https://www.climbingguidebg.com/cdb.php?f=advertise
https://www.climbingguidebg.com/cdb.php?f=donate


“… За да бъдем българи, трябваше да сме планинари”

Статии - България | Профили

24.01.2006 08:23 peterat, Коментари

Точно преди сто години на този ден, 24 януари 1906 г., в София е роден Стефан Попов - един от най-забележителните българи, инициатор за създаването на Българския планински клуб, смятан за начало на организирания алпинизъм у нас, и негов първи председател. Човек с необикновена съдба, той един от неколцината български интелектуалци, получили световно признание.



В годините на своята младост той е редактор на списанията “Млад турист” и “Български турист”, както и на Годишниците на Българския алпийски клуб. Организатор е на първите организирани излизания на членове на Юношеския туристически съюз в Алпите.

След 1930 г. основава и ръководи движението “Млада България”. Председателства Международната студентска лига за ново устройство на Европа. По време на Втората световна война е на дипломатическа работа. След края й живее в изгнание. Той е един основателите на Българската редакция на Радио “Свободна Европа”. Написва редица произведения, които му носят световна слава на философ, публицист и политически мислител. Между тях са: “Der Wille zur Gestadt” (“Воля за облик”, 1970, Verlag Anton Hain KG, Meisenheim am Glan), “Am Ende aller Illusionen. Der europäische Kultur pessimismus” (“Краят на всички илюзии. Европейският културен песимизъм”, 1982, Verlag Wissenschaft und Politik , Berend von Notbbek, Kőln), “Безсъници” (1992, ИК “Летописи”), “Българската идея” (1994, ИК “Летописи”), “Идеята за Европа през вековете” (1999, ЕТ “Юлиана-М”).

Стефан Попов е основен представител на национално-консервативното течение сред българската политическа емиграция след 1944 г. Според мнението на специалисти той е единственият български философ на историята. Умира в Мюнхен на 20 октомври 1989 г., броени дни преди демократичните промени в България, която е най-близо до сърцето му в годините на емиграция.

Примери, като този на Стефан Попов, се следват много трудно. Все пак си струва да се опита…

Предлагаме ви една глава от книгата му “Планини и хора – мисли и стъпки на един планинар”, издадена през далечната 1938 г. в София. И на която поставя посвещението:

На младите –
които са щастливи
да поздравят за първи път
от някой връх света.

Българското планинарство

Истинският дух презира вървежа
по отъпкани, удобни пътища.
Л. фон Ранке*
Казаното дотук е приблизително всичко, което можех да кажа за отношението на човека и планината. По-далеч рискувам да изпадна или в най-интимните страни на собствените си разбирания, или пък да потъна в чисто отвлечени въпроси, далеч от актуалния интерес на българските планинари.

Струва ми се обаче, че остана още един въпрос – недостатъчно изяснен и обсъден в нашите среди, за който всъщност трябваше да се пише най-напред, но който и до днес стои закрит под етикета на чуждите обяснения и формули – въпроса за българското планинарство, за неговото чисто българско съдържание, за това, което му придава национална особеност и го прави определено отделно и самостоятелно понятие.

Неволно ръката несдържано написва предварителния въпрос: има ли подобно нещо, “българско” планинарство?

Касае се да отговорим, че планинарската дейност в България има нещо специфично, нещо отличително свое, което я различава от същата дейност в другите страни. И ако отговорим положително или по-право за да отговорим положително, ние трябва да посочим на особеното съдържание на понятието българско планинарство.

Главният въпрос е принципиален. Той гласи така: във всички планини еднакви ли са всички хора, които се подвизават в тях, или те се различават според залежите на националната им култура, народностния им мироглед, дух и интереси? Англичанинът-планинар и италианецът-планинар по правило едни и същи ли са като общо понятие планинари, или има нещо характерно във всеки от тях, дължащо се на националния им произход?

Въпросът е много дълбок, много важен и… много опасен, защото допира почти границите на политическата проблематика, а и – както в повечето случаи – отговорът му лежи в личния мироглед и идеология. Има, обаче, твърде много обективни и научни данни, твърде популярни, които улесняват неговия отговор.

Ние знаем твърде добре различните степени духовно и културно израстване на отделните нации. Тяхната материална цивилизация може да е една и съща, но културата им винаги ще остане особена, лична и еднократна. Чували сме за романтизма на немците, за позитивизма на французите или за утилитаризма на англичаните. Това не са празни думи, защото те характеризират генералния вид в една нация, представителния й индивид, който носи всички нейни отличителни черти. Там, където немецът търси олтара на някаква мистика, англичанинът търси раждащата здравото удоволствие полза, французинът се жертва заради утвърждаването на свободната личност; но даже и ние, българите, претендираме вече в духовно отношение (поне що се отнася до планинарството) да сме оформени и изпреварили своите съседи – мъчно бихме понесли ние сравнението с един турчин или с един румънец, които според нас имат съвсем друг духовен облик и друг интерес в живота.

Очевидно, върху общата плоскост на отношението човек-планина, която има твърде много основни и еднакви елементи за всички, всяка нация прибавя и нещо лично свое, извадено от съкровищницата на нейната култура и осветено от слънцето на нейния поглед върху живота.

Планината е една и съща, но различни очи я гледат и виждат. И ние питаме: имаме ли ние българите, свои очи, с които да гледаме планините, търсим ли ние нещо особено в тях, подсказвано ни от нашата душа? Планината има ли за нас един специален отговор, измолен от нашите вътрешни щения и посветен на нашите подтици?

Да отговорим на този въпрос можем по два начина: или като излезем от националната духовна особеност на българина, или като излезем от съдържанието на епохата, в която живеем.

Двата пътя са еднакво верни и необходими. Но не и еднакво възможни.

--- - - - - - -

Всеки опит да се проникне в националната духовна особеност на българина, като оставим настрана риска от субективния ъгъл на зрение на автора, среща една почти непреодолима пречка в наслоените у нас чужди влияния, от които е много мъчно да се различи златото на чисто българска основа.

Един англичанин е отдавна оформен чрез характерните черти на националността си, французинът – също, германецът в културно-историческото си развитие достига сега изпреварилите го два западни народа, а русинът – един ден ще бъде повлечен от стихията на чисто руското и ще отхвърли мощно ръждата на всякакви чужди примеси.

Не е така у нас. Духовната ни култура до голяма степен е заимствана и като малък народ ние плащаме най-тежкия данък на зависимостта си от чужбина – духовното ни обезличаване. Кой може да каже кой е националният ни мироглед, който властно определя всичките ни отношения към проявите на живота? Кой може да посочи на чистокръвния ни духовен растеж? Една странна смесица от чужди влияния е вършила в продължение на години своето пакостничество и от нашия духовен образ са останали само неясни контури, които не могат да ни подскажат нищо определено.

Не е ли достатъчно смешно например, че нас ни наричат “прусаците на Балканите” и същевременно ни правят комплимента за най-демократичния народ на Балканите? (Макар смешното всъщност да е там, че ние приемаме с удоволствие и двата “комплимента”, които си противоречат?) Не е ли разкъсвано нашето духовно единство от представителите на всички видове “изми” от Европа? Къде другаде има толкова “фили” и “фоби”? В коя страна се смесват така чудновато външната трезвост, положителност и дисциплинираност, копирани от германците, с неограничената – стигаща до анархизъм – вътрешна слабост към лична свобода и духовна дезорганизираност на френците и с безотговорната духовна широта на русите?

За рамките на настоящето тези редове стигат. Не е възможно, това искахме да кажем, по пътя на анализиране на нашата духовна особеност да открием предпоставки за някакво наше типично отношение към планината. Културно-исторически българинът още не се е обособил в свой тип, властващ над целия му живот.

Може би това ще бъде възможно, като имаме предвид отделните епохи на духовното ни развитие? Да опитаме.

- - - - - - -

Въпреки безкрайната разностранност, неизчерпаемото богатство и замайващата пъстрота на духовните нишки, които свързват човека с планината, отделните съставки на планинското преживяване се натрупват около три точки.

Това са: вечният устрем към безкрайното, далечното, непознатото, без който не би могло да има никаква наука, никакво познание и никакъв човешки напредък, неугасимият стремеж към красотата, без който всякаква духовна култура би била невъзможна, и най-после това е неутолимата жажда у човека към дело, което да задоволи и утвърди значението на личността. Това са полюсите, около които са разположени всичките отделни елементи на нашия духовен живот в планината.

В каква степен са застъпени те в българското планинарство и по какви причини?

След освобождението си българският народ се видя изправен пред задачата да строи своята българска държава. Нека още тука прокараме разликата между народ и интелигенция. Голямата селска маса у нас – поради характера на всекидневния си живот и културното си ниво – не може да достигне до изживявания на духовни проблеми или те са твърде елементарни. Нашата интелигенция дава главната материална маса на духовната ни култура и нея ще има тука предвид; тази интелигенция, прочее, се видя изправена пред конкретната задача на живота – личната служба и обществения си дълг. Тя имаше да догонва твърде много Запада и в духовно, и в техническо отношение и, нека признаем, тя изпълни геройски своя дълг. Само 30 години бяха достатъчни, за да се промени коренно цялата физиономия на българската земя.

Че в този процес на свръхчовешки усилия и на това пълно доверие и подражание на Запада се явиха отрицателните страни на прибързаното безрезервно подражание, е лесно разбираемо. Вземаше се най-напред външното, така наричаното лустро на западната култура, разноските на което платихме по-късно. Но – както и да е – до планинарството интелигенцията на него време не можеше да го докара, не само защото самото подражание на чужбина донесе със себе си пълно отчуждаване от собствената земя, но и защото тепърва у нас бе почнал процесът на населяване на градовете и едва ли в началото си той ще роди реакцията против градския живот. Това отчуждаване, обаче, в духовния и материалния смисъл, от българската земя даде повод на Вазов да ни отправи тежкия укор: “… и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!” Да, но Вазов е имал други вътрешни потреби и друг духовен растеж, други очи за живота. И започват неговите пътувания из Рила, Родопите, появяват се стиховете и описанията на Великата Рилска пустиня. Стои той в стаичката на Рилския монастир, слуша шепота на Друшлявица, гледа увенчаните със сняг чела на Бричебор, Царев и Еленин връх и чувства, че тука има друг един свят, пак български, до който този народ не се е докоснал. Но Вазов е далеч от организационната култура на чужбина, а му липсва и темперамент, за да му дойде на ум основаване на българско туристическо дружество.

Но след Вазов идва Алеко. И заедно с него – най-големият отрицател на фасадната тогава наша обществена култура – типичният агент на положителното влияние на Запада у нас. Алеко – най-големият ни порицател с Бай Ганьо – е и най-големият демократ, най-културният ни интелигент на времето. Той повежда Софиянци към Черни връх.

Но Алеко тука не подражава. Той има гениалното чутие*** за истинската национална култура. Как е възможна тя без своята елементарна основа – собствената земя? Къде се е родила култура без патоса към собственото, родното? И Алеко може би надценява красотата на Погановското ущелие****, но къде без пресилен ентусиазъм е било възможно достигането на голямата цел?

Алеко вижда по-скоро обществената страна на туризма. Как ще служи тази интелигенция на България и как ще я обича, ако не я познава? Не може да се каже, че тука играе роля някакъв стремеж към непознатото, далечното, безкрайното, който кара хората да напущат сред бял ден бащината си стряха и да потеглят към страната на изгрева. Та Балкана доскоро е гъмжал от хайдути, българският народ не е скъсал с него, по полетата вечер светят огньовете на кърджиите***** – какво има тука непознато и далечно? Но повикът, да не забравяме, засяга българската, по-тясно казано, софийската интелигенция, която наистина е затворила очи за българските планини.

Истинско значение тука има само стремежът към красотата. Създава се вече и у нас по-висшата потреба за истинска естетика. Едни носят навика за нея от чужбина, други израстват сами до отрицанието на живота в София. А и Балкана не престава да зове.

Но у Алеко този стремеж към красота е също на чисто национална почва. Той иска да покаже и докаже, че и България има природни красоти и няма защо да се захласваме по чуждите. И тука у него е отрицание към нямащото мяра сляпо подражания, и тука у него говори повикът за своя култура.

Ако има елемент, който да липсва в рождените часове на българското планинарство, това е жаждата за дело, за лично превъзмогване и възвисяване. Хората на него време не са проблематици и личността не е заплашена. Те всички живеят във времето на един неспирен личен и обществен прогрес. България цъфти и напредва, за почуда на всички тя изпреварва далече напред по-рано свободните свои съседи. Жизнените сили на българското племе дават своя благодатен плод. И за всекиго поотделно има място, има въздух. Свършившият право става веднага апелативен съдия, връщащият се от чужбина доктор по държавни науки бива посрещнат от своите съграждани и още от гарата му се обяснява, че занапред той ще бъде народният им представител. Никой от тогавашните интелигенти не живее под тормоза на съмнението за личната си гордост, внушено му от личното неуспяване, за да е нужно да търси утвърждението на личността си чрез делото в планината, да си доказва собствената ценност чрез изпитанията на борбата в планината.

Животът е хубав, всички вярват в него и няма защо да търсят нови хоризонти, лична свобода и въздух в планините.

И затова първият период на нашия туризъм е спокоен, той е период на тихо удоволствие, на разумно наслаждение, на търсене отмора и чиста красота. Българските монастири, отъпканите пътеки и ниските върхове са достатъчни. Културната среда, която доставя туристите (т. е. от която произлизат туристите – бел. ред.), още е ограничена, животът не е разширил насилствено, неговата буря не е увлякла всички към другите кръгозори.

Такива си остават и сега туристите от него време и затова те са чужди на всякаква проблематика в планините. Те не я чувстват и в града. За тях животът само се обърка, цените се повишиха, условията се влошиха – но оттам нататък животът не им подсказва нищо друго, те не искат да търсят нови пътища на спасение в планината. И ние не бива да искаме повече от тях. Те изпълниха своя дълг, посочвайки ни най-малкото същестуванието и на един друг свят.

И ние тръгнахме към него. Но водени от други видения, подтиквани от други подбуди.

В човешката история има малко, в историята на България почти никак, подобни епохи, когато само няколко години променят издъно цялата картина на живота, както се случи в годините след Голямата война******.

Как всичко стана друго!

Прогресът се обърна в отчайващ упадък, богатството – на подтискаща нищета, широките по-рано перспективи станаха непоносимо тежки вериги, подемът на личността стори място на нейното угнетяване и като в една нощ животът от удоволствие стана страдание.

Всичките придобивки на дотогавашната култура попаднаха под подозрителния знак на съмнението и внезапно ние останахме без подслон. Велика България, устремена към най-висшите си идеали, осъмна като най-ограничената и унизена страна с разбито духовно единство и затворени пътища, в която се развихри страшна духовна и материална криза.

Ето – накратко изброено – наследството, което нашето време ни подари.

И волю неволю ние трябваше да станем други хора, да се прощаваме с мечтите на младостта и да търсим други пътища. Мъчно ли е тука да се открият условията, които родиха истинското наше планинарство като реакция срещу общата ни съдба?

Животът стана непоносимо грозен, тежък, неприятен и отблъскващ за всекиго поотделно – какво чудно,че стремежът към красотата, към светлия планински свят се роди от само себе си не като вътрешна потреба на една префинена култура, а като елементарна нужда за постигане духовно равновесие на всяка личност? Един странен копнеж към някаква истинска, успокояваща и връщаща вярата в живота красота обхвана всички с първична сила. Загубилият всякакъв смисъл градски живот, всред който ние плавахме като парчета на разбит от бурите кораб, ние искахме да запазим с добавката на планинското щастие, което да ни послужи като примирение. Проклятието на личната ни орисия ние искахме да заменим с обещанието на върховете, които ни даваха илюзията, че по някакъв начин все пак сме се издигнали над живота и сме го подчинили.

Ние загубихме личността си в градовете, онази личност, която победно тържествува при следите на своето творчество и житейски завоевания, животът на следвоенните години стесни на всекиго кръгозорите по един небивал начин. В тесните граници на новото ни отечество за нас почти нямаше място за проявление. Каквото и да предприемехме, излизаше несполучливо. Където и да посегнехме, вратите ни бяха затворени. Лично дело? Не, пътят към него бе заприщен. Ние потъвахме бавно в безличието на една епоха, осъдила всичките ни усилия на безплодност.

И тука нам се разтвориха вратите към планината като спасителна стряха. На тази земя все още има място за лични проявления, все още личността можеше да значи нещо, стига да може, макар и в борба не с подлите условия на живота, а с мълчаливата, но благородна материя на планината. Но ние искахме борбата като единствена укрепваща и поддържаща свежестта на нравствените сили. И ето Балкана – този стар другар и съюзник на някогашните борци – стана отново съюзник и на българската планинарска младеж. Той я приюти и й върна вярата. В Рила, гдето през векове бе мъждукало светилцето на националното съзнание, проблесна новата религия на планинарството, още по-горда, още по-упорита и вдъхновена.

Ние бягахме – това признание не ни унижава – от стените на града, за да се доберем до безкрая на планината, където никой не ни ограничаваше в желанията, никой не ни шепнеше, възпирайки, с тона на английска гувернантка “Недей!”. Да, ние намерихме друга сцена на нашия живот, където жаждата ни за дело се разливаше като освежителна струя по нашата кръв и където ние можехме до безумие да опитваме границите на собствените си сили. Ние открихме, че има и у нас духовни ценности, които – потопени в слънчевата баня на планината – можеха да издържат и на свирепата буря на живота. Там ние възвърнахме вярата в себе си, в своето предопределение, в целия си живот, там ние открихме един нов смисъл на земното тегло. Долу, в града, ние даже не можехме да протестираме като нация срещу жестоките закони на дипломацията, полицията за угода ни разгонваше – високо горе ние можехме да си разменяме други надежди и други обещания.

Аз знам, че мнозина ще нарекат това пренасяне на духовната ни драма в планината блед ерзац спрямо жестоките повели на живота, за който трябваше да израснем. Но така бързо ли заздравява духовно един разбит и повален народ, така бързо ли превъзмогва той проклятието на съдбата си?

В истинския смисъл на думата ние открихме в планината нашето спасение. И стремежът към нещо далечно, безкрайно, нещо “отвъд хоризонта”, както наскоро прозвуча от сцената на Народния ни театър, далеч от омразните рамки на обикновения живот, ни обзе властно, едва ли не съдбоносно. Повечето от нас станаха бегълци от живота, за победата над който още не бяха сбрали нужните сили, макар че сега и този процес вече успешно да е завършен.

Ето канавата на духовното ни състояние, върху която се роди новото ни, наше, българско планинарство. Колкото и във външните си форми то да е еднакво с планинарството в другите страни, във вътрешното си съдържание то с различава напълно от тях. И само така може да се обясни неговата безкрайна динамичност, черпена от реакцията срещу самия живот, както и неговото бързо разпространение – направо казано – по един ненормален начин. В кратко време обхвана широки слоеве на културните ни среди и ги хвърли в диплите на планините. Тези, които не можеха да почувстват голяма буря на живота, го възприеха само като полезен навик, носещ придобивките на добре използваното време. Други, които нямаха разположението да видят дълбоката трагедия на племето ни, схванаха отиването в природата като подарено безотговорно удоволствие. Но имаше и трети – тези, които бурята на времето разтърси из дъно и които на големия въпрос можеха да дадат само голям отговор, на големия натиск можеха да отвърнат с двойно по-дейна воля и тежкото наследство пожелаха да изменят с подготовката на едно светло бъдеще. На тях съдбата им подари планината, за да достигнат нейните върхове, да изживеят цялостно и с утвърдено духовно здраве да победят неволята на живота.

Между тях се роди в големия устрем към други брегове и българското планинарство. То не можеше да бъде друго, освен отговор на самото време, което го създаде и предизвика, образът на един друг свят, в който всичко отново е светло, истинско, велико и красиво, в противовес на живота в града.

- - - - - - -

Странната причинност на неговото създаване го постави и в особена зависимост към национално-културния облик на българина. По една близка до парадоксалност чуднота вместо да бъде продукт на този облик, то стана негова предпоставка. Ние станахме планинари, защото бяхме българи, а за да бъдем българи, трябваше да сме планинари. Животът, който обърна всичко надолу с главата, промени и тази условност. Но тука именно се крие и голямото национално-обществено значение на българското планинарство, което позволи на цяла една генерация да върне вярата си и да тръгне с нови стъпки напред. То не бе само допълнителният додатък на една спокойна култура. Не – то бе до висша степен извоюваната свобода, красота и личност, условие за тази култура. То очисти наново пътя към висши духовни проявления, освободени от гнета на всекидневния живот, които заложбите на българската природа не закъсняха да създадат. Рожба на български условия, то има това лично свое съдържание, което времето, новото време, което идва и може да му отнеме. Но в този смисъл то изигра своята роля и – след като ни заведе далече напред и близко до истинската западноевропейска култура – ще ни изравни с нея по вътрешна мощ и наситеност.

Разбира се, не у всеки планинар от него време този процес беше съзнателен. Но тъкмо неговата несъзнателност говори за истинността му и за липсата на преднамереност. Там, където то е бледо подражание, безлична инерция или празна мода, то е лишено от вътрешна дълбочина и външни завоевания. Там, където то е оригинерно, вярно на произхода си и на духовния си баща, то е широко, мощно и властно и само няколко години му бяха достатъчни, за да обкичи нашите върхове с флага на победата. И само из тази условност може да се разбере учудващата интензивност на българското планинарство след войната, когато минаха годините на уплахата и смущението.

Но – нека бъдем честни – тука е и неговата слабост. Рожба на изключителни условия, с тяхното преминаване и успокояване, то може би ще загуби резона си и ще увехне. Не е ненужен песимизъм, ако кажа, че точно този процес се забелязва напоследък у нас. Много малко са подражателите на старата планинарска традиция, една малка група истински нови планинари, вече заради самото планинарство като планинарство, освободени от духовния реквизит на следвоенното време, следват големия и деен кръг на планинарите от годините на голямото напрежение.

Е ли това упадък?

Мъчно е да го признаем, не само защото не ни се иска да е така, но и защото не изглежда да е тъй. Може би това е само мъчителният процес на преминаване от болезненото, изключително състояние към нормалното, който се характеризира винаги с известен отлив.

Животът на всички ни отново се успокои и нормализира, условията се подобряват. Животът не изглежда вече толкова проблематичен и жесток. Младежта, която носи със себе си силите на заместването, може би е изправена не така съдбоносно пред жестоките въпросителни на близкото минало и затова не реагира по този начин. А няма нищо по-опасно и по-безполезно от една доволна младеж. Тя не търси, не иска, тя и не може. И все пак тая младеж заслужава доверието ни.

Ние не можем да искаме от нея да живее в изключителността на условията, които сами искахме да премахнем. Ние не бива да желаем тя да страда, за да се добере – след успешни изпитания – до победното възмогване на своя дух.

Нека да доверим и на вечните, важащи за всички времена и народи, причини на планинарството, които се крият в общото съдържание на европейската култура и които ще бъдат достатъчно силни подтици и за българското планинарство.

И тогава то – родено в неволята на националната съдба – ще се задоволи да крепне и расте в новия подем, запазващо темперамента, духа и стремежа на българина, което ще му осигури почетната частица национална индивидуалност.

И тогава то – истинското българско планинарство – ще стане израз на спокойния ни и здрав национално-културен облик, спасено от изпитанията на времето, които още ни са отсъдени.

--------------------------------

* Това става на 19 ноември 1929 г. в салона на “Славянска беседа” в София. Останалите учредители са Любен Телчаров, Филип Филипов, Васил Радев, Борислав Йорданов, Михаил Кръшняк, Любен Пенев, Кирил Влахов, Ростислав Каишев, Иван Иванов, Стоян Кеманджиев, Крум Иванов, Иван Шехтов, Никифор Никифоров, Любен Йорданов и Любен Радославов.

** Леополд фон Ранке (Leopold von Ranke, 1795–1886) е немски историк, смятан за родоначалник и баща на т. нар. Обективна школа в модерната история. Професор (1825–1871) в Берлинския университет, с огромно влияние върху развитието на историческата наука в САЩ и Великобритания. Венец на научната му кариера са деветте тома на “Световната история” (“Weltgeschichte”), излезли между 1881 и 1888 г. Световна слава му донасят преведените на английски “Духовната и политическата история на папството през XVI и XVII век” (“Ecclesiastical and Political History of the Popes during the Sixteenth and Seventeenth Centuries”, в 3 тома, 1840), “Бележки върху Бранденбургския двор и история на Прусия през XVII и XVIII век” (“Memoirs of the House of Brandenburg and History of Prussia during the Seventeenth and Eighteenth Centuries”, в три тома, 1847–1848), “Гражданските войни и монархията във Франция през XVI и XVII век” (“Civil Wars and Monarchy in France in the Sixteenth and Seventeenth Centuries”, 1852), “История на Англия” (“History of England”, в 6 тома, 1875).

*** От руската дума чутьë – усет, интуиция, чувство.

**** Погановското ущелие – ждрелото на река Ерма близо до село Погановци и Погановския манастир, днес в Сърбия, в т. нар. Западни покрайнини, на 18 км от граничния пункт Калотина, описано от Алеко Константинов в пътеписа “Какво, Швейцария ли?”, публикуван в София, 12 октомври 1895 год.
Можете да го прочетете на: http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=169&WorkID=4968&Level=1

***** Кърджия (от кър – поле) – който живее или работи на полето.

****** Двустранни договори на България със Сърбия (29 февруари 1912 г.) и Гърция (май 1912 г.), поставят началото на Балканския съюз между България, Гърция, Черна Гора и Сърбия, насочен срещу Турция. Той се ражда под егидата на Русия и след подписването му започва Балканската война (1912-1913 г.). След нея, вследствие на неразумната и авантюристична политика на цар Фердинанд, избухва Междусъюзническата война (1913 г.), завършила с поражение за България. Армията капитулира, макар и непобедена. На 18 юли 1913 г. правителството на Васил Радославов иска примирие. На 28 юли 1913 г. е подписан Букурещкият мирен договор. По силата му Сърбия присъединява към територията си Вардарска Македония, Гърция – Южна и Беломорска Македония, Румъния – Южна Добруджа. България губи и Източна Тракия – според Цариградския договор, подписан между България и Турция на 16 септември 1913 г. Решенията на Букурещкия мирен договор са първата национална катастрофа за България. От откъснатите български земи прииждат около 250 000 бежанци. Над 65 000 души умират във войната, над 100 000 са ранени. Българският икономически подем е проигран, а от страната са откъснати големи територии с българско население.

През 1913-1915 г. под влияние на всеобщата покруса българската външна политика се ориентира към австро-германския блок. През 1915 между България и Централните сили е сключен съюз, който предопределя участието на нашата страна в Първата световна война на тяхна страна. И тя завършва с поражение за България и се превръща във втора национална катастрофа. Солунското примирие, подписано на 29 септември 1918 г. между България и Антантата от Андрей Ляпчев и генерал Ф. Д’ Епре, слага край на военните действия помежду им. Войските на Антантата навлизат в страната, събират оръжието на демобилизираните български части и установяват окупационна власт върху някои по-важни в стратегическо отношение райони и градове. Загиналите и безследно изчезналите на фронта са над 100 000, ранените - повече от 155 000 души, а оставените като пленници и заложници по силата на Солунското примирие (фактически всички войски на запад от Скопие) - 112 000 души. Покрусата е пълна. Според Ньойския договор България губи територии с обща площ 11 278 кв. км. Тя дължи на Съглашението 2 250 000 000 златни франка репарации. Освен това трябва да предаде на Сръбско-хърватско-словенското кралство 70 825 глави добитък. Към договора е прикрепена конвенция между България и Гърция за “доброволно изселване" на малцинствата, която води до целенасочено обезбългаряване на Западна Тракия.

Фердинанд, който е главният виновник и за двете крушения, е принуден да абдикира. На 3 октомври 1918 г. той напуска България. Престола заема синът му Борис III.



Внимание заслужава и главата “Българският народ” от книгата на Стефан Попов “Българската идея”:
http://members.tripod.com/~NIE_MONTHLY/nie5_01/narod.htm


Подготви: Петър Атанасов
 
 

Още няма направени коментари.

Добави коментар
Запазените марки в този сайт са на собствениците им. Авторските права на коментарите, статиите и снимките са на изпратилите ги, всичко останало © climbingguidebg.com. Използването без позволението на авторите е незаконно. Отпечатването е разрешено само за собствена употреба.
eshop.climbingguidebg.com  | esoft.cmstory.com/