В последните години все по-рядко български алпинисти предприемат сериозни изкачвания по големите стени в чужбина, като вероятно на тези нестатистически наблюдения все пак влияе и по-малкият брой алпинисти в страната. Преди няколко десетки години, макар и с по-примитивна екипировка, са правени повече на брой и по-дръзки за времето си постижения най-вече заради развитието на алпийските клубове и световните тенденции, към които българите винаги са гледали и които са се стремили да следват.

Логично пътят към отдалечените райони, неизкачваните върхове и върховите постижения минава първо през родните планини, а после – през Алпите, люлката на европейския алпинизъм. Един от най-трудните и най-впечатляващи маршрути там е ръбът Френе, на Южната стена на Монблан (7а+, А0), като включва много сложни участъци в надвес, на над 4500 метра надморска височина.

Благовест Цолов – Бобката го премина в началото на този месец, в свръзка с германски алпинист.



Бобката е на Христова възраст, по образование – икономист, но работи в строителна фирма. Пресен баща, отпреди 2-3 месеца. До последно преди жена му да роди, тя го осигуряваше по маршрутите на Петренски дол, а веднага след това Бобката катереше сам, с въже. После замина за Алпите. В планините прекарва голяма част от времето си, тъй като е ски инструктор, а от три години се обучава за IFMGA алпийски гид. Участвал е в направата на някои от най-трудните маршрути у нас, а в спортното катерене е минавал 8а.

Бобката: Това лято нямах определени планове за изкачванията, защото не бях много сигурен в каква точно форма ще бъда. В началото на юни с Жан Картелов направихме ски спускания от три 4-хилядника в района на Монте Роза, Кастор, Рока Нера и Брайтхорн. Видяхме, че аклиматизацията ни е добре, и решихме да отидем на един от класическите маршрути в района на Монблан, който беше в много добри условия, на Мон Моди, казва се “Куфнер”.

“Един от зрелищните и приключенски маршрути”

Бобката: Отидохме до хижа “Торино”, “Куфнер” започва от там. Бях особено притеснен за условията по маршрута, както и в каква кондиция сме, колко бързо ще можем да се придвижваме, защото той излиза на 4400 м, а се тръгва от около 3400, което означава 1000 м ръб, микстов терен, доста интересен за катерене, изисква боравене с най-различен инвентар, слагане, сваляне на котки, микстови пасажи, на които трябва да си сложиш ръкавиците, трябва да катериш и с пикел, и с голи ръце по едно и също въже. Въпреки че категорията е около пета и дори малко по-ниска, всъщност въобще не е лесно, защото трябва да катериш с котки и ръкавици, във всякакви условия.

Успяват да се изкатерят, после спят в хижата, защото изпускат лифта. На следващия ден слизат в Шамони, тъй като лифтовете не работят заради силен вятър. Така, на практика, тръгват от Италия, а слизат във Франция, което налага да минат през тунела на Монблан.

 Преминаването на “Куфнер” дава увереност на Цолов да опита по-дълга и по-трудна линия. По това време от годината обаче времето се затопля и глетчерите започват да се топят, маршрутите стават непристъпни заради каменопади и топящия се сняг, който прави невъзможно изкачването по кулоарите. Така минава целият юли.

 През това време Благовест Цолов търси свръзка, защото си е наумил да пробва ръба Френе. Продължителните валежи осуетяват и плановете му да се катери една седмица в Доломитите.

Бобката: От средата на юли до началото на август следих условията през цялото време. Бях намерил един германец – Фабиян Хагенауер, който беше мотивиран за Френе. Отидохме да се подготвим на една игла до хижа “Монзино” – над 1000 м са маршрутите там, Егюий Ноар дьо Пьотерей. Докато гледахме линията, която искахме да преминем на следващия ден, по нея

започна каменопад с голям облак от падащи камъни

Това ни вцепени. Нямаше никаква причина там да има каменопад, отгоре нямаше сняг и лед, които да се топят. Наложи се рязко да сменим плана. За около 4 часа изкатерихме 12 въжета линия с категория 6с. Продължихме до Пунта Иномината – един доста интересен връх, от който ясно се вижда ръбът Френе и глетчерът, който трябваше да пресечем, за да отидем там. Видяхме, че се движим доста бързо, стегнато, чувствахме се добре.

Започват обаче силни снеговалежи, които продължават 10 дни. Благовест Цолов се прибира в България. На 4 август решава, че условията вече са достатъчно стабилни, за да замине отново за Алпите и голямата си цел там. Очертава се прозорец от 3 поредни добри дни – 7, 8, 9 август. Планът е от хижа “Монзино” да се изкачат през ръба до хижа “Гуте”, без да носят бивачна екипировка, за да са максимално леки. Ръбът все пак има

 пасажи до 7а+, с продължително катерене, от Италия до Франция

 с много ходене по снежни и ледени склонове. Това обаче крие риск, ако не са достатъчно бързи, да няма в какво да спят.

 

Бобката: Първия ден, от Курмайор до хижа “Монзино”, ни отне два и половина часа. Спахме и в полунощ тръгнахме. Стигнахме в бивак “Eклес” за около 4 часа, починахме малко и продължихме към глетчера на Френе – най-опасната част. Навлезеш ли в “басейна”на Френе, е вече доста трудно да се върнеш обратно.

 Point of no return

Там няма план “Б”. Успяхме да пресечем беркшунда, който мен най-много ме притесняваше. Там минахме лесно, към 7 ч. сутринта тръгнахме стегнато по скалната част. Около 12 – 13 ч. бяхме на въпросните пасажи “Шандел” – три въжета, най-трудните, първото е 7а+, другите 7а, но след всичкото това ходене и катерене дотам, общо около 12 часа... Починахме около час и минахме трите въждета за три часа. Те са коренно различни – едното е цепка за пръсти, която в края си става трудна за осигуряване и изключително изморяваща. 7а+ въжето е силно изпомпващо. Второто въже е въздушен и страшен траверс, ако не се разчете добре, става много труден. Третото въже е надвесена камина, което мислех, че не може да се мине свободно, но Фабиян направи това пред очите ми. На този пасаж изтеглихме раниците.

След камината започват лесни въжета, само че плочите в горната част се оказват мокри от топящия се по первазите сняг, което прави катеренето сложно, докато излизат в горната част на Шандела, последната кула. Там пускат рапел, който ги вкарва кулоар преди финалното катерене към връха на Монблан. Там пък снегът, ледът и камъните в 4 следобед се оказват все още незамръзнали.

Бобката: Започва едно ровене в снега и катерене по камъните, което е изключително изморително. Преди самия Монблан (4810 м) трябва да се изкачиш на Монблан ди Курмайор. След върха започва слизането, изключително натоварващо за коленете. В 8 вечерта спряхме на хижа “Гуте” (на около 3800 м). Това прави

20 часа от “Монзино” до “Гуте” – вероятно едно от най-бързите изкачвания

Обикновено хората спят на бивак на “Еклес”. Ние тръгнахме 4 часа (или 1200 м) по-долу. След Френе спят на “Вало” (на 4200 м) , който пак е по-близо до Монблан, отколкото “Гуте” (3800 м), това прави още едни 500 м надолу. Добре, че не носехме спалните чували, раниците и без друго бяха тежки – котки, пикел, якета, мембрани, котлон за топене на сняг... Бяхме изключително щастливи, че всичко беше осъществено точно по план. На следващия ден слизането до влакчето (на 2200 м) отне 3 – 4 часа. От едната държава да влезеш в другата през катерачен маршрут за 20 часа...Феномелано преживяване!

За първи път ръбът Френе е преминат от българи през 1969 г. – от Христо Проданов и Благой Дживджанов, по тура на Бонингтън. По-късно през годините има и други български изкачвания.

Още за Благовест Цолов – тук: https://www.climbingguidebg.com/index.php?module=news&type=user&func=display&sid=8298