2102.2017
През тази зима с краткото си, но сериозно застудяване, бяха преминати поне два водопада за първи път*. Ето невероятно видео от изкачването с дрон и разказ от първо лице за единия от водопадите: Медковец, Враца.
Може би тази статия ще предизвика интереса на катерачите по лед към водопадите във Врачанската планина. А защо не - изложението на долините с водопадите е северно, а надморската височина не е никак малка - над 800-900 м. Повечето сме катерили водопада Боров камък, който е в долината над Згориград. Тук става дума за долините южно от Враца - Воеводин дол (Скакля), Медковец, Манастирски дол и Шопката.
Ето първо видеото, с автор Мишо (Михаил Филипов), който между другото случайно е снимал свръзката, докато е бил в акция с дрона да разгледа долината и водопада:
А ето и разказа на Цецо (Цветомир Велковски):
Две хиляди и шестнадесета. Продължителното застудяване в края на годината, тежката логистика за посещения на Скакавица и липсата на достатъчно време, постоянно провокираха в мен любопитството да видя до каква степен са замръзнали местните врачански водоскоци.
Няколко дни преди Новата Година в един от студените дни реших да отида да видя какво е положението на водопада Боров камък. Миналата година се спуснах тук на рапел и с осигуряване отгоре успях да го изкатеря. И нали съм параноичен, тогава Иван (Иван Ценов) ме осигуряваше с едно 9 мм двойно въже, но за всеки случай аз се самоосигурявах и с водещ самохват по рапелното 11 милиметрово въже. Постоянното побутване на самохвата нагоре си беше изпитание тогава. Катеренето беше интересно, но не очаквах че може да бъде толкова изморително. В долната част шуртеше и водица и трябваше да се бърза. Почти целия мокър и със замръзнали дрехи и обледенен инвентар стигнах до партньора ми горе...
Сега заходих с колата през Пършевица и слизайки вече пеша покрай реката, тя все по-слабо и слабо шумеше. Малко преди водопада даже съвсем беше спряла и замръзнала. Казах си: "Яко е замръзнал". Наближавайки парапета обаче, що да видя - ни вода, ни лед! Слизам в основата - всичко сухо, само скала. Ясно ми стана, че тази зима на този водопад няма да има катерене. Прибрах се... Със все сечивата закичени по раницата.
И януарските студове на новодошлата 2017-та година продължиха да ме подтикват към ледотърсене в района.
Така, в една слънчева неделя (15 януари) предприех търсене на водопада носещ името "Женската вода" намиращ се в дъното на Манастирски дол. Необичайно, но случих на прясна пъртина, която игриво ме разходи по десния скалист склон на въпросния дол. Много е красиво, никога не бях стъпвал тук. Доста провиране обаче измежду храсти и драки, а имаше и сняг по тях. Доста изморителен подход, но накрая излязох на нещо като било. Чувам шум и гледам, майсторите на пъртината - познати приятели туристи, тъкмо си похапват. А отсреща - "Женската вода". Виждаше се замръзнал по цялата дължина, може би почти до земята, но някак тънък стоеше.
Оттук леко на запад и след 15 минути газене сме на Медковските серпентини (старият път който се вие от кв. Медковец нагоре и излиза на ливадите водещи или към Околчица, Пършевица или Скакля). Продължих пет минути нагоре по пътя и после отбих наляво към дерето на реката до горния край на водопада. Накачулих се с екипировката, котки и т.н. без ясна представа какво исках да направя, но се бях подготвил за рапел. През дървета хвърлих въжето двойно (бях взел само едното парче 60 м двойно въже). Водата отгоре не беше изцяло под леда а имаше едно място където си пръскаше леко надолу от едната страна. Въжето не стигна земята, може би останаха още 15 метра или повече. Поседях така на ръба, нещо всичко ми изглеждаше страшно и зловещо. Водопада ми се стори дори по-висок от Боров камък. Погледах, погледах, а беше към 16 ч някъде. Пък взех та си прибрах въжето и дрънкулките в раницата и си тръгнах.
След 10 мин отново бях на пътя (серпентините). По-рано, с приятелите туристи стана въпрос, че може би е възможно, като се слиза надолу да се отдели човек от серпентините наляво и да отиде до другия водопад, т. нар. "Медковски водопад", намиращ се в Медковския дол. Тъкмо мислех, че вече е време да отбивам наляво и гледам пъртината и тя натам отива. Пак намазах... Леко качване първо измежду ниски дървета, после се излиза на гол склон с храсти на места. И така около 10-15 мин до един превал. От него се слиза през гора диагонално наляво и докато се слиза, между дърветата прозира леда на водопада. Изглеждаше много обещаващо и с нетърпеливи подскоци в снега се озовах в подножието му. Имаше нападали няколко големи блока лед като хладилници - леда синееше. Конфигурацията на водопада беше следната: първо имаше леко наклонена ледена стена с на места доста тънък лед, след нея започваше типичния за водопадите конус и над него вертикална широка и мощна колона. Нахлузих котките и сечивата и започнах да "боулдеросвам" на 1-2-3 метра от земята: нагоре-надолу, наляво-надясно, и пак, и пак, докато се наиграх, а се беше вече и стъмнило. За около тридесет и пет минути надолу по дерето, вече бях при първите къщи и лаещите кучета. Излишно е да споменавам, че Оля (Оля Генова) и компания отново ми бяха избили пъртината и надолу, за което им благодаря. Накрая намерих това, което търсех. Водопад, не изглеждащ толкова страшен, стабилен, с лесен подход, на който можеше и сам да си ходя след работа.
Напада нов сняг и бях раздвоен. Налагаше се да се панти и да се кара пудра не само събота и неделя, но и след работа по тъмно, а един път и преди работа ходих - на разсъмване. Докато сърцето взе да изнемогва на програмата, та малко си поседнах :). Същевременно имаше и лед. Лошото е, че подхода за Медковския водопад не предразполага за хубаво спускане със ски. Може да се пусне по серпентините, но те са бавни и нагоре и надолу. А отстрани всичко и "тръняк" :).
Все пак, дойде отново ред на водопада. Новопридобити ледени цеви, общо седем със старите. Вечерта, към 20 часа на 23 януари, Сашо (Александър Александров, прохождащ пантаджия и "не пипал въже") ми пристана на акъла и тръгнахме с пантите по серпентините нагоре. На точното място завиваме надясно, минаваме превала и се спускаме кой както може до под водопада. Виждам че навялялия сняг е променил малко нещата. Утъпквам площадка под надвесена скала, и без това сме с една каска. Обяснявам кое как и тръгвам да водя малко, мерак голям за пусто водене - това ми беше първото. Минавам наклонената ледена стеничка в диагонал надясно, навивайки общо четири клина. Денивелацията има няма 8-10 м, но мен си ми харесва. Тъкмо се бях озовал пред първото по-отвесно образувание и се чудех какво да правя, и Сашо ми казва, че ако падна не знае дали ще може въобще да ме задържи защото са му премръзнали ръцете. Откатервам, събирайки си цевите и си тръгваме. Качваме се до превала (30 мин) газене в снега и пускаме по серпентините (почти не се бута с щеките) до града, пак около 30 мин.
Междувременно Нино (Нино Пелов) е уведомен за ситуацията с наличието на водопад на местна територия, но той катери по-сериозни неща по Рила и на снимките този му малее и само ме пита за "онзи другия", който ми се е сторил доста по-висок... Да съм ходил да го видя пак... Аз така и не отидох.
Идва ден 28 (събота е) от същия месец. Нино пристига сутринта от София, а аз нали пътувам от Враца, малко закъснявам :). И тръгваме директно по Медковския дол нагоре към водопада - той със снегоходки, аз със старите панти. Тегло голямо и за двамата. Стигаме водопада. На Нино му харесва, личи му по очите. Естествено ми "взима" водопада и започва да води. Аз нямам нищо против. Навалялият сняг и последвалите 1-2 дни малко по-топло време и после отново студ, бяха направили една кора над стената, която беше дебела около 2-3 пръста, но отдолу меко. Възможност за осигуряване на пасажа с цеви - почти никаква. Следваха т.нар. "карфиоли", в които също много трудно вървяха осигуровките. Всичко обаче беше твърдо. Колоната горе - ток. Изкатери се Нино, качих се и аз изваждайки всичките цеви нагоре. Пуснахме рапел.
Имах желание водя, но ми се струваше че няма да успея да го изведа целия, особено колоната, тя си е вертикална, и как хем ще въртя клинове, хем ще вися на една ръка... Тръгнах. Леко, леко, слагам си клинове и напредвам. Стигнах колоната и там по същия начин - нямаше проблеми. Нино катери без темляци, аз ги сложих. Не знам дали без темляци щях да издържа. Тъкмо вече краят му се виждаше и правех сметки колко клина са ми останали и къде да сложа следващия, нещо врънка, мисля си: "Бреййй, кой пък тая Simson-ка сега изкара в тоя сняг долу..." По едно време вече усещам, че звука не е от моторетка, нито от някаква шейна от далечината... Обръщам се и гледам - извънземните, зависнали във въздуха и ме гледат, аз стоя закован там на леда и съм под прицел :). Те се приближиха още и май ме снимаха, а Нино отдолу им ръкомаха. По едно време явно си помислиха, че ме притесняват нещо и си отидоха. Повече не са появиха. Доизведох го аз догоре, Нино събра нещата като втори, пуснахме рапел и май се накатерихме. Така и не останаха сили за другия водопад, дори и за другия ден. Бяхме доволни.
Оставям на Нино да определи категория и да добави нещо ако съм пропуснал. Като дължина: 38-40м.
Вечерта си карам аз из града и Кари (Красимир Иванов) ми се обажда и вече знае къде сме били и ми казва, че на чистачката на джипа имам бележка, гледам аз - вярно. Отварям и разбирам, че "извънземните" са били изпратени от Михаил Филипов (пилота на дрона). Благодаря ти Мишо, за хубавото клипче - супер снимки си извадих от него.
След затоплянето ходихме с още един приятел Ангел (Ангел Вълков, и той "не пипал въже") една вечер нощно да видим какво става. Катерихме отляво на водопада през скални прагове и храсти и излязохме над водопада. Пуснахме рапел през водопада през същото дърво, през което и с Нино. Водопада беше тотално деградирал, всичко беше мокро, надупчено, неставащо. Това беше на 1 февруари. Прибрахме се към 2:00 часа след полунощ...
----
* Дали изкачването на водопада е първо, ние не знаем - само предполагаме. Все пак в малката ни катерачна общност такива неща се разбират обикновено. Надяваме се с тази публикация да предизвикаме интерес и за коментари от други катерачи, катерили в района на водопада. (Бел. ред.)
Може би тази статия ще предизвика интереса на катерачите по лед към водопадите във Врачанската планина. А защо не - изложението на долините с водопадите е северно, а надморската височина не е никак малка - над 800-900 м. Повечето сме катерили водопада Боров камък, който е в долината над Згориград. Тук става дума за долините южно от Враца - Воеводин дол (Скакля), Медковец, Манастирски дол и Шопката.
Ето първо видеото, с автор Мишо (Михаил Филипов), който между другото случайно е снимал свръзката, докато е бил в акция с дрона да разгледа долината и водопада:
А ето и разказа на Цецо (Цветомир Велковски):
Две хиляди и шестнадесета. Продължителното застудяване в края на годината, тежката логистика за посещения на Скакавица и липсата на достатъчно време, постоянно провокираха в мен любопитството да видя до каква степен са замръзнали местните врачански водоскоци.
Няколко дни преди Новата Година в един от студените дни реших да отида да видя какво е положението на водопада Боров камък. Миналата година се спуснах тук на рапел и с осигуряване отгоре успях да го изкатеря. И нали съм параноичен, тогава Иван (Иван Ценов) ме осигуряваше с едно 9 мм двойно въже, но за всеки случай аз се самоосигурявах и с водещ самохват по рапелното 11 милиметрово въже. Постоянното побутване на самохвата нагоре си беше изпитание тогава. Катеренето беше интересно, но не очаквах че може да бъде толкова изморително. В долната част шуртеше и водица и трябваше да се бърза. Почти целия мокър и със замръзнали дрехи и обледенен инвентар стигнах до партньора ми горе...
Сега заходих с колата през Пършевица и слизайки вече пеша покрай реката, тя все по-слабо и слабо шумеше. Малко преди водопада даже съвсем беше спряла и замръзнала. Казах си: "Яко е замръзнал". Наближавайки парапета обаче, що да видя - ни вода, ни лед! Слизам в основата - всичко сухо, само скала. Ясно ми стана, че тази зима на този водопад няма да има катерене. Прибрах се... Със все сечивата закичени по раницата.
И януарските студове на новодошлата 2017-та година продължиха да ме подтикват към ледотърсене в района.
Така, в една слънчева неделя (15 януари) предприех търсене на водопада носещ името "Женската вода" намиращ се в дъното на Манастирски дол. Необичайно, но случих на прясна пъртина, която игриво ме разходи по десния скалист склон на въпросния дол. Много е красиво, никога не бях стъпвал тук. Доста провиране обаче измежду храсти и драки, а имаше и сняг по тях. Доста изморителен подход, но накрая излязох на нещо като било. Чувам шум и гледам, майсторите на пъртината - познати приятели туристи, тъкмо си похапват. А отсреща - "Женската вода". Виждаше се замръзнал по цялата дължина, може би почти до земята, но някак тънък стоеше.
Оттук леко на запад и след 15 минути газене сме на Медковските серпентини (старият път който се вие от кв. Медковец нагоре и излиза на ливадите водещи или към Околчица, Пършевица или Скакля). Продължих пет минути нагоре по пътя и после отбих наляво към дерето на реката до горния край на водопада. Накачулих се с екипировката, котки и т.н. без ясна представа какво исках да направя, но се бях подготвил за рапел. През дървета хвърлих въжето двойно (бях взел само едното парче 60 м двойно въже). Водата отгоре не беше изцяло под леда а имаше едно място където си пръскаше леко надолу от едната страна. Въжето не стигна земята, може би останаха още 15 метра или повече. Поседях така на ръба, нещо всичко ми изглеждаше страшно и зловещо. Водопада ми се стори дори по-висок от Боров камък. Погледах, погледах, а беше към 16 ч някъде. Пък взех та си прибрах въжето и дрънкулките в раницата и си тръгнах.
След 10 мин отново бях на пътя (серпентините). По-рано, с приятелите туристи стана въпрос, че може би е възможно, като се слиза надолу да се отдели човек от серпентините наляво и да отиде до другия водопад, т. нар. "Медковски водопад", намиращ се в Медковския дол. Тъкмо мислех, че вече е време да отбивам наляво и гледам пъртината и тя натам отива. Пак намазах... Леко качване първо измежду ниски дървета, после се излиза на гол склон с храсти на места. И така около 10-15 мин до един превал. От него се слиза през гора диагонално наляво и докато се слиза, между дърветата прозира леда на водопада. Изглеждаше много обещаващо и с нетърпеливи подскоци в снега се озовах в подножието му. Имаше нападали няколко големи блока лед като хладилници - леда синееше. Конфигурацията на водопада беше следната: първо имаше леко наклонена ледена стена с на места доста тънък лед, след нея започваше типичния за водопадите конус и над него вертикална широка и мощна колона. Нахлузих котките и сечивата и започнах да "боулдеросвам" на 1-2-3 метра от земята: нагоре-надолу, наляво-надясно, и пак, и пак, докато се наиграх, а се беше вече и стъмнило. За около тридесет и пет минути надолу по дерето, вече бях при първите къщи и лаещите кучета. Излишно е да споменавам, че Оля (Оля Генова) и компания отново ми бяха избили пъртината и надолу, за което им благодаря. Накрая намерих това, което търсех. Водопад, не изглеждащ толкова страшен, стабилен, с лесен подход, на който можеше и сам да си ходя след работа.
Напада нов сняг и бях раздвоен. Налагаше се да се панти и да се кара пудра не само събота и неделя, но и след работа по тъмно, а един път и преди работа ходих - на разсъмване. Докато сърцето взе да изнемогва на програмата, та малко си поседнах :). Същевременно имаше и лед. Лошото е, че подхода за Медковския водопад не предразполага за хубаво спускане със ски. Може да се пусне по серпентините, но те са бавни и нагоре и надолу. А отстрани всичко и "тръняк" :).
Все пак, дойде отново ред на водопада. Новопридобити ледени цеви, общо седем със старите. Вечерта, към 20 часа на 23 януари, Сашо (Александър Александров, прохождащ пантаджия и "не пипал въже") ми пристана на акъла и тръгнахме с пантите по серпентините нагоре. На точното място завиваме надясно, минаваме превала и се спускаме кой както може до под водопада. Виждам че навялялия сняг е променил малко нещата. Утъпквам площадка под надвесена скала, и без това сме с една каска. Обяснявам кое как и тръгвам да водя малко, мерак голям за пусто водене - това ми беше първото. Минавам наклонената ледена стеничка в диагонал надясно, навивайки общо четири клина. Денивелацията има няма 8-10 м, но мен си ми харесва. Тъкмо се бях озовал пред първото по-отвесно образувание и се чудех какво да правя, и Сашо ми казва, че ако падна не знае дали ще може въобще да ме задържи защото са му премръзнали ръцете. Откатервам, събирайки си цевите и си тръгваме. Качваме се до превала (30 мин) газене в снега и пускаме по серпентините (почти не се бута с щеките) до града, пак около 30 мин.
Междувременно Нино (Нино Пелов) е уведомен за ситуацията с наличието на водопад на местна територия, но той катери по-сериозни неща по Рила и на снимките този му малее и само ме пита за "онзи другия", който ми се е сторил доста по-висок... Да съм ходил да го видя пак... Аз така и не отидох.
Идва ден 28 (събота е) от същия месец. Нино пристига сутринта от София, а аз нали пътувам от Враца, малко закъснявам :). И тръгваме директно по Медковския дол нагоре към водопада - той със снегоходки, аз със старите панти. Тегло голямо и за двамата. Стигаме водопада. На Нино му харесва, личи му по очите. Естествено ми "взима" водопада и започва да води. Аз нямам нищо против. Навалялият сняг и последвалите 1-2 дни малко по-топло време и после отново студ, бяха направили една кора над стената, която беше дебела около 2-3 пръста, но отдолу меко. Възможност за осигуряване на пасажа с цеви - почти никаква. Следваха т.нар. "карфиоли", в които също много трудно вървяха осигуровките. Всичко обаче беше твърдо. Колоната горе - ток. Изкатери се Нино, качих се и аз изваждайки всичките цеви нагоре. Пуснахме рапел.
Имах желание водя, но ми се струваше че няма да успея да го изведа целия, особено колоната, тя си е вертикална, и как хем ще въртя клинове, хем ще вися на една ръка... Тръгнах. Леко, леко, слагам си клинове и напредвам. Стигнах колоната и там по същия начин - нямаше проблеми. Нино катери без темляци, аз ги сложих. Не знам дали без темляци щях да издържа. Тъкмо вече краят му се виждаше и правех сметки колко клина са ми останали и къде да сложа следващия, нещо врънка, мисля си: "Бреййй, кой пък тая Simson-ка сега изкара в тоя сняг долу..." По едно време вече усещам, че звука не е от моторетка, нито от някаква шейна от далечината... Обръщам се и гледам - извънземните, зависнали във въздуха и ме гледат, аз стоя закован там на леда и съм под прицел :). Те се приближиха още и май ме снимаха, а Нино отдолу им ръкомаха. По едно време явно си помислиха, че ме притесняват нещо и си отидоха. Повече не са появиха. Доизведох го аз догоре, Нино събра нещата като втори, пуснахме рапел и май се накатерихме. Така и не останаха сили за другия водопад, дори и за другия ден. Бяхме доволни.
Оставям на Нино да определи категория и да добави нещо ако съм пропуснал. Като дължина: 38-40м.
Вечерта си карам аз из града и Кари (Красимир Иванов) ми се обажда и вече знае къде сме били и ми казва, че на чистачката на джипа имам бележка, гледам аз - вярно. Отварям и разбирам, че "извънземните" са били изпратени от Михаил Филипов (пилота на дрона). Благодаря ти Мишо, за хубавото клипче - супер снимки си извадих от него.
След затоплянето ходихме с още един приятел Ангел (Ангел Вълков, и той "не пипал въже") една вечер нощно да видим какво става. Катерихме отляво на водопада през скални прагове и храсти и излязохме над водопада. Пуснахме рапел през водопада през същото дърво, през което и с Нино. Водопада беше тотално деградирал, всичко беше мокро, надупчено, неставащо. Това беше на 1 февруари. Прибрахме се към 2:00 часа след полунощ...
----
* Дали изкачването на водопада е първо, ние не знаем - само предполагаме. Все пак в малката ни катерачна общност такива неща се разбират обикновено. Надяваме се с тази публикация да предизвикаме интерес и за коментари от други катерачи, катерили в района на водопада. (Бел. ред.)
Добави коментар