https://www.climbingguidebg.com/cdb.php?f=advertise
https://www.climbingguidebg.com/cdb.php?f=donate


До полюсите на света и до собствената същност*

Статии - Светът | Общи неща

30.11.2004 01:02 peterat, Коментари

Статия от Райнхолд Меснер
Северният полюс, Еверест, Арктика? Днес в офертите на туристическите агенции може да се намери всичко. За резервиране. За консумиране. Но началото на надпреварата към най-затънтените кътчета на планетата е изглеждало по коренно различен начин.



Античните гърци са смятали най-далечната северна точка на Земята за необикновено притегателна, а противоположния и пункт нарекли Южен полюс. Но никой не успял да ги види отблизо. Наистина, Александър Велики (наричан също Македонски) с 40-хилядна армия стигнал до Хималаите, където – според тогавашните разбирания – се намирала друга граница на света. Но едва 2000 години по-късно започва истинската битка за измислените и действителните полюси на планетата. След достигането на Северния и Южния, следващото поколение открива “Третия полюс”, който се превръща в нова, още по-желана цел.

Макар че тази цел е продукт на въображението, тя примамва и изтръгва от всекидневието. Предизвиква желание за тръгване на път и жажда за познание. И нищо не е в състояние да ги спре. В тази храброст се преплитат античен и съвременен героизъм. Стремежът към постигане на успех – оттатък границите на човешките възможности – от страна на смелия човек на действието, винаги е мотивиран от нещо повече от обикновената полезност. Участникът в експедиция като същински рицар действа напълно осъзнато, избирайки все нови посоки. На север. На юг. Нагоре. Към най-тайнствените кътчета на Земята. Снабден с кучешки впряг, акваланг, GPS.

Полярният кораб на Фритьоф Нансен2 “Фрам” все още служи и за научни изследвания. Но самият Нансен започва епохата на подобряване на спортни рекорди. Неговите триумфи предизвикват полярната треска. Шекълтън3, Пири4, Скот5 и Амундсен6, Уоли Хърбърт7 и Наоми Уемура8 стават истински герои. Стигането все по-далеко възбужда и опиянява до безпаметство.

Все по-далеко! За хората, които не искат да си губят времето, този предаван от поколение на поколение лозунг дава измамното усещане за всесилие. Ескалацията на “по-далеко, по-високо, по-дълбоко” следователно трябва да раглеждаме като лабиринт на времето и пространството, от който няма измъкване. А повдигането на летвата е приоритет на великите покорители – стигат до Еверест, но това не им е достатъчно.

След изкачването на даден връх следва преодоляването на технически най-трудните маршрути, а най-накрая – отказ от изкуствените улеснения. Изхвърляне на баласта, за да се стигне още по-далеч. С все по-малко количество все по-съвършена екипировка. Когато бях на 25 години, изкачих Рупалската стена на Нанга Парбат с вълнен панталон и кожени обувки с тройна подметка, които ми служеха и за възглавница. След това всяка година се появявах в най-високите планини на света, за да се откажа от всички познати методи през 1975 г. След изкачването на един от “ниските” осемхилядници с минимална екипировка и помощ от страна на други хора и аз бях обхванат от манията за величие. И душата ми беше настроена по подобен начин. Преди да съм натрупал години, исках да изкача Еверест и то без кислороден апарат, макар че всички смятаха това за невъзможно. Това беше върхът, за който мечтаех. Не ме интерeсуваше, че мога да загина – както предвиждаха физиолозите. Към върха, към височината от 8848 метра, ме подтикваха не само фактът, че бях запленен от планината, но и липсата на кислородна маска.

Моите изкачвания още от самото начало излизаха извън познатата схема. Създадох си собствена тактика или още по-точно използвах все нови и нови тактики – до момента, в който старите принципи на височинния алпинизъм бяха преобърнати с краката наопаки. И изглеждаше, че Еверест се изправя нагоре не като връх, а се отваря като бездна вътре в мене. Нито един връх не се издига толкова високо, колкото дълбоко в душата ми се промъкваха съмнения.

След завършилото с успех самотно изкачване на най-високия връх моя цел стана това, което е най-далечно – Южният полюс. Няма по-красив между опасните райони. От нито един друг континент няма по-интересни разкази за пътешествия. Стигнах до Южния полюс и отвъд него – чак до морето. След това тръгнах към Северния полюс, където всичко е движение. Където преходността става осезаема. Където всичко тече и се изменя – ледът над пропастта, полярното море под краката, навятият сняг отгоре. В движение си дори по време на почивка. Битието и съзнанието придобиват нови измерения. И именно за това става дума и до днес – за преодоляването на бездната, на пустинята вътре в мене.

Райнхолд Меснер

В библиотеката си имам купища приключенски книги. От Франклин9 до Оусланд10. От Пири до Хилари11. Описаните в тях съдби трогват дълбоко, могат да бъдат чути, да бъдат видени. Пайер12, Нансен, Пири, Хилари, Хорнбайн13, Хърбърт, Уемура – всички тези имена очертват една и съща схема на поведение: усещане за опасност, мъка, надежда. Към това се прибавят мечтите за открития, любовта към далечните хоризонти, боязънта и опасенията. Не става дума за преодоляване на бариери, а на нашите човешки ограничения. Никога не е било съществено колко далеко ще стигнем. Смисъл има само това, което преживяваме. Наистина – организаторите на експедиции непрекъснато внушават, че “белите петна” се намират извън нас – в арктичното море, върху леда или на върха – а не в нас. Но аз зная, че можем да ги намерим единствено в себе си. Защото през стотината години разрушване на дивата пустош всевъзможните авантюристи, пирати, разбойници, дегенерати, негодници, крадци и мошеници са унищожили много повече от собствения си живот.

За разлика от тях моите герои са търсачите, следващи пътя на човешката природа, признаващи в края на краищата, че ние, хората, сме несъвършени същества и че не сме създадени според мярката на Еверест, Гоби или Полюсите. И ако все пак имаме щастието да се върнем оттам, животът ни се струва като най-голямото благо. Което си струва да рискуваме отново.

Райнхолд Меснер

Райнхолд Меснер

Към предишната статия за Меснер в Climbing Guide: Райнхолд Меснер: ”НИКОГА НЕ СЪМ ИЗПОЛЗВАЛ СПИТОВЕ, ПАРАПЕТИ И КИСЛОРОД”

=================================

*1 Този материал е написан от знаменития италиански алпинист и пътешественик по случай 116-ата годишнина на списанието “National Geographic”. От 1888 г. то разказва за най-забележителните експедиции – до Полюсите и най-високите върхове, в морските дълбини и най-далечните кътчета на Земята, до тайнствени руини и праисторически паметници.

2Фритьоф Нансен – норвежки изследовател на Арктика (Fridjof Nansen, 1861-1930). През 1888 г. първи пресича Гренландия (със ски). В периода 1893-1896 г. плава с кораба “Фрам” във високите ширини на Арктика и прави ценни океанографски и климатични наблюдения. След Първата световна война е върховен комисар на Лигата на нациите по въпроса за военнопленниците. Един от организаторите на помощи за гладуващите от Поволжието (1921 г.). Носител на Нобелова награда през 1922 г.

3Шекълтън – Ърнест Хенри Шекълтън (Ernest Henry Shackleton, 1874-1922) – английски изследовател на Антарктика. През 1901-1903 г. е участник в експедиция на Робърт Фалкон Скот. В края на декември 1902 г. със Скот и Едуард Уилсън проследява високопланинската брегова зона на остров Земя Виктория и на 1 януари 1903 г. до 82 градуса 17’ ю. ш. Далече на юг виждат ледено плато с височина 3000 м и високи планини, простиращи се в меридионално направление, наречени по-късно Трансантарктически, между които двуглавия връх Маркъм (4350 м, от името на Клемънт Маркъм, по това време президент на Кралското географско дружество). През 1908 г. със стария китобоен кораб “Нимрод” стига до морето Рос и спира в залива Мак-Мърдо. На 10 март 1908 г. Шекълтън, геологът Томас Еджуърт Дейвид, физикът Дъглас Моусън и още четририма души за първи път се изкачват на Еребус (3794 м) и стигат до кратера на действащия вулкан. През пролетта (края на октомври) заедно с трима спътници Шекълтън започва поход към Южния полюс. Спират на 88 23’, само на 180 км от полюса. Отказват се поради липсата на храна и силните ветрове. На 9 януари 1909 г. се връщат обратно. Те изминават 2750 км в двете посоки. Правят забележителни географски открития – няколко планински хребета (между тях Кралица Александра) с дължина 900 км, ограждащ от юг и запад ледника Рос. Открито е т. нар. Полярно плато и входът към него – ледника Бърдмор.
През 1914-1916 г. и 1921 г. командва плавания в Антрактида. На 10 януари 1915 г. с кораба “Endurance” стига до материка на 20 градуса зап. дължина и продължава на югозапад покрай брега, който начрича Бряг на Кърд. На 19 февруари корабът замръзва в ледовете и започва дрейф. На 27 октомври 1915 г. ледовете пробиват борда на “Endurance” и 28 души го напускат и организират лагер върху огромен леден къс на 300 км от Антарктическия полуостров. Шекълтън решава да се насочи към него само в краен случай. Има сериозни запаси от храна, 50 кучета, няколко шейни, три лодки, свалени от кораба, който потъва след около четири седмици.
През януари 1916 г. леденият блок с лагера пресича Полярния кръг и започва да се топи, а през март – да се пропуква. На 9 април хората се качват на лодките и след три дни излизат в открития океан. На 15 април, преминавайки 185 км, слизат на необитаемия остров Elephant Island (или Остров на Мордвинов от група на Южните Шетландски острови). На 24 април Шекълтън с петима отбрани моряци тръгва към разположения на 1400 км остров Южна Джорджия (South Georgia), където се намира английска китобойна база, за да спаси другарите си. След две седмици лодката влиза във фиорд на югозападния бряг на острова. Още десет дни са необходими на Шекълтън, за да се добере през скалите и ледниците на планинския остров до китобойната база на североизточния бряг. Три пъти Шекълтън напразно се опитва да си пробие път през ледовете с малки съдове до остров Elephant – от страната на Южна Джорджия, на Източния Фолклендски остров и на Магелановия пролив. Останалите на Elephant 22 души под командването на Ф. Уайлд са взети от Шекълтън едва при четвъртия опит – в края на 1916 г. Те прекарват над четири зимни месеца на 61 градуса южна ширина. За подслон им служат две преобърнати лодки и се хранят с тюленово месо.
Шекълтън умира на остров Южна Джорджия от архипелага на Шетландските острови.
Днес името на Шекълтън носят британска антарктическа станция, планински хребет и шелфов ледник в Антарктида. Той е изобретател на обувки за полярни условия, приличащи на съвременни апрески (après ski), които често се наричат “шекълтъни” или “moon boots”.

4Пири - Робърт Едуин Пири (Robert Edwin Peary, 1856-1920) – американски полярен изследовател. Проучва Гренландия. На 6 април 1909 г. стига до Северния полюс.

5Скот – Робърт Фалкон Скот (Robert Falcon Scott, 1868-1912). През 1901-1904 г. ръководи експедиция в Антарктида. През 1910 г. е отново на Ледения континент и на 18 януари 1912 г. стига до Южния полюс с Едгар Евънз, Хенри Бауърз, Едуард Уилсън, Лоурънз Оутс един месец след Руал Амундсен. Загива при връщането обратно.

6Амундсен – Руал Амундсен (Ruald Amundsen, 1872-1928) – норвежки полярен изследовател. През 1903-1906 г. първи преминава от Атлантическия до Тихия океан покрай северното крайбрежие на Северна Америка. Петнадесет години след т. нар. откриване от Мак-Клуър на Северозападния проход, през 1903-1906 г. Руал Амундсен първи обикаля Северна Америка от север на малката моторно-ветроходна яхта “Йоа”. От Западна Гренландия, следвайки указанията от книгата на Мак-Клинтък, отначало повтаря пътя на нещастната експедиция на Джон Франклин. От пролива Бароу се насочва на юг през проливите Пил и Франклин към северния край на остров Кинг Уилям. Но отчита гибелната грешка на Франклин и заобикаля острова не от запад, а от изток – през проливите Джеймс Рос и Рей. Прекарва две зими в залива Йоа, на югоизточния бряг на Кинг Уилям. Оттам през есента на 1904 г. изследва с лодка най-тясната част на пролива Симпсън. В края на лятото на 1905 г. тръгва право на запад, покрай бреговете на материка, оставяйки на север Канадския арктически архипелаг. Преминава редица плитки, осеяни с островчета проливи и заливи и най-сетне среща китоловни кораби, дошли от Тихия океан до северозападните брегове на Канада. Зимувайки на това място за трети път, през лятото на 1906 г. Амундсен преминава през Беринговия пролив и навлиза в Тихия океан. Завършва плаването си в Сан Франсиско. Донася със себе си значителен материал от географските, метеорологичните и етнографските изследвания по бреговете на Северна Америка. Повече от 400 години – от Кабът до Амундсен – се оказват необходими, за да може един малък плавателен съд да премине по Северозападния морски път – от Атлантическия до Тихия океан.
През 1909 г. Руал Амундсен се готви да повтори дрейфа на Нансен. Затова купува стария, но здрав “Фрам”. Но в хода на подготовката узнава, че Робърт Пири и Фредерик Албърт Кук са стигнали до Северния полюс, а Робърт Скот възнамерява да тръгне към Южния полюс. Тогава, през 1910 г., Амундсен взема ново решение, но го пази в тайна дори от екипажа на “Фрам”, докато не излиза в открито море и не взема курс на юг. “Фрам” стига до източния край на Ледената бариера Рос. На 14 януари 1910 г. норвежците слизат на Ледената бариера в Китовия залив. Там организират лагера “Франхайм” за Амундсен и седем негови другари. При избора на място за лагера и при определянето на плана за стигане до Полюса Амундсен талантливо използва своя огромен полярен опит от двете земни полукълба. Неговият маршрут до крайната южна точка на Земята е със 100 км по-къс от пътя на Шекълтън и Скот. Наистина, той се оказва по-труден – движението се препятства от два участъка със значителни пукнатини върху шелфовия ледник Рос. А и изкачването на неговото планинско обкръжение се оказва много трудно. Затова пък Амундсен с изумителна точност планира всички етапи на прехода. На всеки градус между 80-ия и 85-ия той предварително устройва складове с храна и гориво. За да бъдат лесно намерени в ледената пустиня, той ги маркира с високи пръти и флагове.
Решаващия поход към Южния полюс започва на 20 октомври 1911 г. Участват Амундсен и още четирима норвежци. Имат шейни с кучешки впрягове. На 85-ия паралел започва тежко изкачване от шелфовия ледник Рос към хребета, който Амундсен нарича Кралица Мод (по-късно е установено, че той е главен компонент на Трансантарктическите планини). Точно един месец след като част от храната и горивото са изразходвани, Амундсен нарежда да започне убиване на излишните кучета. С тях се хранят останалите кучета, но и хората не се отказват от прясно месо. По-нататък на юг следва полегато спускане към Полярното плато, изглеждащо неособено трудно след зоните с многобройни пукнатини, преминати преди това, при изкачването.
Амундсен и спътниците му – Оскар Вистинг, Хелмер Хансен, Свере Хасел и Олаф Бяланд, стигат до Южния пллюс на 15 декември 1911 г., опъват палатка и и вдигат норвежкото знаме. Надморската височина на това място е 2800 м. На 17 декември тръгват обратно. Отново за храна служи кучешкото месо – до стигането на най-близкия до Полюса склад. Изминавайки в двете посоки 2800 км, норвежците се връщат в Китовия залив на 26 януари 1912 г., след 99-дневен преход през ледовете.
“Когато на подходящото място се появява подходящият човек, всички трудности изчезват, тъй като всяка от тях е предвидена и умствено е преживяна по-рано. И нека никой не започва разговори за щастие, за благоприятно стечение на обстоятелствата. Щастието на Амундсен е щастието на силния, щастието на мъдрата предвидливост” – пише Фритьоф Нансен.
През 1918-1920 г. Амундсен първи, с кораба “Мод”, заобикаля от север Европа и Азия, плавайки през целия Северен ледовит океан. През май 1926 г. осъществява първия трансарктически полет с дирижабъла “Норвегия” (“Norge”) – от Шпицберген до Аляска. В екипажа освен него са италианецът Умберто Нобиле (командир на летателния апарат) и американецът Линкълн Ълсуърт. Изчезва безследно след 20 юни 1928 г. по време на търсене на италианската експедиция на Умберто Нобиле, след катастрофа на дирижабъла “Италия” в района на Северния полюс.

7Хърбърт – Уоли Хърбърт (Wally Herbert). От 45-годишната си кариера на изследовател прекарва 15 пълни години в полярните райони на Земята. С кучешки впрягове или малки плавателни съдове преминава 40 000 километра (25 000 мили) по тези места. От 1950 г. до първата половина на 60-те години на ХХ век под негово ръководство са картирани 45 000 квадратни мили в Антарктика. При първия му опит 200 мили не му стигат, за да се изпълни голямата му мечта – да стъпи на Южния полюс. Но през следващите години повтаря пътищата на най-големите полярни изследователи – Шекълтън, Скот и Амундсен в Антарктида, и Пири, Свердруп и Кук в Арктика. С кучешки впрягове преминава стотици мили из най-отдалечените северни райони на Земята и следва ловните пътища на ескимосите от най-различни племена. С трима спътници и 40 кучета за първи път прекосява Арктическия океан (16 месеца през1968/ 1969 от Аляска до Шпицберген през Северния полюс, на който стъпва на 6 април 1969 г., точно 60 г. след Робърт Пири), преминавайки 3800 мили (около 6000 км). Смятан за “най-големия полярен изследовател” на нашето време, той е носител на благородническата титла “Sir” и на най-високи британски и чуждестранни отличия. Член е на редица географски дружества и почетен член на престижния американски Клуб на изследователите (Explorer’s Club). Автор е на девет книги, преведени на около 30 езика. Живописни платна с моменти от пътешествия, дело на Уоли Хърбърт, принадлежат на най-известните в света музеи и частни колекции.

8Уемура - Наоми Уемура (Naomi Uemura). Роден на 12 февруари 1941 г. в град Хидака, префектура Хиого (Япония). Вторият японец изкачил Еверест (11 май 1970 г.). Преодолява соло северните стени на Матерхорн (1966 г.) и Гранд Жорас (1971 г.). Прави солови изчвания на пет континентални първенци – Килиманджаро в Африка, Аконкагуа в Южна Америка, Монблан в Европа и Макинли с Северна Америка. Плава 6500 км сам с миниатюрна лодка по течението на Амазонка. Прекосява соло Арктика – от Гренландия до Аляска. На 1 май 1978 г. става първият човек, стигнал до Севeрния полюс за 57 дни само с помощта на кучешки впряг, но без никаква друга странична помощ. На 43-ия си рожден ден – 12 февруари 1984 г., прави първото зимно солово изкачване на Маккинли (6194 м, Mount McKinley or Denali) и изчезва на слизане.

9Франклин – Джон Франклин (John Franklin, 1786-1847), английски полярен изследовател. Организира редица експедиции за изследване на северното крайбрежие на Америка. През 1845 г. възглавява експедиция за намиране на т. нар. Северозападен проход, която завършва с неговата и на спътниците му гибел (корабите стигат до остров Кинг Уилям).

10Оусланд - Борге Оусланд (Børge Ousland). Роден на 31 май 1962 г. в Осло (Норвегия). През 1986 г. заедно с Агнар Берг (Agnar Berg) и Ян Мортен Ертсаас (Jan Morten Ertsaas) за 37 дни преминават разстоянието от 800 км между Агнассалик (Agnassalik) и Уманак (Umanak). В периода 1982-1993 г. Борге работи като професионален водолаз на норвежките нефтени платформи в Северно море, с изключение на 1989/ 1991 г. когато служи в специалните части на норвежките военноморски сили (Special Naval Forces of Norway). През 1990 заедно с Ерлинг Каге (Erling Kagge) и Геир Рандби (Geir Randby) първи стига със ски до Северния полюс без странична помощ. Тримата стратират от остров Уърд-Хънт (Ward Hunt Island) в Канада на 8 март и за 58 дни преминават 800 км. През 1993 г. прекосява със ски (300 км за 21 дена) архипелага Франц-Йосифова Земя (Русия). Отново спътник му е Агнар Берг. Тръгват от зимния лагер на Фритьоф Нансен на остров Джексън на 1 април. През 1994 г. става първият човек, стигнал само със ски до Северния полюс, след като стратира от Нос Арктический в Сибир на 2 март и преодолява 1000 км за 52 дни. На следващата (1995) година се добира сам със ски и до Южния полюс и става първият човек в света, стигнал до двата земни полюса по този начин. 44-дневаната му одисея (1350 км) започва на 8 ноември от Морето Уедъл (Weddel sea). През 1996/ 1997 г. става първият човек, който със ски и без странична помощ прекосява Антарктида. На 15 ноември тръгва от Морето Уедъл, преминава през Южния полюс и след 64 дни и 2845 км е в базата “Робърт Скот” на брега на Морето Рос (Ross Sea). През 1998 г. изкачва шестия по височина връх в света – Чо Ойю (8201 м) в Непалските Хималаи, както и Уано Потоси (Huano Potosi, 6200 м) в Боливия. През 2001 прекосява Арктическия океан (82 дни, 1800 км) сам през Северния полюс – от Нос Арктический в Сибир (3 март) до остров Уърд-Хънт в Канада (23 май). По този начин става първият човек в света, който сам и със ски прекосява районите на двата полюса. През 2002 г. с швейцарския фотограф и пътешественик Томас Улрих (Thomas Ulrich, познат в България от филма му “Вертикални трептения”, показан на Третия международен фестивал на планинарския филм в Сливен през 2003 г.) посещава западните и южните части на Патагонското ледено плато (Patagonian ice-cap, Hielo Continental) в Чили. През април и май 2003 г. прави опит за изкачване на Еверест от юг и стига до Южния връх (8750 м). Няколко месеца по-късно с Томас Улрих правят първо прекосяване (54 дни, 460 км) на южната част на Patagonian Ice-cap в Чили от Тортел (Tortel) до Пуерто Наталес (Puerto Natales).
На базата на своите пътешествия Борге Оусланд е написал четири книги и е заснел четири документални филма. Книгата му “Alone across Antarctica” (“Сам през Антарктика’) е финалист във Фестивала на планинарската литература в Банф (провинция Алберта, Канада, Banff Mountain Book Festival). Филмът му “The big white” (“Голямата белота”) спечели първа награда на Московския фестивал на приключенските филми и на Фестивала на планинарския филм в Торело (Испания). Филмът му “Alone to the North Pole” (“Сам към Северния полюс”) е носител на първа награда от Фестивала на приключенския филм в Дижон (Франция). Материали за експедициите на Борге Оусланд са публикувани в списанията “National Geographic”, “Outside” и “Geo”. За своите постижения Борге Оусланд е носител на многобройни награди.

11Хилари – Едмънд Пърсивъл Хилари (Sir Edmund Percival Hillary). Роден на 20 юли 1919 г. в Оукланд (Нова Зеландия). В Хималаите е стъпил на 11 върха с височина над 6000 метра. Но най-голямото му, епохално постижение е първото изкчване на Маунт Еверест с Тензинг Норгей Шерпа в 11.30 часа на 29 май 1953 г. Това е най-гоелмия подарък по случай коронацията на сегашната британска кралица Елизабет Втора. От 1955 до 1958 г. Хилари е ръководител на новозеландския екип в международната Трансантарктическа експедиция. През 1958 е участник в първата механизирана експедиция (с верижни снегоходи) до Южния полюс. Хилари организира редица хималайски експедиции, но с времето все повече се посвещава на благотворителност в полза на Непал и главно на шерпите, използвайки огромния си авторитет и позицията на посланик на Нова Зеландия в Индия и Непал. Със събрани от него средства, в много случаи и с личното му участие, в района на Соло Кхумбу, в Страната на шерпите, са изградени мостове, поликлиники, болници и 17 училища. Хилари е един от инициаторите за създаването на Националния парк «Еверест» в южното подножие на върха и за приемането на закони за опазване на природата в Непал. Веднага след експедицията на Еверест се появява книгата на Хилари и Джон Хънт «Изкачването на Еверест» («The Ascent of Everest”), позната в САЩ и някои други страни като “Покоряването (завладяването) на Еверест” («The Conquest of Everest”). През 1975 г. Сър Ед написва автобиографията си “Без риск няма победа” (“Nothing Venture, Nothing Win”), а след четири години (1979-а) – «От океана до небето» (“From the Ocean to the Sky”), в която разказва за експедицията от устието на река Ганг в Индийския океан до изворите й в Индийските (Гархвалските) Хималаи (станали близки на българите след първата българска премиера в Хималаите на Тхалай Сагар, разположен в района Ганготри, от който Ганг води началото си).

12Пайер – Юлиус Пайер, австрийски военен топограф и алпинист.
През 1869-1870 г. е участник в полярна експедиция с парната яхта “Германия”, ръководена от немеца Карл Колдевей. При принудителното зимуване край източните брегове на Гренландия, през септември 1869 г., Колдевей и Пайер откриват остров Кун (74 градуса и 50’ сев. ш.). Пайер преодолява тесния пролив и се изкачва на планинския бряг на Гренландия. През март-април 1870 г. те се отправят с шейни на север. Откриват дългия и тесен остров Сторе-Колевей, отделящ големия залив Дов от Гренландско море и стигат до 76 градуса 40’ сев. ш. Изследваната част от брега запазва името, дадено от тях на цялото крайбрежие – Земя на Кайзер Вилхелм. Освобождавайки се от леден плен, “Германия” се отправя на юг. През август 1870 г. на 73 градуса и 25’ е открит дълбоко вдаващият се в сушата Фиорд на Франц Йосиф, разгледан от експедицията в движение.
През 1871 г. Юлиус Пайер (заедно с Карл Вайпрехт) възглавява австро-унгарска полярна експедиция с кораба “Тегетхоф”. На 29 август 1872 г. съдът замръзва в ледовете край северозападния бряг на остров Нова Земя, оттатък Баренцовите острови. Дрейфът му на север продължава 372 дни. На 30 август 1873 г. на северозапад мъглата неочаквано се отдръпва и моряците виждат скали. А след няколко минути пред очите им се появява искряща с ледниците си суша. Пайер я нарича Франц-Йосифова Земя (на името на тогавашния император на Австро-Унгария). Но течението отнася на юг ледовете, в които е замръзнал “Тегетхоф”. Едва в края на октомври, през полярната нощ, екипажът стъпва на сушата, която се оказва малкият остров Вилчек (на 80 градуса сев. ш.).
От 10 до 16 март при ужасен студ (минус 50 градуса) Пайер с шестима спътници, с шейни и кучешки впрягове, прави първото късо излизане от мястото на зимуване на северозапад и открива остров Гал. След седмица седем души начело в Пайер тръгват на едномесечен поход на север. Те теглят тежките шейни наравно с кучетата. По време на придвижването им температурата не пада под минус 32 градуса, но много грижи им създават виелиците и влагата, а така също ледените пукнатини и появяващата се в тях морска вода.
На 26 март Пайер открива остров Салм и го възприема за голям къс земя, тъй като не изследва околните проливи. От групата малки острови, към които принадлежи Салм, Пайер продължава на север покрай открития и преминат изцяло от него, меридионално разположен Австрийски пролив, отделящ източната островна група от централната. На изток той проследява брега на Земята на Вилчек и вижда планини в неговия югозападен край и нос Ла Ронсиер. След това стига до нос Райнер, а на запад вижда суша – остров Карл-Александър.
В началото на април Пайер оставя четирима души с големи шейни, а самият с двама спътници с по-малки шейни и ски тръгва на север и се добира до остров Рудолф. Заобикаля го от запад и излиза на нос Флигел (81 градуса и 51’ северна ширина) – както е доказано през ХХ век крайната най-северна точка на Евразия. По обратния път групата пресича остров Винер-Нойщадт (с надморска височина 620 метра) и открива група островчета.
Връщайки се на кораба в началото на май, Пайер почива само няколко дни и с двама спътници тръгва на северозапад и на 50 км от базата открива остров Мак-Клинтък (80 градуса и 15’ сев. ш.). Сторва му се, че оттатък пролива, далече на север и на запад (до около 46 градуса зап. д.), се простира огромната “Земя на Зичи”. Губейки надежда за освобождаване на кораба от ледения плен, хората го напускат на 20 май 1874 г. След тримесечен тежък преход, ръководен от Вайпрехт, при който участниците в експедицията теглят поставените на шейни лодки, стигат до края на леда, и на весла – до Нова Земя, където са спасени от руснаци. През 1876 г. във Виена излиза книгата на Пайер “Австро-унгарската северна полярна експедиция”. Пайер преминава над 850 км, извършва топографска снимка и нанася на картата редица острови.

13Хорнбайн - Томас Хорнбайн (Thomas Hornbein). Роден е на 11 юни 1930 г. в Сейнт Луис. Заедно с Уили (Уилям) Ансълд (Willie Unsoeld) през 1963 г. прави първо изкачване на Еверест от запад (частично по Западния гребен) със слизане по Класическия маршрут на Хилари и Тензинг през Южното седло. По този начин двамата записват имената си в историята на хималаизма с първи (частичен) траверс на Еверест (първият цялостен траверс на Еверест е дело на българските свръзки Методи Савов-Иван Вълчев и Николай Петков-Кирил Досков през май 1984 г. – изкачване по Западния гребен и слизане по Класическия маршрут – бел. П. А.). В младостта си Хорнбайн следва геология в Университета в Колорадо (University of Colorado), но интересът му към реакциите на човешкото тяло в условията на голяма надморска височина го карат да завърши медицина в Университета “Джордж Вашингтон” (George Washington University) в Сейнт Луис. От 1978 до 1993 г. е завеждащ отделението по анестезиология на Университетската клиника в Сиатъл. И до ден днешен се занимава активно с преподавателска дейност и планинарство.

Петър Атанасов - превод и бележки под линия
 

Още няма направени коментари.

Добави коментар
Запазените марки в този сайт са на собствениците им. Авторските права на коментарите, статиите и снимките са на изпратилите ги, всичко останало © climbingguidebg.com. Използването без позволението на авторите е незаконно. Отпечатването е разрешено само за собствена употреба.
eshop.climbingguidebg.com  | esoft.cmstory.com/