https://www.climbingguidebg.com/cdb.php?f=advertise
https://www.climbingguidebg.com/cdb.php?f=donate


С камион до Пакистан и обратно - Част 1

Статии - България | Експедиции

23.08.2001 12:29 БоянПетров, Коментари

Първата част на това пътуване беше публикувана в списание “НА РЪБА”, бр. 10 (ноември, 2001), стр. 30-35.



Не сме първите българи, които преминават през това изпитание, но пък първи на страниците на “НА РЪБА” ще разкажем как се пътува в тази част на Азия.

Четем в различни статии: изминахме 2000 км, преодоляхме 4000 км за еди колко си дена. Е, ние изминахме над 13000 км, без да сме рекордьори, нито пък изпечени тираджии. Като участници в националната експедиция “Броуд пик’2001” бяхме отговорни за закараме храната и екипировката до Пакистан в срок без да дадем фира по пътя. Подбора на сухоземните експедиционери стана някак си естествено. Някой трябваше да върти геврека на камиончето. С тази отговорна задача се заеха и блестящо изпълниха братята от Сливен Пенко и Димитър (Бомбата) Райкови. Другите трима, кой от страст към наземни пътувания, кой от сиромашия, кой за допълване на отбора, се назначихме за навигатори и “логистична поддръжка”.

Склада на ФБАК в деня на заминаването (06.06.2001) беше като мравуняк, където се подвизаваха зяпачи, изпращачи, шефове, писачи и обикновени кибици. Най малко бяхме товарачите. Прилежно опакования в ярко жълтите чували на Иво, багаж в пакети по 25кг постепенно запълни половината от каросерията на “Мерцедеса”. Допълнихме го с лични денкове, раници и 100 литра княжевска минерална вода. Общо над 2,5 тона багаж. Бай Горчо-склададжията ни дари с надуваеми дюшеци, които положихме върху багажа. Валя ни връчи куп документи: списъци, застраховки, митнически декларации, официални писма и т.н. Залепихме голяма лепенка на спойлера, която обясняваше нашата мисия и камиончето изглеждаше готово за път.

На изхода за Пловдив на смрачаване се събрахме всички участници плюс ескорта (Диньо Томов и Господин Динев), които с бяла лада щяха да ни изпроводят до турската граница. Разстоянието до Свиленград през нощта не е особено пълно със забележителности. Само огромните автобуси за Истанбул профучават край нашия керван. Малко след полунощ сме на границата. Сбогувахме се с ескорта и вече сами трябва да се оправяме. Имаме само бегла представа какво точно ни очаква, но ентусиазма е на ниво, а това е половината от всяко начинание. Нашите митничари не проявяват особен интерес към ценните за нас кашони с консерви, въжета и инвентар и добронамерено ни пожелават успех. Скоро разбираме, че с българския език бяхме дотук.


ТУРЦИЯ

След като се наредихме на разни опашки, един мустаката чичо положи транзитни визи. Преминахме към митничарите, които дълго клатеха глави, прехвърляха ни на различни гишета, но никой не искаше да се ангажира да сложи подпис и печат. Все пак не пренасяхме две торби с амбулантни стоки, а 2.5 тона описани на лист хартия. Бомбата показва значка на турската федерация по алпинизъм, митничарите взеха да гледат по-разбрано и скоро получихме печат и подпис. Почти тръгнахме, когато полицай избра произволен кашон, който свалихме и разопаковахме. Разхвърчаха се сухи супи, сокове, консерви. Очевидно нищо недекларирано и контрабандно. В 04 сутринта вече пътувахме край Одрин. Братя Райкови са железни шофъори, но и в тях се намират човешки черти. Спи им се. Малко след като се качваме на магистралата, спираме и полягаме за 4 часа. В 09ч отново сме на път. Схемата за пътуване е шофьор и навигатор отпред, останалите трима се въргаляме върху надуваемите дюшеци отзад. В зависимост от температурата отвън, едната или двете врати са отворени и “куфарите” отзад се радват на околните пейзажи. По документи камиона е “фургон”, което дава известни права за превоз на жива сила и свобода в тълкуването на това определение пред полицаите. Има няма 3 часа и вече сме на Босфора. Който го е минавал знае табелата “Welcome to ASIA”. Привечер сме към Болу- качваме се на Анадолското плато. Пътищата хубави, нафтата с европейска цена, на бензиностанциите ти измиват возилото- добре уредена е Турция. През около 4 часа екипа шофьор-навигатор се сменя. Към полунощ сме на Тося, където преспиваме. Изминали сме само 720 км. Сутринта тръгваме чак към 08 часа. Колкото по на изток отиваме, толкова гледките започват да се различават от познатата ни европейската природа. Към обяд температурата в каросерията е малко над 30 градуса, но се живее. Мерцедеса пърпори със средна скорост едва 65-70 км/ч, но и това ни радва, защото все пак се движим към целта. Около Ерзинкан ни освежа лек дъжд и започваме да катерим поредния проход над 2000м. Малко след полунощ сме в Ерзурум. Изминали сме малко повече от вчера: 810 км. Променяме тактиката. Екипът става в 05ч сутринта и кара докато не ни пристържат стомасите. В случая закусваме под Арарат (5167м). Преди 10 месеца двама сме били на върха и разказваме на другите. Оттук на изток всичко за нас е ново. След 40 км сме на границата с Иран. Въпреки, че задминаваме няколко километровата опашка от тирове границите в Азия изискват ориенталско дълъг период от време и търпение, за да ги преминеш. Правим, струваме, уцелваме обедната почивка. Докато чакаме, Арарат изплува от облаците и стана идеален за снимки. После ни вкараха в нещо като изолатор пълен с амбулатни търговци и стока. Една врата се отвори и тълпата се юрна към


ИРАН

Противно на очакванията, митницата е добре уредена, климатизирана, служителите униформени, но всички надписи и обяснения са на местния език- фарси. Не сме много силно в този език, но отнякъде се появява английско говорящ и докато разбереш, че не ти помага само защото си му симпатичен вече ти съобщава комисионната- 5$ и бучка сирене. Дойчин има неблагоразумието да е по-къси гащи и докато стигнем до камиона да го облечем, многозначителни погледи и подмятания се сипят върху нашия спътник. Обменяме пари, купуваме карти и вече сме в Иран. Интересно, но часовата разлика е 1 ½ ч. Изминаваме едва първите 50 км и полицейска палка спира нашия устрем. Полицая кротко промълвява “Джезаа!”. Не знам откъде, но превода на думата веднага изплува в съзнанието ми. Измъквам от дебелата пачки с риали няколко хиляди (ок. 3$) и с изражението, че му давам огромна сума демонстративно му ги връчвам. Той ги прибира, сякаш току що съм си купил вестник, но важното е че сме свободни. Това начало ни смути, но не след дълго направо ни изненада. Пак палка, пак “Джезаа!” Този път бяха двама, глобата двойна. След кратка сценка, отново ни напуснаха няколко едри банкноти. За щастие подобни изнудвания се компенсират с цените на петрола в тази ислямска република. Знаехме, че е евтино но когато на първата бензиностанция ни сипаха 66 литра нафта за 1$ направо ни обхвана еуфория. Бензина за същата сума беше наполовина. На много бензиностанции колелцата на брояча за налетите литри се нулират с пръст, но това почти не променя сметката. С нашия 70 литров резервоар сме като жалка моторетка пред тировете наоколо, в чиито търбуси се изливат над 1,5 тона! Решихме да караме до късно, белким в тъмнината избегнем да виждаме палка и полицаи. Спряхме чак в 02:30ч. Сутринта станахме в 05ч и продължихме към Техеран. Огромна държава е Иран. Пътищата са повече от чудесни, но въпреки това ти трябват часове за да регистрираш, че на картата си се преместил с 1 сантиметър. Наближавахме столицата и трафика ставаше все по интензивен, табелите все по-объркани и трябваше да се внимава. Табели на английски се появяваха през няколко десетки километри, което не ни успокояваше много. Хич не ни блазнеше переспективата да се забием в многомилионния Техеран и после с часове да излизаме. Спряхме да питаме мургав чичо и от дума на дума го качихме в кабината. Наляво, надясно, напред и т.н. уверено редеше мустакатия иранец. Огромни улици, булеварди и кръстовища оставахме зад нас, като се молихме вярно да произнасяме името на града цел. Кьорав указателен знак не видяхме. След ок. 1 час, някъде в покрайнините на града, чичото посочи един булевард и каза “Кум”. Това беше нашата цел, връчихме му пакет бисквити “Руен” и поехме в указаната посока. И вярно, скоро излязохме на широка магистрала, появиха се знаци и се успокоихме. Наоколо ставаше все по-пустинно- безкрайни пясъци и тук-там скали. Термометъра в каросерията трайно се установи над 35 градуса, а навън 42°С. Надморската височина не падаше под 1000м. Заредиха се безлични няколко стотин километра в жаркия следобяд. Леките коли които се движеха покрай нас бяха основно 2 марки. Странен автомобил, местно производство с листови ресьори отпред и отзад и дизайн далеч от концепциите за аеродинамика. Другата марка беше Пежо 405, която вероятно се прави някъде в Иран. За разнообразие, от каросерията с набор от знаци, показване на въже и картата на Пакистан си комуникирахме с шофьорите зад нас. Дори и най-задръстените тираджии разбираха нашата мисия. В отговор, мигаха с фарове, пускаха усмивки под мустак и здраво натискаха клаксона. Като правило, вечеряхме на смрачаване и карахме до късно. Избирахме осветена бензиностанция или заведение и мигновено заспивахме. Оттук нататък дневния ни километраж не падаше под 1000 км. На третия ден от прекосяването на Иран, пак ни спряха полицаи, взеха паспорта на шофьора и се заредиха часове чакане. Получавахме поредния урок по азиатско търпение и лафа “няма бърза работа, има припряни хора” не ни успокояваше много. Добрата лингвистична подготовка на Бомбата му помогна да осветлим смисъла на чакането: Тургут Йозал (бившия министър- председател на Турция) щял да преминава оттук. Естествено не беше така, но нашия шофьор и досега мисли, че министър-председателя се предвижва из затънтените гранични ирански пътища с автомобил. По едно време дойде един полицейски автомобил, един военен скочи е кабината на камиона и потеглихме. Поради опасност от бандитски нападения, чужденците ги ескортирали, колите и хората се сменяли и така ок. 150 км. След 30-тина км се качи друг униформен, после почакахме около час пред някакъв полицейски участък, върнаха ни паспорта и ние побързахме да изчезнем. Движехме се из най-равнинните участъци досега. Единствените знаци по правия като струна път бяха “Внимание камили”. През известно време виждахме само оглозгани скелети на тези пустинни кораби. Фин прах изпълваше атмосферата наоколо и видимостта не надхвърляше 100м. След многочасово каране стигнахме до граничния пост- будка с бариера и няколко спящи войника. Трябваше да заредим и тръгнахме из селото да търсим гориво. Нощен патрул ни продаде една туба и ние уморени намерихме някакъв портал с лампа и към 03ч легнахме да спим. Сутринта с изненада видяхме, че зад нас се е образувала опашка от коли. Огледахме се и разбрахме, че сме спали на входа на единствената бензиностанция в селото. Като отвори, бяхме едни от първите които заредихме. Общо в Иран бяхме изминали 2500 км за по-малко от 8$- просто мечта. Тръгнахме към границата, където наблюдавахме как много от местните жители тичат из пясъците с някакви вързопчета, войниците ги гонят, но товара се прехвърля на изникнал отнякъде друг бегач и в крайна сметка граничарите се отказват от този маратон. Стоката се насочва към Пакистанската митница. Иранската граница минахме доста бързо и скоро се озовахме пред табелата

Welcome to Islamic Republic of Pakistan.

Мигом ни обкръжиха чейнчаджии и разни дребни търговци. Оправихме паспортите и един от полицаите ни преведе през лабиринт от сокаци, порутени сгради и прахоляк. Спряхме в огромен двор. Намерихме една врата, където се предполагаше, че е митницата. В стаята лежаха разни чиновници. Не се заинтересуваха нито от багажа нито от документите ни. Удариха печати по разните ни книжа и дадоха свободно. Тук мръднахме стрелките на часовниците с ½ ч напред. С лутане намерихме изхода. Неясен тесен път водеше някъде към пустинята. Поехме по него и скоро се усетихме, че движението е обратно. Така навигатора се превърна и във втори шофьор, който казва кога да се изпреварва. Спряха ни на един керпичен портал, записахме се собственоръчно в мазен тефтер и продължихме. След ок. 100 км по разбития път стъпихме на гладък асфалт. Много хубав, много нов, ама за малко. След още 100 км отново започна тясно разбито пътче, което често забиваше в пясъците и след няколко десетки метра пак продължаваше. Разминаването ставаше със задължително навлизане на едното превозно средство в крайпътните камъни и пясъци. Класонът се превърна в задължителен елемент от движението. Нашия за съжаление е доста слабичък в сравнение с проглушаващите ушите камионни свирки. По пътя се движеха само камиони и автобуси, които бяха по-големи от нас и винаги ни избутваха встрани. Пясъчната буря през последните два дни изпълваше всичко около нас и ни лишаваше от видимост. Движехме се без почти никакви знаци и започнахме да усещаме значението на лепенката “Бог ми е навигатор”. На всички превозни средства, с които се разминавахме беше написано “Mashallah” (С Аллах напред). На няколко пъти преминахме през гърбици, които изневиделица изникваха от асфалта. В резултат, гумите намаляваха с няколко милиметра, багажа се компресираше, а ние виждахме отблизо тавана на каросерията. Периодично подминавахме разни села, в които полуголи хора, чието единствено занимание очевидно беше да гледат кой минава по пътя, седяха пред ниски измазани с глина землянки. По-късно разбрахме, че в някои райони на най-бедната и слабо населена пакистанска провинция Белуджистан, феодализма е основната форма за съществуване на хиляди хора. Бавно се пътува в тази част на страната. При едно от спиранията ни полиглота Бомбата завързва разговор на чист български с местен жител “Ти откъде си бе момче?” Онзи кима и мига. Бомбата съсредоточен превежда “От тук е. “А тези дини хубави ли са?”. Отговорът и превода са същите. Отстрани прилича на диалог, но всъщност си е чист монолог. Посред нощ преодоляваме три високи прохода и 02ч стигаме до Куета- областния център. Спим до 06ч и продължаваме. Постепенно пътя започва да губи височина и от ок. 2000м се спуска до 200м. н.м.в. Лъхват ни горещи вълни. Още от сутринта отзад е 35 градуса. Пътя е доста разбит и на много места го ремонтират. Прахоляка е страхотен и изпълва въздуха и дробовете ни. Всичко в каросерията се покрива в дебел слой ситен пясък и прах. Ние също плуем в пот и прах, който се лепи навсякъде и дори миглите ти натежават. Измиването няма особен смисъл, тъй като след няколко километра пак си в същото състояние. Доста често преминаваме през селца, като правило през центъра им. Там обикновено има множество сергии, преминават открити канализационни канавки и е пълно с народ. Жени никъде не се виждат. За това пък мъже държащи се за ръка и с къносани коси са доста обикновена гледка. Средната ни скорост рязко спада. Към обяд в каросерията вече се пържим на 42 градуса. Откриваме, че покрай джамиите винаги има вода (където се мият краката) и се научаваме да спираме на подобни места. Нафтата струва 0,25$, а бензиностанциите Shell са просто навсякъде. Не всяка обаче предлага обичайните за тази марка стандарти. В късния следобяд излизаме на по-главен път и возията леко се подобрява. Полицаите, дружелюбно ни махат по пътя и ако ни спрат, то е за да се здрависат и погледнат как изглежда този странен камион. За разлика от нас, местните камиони са доста колоритна гледка. Всички до един са богато декорирани с дървени и метални орнаменти, отвсякъде висят синджири, стърчат антенки и какво ли още не. Кабината е специално разширена с дървени врати и вътре обикновено се подвизават още няколко пътника, всеки от които с някаква функция. Допълнителни няколко метра високи прегради увеличават обема на каросерията поне двойно. Покрива върху кабината е платформа специално пригодена за превоз на пътници. Цената на всички тези “подобрения” и декорации е почти колкото цената на самия камион.

Привечер спираме на голямо крайпътно заведение и опитваме пакистански гозби: доста непознати продукти, сготвени с много мазнина и пикантни подправки. По тъмно продължаваме и научваме правилата за нощно движение. Кара се на дълги светлини по средата на пътя. Играете си на нерви с водача на отсрещно движещото се возило и малко преди да се размажете челно, единия рязко се отклонява и така не влизате в черната хроника на сутрешните вестници. Отваряте си също очите на четири, защото каруци със заспали вътре хора също са участници в движението. Продължаваме и караме до 04ч сутринта. В 05:30ч тръгваме отново. Напълнихме резервоара и свършихме рупиите. Оказа се, че дори и в градовете банките не обменят валута. След няколко проверени банки, лично директора на един от клоновете на Мuslim Commercial Bank, ни почерпи с чай и обмени 50$, което спаси положението. Понесохме се уверено по оставащите ни ок. 800 км. Имахме надежда още днес да стигнем Исламабад. Късно след обяд попаднахме на няколко километрово задръстване. В тясно дефиле огромен камион преди няколко часа се беше преобърнал напреки на пътя. С много нахалство и доста заобиколки се провряхме помежду чакащите камиони и излязохме на челни позиции. Трактор и хора с лопати разширяваха прохода. По тъмно ни пуснаха и бързо подкарахме камиона по празния път. Обадихме се в посолството и съобщихме, че идваме. В полунощ кораба-майка навлезе в столицата. Пълен контраст на това, което бяхме видяли досега в Пакистан. Все пак Исламабад е специално проектиран и строен за столица. Огромни осветени булеварди, табели на всяко кръстовище, навсякъде полиция. Ориентирахме се и намерихме дипломатическия квартал. В 01:30ч бяхме любезно посрещнати от Иво, сина на посланическото семейство. Настаниха ни в голям апартамент с климатици. Всички искахме да измием следите от 8 дневното пътуване. Бяхме изминали 6300 км. Безаварийно бяхме стигнали целта и експедицията можеше да продължи към голямата планина.


Боян П. Петров, (с помощта на Ст.  Желязков и Д. Боянов)
София, 23.08.2001г.

С камион до Пакистан и обратно - Част 2
 

Още няма направени коментари.

Добави коментар
Запазените марки в този сайт са на собствениците им. Авторските права на коментарите, статиите и снимките са на изпратилите ги, всичко останало © climbingguidebg.com. Използването без позволението на авторите е незаконно. Отпечатването е разрешено само за собствена употреба.
eshop.climbingguidebg.com  | esoft.cmstory.com/