовия лагер на 7400 м. В съседство с нашата се намираше японска палатка. Двама японци също се готвеха да вървят към лагер 4. Ние тримата се разбрахме да пуснем японците напред, за да избегнем мъчителното разбиване на пъртината. Сметката ни се оказа без кръчмар, защото същото спрямо нас замисляха японците. Междувременно вече беше 9 часът и затова решихме да обединим усилията си. След около час японският ръководител Сакахара се отказа. Така след деветчасово изкачване с другия японец стигнахме до щурмовия лагер. Същия ден друг "самурай" се катереше към върха. Опънахме палатката и започнахме да се готвим за предстоящото изкачване. Предвиждахме да тръгнем в 3 или 4 часа през нощта. Междувременно заваля сняг и видимостта падна до 5-6 метра. Беше твърде рисковано да тръгнем в такова време. А и японецът не се беше върнал от върха. От тяхната палатка непрекъснато се чуваха викове - бяха загубили радиовръзка. Решихме да изчакаме един ден и да тръгнем вечерта на 17 август с цел евентуално на другия ден да бъдем на върха. За атаката останахме аз и Станимир, защото Цецо се почувства зле и тръгна надолу. Когато дойде уреченият час, Станимир ми каза, че не е във форма за атака.
Вече бях решил да тръгна сам към върха. Когато на 18 август излязох от палатката, беше 8.20 часът. Денят обещаваше да бъде хубав. Не след дълго слънцето огря склона и снегът се размекна. По обяд стигнах превала и взех азимутите по посока на палатката. Оттам нагоре започваше стръмен гребен. След около 100 метра от снега се показа старо въже. Привързах раницата си към него. Облякох пухеното яке, взех фотоапарата и разни неща за върха. С последната глътка чай изпих две таблетки аналгин, за да притъпя измъчващото ме главоболие, и продължих нагоре. Катерех се с все по-голяма стръв. Редуваха се пасажи от II-III категория. Ненадейно изпод снега се показа гръб на човек! Ръцете и краката му също се подаваха от снега. Държеше пикел, беше от монголоидната раса. За втори път от две експедиции се натъквах на подобна гледка. В ранния следобед стигнах до предвърха. Оттам следваше леко спускане и тръгване към главния връх. Редуваха се мъгла на талази и мигове на проясняване. Въпреки че бях с два чифта ръкавици, ръцете ми мръзнеха от вятъра. Сложих си химическата грейка, която в продължение на пет часа трябваше да ми осигури топлина в ръкавиците.
Гребенът се губеше от погледа ми. Появи се нов. За пръв път се сетих да погледна часовника си - беше 18:15 часът. На около един метър съзрях набит скален клин. Опитах се да го извадя с пикела, но не успях. Тогава реших да вържа за него нещата, които носех със себе си. Горе оставих какво ли не, но без българското знаме. В България просто нямаше откъде да се купи такова. По книжарници, дюкянчета и сергии се продаваха американски, английски и всякакви други. Български нямаше. То България герб си няма, та камо ли знаме... Станах и тръгнах да видя има ли нещо интересно откъм Рупал. От снега се показваше парче от въже, а надолу се спускаше гребен, който се раздвояваше от един връх. Рупалската стена, Сребърното седло и базовият лагер бяха в облаци. Тръгнах към Диамирския склон и се натъкнах на кислородна маска. Тръгнах обратно по ръба. Там, където излизаше кулоарът от лагер 4, на едни скали имаше заснежено знаме. Изкуших се да продължа натам, но се сетих, че раницата ми е долу, на Бацинския превал. Предпочетох да сляза, откъдето се качих. Напълних с камъни джобовете и продължих на север.
Там ме застигна мракът. Отново се сетих за Херман Бул, който някъде тук е чакал утрото, прав през цялата нощ. Нямах никакво намерение да бивакувам. Слизането по гребена не е трудно. Освен това имах достатъчен запас от сили. Смъквах се с лице към склона. Тогава чух някой да се смее на глас. Естествено, нямаше никой, но такъв страх брах в тъмното...
Стигнах до раницата и седнах да почина. Не знам колко време съм седял, но чух някой да ми се кара на немски. Пак нямаше никой. Не знам нито една дума немски, но тогава ми се струваше, че разбирам всичко... В 3 часа сутринта на 19 август стигнах до палатката на лагер 4. Влязох в спалния чувал направо с котките. Едва дочаках да се съмне, топейки сняг за чай. С първите слънчеви лъчи поех надолу. В долните лагери нямаше никой. Вече два дни вървях сам. Реших да продължа в тъмното до базовия лагер, където сигурно се притесняваха за мен. А и един от колегите имаше празник. В 22 часа бях отново в базовия лагер, на поляната с еделвайси и палатки. Взех от раницата си един камък и поех към лагера на международната експедиция. Подарих го на Минко за рождения му ден.
Тончо Тончев
1993 г.
Статията е публикувана първо във в. "Ехо", след това и в юбилейния сборник "70 години алпинизъм в България", Йети прес, София, 1999 г.
Още няма направени коментари.
Добави коментар