0303.2005
Статия от Рафал Славински** за бъдещето на микстовото катерене, развитието на техниката, екипировката, стиловете и степените на тяхната чистота. Публикува се с любезното съдействие на гл.редактор на сп. "Taternik" Януш Курчаб (Janusz Kurczab), от бр. 1/2005 г.
BAREBACK – БЪДЕЩЕ НА МИКСТОВОТО КАТЕРЕНЕ?
В края на декември 2004 г. Уил Гед (Will Gadd) премина в стил RP (red point) тура “The Game”*, прокаран от Бен Фърт (Ben Firth) през януари същата година и общопризнат за най-трудния микст в света. Това събитие не заслужава внимание само по себе си. От момента, в който Бен направи първото изкачване, турът имаше многобройни повторения, главно от катерачи, принадлежащи на европейския елит, привлечени от главозамайващата оценка М13 (оценка дадена от американското списание “Climbing”- не от Бен, който просто изказа мнението, че “The Game” е по-труден от “Musashi”, М12).
Но Уил изкачи тура с инвентар, който коренно се различаваше от този, който бяха използвали всички преди него. Уил нямаше нито шипове на петите (“шпори”), нито пък си позволи да закача краката си на предварително закрепените сечива. Напоследък този стил си спечели наименованието “bareback” (“без седло, неоседлан”, в смисъл яздене на неоседлан кон – бел. прев.), произтичащо от остроумната и точна забележка на Уил, че “шпорите са за коне, а сечивата – за ръце” (“spurs are for horses, tools are for your hands”). (Climbing Guide съобщи за това, вж. "The Game" с нов финал от M13+, бел. Н.Петков).
Зад шеговитите думи се крие сериозно намерение за измъкването на dry tooling-а от задънената улица, в която се оказа през последните няколко години в резултат на революционните промени в техниката на катерене. Но също така – а може би преди всичко – на промените в инвентара. Нека припомним накратко историята. Няколко седмици преди официалното откриване на надпреварата за Световната купа по катерене на лед през зимата на 2000 г. организаторите въведоха правило, забраняващо използването на темляците на сечивата. На пръв поглед ставаше дума за безопасността на участниците. Но в действителност беше опит за изкуствено повишаване трудността на спорта, който – като за състезание – беше просто лесен.
Състезателите реагираха светкавично като модифицираха сечивата и започнаха да прикрепват към тях всевъзможни ръкохватки. Вместо да стане по-трудно, катеренето стана по-лесно. Освобождавайки ръцете си от постоянното прикрепване към сечивата, катерачът получи значително по-голяма свобода на движенията и още по-големи възможности да борави с инвентара. След “отвързването” на ръцете от сечивата вече съвсем близко се оказа използването на последните като пунктове за закрепване на ръцете и краката. За това помагаха допълнителните “шпори”, които бяха монтирани към леки обувки. Тези шипове можеха да служат за закачане както към сечивата, така и по скалите и леда.
Техниката на катерене, която еволюира на базата на новия инвентар, нямаше почти нищо общо с предишния стил на увисване на темляците и на изпълнение една след друга по надвесите на “figure-four”. Новата техника беше много по-акробатична, по-свободна и просто по-атрактивна. Но след първоначалната еуфория настъпиха преоценките. Родиха се съмненията дали техниката за катерене по ледени и микстови терени може да се признае за “класическа” (в смисъл без използване на изкуствени опорни точки – отнесено към катеренето по скали). На лед и на микстови терени просто много се виси на инвентара… Но този път новият стил тласкаше dry tooling-а по-близо до техниката на изкуствените опорни точки в сравнение с времената на висене върху сечивата. Защото как иначе може да се характеризира техниката, която позволява почти пълна почивка дори на най-големия надвес или таван? Само трябва да закачиш “шпората” на някоя издатина и свободно да увиснеш като прилеп – et voila!
В края на зимата на 2002 г. Уил изрази мнението, че турът “Musashi” е много по-лесен без темляци и със “шпори”. Ще си призная, че в началото много-много не му вярвах. Но през следващия сезон, посвещавайки малко повече време за овладяване на новата техника и новия инвентар, разбрах, че има право. Окончателно се убедих в края на зимата на 2003 г., когато за втори път преминах в стил RP (red point) “Musashi” – заедно с десетминутната почивка с краката нагоре, при която Бен се опитваше да ми хвърли изпуснатото сечиво. Малко след това преодолях flash съседния тур “Rocky Horror Picture Show” (М11+), комфортно висейки на “шпорите” между отделните движения, докато Грант Мийкънз (Grant Meekins), авторът на този маршрут, ми “подсказваше” последователността на посяганията. Макар че тези и други изкачвания ми донесоха удовлетворение, не можех да се самозалъгвам – тези циркаджилъци са забавни, но в никой случай не са класическо катерене.
Връщам се към Уил. Неговото преминаване на “The Game” в стил bareback е постижение от много голяма величина. Фактът, че Уил, който е много добър скален катерач (стандартно преминава 5.13 on sight и 5.13+ red point), посвети на това изкачване повече време и усилия, отколкото на всяко друго по скала, говори сам за себе си. Но независимо от несъмнените трудности на “The Game”, изкачван без “шпори”, си остава въпросът – дали катеренето по микстови терени, дори практикувано в стил bareback, е класическо? Едно е безспорно – и то може да се разбере от всеки, който някога е работил върху труден red point – има огромна разлика между преминаването на маршрута, правейки всички движения, но почивайки на всеки няколко метра на осигуровките (или на “шпорите”!), и преодоляването му отдолу догоре без увисвания върху инвентара. От тази гледна точка стилът bareback е със сигурност е по-близо до “класиката”, отколкото до техниката на изкуствените опорни точки.
Ще си призная обаче, че продължавам да имам определени съмнения към новата “идеология”. В края на краищата дори когато катерим в стил bareback, използваме специално изработени сечива, позволяващи ни лесно да се хващаме за тях и лесно да работим с тях. Ако не се съгласяваме с използването на “шпори”, защо трябва да възприемаме новите сечива, а не старите, обикновени ледокопи? Това е моментът да си дадем сметка, че катеренето по микстови терени неотменимо се опира на висенето на инвентара и поради това винаги ще съдържа елемент на катерене с използване на изкуствени опорни точки.
Друг тип съмнения буди отказването от темляците на сечивата. Без темляци те станаха място за закрепване не само с ръце, но и с рамене, крака и т. н., позволявайки освободено и интересно катерене. Правилата на стила bareback отново и условно привързват ръцете към сечивата. Времето ще покаже дали тези правила ще станат общоприети. Едно е сигурно – ако катеренето по микстови терени продължи да еволюира с досегашната скорост, само след няколко години ще се промени до неузнаваемост.
Рафал Славински
-------------------------------------
* “The Game” е разположен вляво от “Musashi”, при прокарването на който през 2001 г. Бен Фърт беше партньор на Уил Гед. Двата тура (както и още няколко) преминават по тавана на огромна пещера – dry tooling-овия рай Cineplex, недалеко от шосето, което свързва Lake Louse и Jasper в Канадските Скалисти планини (провинция Албърта, Canadian Rocky Mountains, Alberta).
** Рафал Славински е един от най-добрите катерачи по лед и мискт оттатък Атлантика. За първи път направи впечатление през 2001 г., когато зае осмо място на престижната надпревара в Ouray (тогава на първите три места бяха Рич Маршал, Уил Гед и Джарид Оугдън, Rich Marshall, Will Gadd, Jared Ogden). Но още следващата бе над всички – с 44 точки пред Ги Ласей (Guy Laccelle) и с 48 – пред Джарид Оугдън. През 2004 г. (19-21 февруари) с Бен Фърт изкачи северната стена на Mount Temple в Canadian Rockies по тура “Greenwood-Locke”. Това събитие получи много голям отглас в Северна Америка.
На 22 март 2004 г. Рафал се появи отново в масива. Този път негов партньор беше новоизпеченият “канадец” Валерий Бабанов, който малко преди това се беше преселил от руския град Омск (Сибир) в Канада. Двамата направиха първо зимно и предполагаемо второ въобще изкачване по т. нар. Sphinx Face на Mount Temple (29-30 март). Първото е през 1988 г. и е дело на Уърд Робинсън и Роб Оурвиг (Ward Robinson, Rob Orvig). Рафал писа, че бил привлечен от текста в гидовника: “... нечовешка стена, изискваща запазване на самообладание през цялото време”.
Рафал и Валерий преминаха ключовите места – 5.9, A2, с dry tooling-ова техника. Поради рязко влошаване на времето и много сняг двамата се отказаха от стигане до върха и се спуснаха/ слязоха до подножието по пътя на изкачването. Това беше първото изкачване на Бабанов в новата му “родина”. Mount Temple е един от най-високите върхове в Canadian Rockies, а поради трудността на стените му е наричан “Канадския Айгер”. Наименован е бил през 1884 г. (от собствено име), а е изкачен за първи път през 1894 г.
Рафал е син на Анджей (с прякор в катерачните среди “Негъра”) и Ела Славински, преди 40 г. между най-активните варшавски алпинисти. От доста време семейството живее в Канада. Рафал пише на английски. Статиите му за полски издания превежда неговият баща, който в последните години работи по проект за водоснабдяването на Катманду, финансиран от канадското правителство.
Превод и бележки:
Петър Атанасов
Бен Фърт по Mt. Temple
Sphinx Face на Mt. Temple
BAREBACK – БЪДЕЩЕ НА МИКСТОВОТО КАТЕРЕНЕ?
В края на декември 2004 г. Уил Гед (Will Gadd) премина в стил RP (red point) тура “The Game”*, прокаран от Бен Фърт (Ben Firth) през януари същата година и общопризнат за най-трудния микст в света. Това събитие не заслужава внимание само по себе си. От момента, в който Бен направи първото изкачване, турът имаше многобройни повторения, главно от катерачи, принадлежащи на европейския елит, привлечени от главозамайващата оценка М13 (оценка дадена от американското списание “Climbing”- не от Бен, който просто изказа мнението, че “The Game” е по-труден от “Musashi”, М12). Но Уил изкачи тура с инвентар, който коренно се различаваше от този, който бяха използвали всички преди него. Уил нямаше нито шипове на петите (“шпори”), нито пък си позволи да закача краката си на предварително закрепените сечива. Напоследък този стил си спечели наименованието “bareback” (“без седло, неоседлан”, в смисъл яздене на неоседлан кон – бел. прев.), произтичащо от остроумната и точна забележка на Уил, че “шпорите са за коне, а сечивата – за ръце” (“spurs are for horses, tools are for your hands”). (Climbing Guide съобщи за това, вж. "The Game" с нов финал от M13+, бел. Н.Петков).
Зад шеговитите думи се крие сериозно намерение за измъкването на dry tooling-а от задънената улица, в която се оказа през последните няколко години в резултат на революционните промени в техниката на катерене. Но също така – а може би преди всичко – на промените в инвентара. Нека припомним накратко историята. Няколко седмици преди официалното откриване на надпреварата за Световната купа по катерене на лед през зимата на 2000 г. организаторите въведоха правило, забраняващо използването на темляците на сечивата. На пръв поглед ставаше дума за безопасността на участниците. Но в действителност беше опит за изкуствено повишаване трудността на спорта, който – като за състезание – беше просто лесен.
Състезателите реагираха светкавично като модифицираха сечивата и започнаха да прикрепват към тях всевъзможни ръкохватки. Вместо да стане по-трудно, катеренето стана по-лесно. Освобождавайки ръцете си от постоянното прикрепване към сечивата, катерачът получи значително по-голяма свобода на движенията и още по-големи възможности да борави с инвентара. След “отвързването” на ръцете от сечивата вече съвсем близко се оказа използването на последните като пунктове за закрепване на ръцете и краката. За това помагаха допълнителните “шпори”, които бяха монтирани към леки обувки. Тези шипове можеха да служат за закачане както към сечивата, така и по скалите и леда.
Техниката на катерене, която еволюира на базата на новия инвентар, нямаше почти нищо общо с предишния стил на увисване на темляците и на изпълнение една след друга по надвесите на “figure-four”. Новата техника беше много по-акробатична, по-свободна и просто по-атрактивна. Но след първоначалната еуфория настъпиха преоценките. Родиха се съмненията дали техниката за катерене по ледени и микстови терени може да се признае за “класическа” (в смисъл без използване на изкуствени опорни точки – отнесено към катеренето по скали). На лед и на микстови терени просто много се виси на инвентара… Но този път новият стил тласкаше dry tooling-а по-близо до техниката на изкуствените опорни точки в сравнение с времената на висене върху сечивата. Защото как иначе може да се характеризира техниката, която позволява почти пълна почивка дори на най-големия надвес или таван? Само трябва да закачиш “шпората” на някоя издатина и свободно да увиснеш като прилеп – et voila!
В края на зимата на 2002 г. Уил изрази мнението, че турът “Musashi” е много по-лесен без темляци и със “шпори”. Ще си призная, че в началото много-много не му вярвах. Но през следващия сезон, посвещавайки малко повече време за овладяване на новата техника и новия инвентар, разбрах, че има право. Окончателно се убедих в края на зимата на 2003 г., когато за втори път преминах в стил RP (red point) “Musashi” – заедно с десетминутната почивка с краката нагоре, при която Бен се опитваше да ми хвърли изпуснатото сечиво. Малко след това преодолях flash съседния тур “Rocky Horror Picture Show” (М11+), комфортно висейки на “шпорите” между отделните движения, докато Грант Мийкънз (Grant Meekins), авторът на този маршрут, ми “подсказваше” последователността на посяганията. Макар че тези и други изкачвания ми донесоха удовлетворение, не можех да се самозалъгвам – тези циркаджилъци са забавни, но в никой случай не са класическо катерене.
Връщам се към Уил. Неговото преминаване на “The Game” в стил bareback е постижение от много голяма величина. Фактът, че Уил, който е много добър скален катерач (стандартно преминава 5.13 on sight и 5.13+ red point), посвети на това изкачване повече време и усилия, отколкото на всяко друго по скала, говори сам за себе си. Но независимо от несъмнените трудности на “The Game”, изкачван без “шпори”, си остава въпросът – дали катеренето по микстови терени, дори практикувано в стил bareback, е класическо? Едно е безспорно – и то може да се разбере от всеки, който някога е работил върху труден red point – има огромна разлика между преминаването на маршрута, правейки всички движения, но почивайки на всеки няколко метра на осигуровките (или на “шпорите”!), и преодоляването му отдолу догоре без увисвания върху инвентара. От тази гледна точка стилът bareback е със сигурност е по-близо до “класиката”, отколкото до техниката на изкуствените опорни точки.
Ще си призная обаче, че продължавам да имам определени съмнения към новата “идеология”. В края на краищата дори когато катерим в стил bareback, използваме специално изработени сечива, позволяващи ни лесно да се хващаме за тях и лесно да работим с тях. Ако не се съгласяваме с използването на “шпори”, защо трябва да възприемаме новите сечива, а не старите, обикновени ледокопи? Това е моментът да си дадем сметка, че катеренето по микстови терени неотменимо се опира на висенето на инвентара и поради това винаги ще съдържа елемент на катерене с използване на изкуствени опорни точки.
Друг тип съмнения буди отказването от темляците на сечивата. Без темляци те станаха място за закрепване не само с ръце, но и с рамене, крака и т. н., позволявайки освободено и интересно катерене. Правилата на стила bareback отново и условно привързват ръцете към сечивата. Времето ще покаже дали тези правила ще станат общоприети. Едно е сигурно – ако катеренето по микстови терени продължи да еволюира с досегашната скорост, само след няколко години ще се промени до неузнаваемост.
Рафал Славински
-------------------------------------
* “The Game” е разположен вляво от “Musashi”, при прокарването на който през 2001 г. Бен Фърт беше партньор на Уил Гед. Двата тура (както и още няколко) преминават по тавана на огромна пещера – dry tooling-овия рай Cineplex, недалеко от шосето, което свързва Lake Louse и Jasper в Канадските Скалисти планини (провинция Албърта, Canadian Rocky Mountains, Alberta).
** Рафал Славински е един от най-добрите катерачи по лед и мискт оттатък Атлантика. За първи път направи впечатление през 2001 г., когато зае осмо място на престижната надпревара в Ouray (тогава на първите три места бяха Рич Маршал, Уил Гед и Джарид Оугдън, Rich Marshall, Will Gadd, Jared Ogden). Но още следващата бе над всички – с 44 точки пред Ги Ласей (Guy Laccelle) и с 48 – пред Джарид Оугдън. През 2004 г. (19-21 февруари) с Бен Фърт изкачи северната стена на Mount Temple в Canadian Rockies по тура “Greenwood-Locke”. Това събитие получи много голям отглас в Северна Америка.
На 22 март 2004 г. Рафал се появи отново в масива. Този път негов партньор беше новоизпеченият “канадец” Валерий Бабанов, който малко преди това се беше преселил от руския град Омск (Сибир) в Канада. Двамата направиха първо зимно и предполагаемо второ въобще изкачване по т. нар. Sphinx Face на Mount Temple (29-30 март). Първото е през 1988 г. и е дело на Уърд Робинсън и Роб Оурвиг (Ward Robinson, Rob Orvig). Рафал писа, че бил привлечен от текста в гидовника: “... нечовешка стена, изискваща запазване на самообладание през цялото време”.
Рафал и Валерий преминаха ключовите места – 5.9, A2, с dry tooling-ова техника. Поради рязко влошаване на времето и много сняг двамата се отказаха от стигане до върха и се спуснаха/ слязоха до подножието по пътя на изкачването. Това беше първото изкачване на Бабанов в новата му “родина”. Mount Temple е един от най-високите върхове в Canadian Rockies, а поради трудността на стените му е наричан “Канадския Айгер”. Наименован е бил през 1884 г. (от собствено име), а е изкачен за първи път през 1894 г.
Рафал е син на Анджей (с прякор в катерачните среди “Негъра”) и Ела Славински, преди 40 г. между най-активните варшавски алпинисти. От доста време семейството живее в Канада. Рафал пише на английски. Статиите му за полски издания превежда неговият баща, който в последните години работи по проект за водоснабдяването на Катманду, финансиран от канадското правителство.
Превод и бележки:
Петър Атанасов
Бен Фърт по Mt. Temple
Sphinx Face на Mt. Temple
Добави коментар