Този текст е посветен на моите приятели, с които заедно “воювахме” и успяхме да изживеем мечтите и сънищата си в любимите ни и обичани планини. Историята и животът на героя на този разказ се отнасят към времето от 1982 до 1988 г. Известният тогава в гилдията млад български катерач Бисер Ефтимов Николов, познат и като Малкия, Мали, се осмели да опита – без средства за осигуряване – маршрут от девета категория на трудност.


Малкия – Бисер Николов

Неговите начинания са внушително доказателство за интензивното развитие на боулдъринга и свободното, чисто скално спортно катерене. Свободнотото (без средства за осигуряване) солово катерене по екстремни супертрудни турове в катерачните градини е толкова старо, колкото и самото спортно катерене. Докато отначало бе ограничено и сведено до единични опити на малцина суперкатерачи, то към края на 80-те години на ХХ век започнаха да се формират всички, за които способният, талантлив водач за българските катерачи Малкия бе нещо много повече от самостоятелна и важна фигура в свободното катерене.

Ние всички бяхме под влиянието на известните нестандартни, нетрадиционни индивидуалисти: Йежи Кукучка, Волфганг Гюлих, Хайни Холцер, Жан-Марк Боавен, Ванда Руткевич, Катрин Дестивел, Лин Хил, Райнхолд Меснер, Патрик Адленже, Ким Къригън, Джон Бейчър, Силвен Содан, Бен Муун, Курт Алберт, Патрик Беро, Патрик Валансан, Пиер Тардивел, Джери Мофът, Щефан Гловач, Джон Салате, Рей Джардин, Джейк Бъртън Карпентър, Том Симс и др. Но с времето се оформихме като самостоятелни, строго индивидуални личности. В този смисъл може да се каже, че българска школа не съществува. Съществуват групи от индивиди, “планински психопати камикадзе”, разпръснати по света, и ние сме само една малка част от тях. Но както всички знаят (за съжаление някои го забравят...), най-добрият е живият, без травми, без контузии и без напълно осъзнати доброволни самоосакатявания катерач.

По онова време върхова точка беше соловото преминаване, без въже, на “Жълтата цепка” и на варианта на “Жълтата цепка” от Валентин Тафраджийски (Тафрата), за което в Лакатник се вдигна голям шум. Преди да започнем да използваме гумени чешки обувки за футбол, на които режехме бутоните, катерехме с тъй наречените Тафренки – патентовани лично от Вальо. Те представляваха работни гумени галоши, които се използваха в селското стопанство и бяха приспособени от него за катерене. Имаше и друг вид тафренки. Те бяха с неизползваем централно разположен цип отгоре, върху стъпалото, между пръстите и глезена.

От 1983 до 1986 г. Бисер Николов направи редица солови чисти изкатервания без въже.  На Комините това бе супертурът “Големият винкел”. На Вратцата – премиерата “Кремиковец”. На Лакатник, в същия стил последваха “Свинята”, “Диагоналa”, “Шамарa”, „Спартак“ и други. През 1986 г. заедно с Венцислав Венев (Венци Петцата), Кирил Агайн (Киро Метлата), Емил Кокалов (Емо Кокала) реализираха премиерата “Тъпамяу” – 7 плюс според категоризацията на ЮИАА (on sight, “от пръв поглед” за водача, според друга оценка 8 минус). Името на премиерата е от прякора на приятеля на Бисер – Коко Кукумявката, който също е присъствал, без да се катери. И така, от Кукумяу – на “Тъпамяу”.

Може ли още по-трудно? Да, може! През 1987 г. Бисер премина напълно свободно, без въже, българския топмаршрут “Гърч” (до траверса, около 9 минус категория по ЮИАА) на Лакатник, в района на “Алпийска поляна”, наричана от пещерняците Ахмашка поляна, където вече никой не катери.

В България Малкия е първият солов скален катерач по спортни маршрути без въже до 9 минус категория по ЮИАА през 80-те години на ХХ век. Реализирал е и много знайни и незнайни премиери, спортни турове, варианти и маршрути над 7 категория по ЮИАА на Комините, Лакатник, Вратцата и в други катерачни райони у нас. Неговите скални самостоятелни катерения без средства за осигуряване може би още дълго време няма да бъдат повторени или надминати по други турове в същия стил. Той беше наистина уникален талант, феноменален “варовиков” катерач от световна класа. Притежаваше брилянтна техника, хладнокръвие, желязна психика и мотивация за солови изкачвания с максимална трудност. Имаше всички необходими качества – безпрецедентна смелост и тактика, баланс, равновесие, антропометрия, гъвкавост, чувство за скала (заради което, за съжаление му завиждаха). “Големият Малък” солист без усилие се набираше, от пълен вис във въжена примка на всеки пръст на двете си ръце, без палците и кутретата.

... Често посещавахме библиотеката на Висшия институт за физкултура “Георги Димитров” (сега Национална спортна академия “Васил Левски”) на улица “Тина Киркова” (днес – улица “Гургулят”), която беше абонирана за западногерманското списание “Alpin Magazin”. Превеждах, разглеждахме и се информирахме заедно с Мали за всички световни постижения в областта на катеренето, алпинизма и други непопулярни екстремни спортни изкуства. Интересен бе случаят, когато прочетохме историята на Бернд Арнолд заедно с неговите партньори по свръзка и видяхме снимките от Саксонска Швейцария, в долината на река Елба. Човекът, който катереше там, понякога беше и бос, реализирайки “невъзможни”, супертрудни премиери, с минимални, ненадеждни междинни осигуровки, повече за успокоение на душата. Венцислав Венев, Кирил Агайн, Емил Кокалов и други помнят Бисер, който понякога също катереше бос.

Безценни са неговият принос и заслугите му за развитието на всички, които останаха в катеренето, след като той се отказа. По инициатива на Бисер, със специална поръчка от Германия, беше доставен един от първите тясно специализирани учебници в света за спортно катерене на Волфганг Гюлих и Андреас Кубин – “Спортното катерене днес. Техника, тактика, тренировка” (“Sportklettern heute. Technik, Taktik, Training”, München, Bruckmann KG, 1986, 192 Seiten, von Wolfgang Gullich, Andreas Kubin). Малкия осигури професионален превод от немски. Той не се страхуваше от конкуренция, а сам я търсеше, провокираше и предизвикваше. Точно затова, благодарение на него, толкова широко бяха разпространени копия на тази неофициално издадена на български език книга.


Бисер Николов и Анна Вучкова

През 1983 г. в зала “Христо Ботев”, в Студентския град, бе организира първото републиканско състезание по културизъм в България, на което бяхме заедно с Йорданка Добрева Ненова (Дани от алпийския клуб “Черни връх”) и Мали. След състезанието напористият ентусиаст Бисер ми постави трудната задача да го тренирам. Нашата цел беше чрез културизъм да развием необходимите физически качества за любимото катерене. В продължение на няколко месеца, всекидневно, целенасочено провеждахме в домашни условия общофизически тренировки за силова издържливост на горните крайници, тялото, коремната преса, гърба и кръста. Използвахме два диска по 5 кг за 20-килограмов лост, които впоследствие, след края на нашите тренировки подарих на моя близък, верен приятел. След видимия във всякакъв смисъл резултат от тези тясно специализирани упражнения за техника и вече недостатъчни тренировки, Малкия потърси, откри и се премести при професионалните културисти Стоян Качов, Румен Николов, Илия Кънев и др. на стадион “Васил Левски”.

“Взривоопасната”, краткотрайна, “несериозно аматьорска”, солово-катерачна, силно емоционална кариера на Бисер, беше с неоспорим забележителен принос в развитието на спортното катерене в България. За да има приемственост между поколенията, трябва да се знаят заслугите на някои личности от гилдията. Разкрих дълго пазени тайни в развитието на българските катерачи, които доброволно се отказаха от заниманията с любимата дейност. Една от причините бе, защото много наши приятели, с които заедно “воювахме” в планините, останаха завинаги там, в името на една труднообяснима и разбираема кауза.

Патрик Aдленже в своя филм “Живот на върха на пръстите” казва, че свободното солово катерене е един от най-опасните спортове. Според него трябва да се знае, че самостоятелното катерене, без средства за осигуряване, наистина е много рисковано. Минавайки в основата на даден скален масив, в един момент те обхваща желанието за самостоятелно катерене. И го правиш. Това е нещо, което не се контролира. Изпитваш тази необходимост и докато се усетиш, се катериш. За да се предприеме солово катерене, трябва да е налице многогодишна подготовка, но главни са мотивацията и вътрешната концентрация. Отличната психофизическа форма се постига със системи взети от състезателния спорт, както от йогизма и от самостоятелното трениране. Целта не е да се преодолее един пасаж и да бъдеш скован върху скалата. Важното е всичко да се върши по най-рационалния и най-хармоничния начин. Всъщност, става въпрос за изява на тялото както при танца. Само че хореографията се диктува от наклоните и скалата, от еспадрилите и техниката.

Петър Гевренов,
бивш играещ личен треньор на Малкия

Снимки от архива на Анна Вучкова

По:
http://pg.nav.one/