Четири месеца след трагичните събития на Нанга Парбат Елизабет Револ (Elisabeth Revol) публикува емоционално писмо до Томаш Мацкиевич, който остана завинаги на този връх...


Небето над Нанга Парбат
Снимка: Елизабет Револ
Photo: Elisabeth Revol

***
Стъпка по стъпка паметта се събужда. Нахлуват спомени. Започвам да намирам думи, за да изразя чувствата си. Изписвайки страниците, се движа като в мъгла, която започва да се прояснява. Томек не ме напуска. Нито Нанга Парбат. Нито чувствата, преживени там с него, както и тези без него – след това. Когато съм сама, ми идват едновременно на ум хиляди думи, нюанси... Може би силата на думите ще смекчи болката... Мисля си непрекъснато за това как е живял. За начина му на живот. За Неговата любов към Нанга Парбат...

Досега не можех да напиша това писмо...

Томек беше един от най-свободните и най-независимите хора, които познавам. Извън нормата. Зимните изкачвания на Нанга Пабат бяха неговият начин на живот...

Преди 10 години пожела да изживее своето приключение, без да чака повече. Приключение, чрез което да сбъдне мечтите си. Да усети пълнокръвния живот и да бъде СЕБЕ СИ.

Разчупваше рамките и се изправяше срещу непознатото заедно с Марек Клоновски. Тръгваше, воден от убедеността, че ВСИЧКО е възможно, ако човек поеме нещата в свои ръце...

Не се боеше да се пребори със страха от избора. Един ден преди 35-тия си рожден ден, след години размишления и изучаване на себе си...

Томек отговаряше на въпроса: “Защо оставаме пленници на нашия живот (осъзнавайки това)”?

Томек реши да бъде свободен без отлагане.

Днес пиша до Тебе прощално писмо, но не искам докрай да се разделям с тебе, тъй като още не съм готова за това.

Преживях неповторими мигове с тебе, изпитах невероятни преживявания. Заедно направихме красиви и истински неща.

Оставаш в мен по много начини, защото, когато човек открива и дели живота си на алпинист с някого като тебе, не успява да изтрие оставените от него следи.

Твоята усмивка е издълбана в моето сърце, а блясъкът в Твоите очи ще озарява живота ми.

Когато говореше, винаги виждах блясъка на очарованието в очите на твоите слушатели.

Беше велик човек, мит, гений на Нанга Парбат през зимата, генератор на енергия и ентусиазъм, на мечти и на живот...

Томек беше сред тези, които ми вдъхнаха ентусиазъм и ми дадоха кураж да посветя времето си на върха, да се потопя в неговата тишина, да се осмеля да направя крачка в непознатото, да поставя на изпитание своите възможности... С Тебе на върха разбрах какво усещаш, какво те тласка все по-нагоре и какво те задържа там. Това усещане за нещо огромно, но което не те смазва, а те подтиква да летиш към планината, към върха, към небето, към пространството... до главозамайване. МОЩТА на Вселената, както казваше...

Не знам кога прекоси последната линия. Да бях могла да забележа този знак. Не знам кога започнах да те губя, кога прекрачи точката, от която няма връщане назад. Дали самият си усетил това?

На 90 метра под върха все още беше във форма. След това малко разговаряхме. Но нито повече, нито по-малко в сравнение с преди. Така се изкачвахме – съсредоточени. Продължавам да не знам какво се случи, за да се прощаваме днес. Единственото, което усещам, е твоята липса, И буря от чувства.

Предприехме това трудно зимно изкачване, защото опряхме нашите усилия на истински чувства, на живия, обикновен житейски опит...

Беше човек с голямо сърце и се бори докрай, за да слезеш колкото се може по-ниско и да ми спасиш живота. Дължа живота си първо на Тебе, Томек. Защото, ако не бе имал сили и смелост през тази ледена и нечовешка нощ на  25 срещу 26 януари да слезеш на 7280 метра, не бих била тук, а щях да бъда с тебе...

И двамата знаехме, че нямаме право на грешка, бяхме го приели. Ако единият от нас прекрачеше границата, другият губеше почва под краката си.

Среща с такъв като тебе се случва много рядко. Беше част от Нанга Парбат. Идваше там отново и отново – за да не съжаляваш, за да доведеш проекта си докрай и просто за да живееш.

Томек, страстта ти към този връх нямаше граници. Имаше енергия и сила да осъществяваш мечтите си докрай.

Нанга Парбат беше твоя библия, вдъхновение и Книга на живота.

На Нанга Парбат се роди нашата катерачна свръзка – изключителен съюз, опрян на духовна близост.

Появи се в живота ми като вятър, който ми вдъхна енергията на ТВОЯ връх.

Даде ми огромна и добра енергия, която днес нося в себе си.


Елизабет Револ и Томаш Мацкиевич

Томек, извън Нанга Парбат за мене си оставаш необикновена и незабравима среща. Среща с вкус на мечти и приключения. Просто среща, след която остава сладко-горчивия вкус на свободата.

Благодаря ти, че беше такъв, Томек.