0902.2021
По повод мой пост във Фейсбук: https://www.facebook.com/nmpetkov/posts/10218591472763484
Има алпийска общност в България. Тя се състои от хора, които извървяват своя път - за някои по-кратък, за други по-дълъг. Едни прекратяват алпийската си "кариера" (дайте идея за по-добра дума, че да махна кавичките), защото решават, че са поели достатъчно риск. Други - защото животът и проблемите ги притискат. За трети така решава Планината.
Всеки един обаче започва от някъде - повечето с начален курс по катерене или алпинизъм. Има и самоуки. В Интернет е пълно с информация, но по-добрият вариант е квалифицирано обучение. Защото всеки пропуск по-късно се заплаща скъпо.
След това започва алпийският си път. За него трябва свръзка. Алпинизмът е колективно занимание, по-точно занимание по свръзки. Има солови изпълнения, но те са тема на друг разговор - мотивация, кой ги прави и т.н.
Свръзката е сакрално нещо. Не само въжето свързва хората в нея. Те изживяват съвместно неща - и хубави, и лоши, понякога трагични. Не е чудно защо връзките, създадени в свръзките, понякога са по-дълготрайни от семейните такива.
Когато съм започнал да се занимавам с алпинизъм, съм си представял катерене, стени, върхове. КАТЕРЕНЕ. Доста по-късно взе да се казва "катерене и алпинизъм", преди "алпинизъм" беше достатъчно. Същото е и с тези, започнали преди мен, и с тези след мен. Така се е формирала българската алпийска общност. Развитието на всеки един в нея копира развитието на самата общност - започват изкачвания на основните ръбове и стени в планините в България, после изкачвания на стени и ръбове в Алпите, след това погледите се насочват към Кавказ и по-високите планини.
Българският алпинизъм има епична и славна история, в която понякога плановете и реализацията са били много мащабни. Изпълнението, макар и белязано епизодично с трагични инциденти, може да носи само гордост. В Непал и Пакистан споменаването на българските алпинисти ставаше с уважение. Не само заради експедицията през 1984 г. по Западния гребен на Еверест.
Винаги във високите планини постиженията на българи са правени от групи или свъзки, сработени преди това по българските алпийски обекти.
Та, дали е случайно, че последните инциденти, при които загинаха четирима българи, станаха в експедиции, в които те бяха сами, по-точно тръгнали сами от България?
- Петър Унжиев (1970 - 2010) - умира в палатката си в лагер 2 на К2 по реброто Абруци на 18 юли 2010 г.
- Боян Петров (1973 - 2018) - загива на 4 май 2018 г. над последния лагер, вероятно при подхлъзване, при опит да изкачи Шиша Пангма.
- Иван Томов (1984 - 2019) - умира на 17 май 2019 г. в палатката си в лагер 4 на Лхотце, след изкачване на върха предния ден.
- Атанас Скатов (1978 - 2021) - загива при падане от около 7000 м на К2.
Пешо Унжиев се "спусна с парашут" директно с желание да изкачва високите върхове. Беше приятел с Кристина Георгиева и по някакъв начин се свърза с мен за кратко обучение. То беше наистина кратко и недостатъчно - в залата в НСА показване на рапел и други похвати за работа с инвентара. Имахме разговори за екипировката, височината и т.н. Той обаче имаше страшното самочувствие на неколкократен победител в Обиколката на Витоша. Имахме даже една съвместна тренировка по Лалето (аз бях със ски и колани, Пешо ситнеше нагоре с обувки). Набра доста преднина. Но това не ме убеди, че има подготовката (цялостна) за високата планина. Обяснявах му, че там понякога става много бързо много опасно. Казвах му това, което съм казвал многократно и в курсовете, които съм водил. Че трябва да може да катери и действа по терени, много по-трудни от маршрута, който ще следва. Защото един инцидент или действие в нетипичната за експедицията ситуация може да изисква катерене или откатерване, при това без осигуровка, по скали и лед, без никакви въжета. За това трябва много опит, много изкачвания.
Така или иначе, замина. Първо на Манаслу, после на К2. Какво обаче мога да кажа извън емоцията? Той имаше пари, не беше зависим от спонсори. Не искаше и медийно внимание, или поне не преди да направи нещо значимо. Стана ми криво, че Пешо си отиде в самота, изоставен от личния си шерп в лагер 2 на К2. След няколко месеца, през март 2011 г. с Кристина Георгиева направихме маршрут в Рила, който кръстихме "Мечтата на Пешо".
През 2018 г. загина Боян Петров. Предприема самотна атака на Шиша Пангма при влошаващо се време, когато всички слизат надолу. Минават няколко дни, докато се видят следите, по които можем само да гадаем какво се е случило. Една отворена палатка, намерена от Сергей Бершов, и спален чувал в нея. По-късно, при облитане с хеликоптер, са направени снимки, на една от които се забелязват следи по склона и малко по-надолу от края им - петно в снега. Така или иначе Боян не се завръща в палатката.
При Боян, или Съни, както е популярен в средите, съществуваше необходимия алпийски опит, макар и да нямаше изкачвания на някакви много големи стени. При него обаче имаше склонност да "изчезва" и да прави солови изпълнения, въпреки че се намира в група. Такъв беше и случаят при съвместното ни изкачване на Гашербрум 1 през 2009 г. Тогава, обикаляйки сам по ледника, беше пропаднал в цепнатина, за радост с щастлив край. После при първия опит за изкачване тръгна от щурмовия лагер нагоре, при положение, че времето се разваляше и пак създаде рискова ситуация (върна се по някое време). Следващите си изкачвания прави предимно в рамките на комерсиални експедиции с готови парапети, но не използва допълнителен кислород и шерп. Медийният интерес, мисля, не му се отрази добре. В крайна сметка, липсата на партньор и бързането да отиде на Еверест веднага след Шиша Пангма е една от предпоставките за трагичния изход.
На следващата година, 2019, загина Иван Томов, от Русе. Спомням си с най-голяма симпатия за него, макар че съм имал комуникация само по Интернет. Пак приятел на Кристина Георгиева. Следях с интерес пътешествията му, защото след всяко едно пишеше много интересни разкази за преживяното. Иван живееше в чужбина и финансираше участията си в експедициите, в които се включваше, със собствени средства. През годишните си отпуски. Симпатията към това, което прави, идваше и от факта, че той се стремеше към максимално чист стил, доколкото е възможен в една подобна комерсиална експедиция. Без личен шерп, без използване на кислород, изнасяне на багажа със собствени сили. Въпреки това, у мен тегнеше усещането, че отново опита той набира директно във високата планина, без преди това да има така необходимите изкачвания на по-ниско и по-трудно.
Прави два опита на Нанга Парбат, като при единия оцелява след клането на участници в експедицията, понеже се намира в този момент нагоре. На Лхотце може би изходът нямаше да е фатален, ако имаше близък човек до него в палатката на лагер 4.
Трагичният инцидент със Скатов е само отпреди няколко дни. И той, като Петър Унжиев, пристъпва без алпийски опит направо към високите върхове. Контакт с него имах през 2013 г., когато в АК "Планинец" проведохме зимен курс, в който Скатов беше включен по негова молба - тогава направихме компромис и го допуснахме, въпреки че условието за участие беше успешно завършен курс начално обучение. Не знам някой после да го е виждал на алпийските обекти. Лошото при него е, че се събраха в едно и други неблагоприятни фактори - преекспониране от медиите плюс ангажимент към спонсори, за да плати участието си в експедициите.
Има вече разни версии защо Скатов е паднал. Тъй като е ясно, че никой не го е бутнал - става дума за грешка - или техническа с превключване на въжета, или грешка при откатерване, или използване на старо въже, което се е скъсало. Едва ли има значение, когато човекът го няма. Грешки правят и опитни алпинисти, особено на слизане.
За участието на Скатов в комерсиалната зимна експедиция на К2 основният въпрос е: Защо е бил там? Защо, въобще, трекинг агенцията Seven Summit Treks организира зимна експедиция за клиенти на трудния и за лятно изкачване К2? Всички се опасявахме от нови жертви. За съжаление, една от тях е от България.
Агенцията е непалска и се движи от шерпи. Ролята на шерпите в съвременния височинен алпинизъм, в комерсиалните експедиции, в тази експедиция, и въобще, заслужава повече внимание, надявам се, предмет на друг коментар.
Защо медиите да са фактор ли? Те допринесоха за това да окачествяват изкачвания по оборудвани с въжета до самия връх маршрути, с допълнителен кислород и личен шерп, като постижения в алпинизма. Медиите са свързани с намирането на спонсори, но е нормално това да бъде за стойностни алпийски проекти. Не е оправдано в централните новини да слушаме някакви подробности около пребиваването на даден клиент в базов лагер. Обидно е.
Въпросът с медиите и ролята им във веригата спонсор-клиент-медии-комерсиална експедиция-отразяване заслужава повече внимание, надявам се, предмет на друг коментар.
Медиите и спонсорите, освен всичко друго, много се връзват на изрази като "Хималайска корона" или "Seven Summits". Наистина ли тези хора си мислят, че продължават делото на Меснер, Кукучка и Виелицки? Които са имали винаги за цел нещо ново, нещо специално при изкачванията. Не знаят ли, че не е важно колко и къде, а как е направено?
След публикацията ми във Фейсбук с поставени въпроси получих доста коментари. Например, безкислородно ли е изкачване, при което цялата инфраструктура по маршрута е направена с кислород и около теб се движат много хора с кислородни бутилки.
За илюстрация на последното, ще дам пример с Меснер. През 1978 г. той и Хабелер направиха първото изкачване без кислород на Еверест. Но в рамките на "кислородна" експедиция. Меснер ясно съзнаваше какво е това - че няма пълна стойност. И направи "невъзможното": през 1980 г.: изкачи върха сам (сам в планината над БЛ), по частично нов маршрут и без кислород, в мусонния период.
Алпинизмът е широко понятие, но някои медии при отразяването на експедиции с клиенти го използват и при изкачвания по изцяло оборудвани с парапети мартшрути. В Алпите има отдавна подобни осигурени маршрути към върхове, наричат се виа ферата. Направени са за туристи, да популяризират красотите на планината и активността на открито.
Парапетите в алпинизма и в експедициите се използват за групово осигуряване. Поставят се от водачите временно, докато премине групата, или за постоянно - докато трае експедицията. Тъй като са от въже, постоянните парапети трябва да се използват с повишено внимание. Вятърът и протриването в скалата или леда могат да доведат до намаляване на здравината. Много рядко експедициите премахват поставените парапети. Това, освен че е екологичен проблем, води до появата на цели снопове от стари въжета по някои участъци.
Въпросът с комерсиалните експедиции е сериозен. Услугите, които се предлагат, включват парапети до върха, осигуряване на кислород над определена височина, палатки, спален чувал и храна във височинните лагери, личен шерп и др. Някои от услугите са опции и повишават цената. Тези улеснения спомагат да се появяват търсачи на силни усещания, за които се появяват допълнителни опасности - в случаите в които по някаква причина парапетите ги няма, кислородът свърши или палатките ги е издухал вятърът. Движението се затруднява, стават задръствания, бутат си камъни и т.н. (Има сведения че първият смъртен случай на К2 т.г. със Сержи Минготе е бил вследствие на падане на камък).
Тази статията има единствено за цел да помогне да се осмислят причините за възникване на инцидентите, за да се избягват в бъдеще - от живите. Както и да има етика и по-добър стил при изкачванията.
Призовавам за повече смирение в планината, и след това в "цивилизацията". Да опитаме да върнем идеалните си цели и постъпки. Да правим и катерим това, което искаме - с почтени средства, а не на всяка цена.
инж. Николай Петков, доктор
K2, снимка Н. Петков 2001 г.
Има алпийска общност в България. Тя се състои от хора, които извървяват своя път - за някои по-кратък, за други по-дълъг. Едни прекратяват алпийската си "кариера" (дайте идея за по-добра дума, че да махна кавичките), защото решават, че са поели достатъчно риск. Други - защото животът и проблемите ги притискат. За трети така решава Планината.
Всеки един обаче започва от някъде - повечето с начален курс по катерене или алпинизъм. Има и самоуки. В Интернет е пълно с информация, но по-добрият вариант е квалифицирано обучение. Защото всеки пропуск по-късно се заплаща скъпо.
След това започва алпийският си път. За него трябва свръзка. Алпинизмът е колективно занимание, по-точно занимание по свръзки. Има солови изпълнения, но те са тема на друг разговор - мотивация, кой ги прави и т.н.
Свръзката е сакрално нещо. Не само въжето свързва хората в нея. Те изживяват съвместно неща - и хубави, и лоши, понякога трагични. Не е чудно защо връзките, създадени в свръзките, понякога са по-дълготрайни от семейните такива.
Когато съм започнал да се занимавам с алпинизъм, съм си представял катерене, стени, върхове. КАТЕРЕНЕ. Доста по-късно взе да се казва "катерене и алпинизъм", преди "алпинизъм" беше достатъчно. Същото е и с тези, започнали преди мен, и с тези след мен. Така се е формирала българската алпийска общност. Развитието на всеки един в нея копира развитието на самата общност - започват изкачвания на основните ръбове и стени в планините в България, после изкачвания на стени и ръбове в Алпите, след това погледите се насочват към Кавказ и по-високите планини.
Българският алпинизъм има епична и славна история, в която понякога плановете и реализацията са били много мащабни. Изпълнението, макар и белязано епизодично с трагични инциденти, може да носи само гордост. В Непал и Пакистан споменаването на българските алпинисти ставаше с уважение. Не само заради експедицията през 1984 г. по Западния гребен на Еверест.
Винаги във високите планини постиженията на българи са правени от групи или свъзки, сработени преди това по българските алпийски обекти.
Та, дали е случайно, че последните инциденти, при които загинаха четирима българи, станаха в експедиции, в които те бяха сами, по-точно тръгнали сами от България?
- Петър Унжиев (1970 - 2010) - умира в палатката си в лагер 2 на К2 по реброто Абруци на 18 юли 2010 г.
- Боян Петров (1973 - 2018) - загива на 4 май 2018 г. над последния лагер, вероятно при подхлъзване, при опит да изкачи Шиша Пангма.
- Иван Томов (1984 - 2019) - умира на 17 май 2019 г. в палатката си в лагер 4 на Лхотце, след изкачване на върха предния ден.
- Атанас Скатов (1978 - 2021) - загива при падане от около 7000 м на К2.
Пешо Унжиев се "спусна с парашут" директно с желание да изкачва високите върхове. Беше приятел с Кристина Георгиева и по някакъв начин се свърза с мен за кратко обучение. То беше наистина кратко и недостатъчно - в залата в НСА показване на рапел и други похвати за работа с инвентара. Имахме разговори за екипировката, височината и т.н. Той обаче имаше страшното самочувствие на неколкократен победител в Обиколката на Витоша. Имахме даже една съвместна тренировка по Лалето (аз бях със ски и колани, Пешо ситнеше нагоре с обувки). Набра доста преднина. Но това не ме убеди, че има подготовката (цялостна) за високата планина. Обяснявах му, че там понякога става много бързо много опасно. Казвах му това, което съм казвал многократно и в курсовете, които съм водил. Че трябва да може да катери и действа по терени, много по-трудни от маршрута, който ще следва. Защото един инцидент или действие в нетипичната за експедицията ситуация може да изисква катерене или откатерване, при това без осигуровка, по скали и лед, без никакви въжета. За това трябва много опит, много изкачвания.
Така или иначе, замина. Първо на Манаслу, после на К2. Какво обаче мога да кажа извън емоцията? Той имаше пари, не беше зависим от спонсори. Не искаше и медийно внимание, или поне не преди да направи нещо значимо. Стана ми криво, че Пешо си отиде в самота, изоставен от личния си шерп в лагер 2 на К2. След няколко месеца, през март 2011 г. с Кристина Георгиева направихме маршрут в Рила, който кръстихме "Мечтата на Пешо".
През 2018 г. загина Боян Петров. Предприема самотна атака на Шиша Пангма при влошаващо се време, когато всички слизат надолу. Минават няколко дни, докато се видят следите, по които можем само да гадаем какво се е случило. Една отворена палатка, намерена от Сергей Бершов, и спален чувал в нея. По-късно, при облитане с хеликоптер, са направени снимки, на една от които се забелязват следи по склона и малко по-надолу от края им - петно в снега. Така или иначе Боян не се завръща в палатката.
При Боян, или Съни, както е популярен в средите, съществуваше необходимия алпийски опит, макар и да нямаше изкачвания на някакви много големи стени. При него обаче имаше склонност да "изчезва" и да прави солови изпълнения, въпреки че се намира в група. Такъв беше и случаят при съвместното ни изкачване на Гашербрум 1 през 2009 г. Тогава, обикаляйки сам по ледника, беше пропаднал в цепнатина, за радост с щастлив край. После при първия опит за изкачване тръгна от щурмовия лагер нагоре, при положение, че времето се разваляше и пак създаде рискова ситуация (върна се по някое време). Следващите си изкачвания прави предимно в рамките на комерсиални експедиции с готови парапети, но не използва допълнителен кислород и шерп. Медийният интерес, мисля, не му се отрази добре. В крайна сметка, липсата на партньор и бързането да отиде на Еверест веднага след Шиша Пангма е една от предпоставките за трагичния изход.
На следващата година, 2019, загина Иван Томов, от Русе. Спомням си с най-голяма симпатия за него, макар че съм имал комуникация само по Интернет. Пак приятел на Кристина Георгиева. Следях с интерес пътешествията му, защото след всяко едно пишеше много интересни разкази за преживяното. Иван живееше в чужбина и финансираше участията си в експедициите, в които се включваше, със собствени средства. През годишните си отпуски. Симпатията към това, което прави, идваше и от факта, че той се стремеше към максимално чист стил, доколкото е възможен в една подобна комерсиална експедиция. Без личен шерп, без използване на кислород, изнасяне на багажа със собствени сили. Въпреки това, у мен тегнеше усещането, че отново опита той набира директно във високата планина, без преди това да има така необходимите изкачвания на по-ниско и по-трудно.
Прави два опита на Нанга Парбат, като при единия оцелява след клането на участници в експедицията, понеже се намира в този момент нагоре. На Лхотце може би изходът нямаше да е фатален, ако имаше близък човек до него в палатката на лагер 4.
Трагичният инцидент със Скатов е само отпреди няколко дни. И той, като Петър Унжиев, пристъпва без алпийски опит направо към високите върхове. Контакт с него имах през 2013 г., когато в АК "Планинец" проведохме зимен курс, в който Скатов беше включен по негова молба - тогава направихме компромис и го допуснахме, въпреки че условието за участие беше успешно завършен курс начално обучение. Не знам някой после да го е виждал на алпийските обекти. Лошото при него е, че се събраха в едно и други неблагоприятни фактори - преекспониране от медиите плюс ангажимент към спонсори, за да плати участието си в експедициите.
Има вече разни версии защо Скатов е паднал. Тъй като е ясно, че никой не го е бутнал - става дума за грешка - или техническа с превключване на въжета, или грешка при откатерване, или използване на старо въже, което се е скъсало. Едва ли има значение, когато човекът го няма. Грешки правят и опитни алпинисти, особено на слизане.
За участието на Скатов в комерсиалната зимна експедиция на К2 основният въпрос е: Защо е бил там? Защо, въобще, трекинг агенцията Seven Summit Treks организира зимна експедиция за клиенти на трудния и за лятно изкачване К2? Всички се опасявахме от нови жертви. За съжаление, една от тях е от България.
Агенцията е непалска и се движи от шерпи. Ролята на шерпите в съвременния височинен алпинизъм, в комерсиалните експедиции, в тази експедиция, и въобще, заслужава повече внимание, надявам се, предмет на друг коментар.
Защо медиите да са фактор ли? Те допринесоха за това да окачествяват изкачвания по оборудвани с въжета до самия връх маршрути, с допълнителен кислород и личен шерп, като постижения в алпинизма. Медиите са свързани с намирането на спонсори, но е нормално това да бъде за стойностни алпийски проекти. Не е оправдано в централните новини да слушаме някакви подробности около пребиваването на даден клиент в базов лагер. Обидно е.
Въпросът с медиите и ролята им във веригата спонсор-клиент-медии-комерсиална експедиция-отразяване заслужава повече внимание, надявам се, предмет на друг коментар.
Медиите и спонсорите, освен всичко друго, много се връзват на изрази като "Хималайска корона" или "Seven Summits". Наистина ли тези хора си мислят, че продължават делото на Меснер, Кукучка и Виелицки? Които са имали винаги за цел нещо ново, нещо специално при изкачванията. Не знаят ли, че не е важно колко и къде, а как е направено?
След публикацията ми във Фейсбук с поставени въпроси получих доста коментари. Например, безкислородно ли е изкачване, при което цялата инфраструктура по маршрута е направена с кислород и около теб се движат много хора с кислородни бутилки.
За илюстрация на последното, ще дам пример с Меснер. През 1978 г. той и Хабелер направиха първото изкачване без кислород на Еверест. Но в рамките на "кислородна" експедиция. Меснер ясно съзнаваше какво е това - че няма пълна стойност. И направи "невъзможното": през 1980 г.: изкачи върха сам (сам в планината над БЛ), по частично нов маршрут и без кислород, в мусонния период.
Алпинизмът е широко понятие, но някои медии при отразяването на експедиции с клиенти го използват и при изкачвания по изцяло оборудвани с парапети мартшрути. В Алпите има отдавна подобни осигурени маршрути към върхове, наричат се виа ферата. Направени са за туристи, да популяризират красотите на планината и активността на открито.
Парапетите в алпинизма и в експедициите се използват за групово осигуряване. Поставят се от водачите временно, докато премине групата, или за постоянно - докато трае експедицията. Тъй като са от въже, постоянните парапети трябва да се използват с повишено внимание. Вятърът и протриването в скалата или леда могат да доведат до намаляване на здравината. Много рядко експедициите премахват поставените парапети. Това, освен че е екологичен проблем, води до появата на цели снопове от стари въжета по някои участъци.
Въпросът с комерсиалните експедиции е сериозен. Услугите, които се предлагат, включват парапети до върха, осигуряване на кислород над определена височина, палатки, спален чувал и храна във височинните лагери, личен шерп и др. Някои от услугите са опции и повишават цената. Тези улеснения спомагат да се появяват търсачи на силни усещания, за които се появяват допълнителни опасности - в случаите в които по някаква причина парапетите ги няма, кислородът свърши или палатките ги е издухал вятърът. Движението се затруднява, стават задръствания, бутат си камъни и т.н. (Има сведения че първият смъртен случай на К2 т.г. със Сержи Минготе е бил вследствие на падане на камък).
Тази статията има единствено за цел да помогне да се осмислят причините за възникване на инцидентите, за да се избягват в бъдеще - от живите. Както и да има етика и по-добър стил при изкачванията.
Призовавам за повече смирение в планината, и след това в "цивилизацията". Да опитаме да върнем идеалните си цели и постъпки. Да правим и катерим това, което искаме - с почтени средства, а не на всяка цена.
инж. Николай Петков, доктор
K2, снимка Н. Петков 2001 г.
38 коментар(а)
Тук се правят паралели между Боян Петров, Скатов и Иван Томов, които според мен не могат да се слагат под общ знаменател и да се вадят такива изводи.
Няколко въпроса:
-Твърди се, че Боян Петров е загинал от падане и са намерени следи за това. Такава информация никъде нямаше когато изчезна. От къде е тази информация? Какво се е случило наистина можем само да гадаем.
- Можело ли е да се предотврати инцидентът с него, ако е бил в свръзка? По маршрутът се катери не в свръзка, лавината на това място през 2014 в която попадат Щек, Бьом и Майер, и загиват Замбалди и Хааг показва, че и в група инциденти стават. Разликата е че се поставят в опасност повече хора, а гаранция че ще могат да си помогнат ако стане нещо няма.
-Ако ще се правят такива паралели, защо в изброяването не е включен Христо Христов през 2004 г. И Христов, и Томов загиват на слизане от осемхилядник след безкислородно изкачване в резултат на медицински инцидент, причинен от голямата височина. Това, че единият е част от национална експедиция, а вторият от лично организирана такава не прави случаите различни, даже напротив.
Благодаря за отговора. Не съм изобщо съгласена, че е коректно представянето на събитията. Специално в пасажа за Боян се набляга на негативните случаи (например пропадането до кръста в цепнатина, за което самият той също открито говори), а се пропускат огромните му успехи, за които хора като Меснер лично го поздравиха - например първото българско изкачване на К2, Канчендзьонга, Манаслу - и във ваше присъствеи Г1 (защо наблегнахте, че сте били "водач на експедицията" и вменявате, че едва ли не Петров не ви е "слушал" - в крайна сметка той е първият, качил се на върха, а вие около половин час по-късно)
Също така във вашата дефиниция на комерсиална експедиция Боян не попада. Както самият вие казахте, налага се използването на агенция, но това не определя какво се случва над базов лагер.
И не става дума за идеализиран образ - а че ако претенциите ви за опит и достойнство не са необосновани, редното е да представите обективно и положителните факти - никой не би отрекъл, че Боян беше по-смел/склонен да поема рискове от средностатистическия алпинист, но той остава най-успешният български височинен алпинист!
Много благодаря за отговора, г-н Петков! За съжаление практиката показва, че немалка част от хората имат обусловеност и вътрешна потребност към следване на цели в колекционерски стил. Именно за тях - за тези, които не успяват сами да намерят в себе си правилния и безопасен път към усъвършенстване в планината и падат в клопката на следване на все по-високите метри, вместо подобряване на техническите умения - би било полезно и дори животоспасяващо, ако съществуваха предписания за правилно последователно развитие. Тогава неизлечимата колекционерска страст поне би се придържала към един по-добре премерен списък от цели. Припомням също, че БТС поддържа "100 национални туристически обекта" и "Десетте планински първенци", така начинаещият турист лесно тръгва по пътя на колекционерството. Често следват 10-те или 20-те най-високи върха в България и оттам се тръгва по алпийски височини без необходимата подготовка.
Г-жа Иванова, не знете фактите, а коментирате, не ви прави чест, и се налага да ви отговоря:
- Тук не изброявам успехите на четиеримата, съжалявам, ако сте останали с впечатление, че ги сравнявам по успехи;
- На върха Гашербрум 1 през 2009 г. се качват четирима българи, аз като ръководител никога не съм ги делял на първи и втори. Но тъй като искате да знаете тази незначителна подоробност: Първи на върха стъпва Дойчин Боянов, след известно време Боян Петров, трети и четвърти (заедно) аз и Ники Вълков. И не съм се състезавал с тези отпред, и през ум не ми е минавало, че някой после ще пише, и то погрешна информация. Остнах да изчакам Ники Вълков, и да му помогна, защото искаше да се откаже. Много е обидно да чета подобни коментари.
Благодаря г-жа Попова, полезно е да се чуят различни мнения.
Всичко добро и на вас.
Здравейте г-н puman (Ala Bala пише в профила ви),
- Относно снимките от хеликоптера - този хеликоптер направи мисля няколко полета именно с цел да направи снимки на върховата част. Не знам дали са публикувани и къде. Прав сте относно това, че могат да се правят само предположения, така съм и написал.
- Относно естеството на терена към върховата пирамида на Шиша Пангма - да, не е добре да се ходи вързан там. Просто доста късно се разбира че него го няма, няма и комуникация. Това усложнява ситуацията за евентуална помощ. Нямам обвинения, във високата планина така е решил, така е направил. Загинал е, преследвайки целите си.
- Относно защо в "сравнението", както вие го наричате, а то такова не се прави, не е включен Христо Хрисстов. Не са включени още Мариана Масларова, Христо Проданов, Йорданка Димитрова, Николай Проев и още и още. Нямам за цел да правя подобно "сравнение".
Г-н Петков, и вие знаете фактите, но въпреки това не ги представяте честно и обективно.
Защо тенденциозно "няма да искате" да споменете за успехите?
Надявам се цените късмета, който сте имали, за да можете да го хабите с писане на псевдо-аристократичните си възгледи към алпинизма и определената ЛЪЖА, цитирам, "при които загинаха четирима българи, станаха в комерсиални експедиции" - Петров не е ползвал нито шерпи, нито каквито и да било комерсиални удобства над базов лагер. Според вашата собствена дефиниция, вие лъжете с това изречение. Също така лъжетее в: "Следващите си изкачвания прави предимно в рамките на комерсиални експедиции"
Както сам коментирахте в предишните съобщения, когато е наличен парапет, естествено, че ще бъде използван - но това не означава, че ползващият би имал нуждата от парапета.
Г-жа Иванова, някъде сте прочели "честна и обективна" информация, която не е вярна. И я споделяте.
Аз не правя така.
Оставаме на различно мнение.
Здравейте господин Петков, тръгвайки от книгата на Меснер "Убийството на невъзможното", се опитвам да разбера причината авторът и неговите съставители да включат Боян Петров като един от известните алпинисти които да коментират за етиката на катерене, чистия стил и т.н. Нещо повече, споделя високата си оценка от подхода му при катерене и нетовата етика. Питам без ирония, смятате ли, че той не познава достатъчно Боян като алпинист или просто има разминаване между вашите и неговите разбирания?
Поздрави
Христо Даскалов
Здравейте г-н Даскалов,
Няма как да коментирам мотивите на съставителя да включи тази статия на Боян Петров. Трябва да попитате него.
Имам положително отношение към изкачванията на Боян, колко пъти да го изразявам - не използва кислород, не използва шерп, носи си палатка и спален чувал сам. Не знам защо се дразните, че съм казал истината - че е използвал парапети, които изграждат комерсиалните експедиции (не знам колко и къде, но например на К2 са до самия връх). Ако не иска да ги ползва, трябва да избере друга година, друг, сезон, друг маршрут и т.н. В доста от нормалните пътиша към осемхилядници има и много места въобще без парапети - просто не са необходими. Съжалявам вече, че съм казал тези думи за парапетите, защото това Петров или Иванов какво е използвал и т.н. не ме вълнува дълбоко.
Вие очаквате от мен някакви суперлативи относно етиката на Петров. Изказвам толкова, колкото усещам. Не искам да наранявам никого, затова спирам до тук.
По темата с Боян Петров и стилът на изкачванията му искам да отбележа, че той на всички върхове избираше класическите маршрути. По тези маршрути през активния сезон е невъзможно да не висят парапети в днешно време. Експедициите са толкова много, че неминуемо оставят материал. Понякога остава материал и от предишни екпедиции от предишни сезони, и той може да се ползва. Това, което ми е правело впечетление е, че Боян Петров не е криел, че е ползвал тези неща, на изкачването на К2 беше писал, че даже е изровил стар пикел и каска от някакъв стар лагер и е катерил с тях част от маршрута. Това, което ясно разграничаваше, беше кислородните от безкислородните изкачвания и се придържаше да спазва това в стила си, както и бързината на изкачването. Мисля че не си изневери на стила в нито едно от изкачванията.
По въпроса с ползването на чужди парапети и осигуровки имам един въпрос към господин Петков - дори на много рядко преминавани маршрути има остатъци от стари такива. Г-н Петков, по Западния гребен през 84-та над лагер 5 предполагам че по трудните участъци са висяли някакви стари парапети и е имало клинове от югославската експедиция. До колко са помогнали на изкачването на нашата експедиция?
Миналата зима Jost Kobusch направи солов опит по Западния гребен до 7300 метра и го питах, какво може да се намери от минали експедиции по гребена, сподели ми че е намерил стара стълба на стената под Лхо-Ла. Предполгам че е била българска. Не ми сподели обаче дали се е набирал по нея или не :)
Здравейте отново puman,
Значи споделяме едни и същи мисли относно Боян Петров, и за парепетите.
Само да добавя: колекционерите на върхове са си гилдия, която контактува помежду си, и се озовават под даден връх или няколко, а не се разпределят по всичките 14 осемхилядника. И така някои от върховете са пусти, или с 1-2 експедиции, а на някоя годишнина, както при К2 се е случвало, става стълпотворение.
В тази връзка се замислете и защо Симоне Моро и Алекс Чикон са на Манаслу, а не на К2 този зимен сезон.
Относно стари парапети над лагер 5 по Западния гребен на Еверест - няма. Имаше само 5-6 метра висяха в Камината на Манфреда, (непосредствено над лагера), но те бяха толкова шибани в скалата от вятъра, че бяха като дрипи. Аз не съм ги ползвал, Кирил Досков също, не вярвам да е рискувал да ги натоварва. До върха няма нищо. Може би имаше един стар клин на Сивата кула (без никакво въже!), което е странно, защото означава че е пускан рапел и е изтеглено там. Така или иначе нищо. Кирил Досков може да си спомни повече за този клин, той водеше по Сивата кула. Тези неща са описвани по книгите и в медиите.
Благодаря за отговора. Може би не ме разбрахте. Аз се опитвам да разбера комплексността и различните разбирания за алпинизма. Не търся суперлативи за някого или нещо. В тази посока беше и моят въпрос.
Поздрави и успех на всички които търсят своето "невъзможно"
Христо Даскалов
Г-н Даскалов,
Чел ли сте книгата? Заслужава си, пълна с идеи и гледни точки. Статията на Съни също е много интересна - за влиянието на човека върху природата във високата планина. Меснер обясняваше защо е включена. Книгата не е при мен и не искам да го цитирам по памет.
Г-н Петков, благодаря за отговора.
Не е много по темата, но даже по Западния гребен след 35 години нещата са се променили. През 2009 по част от маршрута минават 4-ма корейци - от кота 8350 до върха опъват 800 метра парапети:
История: http://publications.americanalpineclub.org/articles/12201031502/Asia-Nepal-Malahangur-Himal-Khumbu-Section-Everest-8850m-Southwest-Face-Parks-Korean-Route
Снимки:
Хората по осемхилядниците година след година слагат по нещо и и където и да стъпи човешки крак оставя следи, постепенно девствените маршрути изчезват.
Здравейте, много интересна статия, благодаря за линка. Изглежда са се движели по горната част на гребена. Ще я прочета внимателно по-късно.
Жалко, че така внезапно загина Ули Щек. Може би щяхме да станем свидетели на ново преминаване по Западния гребен. Имало е различни опити, но с тръгване от Западния циркус, или отляво на Западното рамо, и с продължения към Кулоара Хорнбайн.
Много новорегистрирани – и май все журналисти, големи дискусии, но за съжаление, който не се е докосвал поне малко до материята, не е разбрал много от статията …
Жалко.
, „Тавачето“ от 3- категория на Беледие хан, с друго момиче от курса един час се карахме коя да води и накрая се върнахме, защото не се разбрахме. По-късно го изкатерихме и двете, но с друга свръзка. За да водим. Защото едно изкачване, било то от 3-та минус категория, има стойност само, когато си го „изводил“. Т.е. бил си на „острия“ край на въжето. Каква е разликата между „острия“ и „тъпия“ край на въжето, знае всеки, който поне малко е пробвал да катери. С въже, в свръзка. Като при това има огромна разлика какво, къде и кога си "изводил": маршрут в зала, спортен маршрут от едно въже на скали, дълъг алпийски маршрут, дали е лято, зима, скала, лед, микс, жега, студ и вятър… В алпинизма понякога попадаш в ситуации, когато нямаш право да падаш. Защото ако паднеш, ще поставиш в огромен риск не само себе си, но и свръзката си и/или цялата експедиция (ако са повече хора). Ако си втори или се качваш по фиксираното от първия въже и паднеш, просто увисваш на въжето. Ако водачът е направил надеждно осигуровката, обективният риск за втория (или следващите) е 0% (има и субективен риск, той си остава).
Ще се опитам и аз да обясня един от аспектите (в статията има няколко):
Когато през далечната 80 и някоя година на миналия век се записах на курс за АНРБ (значката „Алпинист на Народна република България“), още на първите лекции, наред с това що е алпинизъм, история на първите изкачвания и т.н., ни обясниха, какво значи водач на свръзка. Какво е да водиш и какво е да те водят (естествено, всички четяхме книгата на Роже Фризон-Рош „Водач на свръзка"). Тези, които не могат да водят и само ги водят, на времето ги наричахме „куфари“. Или „туристи“. Сегашните алпинисти и катерачи са по-снизходителни и ги наричат „осигурители“.
Ако при едно изкачване партньорите са що-годе равностойни, обикновено катерят със смяна на водачеството. Ако е голяма стена и става въпрос за неколкодневно изкачване, може да не се сменят на всяко въже. Според зависи. Понякога възникват спорове кой да води най-трудното/те въжета. Или защото и двамата искат „да се покрият със слава“ (това е в кавички!), или защото и двамата ги е страх. Тогава в свръзката може да възникне напрежение. Няма да забравя, как още по време на курса, на един от първите маршрути в моята катерачна "кариера"
Ако преминеш дори най-трудния маршрут на някоя стена, но не си водил, а си бил втори, трети, десети в свръзката или си се качил по фиксирани въжета, то твоето изкачване може да има стойност само в личен план, като лично постижение. Такива са всички изкачвания на клиентите, които си наемат гид, за да изкатерят даден маршрут, стена или връх. Няма нищо срамно в това. Но няма как изкачването на един клиент, да е по-стойностно от това на гида. Отговорната роля е на гида. Конят стои пред каруцата.
В случая с експедицията на К2 постижението е на непалците, защото те са „изводили“ маршрута. Останалите остават клиенти на експедицията, та ако ще да се качат на върха без ледокоп. (Първо безледокопно няма, има първо зимно и то вече е направено). Има хора, които си поставят за цел да направят изкачване за рекордно време. Те тичат по фиксирани въжета на класически маршрути. Не получават „Златен ледокоп“, но влизат в книгата на Гинес. Когато някой подобри рекорд, той прави световно постижение. Всичко останало може да е постижение на национално, градско, клубно или лично ниво, но няма да е на световно.
В този ред на мисли: ако един човек е изкачил само един осемхилядник, но по маршрут, различен от тези с фиксираните въжета, като е водил и катерил с въже и е поставял осигуровки, а друг е изкачил, ако щете по два пъти всички осемхилядници, но осигурявайки се към въжета, фиксирани от други, то първият не само е по-добър алпинист, той е на принципно различно ниво. Друга категория. "А" група. Защото единият е „гид“, а другият - „клиент“, единият е на "острия" край на въжето, другият е на "тъпия", единият е „конят“, другият „каруцата“, единият е алпинист, другият е височинен турист, колекционер на върхове. Няма нищо лошо и обидно във второто, но трябва да е ясна разликата.
Никой на никого не може да омаловажи постиженията. Никой на никого не може отнеме изкачванията, върховете, планините, изгревите и залезите, усмивките, сълзите и сополите, преживяванията в свръзката и без свръзката. Те са факт и си остават в душата на човек, докато тя отлети, а може и след като отлети, кой знае….
Писах, писах.... Кой разбрал, разбрал.
Това написах собсвеноръчно аз, Милкана Русева
Поздравления на г-н Петков за статията, най-смисленото нещо което съм чел по темата напоследък, не го видях го водях във фейса, бих го споделил. Радвам се, че като катерих активно думата "клиент" не съществуваше, при все ,че уважавам разбирането на всеки.
Добави коментар