
На 8 октомври 1995 г. Радко Рачев стъпва на Дхаулагири* (Dhaulagiri , 8167 м) и така става първият българин изкачил този връх. В следващите дни с успех се поздравяват Тончо Тончев (на 9 октомври) и Борислав Димитров (на 12 октомври).
Тончо Тончев и Радко Рачев споделят пермита на една грузинска експедиция, а останалите българи - Борислав Димитров, Дойчин Василев, Запрян Хорозов, Здравко Петров, д-р Карина Сълова, Кирил Иванов, Илия Александров са част от 9-членна българо-беларуска експедиция.

Горните три снимки са от върха на Дхаулагири и са направени от Радко Рачев, някои от тях се публикуват за първи път. Първата е поглед към Анапурна, втората към характерното плато, видимо само от върха, и третата - в посока на гребена по който се достига върха.Радко Рачев (откъс от книгата "Българските осемхилядници", Сандю Бешев):
"Към лагер III тръгнах без палатка, тъй като знаех, че там има една грузинска. Нощта изкарах доста трудно. От север духаше силен студен вятър. Палатката непрекъснато се огъваше и подскачаше. Утрото посрещнах, треперейки от студ. Толкова дълга нощ рядко ми се е случвала. Към 7 часа в палатката влезна Анатолий Букреев. Тръгнал вечерта в 20 часа от базовия лагер той искаше да постави рекорд за скоростно изкачване на върха. Хапнахме каквото имахме. Анатолий тръгна в 8 часа, а аз останах да подредя палатката и към 9 часа също тръгнах нагоре. Малко след мен тръгнаха и четирима испанци. Час по-късно обаче ги видях да се връщат. Вятърът продължаваше да духа със същата сила. Чувствах, че лицето от дясната ми страна започва да измръзва. Ръцете и краката също. Постоянно свивах и разпусках всичките си пръсти, за да избегна измръзването им. Трябваше да забивам котките и пикела много прецизно - често под краката ми се откъсваха малки снежни дъски. В такива случаи забивах пикела и ръцете си до лакти в снега. Горе, на гребена, срещнах Букреев. В 12 часа бил на върха. Изтощил се много от бързото темпо и му било трудно да слиза. Оттук по острия и опасен гребен имаше около 200 м разстояние и 50-60 метра денивелация до върха. Направих няколко снимки на Букреев и продължих към най-високата точка. В 14 часа стъпих на самия връх - два скални издатъка, единият от които с един метър по-висок от другия. Разположих се на по-ниския. Там оставих много предмети: българското знаме, един метален български лев и други. Заснех всичко това, както и околната панорама. Тя беше прекрасна. Виждаше се Анапурна. Изпуших две цигари и тръгнах обратно по гребена. В 16 часа стигнах палатката в лагер III, където Тончо ме посрещна с чаша чай. Изпих я с голяма наслада. Водата, която носех в термоса, замръзна още на първия час от тръгването ми нагоре, въпреки че го бях поставил във вътрешния джоб на пухенката. Носех и една ябълка, но и тя също замръзна и така си я върнах в лагер III. Спахме, по-скоро чакахме да се разведели, треперейки от студ - имахме само един спален чувал - този, който Тончо беше изнесъл. Пихме чай и вода, похапнахме каквото имахме и в 6 часа Тончо тръгна нагоре. Два часа по-късно аз също напуснах палатката и поех към базовия лагер. На другия ден Тончо слезе като се бе изкачил без проблеми."Тончо Тончев (откъс от статия в сборника "70 години алпинизъм в България"):
" ... На 5 октомври подновихме нашите опити за изкачване. Сутринта станахме рано, хапнахме и Радко тръгна. Аз не се чувствах добре и само след миг яйцата, които ядох, бяха върху глетчера. Прибрах се в палатката със смесени чувства. Следобед се оправих, но време за тръгване нямаше.Тръгнах на следващия ден, 6 октомври. Така с Радко бяхме на един ден разлика. Срещнахме се в щурмовия лагер на 7400 м. През този ден - 8 октомври - Радко беше успял да изкачи върха. Слушах го със затаен дъх как ми обясняваше маршрута. Благородно му завиждах, че му предстои само слизане, а аз имах още един ден път към върха. Той дойде след кошмарна нощ, през която двамата бяхме наметнати с един спален чувал. На следващия ден неохотно поех към склона, който води към предвърховия гребен. Въпреки че се задъхвах, усещах, че напредвам бързо. След шест часа усилия стигнах до гребена. Той беше осеян с огромни козирки откъм базовия лагер. Имаше ясни следи към върха, оставени от Радко и Анатолий Букреев предишния ден. Те бяха от страната на река Кали Гандаки. По тези склонове беше паднал японски алпинист само преди седмица. Последната точка, до която беше стигнал, беше означена с парче плат. Това съвсем не беше най-високата точка. До върха имаше повече от час катерене. До това място стигнаха доста колеги и обявиха, че са били на върха...Гребенът беше назъбен и стръмен, така че всяко движение трябваше да бъде много прецизно. В 14.40 часа застанах до двата камъка, които представляват върха. Заклещих пикела си в една цепка и се издърпах върху скалите. Почувствах се опиянен - 8167 м! Всички върхове наоколо бяха под мен. Имаше величествена панорама. Времето беше прекрасно. Това беше може би най-хубавият ден от цялата експедиция. На върха Радко беше оставил куп неща. Оставих моите и прибрах един Радков лев. Това ми беше инвестицията за следващата експедиция... В 17 часа вече бях в палатката на базовия лагер, а на другия ден почти по същото време - в базовия лагер. За нас експедицията де факто беше приключила. Изкачихме Дхаулагири, без да си даваме кой знае какъв зор, но не можахме да го направим в алпийски стил."

Горните три снимки са от върха на Дхаулагири и са направени от Борислав Димитров, някои от тях се публикуват за първи път. Първата е поглед към Анапурна, втората към характерното плато, видимо само от върха, и третата - в посока на гребена по който се достига върха.Борислав Димитров (откъс от книгата "Българските осемхилядници", Сандю Бешев):
"...На височина 5800 м, в подножието на североизточния ръб, построихме нашия лагер I. Пътят от базовия лагер до лагер I не бе от най-трудните, но е доста опасен, тъй като съществуваше реална опасност от падане на лавини и каменопади. Лагер II построихме на 6600 м, а лагер III на 7400 м, където изнесохме спални чували и няколко бутилки газ. Това първо излизане не мина без инциденти. Илия Александров, който имаше малък височинен опит, тръгна нагоре към лагер II без да е аклиматизиран. Там изпада в тежко състояние и започва да развива мозъчен оток. Имал е късмет, спасява го руски лекар с инжекции и японските алпинисти с кислород, а Тончо Тончев и Радко Рачев го свалиха до базовия лагер за реанимация и с това той приключи участието си в нашата експедиция...
Самият аз тръгнах към върха на 12-и октомври рано сутринта и по обед бях на най-високата точка. Духаше силен вятър и на места пълзях на колене, за да не ме отнесе в пропастта. Имах пухени ръкавици, които спасиха ръцете ми от измръзване. На върха не оставих нищо, защото никога не нося излишен багаж. Направих обаче много снимки, за доказателство, в четирите посоки и се смъкнах бързо надолу. След два дни бях вече в базовия лагер. Там, по радиостанцията получих съобщение, че Ирина, с която се изкачихме на върха в един и същи ден се прибрала в лагер III. Имала тежки измръзвания и не може да ходи. Помолих един от шерпите на японската експедиция да се изкачи нагоре. Срещу сумата от 100 долара, той се съгласи веднага. При свалянето и надолу много активно се включва и Здравко Петков, който буквално я е носил на гръб..."----------------
* Дхаулагири (Dhaulagiri, 8167 m) е седмия по височина връх в света и е изкачен за първи път на 13 май 1960 г. в 12:0 ч от швейцарците Албин Шелбер, Ернст Форер, австриеца Курт Димбергер, германеца Петер Динер и от непалските шерпи Нима Дорджи и Наванг Дорджи в рамките на швейцаро-австрийска експедиция под ръководството на Макс Айзелин.
Поглед към Дхаулагири от вр. Хонгде (Хидън валей)
Още няма направени коментари.
Добави коментар