Христо стъпва на върха сам и без изкуствен кислород, но на слизане по Западния гребен загива на 21/22 април 1984 г., в близост до т. н. Сива кула (ок. 8700 м).

Всичко това се случва в рамките на втората българска национална експедиция в Хималаите с ръководител Аврам Аврамов. Съставът и включва също Христо Проданов, Кънчо Долапчиев, Димитър Бърдарев, Трифон Джамбазов, Николай Петков, Методи Савов, Дойчин Василев, Запрян Хорозов, Огнян Балджийски, Тодор Григоров, Иван Вълчев, Стамен Станимиров, Динко Томов, Людмил Янков, Кирил Досков, Любомир Илиев, Слави Дерменджиев, Петко Тотев, Костас Канидис, Георги Имов, Милан Огнянов (филмов реализатор), Стефан Калоянов (радист и преводач), д-р Стайко Кулаксъзов (лекар). 

 Аврам Аврамов  Христо Проданов (1943 - 1984)

Откъс (със съкращения) от книгата "Еверест по Западния гребен" на Аврам Аврамов, 1987 г.:

"В 5,45 часа. Христо съобщава, че с Ринджи тръгват към върха. ... В 9 часа Христо предава по радиостанцията: „Над първата камина съм. Джон не може да мине и реши да се върне. Аз реших сам да продължа изкачването."

Седем часа радиостанцията на Христо е безмълвна. Денят като че ли никога няма да свърши.

18,15 часа. Леко пропукване в радиостанцията и глас: „Аз съм на върха, на върха съм — Христо!" Ура-а-а! — чувам до мен. Виждам как от палатката изскача Кънчо Долапчиев и продължава да вика и навън. Срещу мен се задават хора, много хора — наши алпинисти, шерпи, индийски алпинисти, офицерът за свръзка на индийската експедиция, ръководителят на индийската експедиция... и ръце, ръце, протегнати за поздрав. Спомням си само, че подадох и аз ръка на полковник Кулар и просто влетях при Стефчо в палатката с радиостанцията.

Христо предава: „Тук на върха няма нищо. Има само изградена една малка пирамида от четири съветски кислородни бутилки и съветското знаме. Опитвам се да снимам, но не знам дали камерата работи и затова преустановявам." А ние бързаме и го засипваме с поздравления и въпроси, но от това нищо не излиза. Толкова голяма е радостта и възбудата, обзела всички ни. След малко Христо казва: „Сега ще се опитам да изстрелям ракетите по посока на Лхоце." Но скоро, с въздишка: „Скъса се връвта. Сега ще изстрелям втората." Но и с нея опитът е несполучлив. „Христо, какво правиш?" — питаме ние, почти без да съзнаваме въпроса. „Мъча се да отвържа знамето и да го взема със себе си, но не мога. Има тук едно малко парченце, ще взема него." Ние започваме вече да настояваме: „Не се бави повече, слизай! Слизай, слизай, не се бави повече!" След малко Христо пита: „А камерата, какво да я правя? Мога ли да я оставя тука?" Отвръщам му: „Трябва да попитам Милан." Но Милан и сам е чул въпроса на Христо и му предава: „Остави я там, остави я на върха! И слизай!"

В 18,48 часа, след 33 минути престой на върха, Христо съобщава: „Взех едно малко парченце от знамето. Друго тук няма, започвам слизането."

21,10 часа: "Стъмни се вече, става много опасно, не искам да рискувам и ще търся място да нощувам. Край"."

Ето още един откъс (със съкращения) от същата книга, проследяващ повторната атака на върха, предприета две седмици по-късно:

"На 8 май в 0,53 ч Иван и Методи започват да се подготвят за атака на върха. В 3,20 часа двамата напускат щурмовия лагер. Изкачването върви трудно поради мъглата и навалелия нов сняг. На места той прави маршрута изключително лавиноопасен.

7,45 часа. Първо съобщение: „Намираме се под Сивия скален пояс на приблизителна височина 8400 м, обаче сме се отклонили от маршрута и се връщаме към лагера."

10,10 часа. Иван се обажда и иска съвет какво да правят във връзка с изключително трудната ситуация и закъснението: „За мене аз съм почти решил — да се върнем." Отговарям: „Провери какви са възможностите за изкачване по Хорнбайн." Скоро от Иван идва отговор, че това е изключително опасно и всъщност невъзможно. Аз му отговарям: „Върнете се на гребена и там вземете решение какво да правите!"

12,40 часа. Иван се обажда и фактически потвърждава получената досега информация — изкачили са се над Сивите плочи и напредват към върха. Снегът им създава големи трудности.

17,15 часа. Радиостанцията предава: „Ние сме на върха!" Иван и Методи са на Еверест! Но Иван и Методи се оказват в трудно положение. Времето за слизане е малко, а пътят — непознат.

17,38 часа. Иван и Методи се отправят към Южния връх на Еверест. Започва едно слизане, което никой не може да каже как ще завърши.

18,38 часа. Иван и Методи се обаждат от Стъпалото на Хилари.

19,33 часа. Намират се на Южния връх на Еверест. Има цепнатини. Опасно е. Времето безмилостно напредва. Започва да притъмнява.

19,45 часа. Иван и Методи съобщават, че търсят място за нощуване. Вероятно в мъглата не са успели да открият ръба и са се отклонили от него. Влизат в една ледникова цепнатина под Южния връх на височина 8750 м. От този момент до настъпването на следващия ден базовият лагер поддържа непрекъсната връзка с двамата. Те разполагат с по една бутилка кислород и примус. Но нощта е ужасна, в цепнатината студът е вледеняващ, това ги изтощава до краен предел... Около полунощ съобщават, че започват да им мръзнат краката и че не могат да се движат повече. Малко по-късно Методи за първи път казва, че днес при изкачването на около 8500 м си е ударил коляното. След няколко минути ново тревожно съобщение — Иван смята, че е скъсъл мускул на крака и иска консултация с лекаря какво да прави.

9 май, 3 часа. Николай Петков и Кирил Досков напускат щурмовия лагер на Западния гребен. С ускорен темп те набират много бързо височина. В 4,10 часа те са над едно от тежките препятствия към върха — Камината на Манфреда. След още 45 минути вече са на 8500 м. Часът е 5,50, а Николай и Кирил съобщават, че са достигнали Сивия пояс и в момента се катерят по него. Ние в базовия лагер просто не знаем какво да правим от вълнение и напрежение. Непрекъснато се питаме — нима е възможно това? И ни обзема възбуда, радост, една малка плаха надежда, че Ники и Кирчо могат скоро да стигнат върха, което ще означава освен победа още и голяма надежда, че може да помогнат с нещо на Иван и Методи.

В 6,47 часа, Ники и Кирчо: „Намираме се на гребена, който води към върха." И сега ние вече не издържаме и почваме да викаме, не можейки да си намерим място от радост и надежда. Решаваме да им съобщим за изключително тежкото състояние, в което се намират Иван и Методи. Ники и Кирчо правят всичко, каквото могат. Вероятно в този момент правят и това, което не е по силите и възможностите на човека.

И в 9,11 часа от самия Еверест до нас стига невероятното: „Ние сме на върха, ние сме на върха!" Фантастиката става реалност — 728 м денивелация от щурмовия лагер е преодоляна от Николай Петков и Кирил Досков само за 6 часа и 11 минути."

 Иван Вълчев в Камината на Манфреда (около 8250 м). Снимка Методи Савов

Методи Савов: Почти през цялото време водеше Иван. Някъде по Жълтия пояс преди Сивата кула на мен ми се развърза котката и тя падна надолу, но се закрепи на една скална издатина. Извиках на Иван да ми отпусне въже за да отида да я взема. Докато се спусках се подхлъзнах на крака останал без котка и направих голям пандюл на въжето. Ударих се в скалата и от това ми пострада коляното... Котката намерих и сложих, но темпото ни спадна рязко.... Това беше момент, в който взехме решение, и то беше - нагоре!  Стигнахме върха, беше късно, времето - лошо. Не се виждаше нищо, всичко беше под една педя сняг. Направо продължихме по Югоизточния гребен надолу - не сме и помисляли да ровим и търсим следи от предишните изкачвания. Фотоапарата ми беше замръзнал... Последната снимка която направих с него беше в Камината на Манфреда.

 Трофеи от Еверест

Николай Петков: Това в дясната ми ръка е камерата, която Христо Проданов остави на 20 април 1984 г. на върха на Еверест. Намерих я на 9 май 1984 г. докато разравях снега на върха. Беше поставена в пространството образувано от няколко руски кислородни бутилки, непосредствено до китайския триножник (този триножник беше със счупен връх и почти изцяло зарит в снега). Камерата е 8 mm "Shinva". Интересно по отношение на нея е, че тя се захранваше посредством кабел дълъг около метър с външна специална батерия произведена в български институт. Около 10 години по-късно натискайки спусъка на камерата тя работеше (по-точно механизма и въртеше, но самата тя беше повредена и никой не успя да я поправи). В камерата имаше касета, която беше дадена за специално проявяване, но... оказа се че с тази касета не беше снимано. Тъй като втората касета не намерихме, най-вероятно тя се намира и в момента в някой джоб от облеклото на Христо... През 2004 г. реших че няма защо повече да събира прах по чекмеджетата в къщи и с известна тъга се разделих с нея - сега се намира в Музея на спорта - стадион "Васил Левски".
Изглеждащото като парцал парче плат в лявата ми ръка е около 1/2 от полски флаг, който с Кирил Досков намерхме привързан към триножника. Другата половина е в Кирил, тъй като си го поделихме. Част от флага остана и на върха, защото се наложи да го скъсаме за да го вземем. Първо не се сетихме че е полски, мислехме че е на някоя съвтска република (червено/бяло).
Спомням си, че интереса ни се възбуди в онзи час (около 10:20 на 9 май 1984 г.) и поразровихме в по-голям периметър около триножника. Така открихме и двете ракети, които Христо се е опитал да изстреля на 20 април 1984 г. Едната със сигурност я прибра Кирил. Другата мисля че остана на върха.

  Снимка с флаговете на България, Непал и ООН при достигането си на върха (Кирил Досков и Николай Петков) по Западния гребен в 9:11 ч на 9 май 1984 г., стара кислородна бутилка, която открихме на върха.


Николай Петков: Началото на слизането ни в погрешна посока към Китай. Кислородната бутилка от предишната снимка се вижда на заден план с привързани флаговете на България, Непал и ООН. Слизането ни в погрешната посока (Североизточния гребен) продължи около 20-тина минути - достатъчно за да стигнем до т.н. Трето стъпало (около 8700 м). Тогава не знаехме това поради непознаването на този маршрут и почти пълната мъгла и облаци, в които се намирахме. През 1984 г. нямахме почти никаква информация за това как точно изглежда върхът - тогава нямаше нито Интернет, нито Google Earth... Надявахме се във всеки момент по време на това слизане да се появи гребен надясно и той да ни отведе на Южния връх. Жестоката истина (жестока тогава - сега ми изглежда напълно комична) осъзнахме когато излязохме от зоната на облаците, или те се раздигаха в един момент - и пред нас се видя т. н. Северно седло (Чанг Ла). Решението да се върнем нагоре до върха взехме веднага... 
През 2004 г. при изкачването си по Североизточния гребен в рамките на националната експедиция, успях да установя точното място до което през 1984 г. сме слизали - първите скали на т.н. Трето стъпало.

     Последни метри при повторното ни достигане (Кирил Досков и Николай Петков)  на връхната точка на Еверест на 9 май 1984 г.

  Кирил Досков на най-високата точка на планетата.


   Поглед към връх Лхотце и Нупце от върха на Еверест, 9 май 1984 г.


-------------------------
* Еверест (Everest, 8848 или 8850 м) е изкачен е за първи път в 11:30 часа на 29 май 1953 г.  от сър Едмънд Пърсивал Хилари и  Тензинг Норгей Шерпа в рамките на британска експедиция ръководена от полковник Джон Хънт.
Към материал в сайта за първото изкачване на Еверест, Сър Едмънд Хилари: Еверест не беше край, а начало
Към материал в сайта "Българите и Еверест"


Поглед към Еверест от север. Западният гребен е на десния хоризонт.