Христо изкачва върха сам и без изкуствен кислород, като така увенчава с успех усилията на първата национална експедиция до осемхилядник. Съставът на експедицията е: Христо Проданов (ръководител), Кънчо Долапчиев (зам.-ръководител), Димитър Бърдарев (зам.-ръководител), Методи Савов, Огнян Балджийски, Евгени Христов, Емануил Деянов, Красимир Тасев, Дойчин Василев, Слави Дерменджиев, Наско Ламбов, Кънчо Матеев, Тошко Лазаров, Руси Дженев, Запрян Хорозов, Людмил Янков, д-р Стайко Кулаксъзов (лекар), Стефан Калоянов (преводач и специалист по радиовръзките), Иван Панайотов и Александър Пеев (киноекип на Българската национална телевизия), Иван Костов (пълномощник на ЦС на БТС).

В рамките на същата експедиция и същия щурмови ден, Методи Савов и Огнян Балджийски достигат с кислородни апарати до височина около 8200 м.

 Автопортрет на Христо Проданов на височина 8516 м

   Българският и непалският флаг на връх Лхотце



Христо Проданов (откъс от книгата му "Лхотце - 8501 м", 1982 г.):

"На предвърховия гребен вятърът започна да фучи покрай мен. Спрях се на няколко метра под гребена и се замислих за пътя, който ми оставаше. Над мен вляво се извисяваше 50-метровата ледена пирамида на върха, до която трябваше да се изкатеря по самия гребен, нагънат като хармоника и с огромни ледени козирки, висящи над 3000-метровата южна стена. Трябваше да реша какво да предприема. Ако продължех по гребена, рискувах да се подложа на напора на пронизващия вятър, който в някои моменти би могъл да ме помете надолу, или някоя козирка така хубаво да изтрещи заедно с мен, че... Реших да опитам по стената право нагоре, което бе по-трудно, но сравнително по-безопасно. Успях да намеря логично начало през няколко скални тераски, които обиколих. Съвсем неочаквано се озовах на левия, Китайски гребен на върха. Под мен зееше огромна бездна, а аз самият бях кацнал на върха на една козирка, сливаща се с белотата на околната гъста мъгла. Вятърът бе неудържим. Успях да забележа, че върхът бе вдясно, на десетина метра над мен. Спуснах се малко и траверсирайки, се прехвърлих надясно по последната скална тераска. Оттук тръгнах право нагоре.

След няколко минути се озовах на върха. Лхотце! Часът бе 13:55. Сам на този остър като бургия връх! Не можех да повярвам на очите си, че нагоре няма повече... Бях се проснал отгоре му, брулен от вятъра, който се мъчеше да ме отлепи от ледокопите. Вълнуващ миг, който трая не повече от 20-30 секунди. Миг, който щях да помня цял живот!

В същото време бях разтърсен от ударите на силна електромагнитна буря, за което бе способствал и металният самар върху гърба ми. Спуснах се 3-4 метра по-ниско по гребена до последната скална тераска, където с огромни усилия успях да застопоря и закрепя единия ледокоп, а другия превързах за самара. След миг включих радиостанцията, но - отново същият дефект. И все пак отдолу ме чуваха. Няколко пъти повторих: „АЗ СЪМ НА ВЪРХА!, а останалите двама все още ги няма", след което изключих станцията, която вече не бе необходима. Вятърът вилнееше със страшна сила. Независимо, че бях с двоен шлем брадата, мустаците, очилата - всичко се бе превърнало в голяма ледена буца с един отвор, през който дишах. На големия ледокоп закачих българското и непалското знаме и с двата фотоапарата направих 5-6 кадъра. Протегнах дясната си ръка и насочих обектива към себе си. След това направих по два кадъра на снимките на моето семейство, които преди това бях фиксирал на тънички въженца вляво от двата флага.

На самия връх не открих никакви следи от предишните изкачвания, но тук, на гребена, видях да стърчи част от кислородна бутилка. Издърпах я внимателно и установих, че това е пълен комплект с кислородна маска. Дръпнах маската, която се откъсна от полуизгнилия маркуч и я прибрах в самара. До апарата открих дълъг леден клин, на който надянах нашето знаме и го забих в склона. На същия клин закрепих и едната метална капсула от кремиковска стомана. Непалското знаме закрепих на кислородната бутилка, която отново поставих на старото и място на гребена. След това заснех кислородния апарат. Това беше последният ми кадър, тъй като и двата апарата блокираха от студа. Реших да оставя по-малкия ледокоп на върха, като към него превързах и клина със знамето. Ясно съзнавах, че оставайки с един ледокоп, намалявам с 50 процента своята сигурност, и то при това опасно спускане, което ми предстоеше. Но в този момент бях решил да постъпя така. Най-после можех да отдъхна и да се отдам на потока от чувства. А мислех за толкова много и мили неща!

Наоколо всичко тънеше в облаци и мъгла. Неволно погледът ми се отправи надолу към улея***, по който ми предстоеше да слизам. Там някъде в момента се намираха Огнян и Методи, които вървяха нагоре или ме изчакваха на някое по-прикрито място. Но дали бе така? Едва ли при този студ и вятър биха могли да ме чакат. Във всеки случай обаче бях уверен, че днес те нямаше да могат да бъдат на върха. Неизвестността за моите другари ме угнетяваше и не ми даваше възможност да изпитам напълно радостта от победата."****

 Христо Проданов (1943 - 1984)

---------------------
* Христо Проданов загива три години по-късно, на 22 април 1984 г. на около 3 км по права линия и около 200 м по-високо от връхната точка на Лхотце. Това се случва в близост до върха на т.н. Сива кула (ок. 8700 м) по Западния гребен на Еверест, 8848 м, на слизане след изкачването му.

** Лхотце (Lhotse , 8516 или 8511 или 8501 м) е четвътрия по височина връх в света и се намира в непосредствена близост до Еверест. Изкачен е за първи път на 18 май 1956 г. от Ернст Райс и Фриц Луксингер в рамките на швейцарска експедиция ръководена от Алберт Еглер.
Към материал в сайта за историята на Лхотце

 Поглед към върховата пирамида на Лхотце от югозточния гребен на Еверест. Кулоарът на Райс ясно се очертава (снежна ивица с наклон наляво) и води до най-високата точка на върха.

*** Става дума за т.н. "кулоар на Райс", по името на първия човек който го е изкачил, който води право на върха и се вижда на снимката.

**** Благодарим на семейството и близките на Христо Проданов, които предоставиха ценните снимки от архива му. Някои от тях се публикуват за първи път.