Карта
Текуща позиция Намери пътя
GPS точка: 43.08827,23.38453 Ресторант Пещерата - Място за паркиране 
GPS точка: 43.08232,23.37867 Гара Лакатник 

Гара Лакатник, 400 м надморска височина, се намира в Искърското дефиле на Стара планина, на 50 километра от София по железопътната линия за Мездра. С влак се пътува час и половина, а с кола по множеството завои се стига за един час (50 км от околовръстния път и 59 от Централна гара София). Туристите и алпинистите наричат отвесните стени срещу гарата с общото име Лакатнишки скали . Всъщност, има няколко самостоятелни катерачни обекта. Нещо повече - някои от неразработените стени предлагат условия за катерене, не по-лоши от останалите. Може да се каже, че край гара Лакатник повече предстои да се прави, отколкото е направено, независимо че скалите са привлекли вниманието още от самото зараждане на алпинизма у нас.

Освен от катерачите Лакатник е посещавано място и от пещерняците. В района има много пещери, но най-известна е Темната дупка, с обща дължина на галериите 1750 м. От нея изтича буйният поток, подхранващ изкуственото езеро. Иманяри също често спохождат района.

Могат да се правят разнообразни туристически излети. Красив е каньонът на река Петреница, с множество бистри вирове. Съществуват възможности за катерене, но скалите още не са разработени. Има няколко неописани маршрута. Може да се подходи от водослива на р. Петреница с р. Пробойница, или отгоре през Алпийска поляна (преваля се един рид по хубава пътека). Има и пряка пътека от Алпийска поляна по хоризонтал към Вражите дупки. И тя минава през водослива на Петреница.

Вид маршрути: боулдърспорттрадпреход

Лакатник е с характерен мек собствен микроклимат. Преобладават слънчевите дни, но не са изключение и внезапни превалявания. Районът е карстов и след краткотраен дъжд скалите (варовик) изсъхват бързо, така че може да се продължи катеренето. Практиката е показала, че може да се катери през всички сезони .

Пролет. От март до юни условията за катерене са много добри. През април е удачно да се използва денят между 10 и 16 часа, докато през юни е по-добре обедните часове да се избягват.

Лято. Температурите са високи и трябва да се носи много вода. Катери се рано сутрин или надвечер. Различното изложение на отделните маршрути позволява в повечето случаи да се подбере сенчесто място. Често полъхва и живителен ветрец.

Есен. След пролетта това е другият най-популярен сезон. Въпреки дъждовните дни без проблеми се катери по всички масиви чак до късна есен (и декември).

Зима. Софийските катерачи (особено преди построяването на изкуствени стени в София) идват на Лакатник при всеки по-топъл зимен ден. Най -подходящ район за целта се оказват Вражите дупки. В сравнение с Алпийска поляна там е по-защитено от вятър и слънцето понякога напича така, че може да се катери и по къси ръкави. Лакатнишкият март може да се отнесе по-скоро към пролетните месеци.

На Лакатнишките скали не се практикува зимно катерене с котки и сечива, въпреки че е някои хора са го експериментирали.

За съжаление в района на Лакатник има малко възможности за преспиване в легло. Хотел няма, а най-близката хижа е “Пробойница”, на 13 км, 1014 м, 60 места. Дадената по картите ловно-рибарска хижа отдавна не функционира. В къщите под масива Вражите дупки може да се спи на квартира.

За спален чувал възможностите са неизчерпаеми. Спането на палатки е разрешено. На Алпийска поляна е удобно за палатка край руините на стар заслон, разрушен от вандали. Край Вражите дупки няма удобни места за палатка, но за сметка на това има достатъчно естествени ниши и дупки, които осигуряват надеждна защита от дъжд.

Къщичката на скалите е наречена “Орлово гнездо” и може да се преспи за “купона”. През месец юни 2000 г. тя е сменена с нова.

Внимание! Кражбите в района не са изключение. Не трябва да се оставя нищо ценно без надзор - нито в палатките, нито в пещерите.

Храна и напитки могат да се купуват евтино от магазинчетата на гарата или в самото село. Да се завърши катерачния ден с чаша бира може в ресторант “Пещерата” до изкуственото езеро. На разклона за Вражите дупки има смесен магазин и кръчма, за съжаление, работещи рядко. Кафенето и кръчмата на гарата също предлагат възстановяващи водния баланс на катерача напитки.

В дебелослойните триаски варовици водата е изваяла интересни и разнообразни скални форми с богат релеф. Има всякакви форми: плочи, цепки, винкели, ръбове, надвеси, тавани, ниши. Катеренето по тях изисква комплексна двигателна култура, понякога е въздушно, винаги изисква прецизна техника. Скалата е компактна, с много добро сцепление. Само на места около "Свинята" на Алпийска поляна скалата е "полирана" от ръцете на катерачи и всякакви посетители през последнитите 50-60 години.

След обилни дъждове някои от маршрутите в района на Вражите дупки не изсъхват бързо, тъй като над скалите има тревен склон, по който се стича вода. При туровете на Алпийска поляна този проблем не съществува. По надвесите от страната на поляната може да се катери и в дъжд. На Вражите дупки също има турове за дъжд - надвесите около "Танца на прилепа" и тези в пещерата около “Божествена комедия”.

Лакатнишките скали не са лесни за разчитане. Не винаги очевидното е най-доброто решение при катеренето на един маршрут. Това означава, че катеренето on sight изисква интензивно мислене и добра физика, за да могат да се пробват няколко варианта.

Екипирането на туровете не е еднакво в различните райони. На Септември и Кръста има само стари клинове и там се ходи като на алпийско изкачване, с набор клеми и френдове. Там има и много нестабилни камъни. В района на Алпийска поляна старите турове и тези правени през 80-те години със спитове с болт 8 мм вече са преекипирани по съвременните стандарти. Новите турове, както и всички маршрути по Вражите дупки, са екипирани със спитове тип longlife или лепени клинове. Спитове, на които планката може да се маха, не са подходящи за Лакатник, тъй като наоколо бродят “прибрани” люде.

Какво още относно поставените точки за осигуровка? Може да се каже, че повечето турове са екипирани надеждно, без риск от сериозни наранявания или падания на земята, с разумна икономия на спитове. При всички случаи стремежът е бил да има някаква психическа ангажираност от страна на катерача (разбира се, психологическия праг у всеки е различен). Така че, не очаквайте "железни пътища" или включвания винаги, когато клинът е на нивото на коляното. (То ако беше така по-добре да се катери направо с горна осигуровка). Не се изненадвайте и от това, че често първият клин е на 6-7 м от земята. Обикновено достигането му е добре обмислен боулдър пасаж.

Въпреки казаното за разстоянието между клиновете, в повечето случаи включванията са от най-удобните в близката околност хватки и стъпки. Има и някои изключения от този принцип, които увеличават трудността.

За всички турове е достатъчна нормална екипировка за катерене: единично въже, между 5 и 10 примки с по два карабинера, осмица или друго съоръжение за осигуряване. В гидовника са маркирани маршрутите, при които се налага осигуряване с клеми и/или френдове. Не са излишни и няколко по-дълги примки.
Ако се катери с горна осигуровка, на последния клин се поставя ролка или стоманен карабинер, за да се предпазват халките от износване и сваляне на защитния слой. Препоръчително е дублирането в още една точка. В повечето случаи накрая на маршрутите има спит с халка или ухо за рапел. В района на Алпийска поляна и Септември връщането става по пътеки, докато на Вражите дупки е най-добре да се пусне рапел. Изключение на Алпийска поляна са “Гърч” и “Синг Синг”, от които се слиза съответно с един и два рапела. Слизането с рапел е по-безопасно, тъй като над скалите има нестабилни камъни, а катерачите по Лакатник обикновено са без каски.
Във всички райони е подходящо да се използва въже с дължина 40-50 м. Така туровете на Алпийска поляна, които са дълги между 30 и 40 м., се минават с една дължина. На Вражите дупки, където дължината е 15-22 м., въжето стига и за рапел.
Чукове и клинове се използват само при почистване и екипиране на нови маршрути.

Известно е, че както по света, така и у нас всеки катерачен район си има “своя” категоризация. Лакатнишката категоризация трябва да се възприема по-скоро като занижена. Това е така, защото при даване на мнение за трудността на някой маршрут, катерачите се стремят да не се “изложат” с неоснователно завишаване. Дадените категории обективно сравняват трудността на маршрутите вътре в района на Лакатник. Това сравнение също трябва да се възприема внимателно, защото как може да се сравни плочата на "Фантазия" с надвеса на Спартак, все 8+?

Понякога се котира и по Френската скала. Дадената сравнителна таблица на корицата е също ориентировъчна и е по материали на “On The Edge”, “Vertical” и “Climbing”.

Използването на магнезий не е забранено, даже без него някои маршрути са непреодолими.

Копаене на хватки и стъпки или прибавяне на изкуствени хватки е забранено. В това отношение лакатнишката етика е чиста и твърда.

Не трябва да се поставят допълнителни клинове и спитове на маршрути, вече обявени за оборудвани. Разбира се, всеки може да се осигурява допълнително с клеми и френдове, без да се руши скалата.

Има неизчерпаеми възможности за тези, които желаят да екипират собствени маршрути. Един маршрут е завършен, когато е почистен добре от лабилни камъни, лишеи и треви (само до тук, без копане и чупене!). Оборудваннето с клинове и спитове за нормално преминаване с долна осигуровка се прави след консултация с местните катерачи. Не трябва да се поставят прекалено много точки за осигуряване, но прекалено "скромното" екипиране на някои маршрути ги прави непопулярни за водене. На края на туровете е препоръчително да се поставя дублиран спит с халка. Това важи за всички катерачни райони.

Внимание!

1. Освен хубави клинове на скалите се поставят само спитове тип “Longlife”, неръждаеми болтове или лепени клинове. Поставят се само защитени от корозията клинове.

2. Боклуците се изхвърлят само в селищата на определените за целта места.

През лятото на 1931 г за първи път в България е било употребено алпийско въже за изкачване на Лакатнишките скали от Александър Белковски, Георги Стоименов и Никола Чипев. Те изкачили на свободно въже скалите вдясно от паметника - т. н. “Дворци” и “Прозореца”. От 1934 г. край гара Лакатник започва катерене и осигуряване с клинове и карабинери. До 1939 г. били прокарани повечето от най-популярните и сега турове по скалите над Алпийска поляна: “Жълтата цепка”, “Идеалния ръб”, “Фактор”, “Шеминето”, “Германския тур”.

В годините след Втората световна война скалите край гара Лакатник се превръщат в любимо място за тренировка на алпинистите и пещерняците. Основен спортен проблем тогава е било преминаването на стената, над която през 1939 . г е бил поставен кръстът на загиналите планинари. Още през 1948 г Енчо Петков и Стефан Камбуров решават този проблем, прокарвайки тур “Кръста”. През 60-те и 70-те години особено популярно е било изкуственото катерене. В този период са прокарани едни от най-трудните изкуствени маршрути в България. Като пример може да се посочи тур “Тавана”, който може би още дълго време ще бъде неосъществена мечта за свободните катерачи.

Както алпинизмът, така и свободното катерене в България започва от Лакатник. Това става в края на 70-те и началото на 80-те години, може би почти едновременно с налагането на този стил и по света. Повечето изкуствени маршрути са преминати свободно: “Фактор”, “Люляка”, “Свинската дупка”, “Диагонала”, “Румънския тур”, “Спартак”, “Кръста”. (Трябва да се отбележи, че при старите турове пасажите над 5 категория обикновено са били правени с изкуствени опори). Успоредно с това през тоэи период са прокарани и нови, трудни маршрути. В началото трудното е от шеста, после от седма категория. Първата седмица на нов тур е "Тъпамяу". Осмиците са “върха”. Само за 3-4 години броят на маршрутите на Алпийска поляна се удвоява. Активно катерещи на Лакатник софийски алпинисти по това време са Кирил Досков, Димитър Начев, Иван Масларов, Николай Петков, Васил Киров, Милкана Русева, Бисер Николов и др.

След 1990 г. някои от най-добрите софийски катерачи започват разработването на стените над Вражите дупки. След дълго висене, чистене, разгадаване на пасажите и екипиране с лонглайфове, масивът придобива сегашния си вид. Основни действащи фигури в началния период са Милкана Русева и Васил Киров.

Ето една непълна хронология на овладяването на по-старите маршрути:

1935 г.

“Кулоара” - Игнатиев, Владигеров, Шлезингер,

“Германеца” - Тони Видеман, Херманд Хунд.

1936 г.

“Жълтата цепка” - Константин Саваджиев,

“Комбиниран “- К. Саваджиев,

“Идеалният ръб” - К. Саваджиев,

“Люлякът” - Нисо Гершон, Хари Хаимов,

“Септември” - К. Саваджиев, В. Недков.

1937 г.

“Шеминето” - К. Саваджиев.

1948 г.

“Свинската дупка" - Васил Настев

“Диагоналът" - Цанко Бангиев, Васил Настев

“Кръста” - Енчо Петков, Стефан Камбуров

По-късно

“Локомотив” - Никола Корчев,

“Армеец” - Стоянка Занкова, Митко Лакатнишки, Методи Савов,

“Спартак” - Богдан Дуков, Панайот Горанов,

“Таванът” - Атанас Кованджиев, Огнян Балджийски.

Какво може да се каже за по-новите постижения? При изкачванията от пръв поглед списъкът не е много дълъг, преминатите турове са всички от шеста и повечето от седма категория. Над седма постиженията са по-малко, най-вече поради слабата посетеност на района от катерачи извън София и от чужбина.

През 1989 г. катерачът Александър от Саксонска Швейцария успя да ни “отрезви”, като преодоля “Спартак” 8+, най-трудният за момента, минат след разучаване, “Диагонала” 8- (първият клин е доста високо), “Тарзан” 8, с две падания, както и няколко седмици on sight.

При соловите изкачвания е задължително да се спомене за Бисер Николов (Малкия) - “Свинята” 7, “Диагонала” 8-, “Гаргамел” 8+, “Гърч” 8, до траверса и др. Всичко това до 1989 г.

Николай Петков, Владимир Нешев - "Лакатнишки скали - катерачни маршрути", издания 1997-200 г., Йети прес, София.

Borislav Dimitrov - "Lakatnik - Visual Climbing Guide", Orel Press, 2003, Sofia.