1505.2005
Днес, 15 май, се навършва половин век от първото изкачване на Макалу (8485 м) – петият в света. Правилната му пирамида се издига само на 20 км източно от Еверест (8848 м). Пред очите на атакуващите “Третия полюс” тя се появява като тайнствено и необикновено видение. Сравняват я дори с К-2 (8611 м).
Още от самото начало върхът е смятан за изключително труден технически. Проблем представлява стигането до подножието му в див, отдалечен и труднодостъпен район.
Височината и името
Върху първите карти на Survey of India е отбелязан с номер XIII и е наречен Пик номер тринадесет. През 1884 г. Ринзинг Намгиал, топограф от спомената служба, използва названието Khamba Lung (Kama-lung). То произхожда от областта Кхамба в Тибет. Макалу (в разновидностите Macaluay, Makalou, Ma Kalu, Makaluj, Makalung) се появява далеч по-късно, в хода на разширяващите се познания за масива. Съществуват две негови интерпретации. Част от изследователите смятат, че е резултат от транспозиция в думите “Камалу” или “Камалунг” - “Долината на Кама”, реката, която тече на север от масива. В такъв случай би следвало да звучи като “Камалунгце” – “Планината на долината на Кама”. Други тибетски имена са Kumbakharna, Kumbo-Kurma, Kamalung, Sishur, Tsungau. Посочва ги британският ботаник Джоузеф Хуукър, който посещава тези места през 1848/ 50 г.
Опонентите също предполагат, че става дума за разместване на букви, но в санскритската дума “Маха-Кала” - една от инкарнациите (превъплъщенията) на хиндуисткия бог Шива. Специалистите по този език го превеждат буквално като “Голямото време”, защото Шива е и повелител на времето (в метеорологичен и в хронологичен смисъл). Тибетското тълкувание на този вариант е “Големият Черен”, което идеално пасва на огромната пирамида, изградена от тъмни на цвят скали. И последна илюстрация за хаоса около това име. През 1921 г. един от местните хора заявява на Джордж Лей Мелъри, че “... има две планини Чомо-лънгма – Еверест и Макалу”…
По различно време от различни източници са били посочвани следните височини на Макалу – 8515, 8500, 8491, 8489, 8481, 8476, 8475, 8473, 8472, 8470, 8463, 8454, 8400 и 8375 м. Напоследък за най-близки до истината се смятат 8485, 8463, 8481 и 8475 м.
Общи сведения
Планинската група Макалу Химал е изградена от дребнозърнест, твърд гранит, гнайси и метаморфни скали. Днешните форми са резултат на много дълга ледникова дейност и на ерозия, предизвикана от реките. Три големи речни долини ограничават масива. На север – Карма (Кама) с ледника Кангчунг в горната й част, на югозапад – Барун Кхола (Нади) с едноименния ледник, на изток – Арун. Всички те са с много разклонения. Макалу Химал има един осемхилядник, два седемхилядника – Кангчунгце (или Макалу-2, 7678 или 7640 м) и Чомольонцьо (Чомо Льонцьо, 7804 или 7790 м), шестхилядниците Чокарма Це (6572 м), Пик 6682, Чаго (6893 м), Мaланг Це (6006 м), Яаупа (6432 м), Пик 5 (6388 м).
Макалу (8485 м) е фрагмент от мощен масив в Главното Хималайско било (Mahalangur Himal, Makalu Subsection). От всичките му страни се спускат стръмни урви. Те го отделят от околната заравненост с височина около 7400 м, ограничена на север от Чомольонцьо, на запад – от Кангчунгце (Макалу-2). От върховата му точка тръгват четири била: северно, северозападно, югоизточно, източно. Седлото Макалу Ла (7400, 7410 или 7427 м) в северозападното го отделя от Кангчунгце. След него има още едно, по-ниско седло – Чанг Ла (6550 м). В югоизточното се намира издигнатост от 8010 м, наречена Южен връх на Макалу (Makalu South), изкачена от японци през 1970 г. По южното му ребро на него се изкачва чехословашка експедиция през 1976 г. И в описанията на двата екипа тази кота се разглежда като напълно самостоятелен връх. Подобно е положението и със североизточното било, но тамошните издигнатости не надвишават 8000 м. До този момент всички изкачвания на Макалу са правени от югозапад, откъм ледника Барун. От североизток е разположен ледникът Сакиетанг, а от изток – безименен глетчер, посочен в атласа Mountaineering Maps of the World.
Климатът в района на Макалу се формира от мусонните ветрове. Техният сезон съвпада с лятото в нашите географски ширини и се характеризира с мощни заоблачавания, които носят огромни снеговалежи във високите части. Зимата пък се отличава с ураганни ветрове и температури до минус 50°С.
Първите алпинисти и изследователи
Първите европейци, които стигат до подножието на Макалу, са англичаните Джордж Лей Мелъри и Гай Хенри Бълък. Търсейки път към Еверест, през 1921 г. те по погрешка тръгват по долината Карма (Кама). През 1933 г. в близост прелитат самолети от английската авиоекспедиция на Ричард Хюстън, които правят първия в историята полет над Еверест. Снимките от него осигуряват ценна информация за всички, които по-сетне правят опит за изкачване.
От непалска страна първи до Макалу се добират екипите на Ерик Ърл Шиптън през 1951 и 1952 г. Но и двата се ограничават само с топографски измервания. През 1951-а Шиптън тръгва от Намче Базар по долината на Имджа Кхола. През седлото Амбу Лабтса и ледника Хунку стига до Западното седло (West Col), над долината на ледника Барун. На следващата година, след неуспешния опит на Чо Ойю (8201 м), продължава по същия път. Прекрачва West Col и Sherpani Col (“Прохода на шерпанките”). Излизайки на ледника Барун, се изкачва до края му. Стига до седлото между Шарце и Петхангце. На връщане експедицията проучва долината на Барун Кхола. По този начин открива най-удобната, използвана и до днес, пътека за стигане до Макалу, през двойното седло Барун (4200 м, наричано също така Shipton Col и Khomo La) и долината на река Арун.
Въпреки многобройните опити на другите високи хималайски върхове години наред никой не атакува Макалу. А през 1954 г. в подножието му се оказват три експедиции. Американската (от Sierra Club of California, ръководител Уилям Сайри) и новозеландската (начело с Едмънд Хилари) избират предмусонния сезон. Първата организира базовия си лагер на ледника Барун и проучва масива от различни страни. Накрая се спира на югоизточното било и насочва усилията си към него. На 5000, 5500, 6100, 6700 и 7050 м са организирани пет лагера. Последният – на 1 юни. Първият удар на мусона слага край на всички усилия. Според мнението на щурмовата свръзка Уилям Лонг-Уилям Ансълд по-нататъшния път не представлява никаква трудност. Но грешат много сериозно. Защото следват т. нар. “Черен жандарм”, дългото било на южния връх и 600-метровата стръмна върхова стена.
Новозеландците създават базовия си лагер също на ледника Барун, но 1 км по-ниско от американците. Разделени на три групи, започват картографиране на масива. В хода му са направени първи изкачвания на редица върхове и седла около долината Барун, между които Петхангце (6710 м) и Чаго (6860 м). На 27 април Джеймз Макфарлън и Брайън Уилкинз падат в ледена пукнатина и първият получава тежки контузии. При спасителната акция Едмънд Хилари си счупва няколко ребра. Това променя плановете и участниците решават да търсят път към седлото Макалу Ла (7410 м) и оттам да направят опит за изкачване от север. По този път са организирани лагер 4 (6700 м,Чарлз Евънз (който през 1955 г. ще е ръководител на експедицията, която правипърво изкачване на третия връх в света – Кангчендзьонга), Джофри Хероу, Уилям Бийвън) и лагер 5 (7000 м, Чарлз Евънз, Норман Харди). По това време възстановяващите се Хилари и Уилкинз стигат до лагер 4.
Първопокорителят на Еверест неочаквано започва да се задушава и на следващия ден в тежко състояние е транспортиран надолу. Само железният му организъм и кислородният апарат (взет от американците) не позволяват настъпването на трагична развръзка. Това е първият случай, когато някой бива спасен след пневмония на такава височина в Хималаите (но трябва да се има предвид, че години наред като пневмония или възпаление на белите дробове погрешно е била разпознавано заболяването с аналогични симптоми – белодробния оток, изразяващо се в проникване на кръвна плазма в алвеолите). След евакуацията на болните - Хилари и Макфарлън, Бийвън, Хероу, Джордж Лоу и Колин Тод изкачват за първи път красивия леден връх Барунце (7220 м) и намират непосредствено преход от ледника Барун към долината Имджа Кхола – през седлото между Шарце и Чо Полу (наречена по-късно Премката на Харди, Hardie Col, 6220 м).
Първото изкачване
В следмусонния сезон на 1954 г. в подножието на Макалу пристига френска разузнавателна експедиция начело с Жан Франко. В състава й са Жан Бувие, Жан Кузи, Пиер Льору, Гидо Маньон, Лионел Тере, д-р Жан Риволие (лекар) и геологът Пиер Борде. Французите постигат всичките си цели. “Напипват” слабото място на върха - по ледниците Барун и Чаго, Макалу Ла и през северния подвърхов циркус (частично установен от новозеландците). Последните 1000 м от маршрута разглеждат от Кангчунгце или Макалу-2 (7640 м), чието първо изкачване реализират Франко, Тере и шерпите Па Норбу и Гялцен Норбу. Експедицията записва в актива си още една седемхилядна премиера. Кузи и Тере след флеш-атака на 30 ноември стъпват на Чомо Льонцьо (7790 м) при температура минус 30°С и много остър вятър. Натрупан е и сериозен опит в използването на новоконструираната кислородна апаратура.
Подготовката за начинанието през 1955 г. започва месец след връщането на разузнавателната експедиция във Франция. Съставът остава почти същият. Подсилват го Серж Купе и Андре Виалат. Лекар е Андре Лапра, а геологът Бодре има за помощник Мишел Латрейе.
През пролетта на 1955 г. 9 тона багаж са транспортирани от Париж през Калкута до Биратнагар, оттам - с камиони до Дхаран Базар, по-нататък до базовия лагер – с керван от 267 носачи. Кислородните бутилки, изпратени по море, вместо в Калкута, се оказват на 1000 км по-нататък, … в Рангун (столица на тогавашната Бирма, днес Миянмар). “Операцията Рангун”, поверена на Кузи, завършва успешно и 55 носачи с близо 2 тона кислородна апаратура стигат до базовия лагер само няколко дни след основната група.
На 7 май в лагер 3 (6400 м) са изнесени около 3 тона багаж (алпинистите имат много сериозната подкрепа на 25 шерпи начело с Гялцен Норбу, комуто предстои да стане първият човек в света с две изкачвания на осемхилядници, при това първи – на Макалу и Манаслу). На 4 май се е изграден лагер 4 (7000 м). Всички са задължени да не се задържат за дълго във високите лагери, а за почивка – да слизат колкото се може по-ниско за пълно възстановяване на силите. На 9 май Бувие и Льору стигат до Макалу Ла и там се появява лагер 5 (7410 м). Пет дни по-късно (14 май) Кузи, Тере и шерпите Аила, Анг Пхутар и Галцен Втори, наричан Мичу, правят решителната крачка към върха – лагер 6 (7800 м). Шерпите слизат надолу (всеки е изнесъл по 18-20 кг товар). Кузи и Тере нощуват изключително комфортно – двама в палатка за четирима, въпреки температурата навън, която пада до минус 33°С.
На 15 май пред тях се отваря фантастично време – слънчево и без никакъв повей на вятър. Трудностите се оказват по-малки от очакваните, особено по скалната стена над 8200 м. С максимален разход на кислород двамата се движат нагоре с взаимна осигуровка и с алпийско темпо. Последното препятствие е скално-леден праг. Последните метри към петия връх в света са преминати от Кузи, филмиран от Тере. Радостта на шерпите и алпинистите е безкрайна.
Поразителна е лекотата, с която французите изкачват Макалу, по това време изглеждащ най-труден сред осемхилядниците. Нещо повече. На следващия ден хималайския успех вкусват Франко, Маньон и Гялцен Норбу, а на 17 май – Бувие, Купе, Льору и Виалат. Триумфът е пълен. Французите правят действителност един на пръв поглед недостижим идеал - изкачване на осемхилядник от целия алпийски тим. Тере пише: “За победата трябва да се плаща с цената на усилия и страдания. Този път техническият прогрес и милостта на небето не ни позволиха да усетим истинската й стойност.”
Наистина французите имат необикновено щастие с времето. Но Макалу не е никак лесен връх. Победата е постигната благодарение на правилната тактика, енергичното ръководство, пълното раздаване от страна на шерпите, разбирателството и сътрудничеството в групата от ярки индивидуалности. Това изкачване на Макалу с целия си комфорт и сигурност ще остане завинаги като щастлива страница в историята на хималайския алпинизъм.
Маршрутите
“Пьотере* (остро и назъбено било в Алпите, най-дългото в тази планина, тръгващо на югоизток от Монблан) с хималайски размери” – така Жан Франко нарича югоизточното било на Макалу. А Гялцен Норбу добавя: “За преминаването му са необходими 50 сахиби, 200 шерпи и … най-малко 10 години усилия.” Тези близо 4 км (с опъване на около 5 км парапети!) са преодолени от експедиция на секцията на Японския алпийски клуб в Университета “Токаи” (имащ филиали в Европа и на Хавайските острови, притежаващ собствен “Боинг” последен модел и няколко океанографски изследователски кораба, между другото патрон на Детския хор на Българското национално радио). На 23 май 1970 г. на върха са Юичи Озаки и Хаджиме Танака. Ръководители на екипа са Масао Кумадзава, Джохеи Ито и Макото Хара. В него има и две жени – Йохо Ашийя и Наоко Нагасеко.
“Право като единица” – това пък е определението на Жан Франко за западното ребро на Макалу, когато го вижда за първи път през 1955 г. от срещуположния склон на долината Барун.
… След победата на Макалу французите рядко организират национални експедиции, събиращи най-добрите и финансирани от държавата. Но не могат да устоят пред предизвикателството на споменатото ребро. Допълнителен импулс представлява бурното развитие на спортния хималаизъм, чийто връх е изкачването по южната стена на Анапурна от англичани начело с Крис Бонингтън. Начело на екипа, събрал “каймака” на френския алпинизъм – Люсиен Берардини, Франсоа Гийо, Робер Жако, Клод Жеже, Бернар Меле, Жан-Клод Моска, Жан-Пол Пари, Жорж Пайо и Яник Сеньор, застава отличният катерач и организатор Робер Параго, президент на престижната Groupe de Haute Montagne.
Този маршрут, чиято горна 1500-метрова част предлага редица отвесни участъци и пасажи от V/ А2 категория по ЮИАА, е преодолян с усилията на целия катерачен тим. На 23 май 1971 г. го завършват Бернар Меле и Яник Сеньор.
В началото на 70-те години на Макалу вече има три маршрута, но възможностите за премиери не намаляват. Особен интерес представлява южната част на масива. През 1972, 1974 (пролетта и есента) са направени три опита от словенска (тогава “югославска”, ръководител Алеш Кунавер), австрийска (Волфганг Наирц, с участието на Райнхолд Меснер) и международна (Фриц Щамбергер) експедиция. Максималната достигната височина от тях е около 8000 г. При четвъртия опит словенски екип (същия лидер) прокарва диретисима (III-V категория, ледени участъци до 70°) от ледника Барун по югозападната стена на Макалу. Успехът е пълен, защото отново почти всички от състава стъпват на върха – Стане Белак-Мариан Манфреда (същият, чието име носи прочутата “Камина на Манфреда” – ключовото място по Западния гребен към Еверест, 6 октомври 1975 г.), Янко Ажман-Йерней (Нейц) Заплотник (участник с Андрей Щремфель в първото изкачванер по Западния гребен на Еверест, 8 октомври), Виктор (Вики) Грошель-Иван Котник (10 октомври), Зоран Бешлин-Янез Довжан (11 октомври).
От т. нар. Южен връх (8010 м) се спуска югозападното ребро с дължина 2, 5 км. Два пъти го атакуват представители на тогавашната Чехословакия и два пъти дават жертви. През 1973 г. падане на Ян Коуницки на сравнително лесен терен, когато той и колегите му Йозеф Псотка, Иван Фиала, Леополд Паленичек и Ян Червинка вървят невързани, преобръща успешния ход на експедицията. Положение са огромни усилия за сваляне на прелетелия 100 м. Без успех. Три години по-късно (24 май 1976 г., отново начело с Иван Галфи ) по същия маршрут до върха стигат Милан Кржишак и Карел Шуберт. В лагер 6 (7850 м) към тях се присъединява испанецът Хорхе Кампруби. Той стига до това място по японския маршрут (югоизточното било), атакуван от експедиция на негови сънародници (рък. Х. М. Монфорт). Той и Кржишак успяват да слязат до лагер 6. Шуберт изчезва безследно…
Почти правилната пирамида на Макалу със своите северозападно, източно, югоизточно и западно ребро; северна, югоизточна, и западна стена; югозападен склон, западно билно разклонение предоставя много големи възможности. И тъй като броят на желаещите да ги използват не намалява през годините, се раждат редица нови маршрути, които само ще бъдат споменати в този материал.
Маршрут на Кукучка (от Макалу Ла по северозападното ребро до върха, IV категория) – Йежи Кукучка, соло, алпийски стил (бивак на 8000 м), 15 октомври 1981 г. ;
Корейски (от южното седло по югоизточното ребро, източния ледник и югоизточната стена) – Анг Пхурба - Хео Юнг-Хо – Пасанг Норбу, 20 май 1982 г.;
Полски (от западния ледник право по лявата страна на реброто на западната стена, V+, A0, 55°) – Анджей Чок след солова атака, 10 октомври 1982 г.;
Маршрут на Нотарис (от западния ледник по западното билно разклонение и северозападното ребро, IV, 40-50°) – Ромоло Нотарис (Швейцария), солова атака, 29 септември 1984 г.;
Италиански (от Макалу-Ла по северния склон и право нагоре по северозападното ребро, IV) – А. Джамбизи, Серджо Мартини, Дж. К. Сан-Себастиян, Ф. Штедиле, Фаусто ди Стефани, 1 октомври 1985 г.
Маршрут на Меснер (от Макалу-Ла траверс по североизточните склонове и нагоре, подробности не са посочени, участниците в международната експедиция по Италианския маршрут по същото време имат претенции, че Меснер и колегите му са използвали парапетите и пъртината по техния път) – Ханс Камерландер, Фридл Мутшлехнер, Райнхолд Меснер, 26 септември 1986 г.;
Маршрут на Бежен (от ледника Барун по лявата страна на югозападната стена право нагоре към връхната точка, VI, A2, 70-80° на ледените участъци) – Пиер Бежен, соло, алпийски стил, 6 октомври 1989 г.;
Маршрут на Лоретан (от Западния ледник - по най-дясната част на западната стена и западното ребро (V, A2) – Ерар Лоретан, Жан Троайе, 2 октомври 1991 г.;
Японски от 1995 г. (от изток, през Източното седло, източното ребро и североизточния склон, подробности не са известни, лагери на 3920, 4670, 5180, 5660, 6300, 6800, 7450 и 7650 м) – Т. Араи, М. Мацубара, О. Танабе, А. Ямамото, 21 май 1995 г., Т. Оно, Х. Такеучи, Т. Тамигава, М Ямамото, 22 май 1995 г.;
Руски (от Западния ледник по дясната страна на западната стена, V-?/ A?, 50-60°) – Алексей Болотов, Игор Бугачевский (загинал на слизане), Юрий Ермачек, Николай Жилин, Д. Павленко (награда “Piolet d’ Or” за най-добро изкачване през 1997 г. на Алексей Болотов, ръководител на експедицията от Екатиринбург), 21 май 1997 г.
Траверсите
Масивът е траверсиран три пъти – през 1976 г. от словака Милан Кржишак (изкачване по Чехословашкия маршрут и слизане на по Японския от 1970 г.), 1988 г. Марк Батар (Западното ребро – Класическия) и от Пиер Бежен (неговия собствен – класическия).
Опитите през зимата
Зимните сблъсъци с Макалу са много – седем. И всичките са неупешни. На 15 януари 1981 г. Ромоло Нотарис стига до 7200 м по Японския път от 1970 г. Французинът Иван Жирардини се задоволява със 7000 м по Западния ръб (9 януари 1982 г.). Меснер и Камерландер спират на 7500 м по класическия маршрут (февруари 1986 г.). А. Евънз – също (по тура на Кукучка, 20 януари 1988 г.). Кшиштоф Виелицки надминава с 200 м Жирардини по Западния ръб (януари 1991 г.). Най-високо – до 8200 м, стигат испанците Д. Бокера, М. Гонсалес, Ф. Гуера, С. Мартил (8 февруари 1997 г.). На границата между двете хилядолетия полски екип начело със споменатия Виелицки (първи зимни изкачвания на Еверест, Кангчендзьонга и Лхотце) стигна до 7100 м. Един от участниците – Кшиштоф Лишевски, писа: “Бяхме силно мотивирани, защото разполагахме с лагер на 6900 м и парапети до 7100 м. Искахме да излезем на Макалу Ла и да направим опит за атака. Оказа се, че всичките ни лагери са пометени от вихрите. Нямахме никакъв тил в случай на принудително връщане. А когато вятърът унищожи и последната ни палатка, разбрахме, че пътят е само един – надолу.” Въпросът за зимна премиера на Макалу е открит.
Първите жени на Макалу
Първите жени-участнички в експедиция на Макалу са споменатите японки – Йохо Ашийя и Наоко Нагасеко, през пролетта на 1970 г.
Първи опит за женско изкачване прави французойката Лилиан Барар. На 11 май 1985 г. със съпруга си Морис Барар стига до 8430 м. На 13 октомври 1986 г. Ванда Руткиевич спира на 7900 м по Италианския маршрут. Дамската премиера (34-то изкачване въобще) малко неочаквано е направена по един от най-трудните маршрути – Френския по западното ребро. На 18 май 1990 г. американката Кети Калъм Грисън е на върха в компанията на сънародника си Дж. Шат. Втора е японката Таеко Нагао-Яманои (7 октомври 1991 г., партньорът й Т. Ишидзака загива на слизане), трета – Нани Дуро (от Андора, с испанеца Оскар Кадиах, 19 май 1998 г.), четвърта Соня Вомацкова (Чехия, с Йозеф Шимунек, 18 май 1998 г.), пета – Джинет Харисън (с Х. Робъртсън, 22 май 1999 г.).
Българите и Макалу
На споменатия 18 май 1998 г. на Макалу стъпват и българите Иван Вълчев, Дойчин Василев, Здравко Петков и Запрян Хорозов – малко след чешката и международната свръзка. В 16. 30 часа цялата група от осем души едва се побира на върха. Те са участници в българо-руски екип от 18 души под ръководството на Дойчин Василев и Вячеслав Скрипко. Тъй като групата надхвърля установения от тогавашното Непалско министерство на туризма (днес то е на туризма, културата и гражданската авиация) лимит от 12 души, са заплатени две такси. По класическия маршрут действат две самостоятелни групи, което не изключва съвместното решаване на общи задачи. Българи и руснаци не използват кислород и височинни носачи. Освен споменатите четирима в групата са Борислав Димитров и д-р Карина Сълова.
Какво още може да се направи на Макалу?
Много интересни цели за премиерни изкачвания са: източното ребро, централната част на западната и средната на югозападната стена, пътят от ледника Лангеила (на югоизток), изкачването от долните части на ледника Сакиетанг (на север-североизток), достигането на Макалу Шар (7950 м, предвършие в източното ребро).
Петър Атанасов
Още от самото начало върхът е смятан за изключително труден технически. Проблем представлява стигането до подножието му в див, отдалечен и труднодостъпен район.
Височината и името
Върху първите карти на Survey of India е отбелязан с номер XIII и е наречен Пик номер тринадесет. През 1884 г. Ринзинг Намгиал, топограф от спомената служба, използва названието Khamba Lung (Kama-lung). То произхожда от областта Кхамба в Тибет. Макалу (в разновидностите Macaluay, Makalou, Ma Kalu, Makaluj, Makalung) се появява далеч по-късно, в хода на разширяващите се познания за масива. Съществуват две негови интерпретации. Част от изследователите смятат, че е резултат от транспозиция в думите “Камалу” или “Камалунг” - “Долината на Кама”, реката, която тече на север от масива. В такъв случай би следвало да звучи като “Камалунгце” – “Планината на долината на Кама”. Други тибетски имена са Kumbakharna, Kumbo-Kurma, Kamalung, Sishur, Tsungau. Посочва ги британският ботаник Джоузеф Хуукър, който посещава тези места през 1848/ 50 г.
Опонентите също предполагат, че става дума за разместване на букви, но в санскритската дума “Маха-Кала” - една от инкарнациите (превъплъщенията) на хиндуисткия бог Шива. Специалистите по този език го превеждат буквално като “Голямото време”, защото Шива е и повелител на времето (в метеорологичен и в хронологичен смисъл). Тибетското тълкувание на този вариант е “Големият Черен”, което идеално пасва на огромната пирамида, изградена от тъмни на цвят скали. И последна илюстрация за хаоса около това име. През 1921 г. един от местните хора заявява на Джордж Лей Мелъри, че “... има две планини Чомо-лънгма – Еверест и Макалу”…
По различно време от различни източници са били посочвани следните височини на Макалу – 8515, 8500, 8491, 8489, 8481, 8476, 8475, 8473, 8472, 8470, 8463, 8454, 8400 и 8375 м. Напоследък за най-близки до истината се смятат 8485, 8463, 8481 и 8475 м.
 | Макалу, снимка Здравко Петков |
Общи сведения
Планинската група Макалу Химал е изградена от дребнозърнест, твърд гранит, гнайси и метаморфни скали. Днешните форми са резултат на много дълга ледникова дейност и на ерозия, предизвикана от реките. Три големи речни долини ограничават масива. На север – Карма (Кама) с ледника Кангчунг в горната й част, на югозапад – Барун Кхола (Нади) с едноименния ледник, на изток – Арун. Всички те са с много разклонения. Макалу Химал има един осемхилядник, два седемхилядника – Кангчунгце (или Макалу-2, 7678 или 7640 м) и Чомольонцьо (Чомо Льонцьо, 7804 или 7790 м), шестхилядниците Чокарма Це (6572 м), Пик 6682, Чаго (6893 м), Мaланг Це (6006 м), Яаупа (6432 м), Пик 5 (6388 м).
Макалу (8485 м) е фрагмент от мощен масив в Главното Хималайско било (Mahalangur Himal, Makalu Subsection). От всичките му страни се спускат стръмни урви. Те го отделят от околната заравненост с височина около 7400 м, ограничена на север от Чомольонцьо, на запад – от Кангчунгце (Макалу-2). От върховата му точка тръгват четири била: северно, северозападно, югоизточно, източно. Седлото Макалу Ла (7400, 7410 или 7427 м) в северозападното го отделя от Кангчунгце. След него има още едно, по-ниско седло – Чанг Ла (6550 м). В югоизточното се намира издигнатост от 8010 м, наречена Южен връх на Макалу (Makalu South), изкачена от японци през 1970 г. По южното му ребро на него се изкачва чехословашка експедиция през 1976 г. И в описанията на двата екипа тази кота се разглежда като напълно самостоятелен връх. Подобно е положението и със североизточното било, но тамошните издигнатости не надвишават 8000 м. До този момент всички изкачвания на Макалу са правени от югозапад, откъм ледника Барун. От североизток е разположен ледникът Сакиетанг, а от изток – безименен глетчер, посочен в атласа Mountaineering Maps of the World.
Климатът в района на Макалу се формира от мусонните ветрове. Техният сезон съвпада с лятото в нашите географски ширини и се характеризира с мощни заоблачавания, които носят огромни снеговалежи във високите части. Зимата пък се отличава с ураганни ветрове и температури до минус 50°С.
Първите алпинисти и изследователи
Първите европейци, които стигат до подножието на Макалу, са англичаните Джордж Лей Мелъри и Гай Хенри Бълък. Търсейки път към Еверест, през 1921 г. те по погрешка тръгват по долината Карма (Кама). През 1933 г. в близост прелитат самолети от английската авиоекспедиция на Ричард Хюстън, които правят първия в историята полет над Еверест. Снимките от него осигуряват ценна информация за всички, които по-сетне правят опит за изкачване.
От непалска страна първи до Макалу се добират екипите на Ерик Ърл Шиптън през 1951 и 1952 г. Но и двата се ограничават само с топографски измервания. През 1951-а Шиптън тръгва от Намче Базар по долината на Имджа Кхола. През седлото Амбу Лабтса и ледника Хунку стига до Западното седло (West Col), над долината на ледника Барун. На следващата година, след неуспешния опит на Чо Ойю (8201 м), продължава по същия път. Прекрачва West Col и Sherpani Col (“Прохода на шерпанките”). Излизайки на ледника Барун, се изкачва до края му. Стига до седлото между Шарце и Петхангце. На връщане експедицията проучва долината на Барун Кхола. По този начин открива най-удобната, използвана и до днес, пътека за стигане до Макалу, през двойното седло Барун (4200 м, наричано също така Shipton Col и Khomo La) и долината на река Арун.
Въпреки многобройните опити на другите високи хималайски върхове години наред никой не атакува Макалу. А през 1954 г. в подножието му се оказват три експедиции. Американската (от Sierra Club of California, ръководител Уилям Сайри) и новозеландската (начело с Едмънд Хилари) избират предмусонния сезон. Първата организира базовия си лагер на ледника Барун и проучва масива от различни страни. Накрая се спира на югоизточното било и насочва усилията си към него. На 5000, 5500, 6100, 6700 и 7050 м са организирани пет лагера. Последният – на 1 юни. Първият удар на мусона слага край на всички усилия. Според мнението на щурмовата свръзка Уилям Лонг-Уилям Ансълд по-нататъшния път не представлява никаква трудност. Но грешат много сериозно. Защото следват т. нар. “Черен жандарм”, дългото било на южния връх и 600-метровата стръмна върхова стена.
Новозеландците създават базовия си лагер също на ледника Барун, но 1 км по-ниско от американците. Разделени на три групи, започват картографиране на масива. В хода му са направени първи изкачвания на редица върхове и седла около долината Барун, между които Петхангце (6710 м) и Чаго (6860 м). На 27 април Джеймз Макфарлън и Брайън Уилкинз падат в ледена пукнатина и първият получава тежки контузии. При спасителната акция Едмънд Хилари си счупва няколко ребра. Това променя плановете и участниците решават да търсят път към седлото Макалу Ла (7410 м) и оттам да направят опит за изкачване от север. По този път са организирани лагер 4 (6700 м,Чарлз Евънз (който през 1955 г. ще е ръководител на експедицията, която правипърво изкачване на третия връх в света – Кангчендзьонга), Джофри Хероу, Уилям Бийвън) и лагер 5 (7000 м, Чарлз Евънз, Норман Харди). По това време възстановяващите се Хилари и Уилкинз стигат до лагер 4.
Първопокорителят на Еверест неочаквано започва да се задушава и на следващия ден в тежко състояние е транспортиран надолу. Само железният му организъм и кислородният апарат (взет от американците) не позволяват настъпването на трагична развръзка. Това е първият случай, когато някой бива спасен след пневмония на такава височина в Хималаите (но трябва да се има предвид, че години наред като пневмония или възпаление на белите дробове погрешно е била разпознавано заболяването с аналогични симптоми – белодробния оток, изразяващо се в проникване на кръвна плазма в алвеолите). След евакуацията на болните - Хилари и Макфарлън, Бийвън, Хероу, Джордж Лоу и Колин Тод изкачват за първи път красивия леден връх Барунце (7220 м) и намират непосредствено преход от ледника Барун към долината Имджа Кхола – през седлото между Шарце и Чо Полу (наречена по-късно Премката на Харди, Hardie Col, 6220 м).
Първото изкачване
В следмусонния сезон на 1954 г. в подножието на Макалу пристига френска разузнавателна експедиция начело с Жан Франко. В състава й са Жан Бувие, Жан Кузи, Пиер Льору, Гидо Маньон, Лионел Тере, д-р Жан Риволие (лекар) и геологът Пиер Борде. Французите постигат всичките си цели. “Напипват” слабото място на върха - по ледниците Барун и Чаго, Макалу Ла и през северния подвърхов циркус (частично установен от новозеландците). Последните 1000 м от маршрута разглеждат от Кангчунгце или Макалу-2 (7640 м), чието първо изкачване реализират Франко, Тере и шерпите Па Норбу и Гялцен Норбу. Експедицията записва в актива си още една седемхилядна премиера. Кузи и Тере след флеш-атака на 30 ноември стъпват на Чомо Льонцьо (7790 м) при температура минус 30°С и много остър вятър. Натрупан е и сериозен опит в използването на новоконструираната кислородна апаратура.
Подготовката за начинанието през 1955 г. започва месец след връщането на разузнавателната експедиция във Франция. Съставът остава почти същият. Подсилват го Серж Купе и Андре Виалат. Лекар е Андре Лапра, а геологът Бодре има за помощник Мишел Латрейе.
През пролетта на 1955 г. 9 тона багаж са транспортирани от Париж през Калкута до Биратнагар, оттам - с камиони до Дхаран Базар, по-нататък до базовия лагер – с керван от 267 носачи. Кислородните бутилки, изпратени по море, вместо в Калкута, се оказват на 1000 км по-нататък, … в Рангун (столица на тогавашната Бирма, днес Миянмар). “Операцията Рангун”, поверена на Кузи, завършва успешно и 55 носачи с близо 2 тона кислородна апаратура стигат до базовия лагер само няколко дни след основната група.
На 7 май в лагер 3 (6400 м) са изнесени около 3 тона багаж (алпинистите имат много сериозната подкрепа на 25 шерпи начело с Гялцен Норбу, комуто предстои да стане първият човек в света с две изкачвания на осемхилядници, при това първи – на Макалу и Манаслу). На 4 май се е изграден лагер 4 (7000 м). Всички са задължени да не се задържат за дълго във високите лагери, а за почивка – да слизат колкото се може по-ниско за пълно възстановяване на силите. На 9 май Бувие и Льору стигат до Макалу Ла и там се появява лагер 5 (7410 м). Пет дни по-късно (14 май) Кузи, Тере и шерпите Аила, Анг Пхутар и Галцен Втори, наричан Мичу, правят решителната крачка към върха – лагер 6 (7800 м). Шерпите слизат надолу (всеки е изнесъл по 18-20 кг товар). Кузи и Тере нощуват изключително комфортно – двама в палатка за четирима, въпреки температурата навън, която пада до минус 33°С.
На 15 май пред тях се отваря фантастично време – слънчево и без никакъв повей на вятър. Трудностите се оказват по-малки от очакваните, особено по скалната стена над 8200 м. С максимален разход на кислород двамата се движат нагоре с взаимна осигуровка и с алпийско темпо. Последното препятствие е скално-леден праг. Последните метри към петия връх в света са преминати от Кузи, филмиран от Тере. Радостта на шерпите и алпинистите е безкрайна.
Поразителна е лекотата, с която французите изкачват Макалу, по това време изглеждащ най-труден сред осемхилядниците. Нещо повече. На следващия ден хималайския успех вкусват Франко, Маньон и Гялцен Норбу, а на 17 май – Бувие, Купе, Льору и Виалат. Триумфът е пълен. Французите правят действителност един на пръв поглед недостижим идеал - изкачване на осемхилядник от целия алпийски тим. Тере пише: “За победата трябва да се плаща с цената на усилия и страдания. Този път техническият прогрес и милостта на небето не ни позволиха да усетим истинската й стойност.”
Наистина французите имат необикновено щастие с времето. Но Макалу не е никак лесен връх. Победата е постигната благодарение на правилната тактика, енергичното ръководство, пълното раздаване от страна на шерпите, разбирателството и сътрудничеството в групата от ярки индивидуалности. Това изкачване на Макалу с целия си комфорт и сигурност ще остане завинаги като щастлива страница в историята на хималайския алпинизъм.
Маршрутите
“Пьотере* (остро и назъбено било в Алпите, най-дългото в тази планина, тръгващо на югоизток от Монблан) с хималайски размери” – така Жан Франко нарича югоизточното било на Макалу. А Гялцен Норбу добавя: “За преминаването му са необходими 50 сахиби, 200 шерпи и … най-малко 10 години усилия.” Тези близо 4 км (с опъване на около 5 км парапети!) са преодолени от експедиция на секцията на Японския алпийски клуб в Университета “Токаи” (имащ филиали в Европа и на Хавайските острови, притежаващ собствен “Боинг” последен модел и няколко океанографски изследователски кораба, между другото патрон на Детския хор на Българското национално радио). На 23 май 1970 г. на върха са Юичи Озаки и Хаджиме Танака. Ръководители на екипа са Масао Кумадзава, Джохеи Ито и Макото Хара. В него има и две жени – Йохо Ашийя и Наоко Нагасеко.
“Право като единица” – това пък е определението на Жан Франко за западното ребро на Макалу, когато го вижда за първи път през 1955 г. от срещуположния склон на долината Барун.
… След победата на Макалу французите рядко организират национални експедиции, събиращи най-добрите и финансирани от държавата. Но не могат да устоят пред предизвикателството на споменатото ребро. Допълнителен импулс представлява бурното развитие на спортния хималаизъм, чийто връх е изкачването по южната стена на Анапурна от англичани начело с Крис Бонингтън. Начело на екипа, събрал “каймака” на френския алпинизъм – Люсиен Берардини, Франсоа Гийо, Робер Жако, Клод Жеже, Бернар Меле, Жан-Клод Моска, Жан-Пол Пари, Жорж Пайо и Яник Сеньор, застава отличният катерач и организатор Робер Параго, президент на престижната Groupe de Haute Montagne.
Този маршрут, чиято горна 1500-метрова част предлага редица отвесни участъци и пасажи от V/ А2 категория по ЮИАА, е преодолян с усилията на целия катерачен тим. На 23 май 1971 г. го завършват Бернар Меле и Яник Сеньор.
В началото на 70-те години на Макалу вече има три маршрута, но възможностите за премиери не намаляват. Особен интерес представлява южната част на масива. През 1972, 1974 (пролетта и есента) са направени три опита от словенска (тогава “югославска”, ръководител Алеш Кунавер), австрийска (Волфганг Наирц, с участието на Райнхолд Меснер) и международна (Фриц Щамбергер) експедиция. Максималната достигната височина от тях е около 8000 г. При четвъртия опит словенски екип (същия лидер) прокарва диретисима (III-V категория, ледени участъци до 70°) от ледника Барун по югозападната стена на Макалу. Успехът е пълен, защото отново почти всички от състава стъпват на върха – Стане Белак-Мариан Манфреда (същият, чието име носи прочутата “Камина на Манфреда” – ключовото място по Западния гребен към Еверест, 6 октомври 1975 г.), Янко Ажман-Йерней (Нейц) Заплотник (участник с Андрей Щремфель в първото изкачванер по Западния гребен на Еверест, 8 октомври), Виктор (Вики) Грошель-Иван Котник (10 октомври), Зоран Бешлин-Янез Довжан (11 октомври).
От т. нар. Южен връх (8010 м) се спуска югозападното ребро с дължина 2, 5 км. Два пъти го атакуват представители на тогавашната Чехословакия и два пъти дават жертви. През 1973 г. падане на Ян Коуницки на сравнително лесен терен, когато той и колегите му Йозеф Псотка, Иван Фиала, Леополд Паленичек и Ян Червинка вървят невързани, преобръща успешния ход на експедицията. Положение са огромни усилия за сваляне на прелетелия 100 м. Без успех. Три години по-късно (24 май 1976 г., отново начело с Иван Галфи ) по същия маршрут до върха стигат Милан Кржишак и Карел Шуберт. В лагер 6 (7850 м) към тях се присъединява испанецът Хорхе Кампруби. Той стига до това място по японския маршрут (югоизточното било), атакуван от експедиция на негови сънародници (рък. Х. М. Монфорт). Той и Кржишак успяват да слязат до лагер 6. Шуберт изчезва безследно…
Почти правилната пирамида на Макалу със своите северозападно, източно, югоизточно и западно ребро; северна, югоизточна, и западна стена; югозападен склон, западно билно разклонение предоставя много големи възможности. И тъй като броят на желаещите да ги използват не намалява през годините, се раждат редица нови маршрути, които само ще бъдат споменати в този материал.
Маршрут на Кукучка (от Макалу Ла по северозападното ребро до върха, IV категория) – Йежи Кукучка, соло, алпийски стил (бивак на 8000 м), 15 октомври 1981 г. ;
Корейски (от южното седло по югоизточното ребро, източния ледник и югоизточната стена) – Анг Пхурба - Хео Юнг-Хо – Пасанг Норбу, 20 май 1982 г.;
Полски (от западния ледник право по лявата страна на реброто на западната стена, V+, A0, 55°) – Анджей Чок след солова атака, 10 октомври 1982 г.;
Маршрут на Нотарис (от западния ледник по западното билно разклонение и северозападното ребро, IV, 40-50°) – Ромоло Нотарис (Швейцария), солова атака, 29 септември 1984 г.;
Италиански (от Макалу-Ла по северния склон и право нагоре по северозападното ребро, IV) – А. Джамбизи, Серджо Мартини, Дж. К. Сан-Себастиян, Ф. Штедиле, Фаусто ди Стефани, 1 октомври 1985 г.
Маршрут на Меснер (от Макалу-Ла траверс по североизточните склонове и нагоре, подробности не са посочени, участниците в международната експедиция по Италианския маршрут по същото време имат претенции, че Меснер и колегите му са използвали парапетите и пъртината по техния път) – Ханс Камерландер, Фридл Мутшлехнер, Райнхолд Меснер, 26 септември 1986 г.;
Маршрут на Бежен (от ледника Барун по лявата страна на югозападната стена право нагоре към връхната точка, VI, A2, 70-80° на ледените участъци) – Пиер Бежен, соло, алпийски стил, 6 октомври 1989 г.;
Маршрут на Лоретан (от Западния ледник - по най-дясната част на западната стена и западното ребро (V, A2) – Ерар Лоретан, Жан Троайе, 2 октомври 1991 г.;
Японски от 1995 г. (от изток, през Източното седло, източното ребро и североизточния склон, подробности не са известни, лагери на 3920, 4670, 5180, 5660, 6300, 6800, 7450 и 7650 м) – Т. Араи, М. Мацубара, О. Танабе, А. Ямамото, 21 май 1995 г., Т. Оно, Х. Такеучи, Т. Тамигава, М Ямамото, 22 май 1995 г.;
Руски (от Западния ледник по дясната страна на западната стена, V-?/ A?, 50-60°) – Алексей Болотов, Игор Бугачевский (загинал на слизане), Юрий Ермачек, Николай Жилин, Д. Павленко (награда “Piolet d’ Or” за най-добро изкачване през 1997 г. на Алексей Болотов, ръководител на експедицията от Екатиринбург), 21 май 1997 г.
Траверсите
Масивът е траверсиран три пъти – през 1976 г. от словака Милан Кржишак (изкачване по Чехословашкия маршрут и слизане на по Японския от 1970 г.), 1988 г. Марк Батар (Западното ребро – Класическия) и от Пиер Бежен (неговия собствен – класическия).
Опитите през зимата
Зимните сблъсъци с Макалу са много – седем. И всичките са неупешни. На 15 януари 1981 г. Ромоло Нотарис стига до 7200 м по Японския път от 1970 г. Французинът Иван Жирардини се задоволява със 7000 м по Западния ръб (9 януари 1982 г.). Меснер и Камерландер спират на 7500 м по класическия маршрут (февруари 1986 г.). А. Евънз – също (по тура на Кукучка, 20 януари 1988 г.). Кшиштоф Виелицки надминава с 200 м Жирардини по Западния ръб (януари 1991 г.). Най-високо – до 8200 м, стигат испанците Д. Бокера, М. Гонсалес, Ф. Гуера, С. Мартил (8 февруари 1997 г.). На границата между двете хилядолетия полски екип начело със споменатия Виелицки (първи зимни изкачвания на Еверест, Кангчендзьонга и Лхотце) стигна до 7100 м. Един от участниците – Кшиштоф Лишевски, писа: “Бяхме силно мотивирани, защото разполагахме с лагер на 6900 м и парапети до 7100 м. Искахме да излезем на Макалу Ла и да направим опит за атака. Оказа се, че всичките ни лагери са пометени от вихрите. Нямахме никакъв тил в случай на принудително връщане. А когато вятърът унищожи и последната ни палатка, разбрахме, че пътят е само един – надолу.” Въпросът за зимна премиера на Макалу е открит.
Първите жени на Макалу
Първите жени-участнички в експедиция на Макалу са споменатите японки – Йохо Ашийя и Наоко Нагасеко, през пролетта на 1970 г.
Първи опит за женско изкачване прави французойката Лилиан Барар. На 11 май 1985 г. със съпруга си Морис Барар стига до 8430 м. На 13 октомври 1986 г. Ванда Руткиевич спира на 7900 м по Италианския маршрут. Дамската премиера (34-то изкачване въобще) малко неочаквано е направена по един от най-трудните маршрути – Френския по западното ребро. На 18 май 1990 г. американката Кети Калъм Грисън е на върха в компанията на сънародника си Дж. Шат. Втора е японката Таеко Нагао-Яманои (7 октомври 1991 г., партньорът й Т. Ишидзака загива на слизане), трета – Нани Дуро (от Андора, с испанеца Оскар Кадиах, 19 май 1998 г.), четвърта Соня Вомацкова (Чехия, с Йозеф Шимунек, 18 май 1998 г.), пета – Джинет Харисън (с Х. Робъртсън, 22 май 1999 г.).
 | Върховият гребен на Макалу, снимка Здравко Петков |
Българите и Макалу
На споменатия 18 май 1998 г. на Макалу стъпват и българите Иван Вълчев, Дойчин Василев, Здравко Петков и Запрян Хорозов – малко след чешката и международната свръзка. В 16. 30 часа цялата група от осем души едва се побира на върха. Те са участници в българо-руски екип от 18 души под ръководството на Дойчин Василев и Вячеслав Скрипко. Тъй като групата надхвърля установения от тогавашното Непалско министерство на туризма (днес то е на туризма, културата и гражданската авиация) лимит от 12 души, са заплатени две такси. По класическия маршрут действат две самостоятелни групи, което не изключва съвместното решаване на общи задачи. Българи и руснаци не използват кислород и височинни носачи. Освен споменатите четирима в групата са Борислав Димитров и д-р Карина Сълова.
Какво още може да се направи на Макалу?
Много интересни цели за премиерни изкачвания са: източното ребро, централната част на западната и средната на югозападната стена, пътят от ледника Лангеила (на югоизток), изкачването от долните части на ледника Сакиетанг (на север-североизток), достигането на Макалу Шар (7950 м, предвършие в източното ребро).
Петър Атанасов
 | Българите на най-високата точка на Макалу на 18.05.1998 г., снимка Здравко Петков |
Добави коментар