В литературата се срещат различни вариации – Hlotse, Hlo Tse, Lho Tse, Loce, Lotse, Mount Lhoze. Посочват се и различни височини – 8560, 8546, 8545, 8541, 8539, 8516, 8511, 8510, 8501, 8500, 8350 м.



Лхотце се издига в Главното Хималайско било, в центъра на огромна верига в посока изток-запад. На разстояние 13 км тя никъде не слиза под 7000 м. От Главния връх на Лхотце тръгват три мощни била. Северното стига до Южното седло (7906 или 7986 м), което отделя Лхотце от Еверест. Дълго е около 1 км с разлика във височините 510 м. Източното се простира между Главния връх и Шарце (разделя ги седловината Lhotse-Shartse Col, 7577 м). Най-високата му част е назъбена и насечена. Отделните пунктове в него носят следните имена (като се започне от Главния връх, Lhotse Main) – Седло 8344 м (Col 8344 м); Lhotse Middle (Lhotse Intermediate, Lhotse Zwischengipfel), имащо две кули - Lhotse Middle West (Western Tooth, 8410 м, но и 8430, 8426, 8420, 8414, 8400 м) и Lhotse Middle East (Eastern Tooth, 8372 м, а така също 8376 м) с премката Col 8335 (8339 м) между тях. После идват седлото Col 8314 м, Лхотце Шар (Lhotse Shar, Lhoce Sar, Lhotse-2, Lhotse East, Lhotse Ostgipfel, Lhotse sar, Lhotse Schar, 8382 м, но и 8400, 8398, 8386, 8383) и Пик 8019 м (Peak или 8070 и 8000 м, Gratkopf). Оттам билото се раздвоява. В юг-югозападна посока стига до Имджа Це (6165 м, изкачен от мнозина български трекери и познат повече като Айлънд пик, Island Peak).

Силно назъбеното западно било се спуска към седлото Lhotse-Nuptse Col (7545 м). Точно на запад от Главния връх е ясно изразената издигнатост на Югозападното рамо (8499 м или 8490, South West Shoulder). Нарича се също така Северозападен Лхотце (Lhotse SW) или Западен Лхотце (Lhotse West). Между Главния връх и Югозападното рамо е седлото, означавано като Col 8475. Има и още забележими издигнатости по това било – Пик 8426 м, където се образува скално стъпало, и Пик 7942 в долните части.

Огромната североизточна стена на Лхотце е над ледника Кангчунг. Отдясно я ограничава скално-ледено ребро, започващо под Южното седло, а отляво – реброто под Шарце-1 (7591 м).

Западната стена е висока около 2000 м с наклон 40°. Издига се над Западния циркус (Western Cwm). Отляво я огражда т. нар. Женевски контрафорс (Geneva Spur, Eperon de Genevois, Genfersporn, Genfer Sporn, Genfer Pfeiler, Sattelrippe). Централната й част заема висящият ледник Лхотце (Lhotse Hang Glacier, Lhotse Glacier, Lhotse Ice Fall). Широкият кулоар на Райс (или Lhotse Couloir), разсичащ стената и пресичащ “Жълтия пояс”, по-долу се съединява с кулоара под южното седло. По този начин се образува т. нар. “Фуния” или “Y” (Lhotse Trichter, Funnel of Lhotse).За южната стена ще говорим по-подробно.

Между трите стени са разположени три огромни долини с ледниците Кхумбу, Имджа, Кангчунг.Първият в историята опит за достигане на Лхотце е направен през 1955 г. от международна експедиция под ръководството на Норман Диренфурт. Най-високо стига австриецът Ернст Зен. Той се отказва на около 8000 м поради повреда в кислородния апарат.

През пролетта на следващата година в подножието е швейцарски екип. Той има за цел второ изкачване на Еверест и премиера на Лхотце. Маршрутът към двата е общ през ледопада Кхумбу, Западния циркус и западната стена. На 18 май 1956 г. на Лхотце стъпват Ернст Райс и Фриц Лухзингер. Успехът съпътства швейцарците и на “Третия полюс” – на 23 май Юрген Мармет-Ернст Шмид и на 24 май Ханс-Рудолф фон Гунтен-Адолф Райст. В средата на 70-те години на ХХ век все още няма второ изкачване на Лхотце (то е отбелязано на 8 май 1977 г. – 21 години след първото! – от Ханс фон Кенел, Уркиен Шерпа и Херман Варт).

Общият базов лагер с Еверест и съвпадането на класическите маршрути до близо 7500 м от юг правят Лхотце доста цивилизован връх. Но и го държат в сянката на могъщия съсед, който представлява далеч по-голяма атракция.

Сигурно четвъртият връх в света винаги би оставал на втори план, ако не беше неговата южна стена. Тя е невероятно трудна технически. Южното й изложение я прави изключително опасна поради непрекъснатите снежни и каменни лавини. Това и височината й от 3200 м я превръщат е едно от най-големите предизвикателства в хималаизма. Безрезултатно е атакувана 13 пъти. Райнхолд Меснер я нарича “Проблем на ХХ век”. Мнозина видни алпинисти я определят като “Последния голям проблем на Хималаите”.

Първият опит за преминаването й е направен от японци през 1973 г. През 1975 г. знаменитият Рикардо Касин оглавява силен италиански екип, в който е и Меснер. Достигнати са 7450 м. На тази височина две мощни лавини помитат лагера и лишават експедицията от екипировка и храна. За първи (и единствен) път в живота си Касин е принуден да отстъпи.

Този резултат охлажда ентусиазма за няколко години. Но намаляването на хималайските проблеми отново поставя на дневен ред южната стена. През 80-те години битката се разгаря с пълна сила. Нейна първа жертва става д-р Никола Жеже, солов алпинист от Франция, автор на много и впечатляващи постижения (между тях Еверест през 1978 г. и спускане със ски по неговите склонове от 8200 м). Никога няма да узнаем на каква височина е завършил соловият му опит преди да изчезне безследно…През 1981 г. към изкачване пристъпва словенска (тогава наричана югославска) експедиция. Начело е световноизвестният Алеш Кунавер (шест години преди това неговият екип за първи път преминава южната стена на Макалу). По централната част участниците се домогват до билото на 8200 м. Но не стигат до самия връх.

Много голям успех записва чехословашки екип през 1984 г. под ръководството на друг легендарен хиумалаист – Иван Галфи. Той преодолява дясната част на стената. Но за съжаление има разрешение не за главния връх, а за Лхотце Шар. На 20 май на него стъпва Золтан Демян, а на следващия ден – Петер Божик, Йозеф Раконцай и Яромир Стейскал. Пак задачата остава нерешена докрай…

По това време спорът между Райнхолд Меснер и Йежи Кукучка за първо изкачване на всички осемхилядници набира все по-голяма скорост. Първият гони бройката, вторият търси реализация на сериозни спортни постижения – зимни изкачвания или много сложни маршрути. Въпреки че е бил на Лхотце (това е първият му осемхилядник – на 4 октомври 1979 г. с Анджей Чок, Анджей Зигмунт Хайнрих и Януш Скорек), през 1985 г. Кукучка става участник в екип, ръководен от Януш Майер. Планът предвижда продължаване на чехословашкия път до главния връх. Успоредно действа двучленна френска свръзка – Венсан Фен и Мишел Фоке (първи полет с параплан от Транго Тауър в Каракорум, 24 юни 1987 г.). Тя стига до 7200 м по централната част – с 1000 метра по-ниско от полската свръзка Мирослав “Фалко” Донсал, Валенти Фют, Артур Хайзер и Кшиштоф Виелицки. Те и техните колеги много тежко понасят трагичната смърт на Рафал Холда (повече – в интервюто с Ришард Павловски от брой 1 на списанието). В последния опит поляци и французи обединяват усилията си – Хайзер, Донсал, Кукучка и Фен не успяват да преодолеят скалната бариера над 8000 м.

На следващата година неуспешен опит по южната стена на Лхотце Шар предприемат шотландците Мал Дъф и Сенди Алън. Същата година за трети път в подножието на Лхотце е Райнхолд Меснер. Кукучка е по петите му в битката за осемхилядниците и затова всички спортни амбиции отиват на заден план. В компанията на Ханс Камерландер преодолява класическия маршрут от запад, стъпва на 8516 м (16 октомври 1986 г.) и пръв се окичва с хималайската корона.

Година по-късно (в предмусонния сезон) е първата среща на Томо Чесен със знаменитата стена. Той е участник в словенска (тогава югославска) експедиция, която се отказва на 7450 м.

През есента Кшиштоф Виелицки ръководи силен интернационален екип. За съжаление всичко започва много лошо. Ударната вълна от огромна лавина блъсва лекаря д-р Чеслав Якиел в скалите и го убива на място. С много тежки контузии Валенти Фют е транспортиран с хеликоптер най-напред до Катманду, а след това – до Варшава. Усилията са подновени след преживения шок. Решено е да се използва опита отпреди две години и придвижването да бъде по чехословашкия маршрут. Преминато е най-голямото препятствие – скалната бариера. Но влошаване на времето кара Артур Хайзер и Кшиштоф Виелицки да тръгнат надолу от 8300 м.

Всичко това прави много силно впечатление на Райнхолд Меснер (както може би и публикациите със суперлативи в редица специализирани издания и твърденията на британци, че сред алпинистите Виелицки е същото, каквото е “Рол-ройс”-ът сред автомобилите). През пролетта на 1989 г. той събира изключително силен международен тим от истински звезди. В него са Виелицки и Хайзер от Полша, Кристоф Профи (Франция), Ханс Камерландер и Роланд Лосо (Южен Тирол, Италия), Енрик Лукас (Испания). При такова струпване на алпинисти със световна слава се оказва, че няма изпълнители на черната работа. Цялото начинание приключва на 7300 м…Когато вестта за това стига до Кукучка, той променя плановете си. Вместо предвижданият траверс на всички осемхилядни коти в масива на Кангчендзьонга, той решава още веднъж да премери силите си с Лхотце. Това е десетата атака по южната стена, по маршрута, който от няколко години всички са започнали да наричат “полски”. Изглежда, че този път нищо не може да попречи на преминаването му докрай. До 7400 м са организирани лагери. Нагоре тандемът Кукучка-Ришард Павловски действа в алпийски стил. След преодоляването на трудностите, само на хвърлей от сравнително лесните последни метри към върха, Кукучка пада и загива в пропастите на южната стена. Павловски все пак успява да се справи с най-голямото изпитание в живота си. Това се случва на 24 октомври 1989 г. На това място склонните към метафизични разсъждения автори биха казали, че жертвата е принесена и планината би трябвало да отстъпи. Но това не става веднага. Мрачната слава на южната стена на Лхотце взема такива размери, че за някои преминаването й се превръща в мания. Профи не се примирява с поражението на екипа на Меснер и отново се появява в подножието с Енрик Лукас. И пак никакъв резултат – само до 6750 м. В началото на 1990 г. - на 13-14 и на 19-21 януари - Профи предприема два солови опита. Стига до 7300 и 7600 м…

През пролетта идва вестта за дългоочаквания успех. Томо Чесен съобщава, че на 24 април 1990 г. , в 14.20 часа (точно половин година след гибелта на Йежи Кукучка) –за три дни (по-точно нощи – заради лавинната опасност) е направил солово изкачване по южната стена на Лхотце и е стъпил на върха. След самотния успех на Жану (7710 м) той се превръща в звезда на световния хималаизъм…

И поставя началото на една от най-скандалните истории в неговата история. Защото се оказва, че доказателствата му будят само спорове и подхранват съмненията в правотата на твърденията му (повече – в интервютата с Ришард Павловски в брой №1 и с Райнхолд Меснер в брой №2).

През есента на същата 1990-а отново под стената е Профи. Този път го придружава друг голям ас – Пиер Бежен (чието име се среща в българските източници като “Пиер Бегин”). Търсенето на успех по нов вариант се оказва обречено. А и времето издига непреодолими прегради. “Таванът” на двамата е 7600 м. Съдбата е благосклонна към голямата съветска (тогава) експедиция с ръководител А. Шевченко. На стената се появява нов, изключително труден маршрут, между югославския (по-точно словенския, ако наистина съществува) и незавършения полски. След невероятна борба с огромните технически трудности и крайно неблагоприятното време, след два неуспешни опита до върха стигат и завършват усилията на колегите си Сергей Бершов и Владимир Каратаев (16 октомври 1990 г.).

ххх

Идеята за достигане на осемхилядниците през зимата узрява напълно в главата на Анджей Завада в началото на 70-те години на ХХ век (с Тадеуш Пьотровски прави първото зимно изкачване на седемхилядник – Ношак, 7492 м, 13 февруари, 1973 г.). За първа цел е избран Лхотце. Голяма национална експедиция се появява в подножието му през октомври 1974-а. Опитът е предприет по класическия маршрут. За съжаление върхът взима първата си жертва – кинооператора Станислав Латало, спечелил много голяма популярност една година преди това с изпълнението на главната роля във филма “Илюминация” на Кшиштоф Зануси. На 25 декември, на връх Коледа, Анджей Завада и Анджей Зигмунт Хайнрих спират 8250 м. Не стигат до върха. Но това е първото в историята преминаване на магическата граница от 8000 м в Хималаите през зимата.

На 31 декември 1988 г. Кшиштоф Виелицки прави първо зимно изкачване по класическия маршрут. При това соло и за рекордното време. И с каучуков корсет с метални шини на гърба (след падането на Бхагирати в Гархвалските Хималаи, в резултат на което ръстът му намалява с 1 см). Виелицки пише: “Слизането от върха поради травмата на гръбначния стълб беше страшно. Можеха да правя максимум 20 крачки, след което лягах на снега, за да се съвзема. Знаех, че не бива да заспивам без осигуровка върху стръмния лед, а заспивах. Просто губех съзнание. След няколко минути “сън” се будех и продължавах. Условията бяха както обикновено в Хималаите през зимата – много лед, малко сняг и много силен вятър. Но това беше нищо с сравнение с болката в гръбнака. Все пак стигнах до лагер 3. Там ме чакаше Лешек (Лешек Чихи, партньорът от първото зимно изкачване на Еверест на 17 февруари 1980 г.). Въпреки заболяването си беше излязъл да ме посрещне. Това беше доказателство за истинско планинарско другарство.”

ххх

Първото женско изкачване е дело на французойката Шантал Модюи – 16 май 1996 г., соло.

ххх



Лхотце е първият връх от категорията на осемхилядниците, изкачен от българи. Днес е трудно е да се повярва, че са минали 22 г. от първата българска хималайска експедиция – кажи-речи една трета от един средностатистически живот. От 30 април 1981 г. , когато Христо Проданов стъпи на четвъртия по височина връх в света Лхотце (8516 м), в нашия алпинизъм се случиха страшно много събития. Изкачени бяха Еверест, Анапурна, Броуд пик, Гашербрум-2, Макалу, Чо Ойю, Нанга Парбат, Дхаулагири, Шиша Пангма – общо 10 осемхилядника. От всичките четиринадесет ни остават К-2, Кангчендзьонга, Хидън пик (или Гашербрум-1) и Манаслу. В Хималаите завинаги останаха Христо Проданов, Милен Метков, Огнян Стойков, Йорданка Димитрова, Христо Станчев.…

Във времето на Меснер, Хабелер, Кукучка, Куртика, на алпийския стил, на малките и суперлеки набези към осемхилядниците, на съзнателния отказ от кислород и височинни носачи, начинанието на Лхотце беше типично тежка национална експедиция в традиционен стил. Но нямаше как да бъде другояче при хималайския ни дебют. Не можеше да бъде допусната грешка и по друга причина. “Отговорната политическа задача беше поставена пред българския алпинизъм след задълбочен анализ на постигнатите резултати в годините на социалистически възход. Така дойде Решение № 684 от 25 юли 1979 г. на Секретариата на Централния комитет на Българската комунистическа партия, с което на Българския туристически съюз беше възложено да организира и проведе първата българска хималайска експедиция. С Усилията на Пети отдел на Министерството на външните работи и българското посолство в Делхи на 16 октомври 1979 г. в Централния съвет на Българския туристически съюз беше получено разрешение за изкачване на връх Лхотце (в оригинала: “Лхоце, 8501 м” – бел. ред.). На 18 февруари 1980 г. Бюрото на ЦС на БТС утвърди Организационен комитет с председател генералния директор на Българска телевизия Иван Славков. Негови членове станаха представители на редица министерства, ведомства, стопански и обществени организации, а Българска телевизия пое официално шефство над мероприятието…

Изградени бяха и започнаха да функционират 6 комисии: по състава и подготовката, по медицинското обезпечаване, по храненето, по екипировката и съоръженията, по пропагандата и агитацията и по финансовите въпроси. Общо в тях бяха включени над 50 висококвалифицирани специалисти, които с високо чувство за отговорност започнаха да решават многобройните задачи.”

Край на този толкова дълъг цитат от официалния отчет за експедицията. Позволявам си го, за получаване на пълна представа за “каналния” ред, по който се движеха нещата. И за разбиране на факта, че тогавашната държава даваше пари само и единствено за неща, които можеха да служат за нейната собствена пропаганда и реклама. Експедицията на Лхотце беше част от националната програма за отбелязване на 1300-годишнината на българската държава и най-важната спортна проява в нея.Толкова за тази официална и чисто организационна страна на експедицията. Много по-важна е другата – чисто човешката. Защото тогава всичко беше ново. За първи път. За първи път произнасяхме имащите магическо звучене имена “Ламосангу”, “Лукла”, “Джунбеси”, “Джири”… Или познатите само от книгата на Джон Хънт “Намче Базар”, “ледопада Кхумбу”, “Женевския контрафорс”... Със страхопочитание се докосвахме до написаното от д-р Освалд Йолц и Волфганг Наирц. Попивахме всичко казано от Анджей Завада и Адам Билчевски, които поканихме, за да споделят опита си. Усещането за прокарване на път и мисълта, че е дошъл моментът за доказване на собствените възможности – макар и в рамките на зададената схема – владееха голяма част от имащи отношение към експедицията.
 
А грешки? Имаше ги и в подготовката, и в ръководството, и в индивидуалните, и колективните действия. Но хайде да не говорим за тях. Защото те не бяха решаващи. И защото на човешката памет е присъщо да забравя лошото. И да помни доброто. А то е първото изкачване на осемхилядник от българите Христо Проданов (ръководител), Кънчо Долапчиев (зам.-ръководител), Димитър Бърдарев (зам.-ръководител), Методи Савов, Огнян Балджийски, Евгени Христов, Емануил Деянов, Красимир Тасев, Дойчин Василев, Слави Дерменджиев, Наско Ламбов, Кънчо Матеев, Тошко Лазаров, Руси Дженев, Запрян Хорозов, Людмил Янков, д-р Стайко Кулаксъзов (лекар), Стефан Калоянов (преводач и специалист по радиовръзките), Иван Панайотов и Александър Пеев (киноекип на Българската национална телевизия), Иван Костов (пълномощник на ЦС на БТС).

ххх

Към 31 декември 2001 г. Лхотце е бил изкачен 151 души, от които са загинали 8. Смъртността по неговите склонове е изключително малка – само 5%. По този показател той е на 12-то място сред останалите главни върхове над 8000 метра. По-малък е процентът на трагичните инциденти само на Гашербрум-2 и Чо Ойю (според испанското списание “Desnivel”).

Петър Атанасов