1201.2005
История*: публикуваме уводната статия на Д-р Любен Телчаров от 1938 г. в станалия библиографска рядкост "Годишник на Българския алпийски клуб".
Десет години
Български алпийски клуб
В края на 1929 г. единадесет души се събраха в едно най-обикновено заведение. Дневен ред бе поставяне началото на Български алпийски клуб. Единадесет души вдигнаха ръка и си отидоха. Клубът бе създаден. В този момент едва ли някой друг знаеше, че се е създал клуб на българското планинарство. Клубове по онова време се създаваха всеки ден – за да изчезнат веднага, щом като условията на живота отдалечат един от друг техните членове. Обещаваше ли тоя нов клуб да се затвърди за по-дълго време в рамките на своята идеология? На този въпрос единадесетте основатели тогава не можеха да си дадат отговор. Всички, обаче, чувствуваха, че има някаква здрава спойка помежду им. Касаеше ли се до лица, търсещи да се сближат за по-приятно прекарване на един или няколко часа в седмицата? Кой знае! На всеки случай, за създаване на новата групировка несъмнено са играли роля и спомените от общо преживените часове в планината. Впрочем, това лежи в основата на всяка приятелска среда. В основната обстановка на новата приятелска група, обаче, не стояха само спомените за някоя дата. Още по-малко споменът за някои бурни моменти на обществена дейност, верига от весело или тъжно прекарани дни или някакво общо поле на съревнование. Там имаше нещо друго, нещо начално, нещо съвсем просто, нещо постоянно и еднакво за всички, лишено от всякаква романтика и сантименталности. Нещо, което водеше всички. Думата е за леко прошарения с малки снежни петна връх, обгърнат в мъгли и облаци. Един стоманен пикел, израз на собствената воля, и едно здраво въже, израз на вярата в приятеля, допълват тая проста картина. Ето и емблемата на създадения клуб.
Трябва ли да се каже, че ние, единадесетте души, с това съградихме символа на българското планинарство? Нескромно ще бъде да се отговори от наша страна. По-охотно ще отговорят тия, които с ласкавите си отзиви утвърдиха нашия знак, така и ония, които търсеха само смешното в образа му. Защото тогава на носителите на тоя знак гладкият развой на нещата бе почти неизвестен. Та где ли в планината някой е търсил равнини? И днес виждаме малкия син знак да заема място във впечатленията на планинарите от норвежките ледници до Олимп и от Пиренеите до Черно море. Десет години тоя знак бе носен по всички стръмнини на планините, които го родиха; десет години бе заледяван по много снежни ръбове на родните и чужди височини; скалата не веднъж го е откъсвала от раздраната дреха на планинаря; стихията на вятъра не веднъж го е хвърляла далеч в дълбочините, а и лавинните маси са го затрупвали. Нищо, обаче, не можа да го откъсне от сърцето на онези, на които той е принадлежал.
Малцина от тия, които носеха впечатленията от голямата планина, донесоха в своята родина въжето, пикела и железните си котки. Когато пък тия съоръжения, обект на възторжена радост в някои щастливи моменти, бяха пренасяни само за да предизвикват възторга или учудването на случайните лица, то те рядко вече виждаха планината. Може би по-добре правеха ония, които оставяха своите върли технически приятели там горе в големите планини, откъдето ги бяха наели. Но въпреки всичко нещата си искат своя развой. И днес ние виждаме на не малко скалисти стени у нас да стоят забити железни гвоздеи, ние имаме даже изработени пътища по скалистите отвеси, а и стоманата биде използувана за борба с леда. Какво се чертае помежду тия отделни стадии в развитието на българското планинарство? Нека си припомним и ще разберем.
В миналото, предшествуващо съзнателната и начертана борба с височината, има твърде романтични примери. В стометровите отвеси на Драгалевската река си е пробирал някога път всред скалите един, по преценката на мнозина, смахнат човек. Неговите технически съоръжения за преодоляване на стръмнината и отвеса са били единствено забитите на обущата му няколко туристически гвоздеи. Неговият гроб е всред планините на Ленгенфелд. Това бе Новаков.
При един задграничен излет, като призрак отново попада в своята група от приятели-планинари, затвореният поради заболяване в една болница, друг български планинар. Нищо не е било в състояние да го върне от Високите Татри в болницата, от която бе избягал. И този човек умря в борба с планината. Ледът на Витоша скова неговото тяло под Черната скала в оная година, в която единадесетте му другари поставиха началото на организирания стремеж към високата планина в България. Той се казваше Бърдаров.
В този момент шепа български планинари, при най-смешните условия на техника и съоръжение, упорито трупаха впечатления от голямата планина. В спомена на тия труженици лежат не малко подигравки и не малко унижено подсъзнание. Така, обаче, се изградиха амбицията от една страна, а от друга - опитът. Един след други бяха преодолени най-забележителните планински обекти вътре, в границите на България. Отвесните планински стени, заледените стръмни склонове и ръбове бяха преминати през най-трудните условия на зимата. Всички наши планини бяха обходени от всички страни и през всички времена на годината. Тия предприятия не останаха сами за себе си. Те създадоха последици. Докато младите български планинари пробиваха своя път през стихията на снежните бури и леда, както и в отвеса на планинските скали, обществото започваше вече да търси начини за масово посещение на планинската природа. В късо време и мъчно достъпните отдели на нашите планини започнаха да се посещават от маса любители. Заслоните отидоха вече към върховете. Схващането за търсене спокойствие всред природата се заместваше все повече и повече с желанието за достигане планинската кулминация - върха, свързано с преодоляване на всички пречки към последния. Съществуващите туристически организации станаха предимно планинарски. Планинският клуб пропагандираше вече борбата с високите върхове, един необятен свят, изнасящ ентусиазма на младите български планинари далеч извън границите на съществуващото само в родината ни.
През тия нови хоризонти се роди върху основата на Българския планински клуб сегашният Български алпийски клуб. Новото име носеше и нови, много големи задачи. Основателите, както и ония, които дойдоха после в този клуб, много добре знаеха, че изпълнението на новите задачи не е тъй лесно. Системното и организирано занимание в планините, било в научно, било в техническо отношение, изискваше твърде много средства и време. Особено това се отнасяше до извън граничните инициативи, които сега - при тия нови програмни начертания - повече от всеки друг път трябваше да издигнат името на Клуба до това на сродните му чуждестранни организации. За нещастие, много от тия клубни предначертания, замислени при най-голям ентусиазъм и започвани с най-голяма ревност, трябваше да бъдат изоставени предвид особеността на момента.
Клубът, обаче, не се задоволи само с пряката си планинарска дейност. Явиха се частни инициативи от научен и пропагандаторски характер. Българският алпийски клуб успя в десетгодишния си живот да създаде ако не една голяма книжнина, то поне един приличен и характерен за проявите му книжовен отрасъл. Тук следва да се отбележат, на първо място, годишниците му. Тия първи по рода си у нас периодични издания, третиращи планината от разни гледища, допринесоха твърде много за едно по-друго отправление дейността на маса планински почитатели. Настоящият годишник, строго запазил научния облик на предшествуващите, ознаменува десетгодишното съществуване на Клуба, за жалост приключено с трагичната смърт на трима негови ревностни планинари - Георги Стоименов, Димитър Михайлов и Любен Генчев. Не би трябвало да се отрече и въздействието, което Клубът оказа чрез своите сказки и беседи върху масовите организации относно оформяването на техните членове на един планинарски облик. Едно значително място в това отношение заема и щедро излъчената из средата на Алпийския клуб планинска фотоилюстрация, застъпена вече не само в организационни, но и във всички пропагандиращи българската природа списания. Така, по разни пътища, въпреки различни неблагоприятни обстоятелства за правилния му развой, Българският алпийски клуб отбеляза една действително голяма, поне за родината, крачка в схващането и отношението към високата планина.
Така се създаде и така преживя, първите си свои десет години Алпийският клуб. Ако се съди по заложения в него скрит потенциал, може да се каже, че не ще бъде далечен денят, в който алпийският епизод в българското планинарство ще остане като един миниатюр на много по-обширни планинарски задачи. Ще се удаде ли на сегашния Алпийски клуб да осъществи тия си начертания? Това не зависи само от волята на днешните български планинари. Ако невъзможността се наложи, нека то да остане ценното завещание за планинарите от следващите години. Това трябва да бъде вторият етап и тия следващи планинари трябва да се справят с него поне така добре, както сегашният Български алпийски клуб се справи с своите предназначения, засягащи главно родните обекти.
Всъщност где би трябвало да насочи дейността си за бъдеще Българският алпийски клуб? Мнозина биха сметнали, че организираното занимание с планинските обекти в Алпите би трябвало да последва досегашната фаза на индивидуална дейност в тях. Нека изкажем своето недоверие относно предполагаемите придобивки от едно такова начинание. Ще добавим и нещо друго. В голяма част от Алпите днес един истински планинар не се чувствува добре. Техническите приспособления, комфортът и суетата в по-голямата част на Алпите са в състояние да убият всека една по-чисто планинарска инициатива. Днес изходът на една борба в Алпите е по-скоро функция от паричните средства и спортното съревнование, отколкото от една здрава планинарска воля. Пък едва ли би могло да бъде другояче. Романтичните периоди на борба в Алпите отдавна вече са отстъпили место на спортните увлечения и на масовите посещения, резултат на създадените удобства. Поне в това отношение ние, българите, се радваме още на една истинска начална фаза на планинарството. На непроменения естествен вид на нашите родни планини ни завиждат не малко планинари от Алпите. И ние бихме се радвали много ако и у нас не нахлуе идеята за масовото застрояване и облагородяване на планината чрез въздушните железници, автомобилните пътища и телените въжета...
На къде тогава би требвало да отправи погледа си българският планинар? Где би могъл той да потърси истинско утвърждение на своята планинарска същност? Споменахме веднъж в книжнината на Клуба, че в съображение требва да дойдат неминуемо вече шестхилядниците на Предна Азия. Опити за посещение на кавказките височини са правени не веднъж през досегашното съществуване на Клуба. Взре ли се човек в картата на Азия, ще види, че от Черно море навътре в континента се очертават все по-широки и по-широки перспективи. Ето преносният израз на едно бъдеще планинарско начертание. Доколко десетгодишното съществуване на Клуба ни дава право да мислим по тоя начин, не ще можем нито ние, нито нашите съвременници да преценят. Тъй както ние поставихме началото на едно истинско организирано планинарство в родината върху неизброимото число лутания в различни посоки на стремежа към природата, тъй и тия, които идват след нас, ще требва да разрешат въпроса за участието на българските планинари в борбата с високите върхове на земята.
За по-големите или по-малките криволичения в нашия път, нека ни бъде простено. Ние се радваме, че не изпуснахме предначертаната посока. Нека и следващите години не променят нищо в нея. Тогава и малките прекъсвания по направлението не биха имали значение.
Д-р Любен Телчаров
"Годишник на Българския алпийски клуб"
София, 1938, 1940 г.
______________________
* Climbing Guide ще публикува и други материали, свързани с историята на алпийското движение в България, които са трудно достъпни или станали библиографска рядкост.
Десет години
Български алпийски клуб
В края на 1929 г. единадесет души се събраха в едно най-обикновено заведение. Дневен ред бе поставяне началото на Български алпийски клуб. Единадесет души вдигнаха ръка и си отидоха. Клубът бе създаден. В този момент едва ли някой друг знаеше, че се е създал клуб на българското планинарство. Клубове по онова време се създаваха всеки ден – за да изчезнат веднага, щом като условията на живота отдалечат един от друг техните членове. Обещаваше ли тоя нов клуб да се затвърди за по-дълго време в рамките на своята идеология? На този въпрос единадесетте основатели тогава не можеха да си дадат отговор. Всички, обаче, чувствуваха, че има някаква здрава спойка помежду им. Касаеше ли се до лица, търсещи да се сближат за по-приятно прекарване на един или няколко часа в седмицата? Кой знае! На всеки случай, за създаване на новата групировка несъмнено са играли роля и спомените от общо преживените часове в планината. Впрочем, това лежи в основата на всяка приятелска среда. В основната обстановка на новата приятелска група, обаче, не стояха само спомените за някоя дата. Още по-малко споменът за някои бурни моменти на обществена дейност, верига от весело или тъжно прекарани дни или някакво общо поле на съревнование. Там имаше нещо друго, нещо начално, нещо съвсем просто, нещо постоянно и еднакво за всички, лишено от всякаква романтика и сантименталности. Нещо, което водеше всички. Думата е за леко прошарения с малки снежни петна връх, обгърнат в мъгли и облаци. Един стоманен пикел, израз на собствената воля, и едно здраво въже, израз на вярата в приятеля, допълват тая проста картина. Ето и емблемата на създадения клуб.
Трябва ли да се каже, че ние, единадесетте души, с това съградихме символа на българското планинарство? Нескромно ще бъде да се отговори от наша страна. По-охотно ще отговорят тия, които с ласкавите си отзиви утвърдиха нашия знак, така и ония, които търсеха само смешното в образа му. Защото тогава на носителите на тоя знак гладкият развой на нещата бе почти неизвестен. Та где ли в планината някой е търсил равнини? И днес виждаме малкия син знак да заема място във впечатленията на планинарите от норвежките ледници до Олимп и от Пиренеите до Черно море. Десет години тоя знак бе носен по всички стръмнини на планините, които го родиха; десет години бе заледяван по много снежни ръбове на родните и чужди височини; скалата не веднъж го е откъсвала от раздраната дреха на планинаря; стихията на вятъра не веднъж го е хвърляла далеч в дълбочините, а и лавинните маси са го затрупвали. Нищо, обаче, не можа да го откъсне от сърцето на онези, на които той е принадлежал.
Старата емблема на БАК. |  Логото на организацията в момента, стилизирано от София Фотева през 1998 г. |
Малцина от тия, които носеха впечатленията от голямата планина, донесоха в своята родина въжето, пикела и железните си котки. Когато пък тия съоръжения, обект на възторжена радост в някои щастливи моменти, бяха пренасяни само за да предизвикват възторга или учудването на случайните лица, то те рядко вече виждаха планината. Може би по-добре правеха ония, които оставяха своите върли технически приятели там горе в големите планини, откъдето ги бяха наели. Но въпреки всичко нещата си искат своя развой. И днес ние виждаме на не малко скалисти стени у нас да стоят забити железни гвоздеи, ние имаме даже изработени пътища по скалистите отвеси, а и стоманата биде използувана за борба с леда. Какво се чертае помежду тия отделни стадии в развитието на българското планинарство? Нека си припомним и ще разберем.
В миналото, предшествуващо съзнателната и начертана борба с височината, има твърде романтични примери. В стометровите отвеси на Драгалевската река си е пробирал някога път всред скалите един, по преценката на мнозина, смахнат човек. Неговите технически съоръжения за преодоляване на стръмнината и отвеса са били единствено забитите на обущата му няколко туристически гвоздеи. Неговият гроб е всред планините на Ленгенфелд. Това бе Новаков.
При един задграничен излет, като призрак отново попада в своята група от приятели-планинари, затвореният поради заболяване в една болница, друг български планинар. Нищо не е било в състояние да го върне от Високите Татри в болницата, от която бе избягал. И този човек умря в борба с планината. Ледът на Витоша скова неговото тяло под Черната скала в оная година, в която единадесетте му другари поставиха началото на организирания стремеж към високата планина в България. Той се казваше Бърдаров.
В този момент шепа български планинари, при най-смешните условия на техника и съоръжение, упорито трупаха впечатления от голямата планина. В спомена на тия труженици лежат не малко подигравки и не малко унижено подсъзнание. Така, обаче, се изградиха амбицията от една страна, а от друга - опитът. Един след други бяха преодолени най-забележителните планински обекти вътре, в границите на България. Отвесните планински стени, заледените стръмни склонове и ръбове бяха преминати през най-трудните условия на зимата. Всички наши планини бяха обходени от всички страни и през всички времена на годината. Тия предприятия не останаха сами за себе си. Те създадоха последици. Докато младите български планинари пробиваха своя път през стихията на снежните бури и леда, както и в отвеса на планинските скали, обществото започваше вече да търси начини за масово посещение на планинската природа. В късо време и мъчно достъпните отдели на нашите планини започнаха да се посещават от маса любители. Заслоните отидоха вече към върховете. Схващането за търсене спокойствие всред природата се заместваше все повече и повече с желанието за достигане планинската кулминация - върха, свързано с преодоляване на всички пречки към последния. Съществуващите туристически организации станаха предимно планинарски. Планинският клуб пропагандираше вече борбата с високите върхове, един необятен свят, изнасящ ентусиазма на младите български планинари далеч извън границите на съществуващото само в родината ни.
През тия нови хоризонти се роди върху основата на Българския планински клуб сегашният Български алпийски клуб. Новото име носеше и нови, много големи задачи. Основателите, както и ония, които дойдоха после в този клуб, много добре знаеха, че изпълнението на новите задачи не е тъй лесно. Системното и организирано занимание в планините, било в научно, било в техническо отношение, изискваше твърде много средства и време. Особено това се отнасяше до извън граничните инициативи, които сега - при тия нови програмни начертания - повече от всеки друг път трябваше да издигнат името на Клуба до това на сродните му чуждестранни организации. За нещастие, много от тия клубни предначертания, замислени при най-голям ентусиазъм и започвани с най-голяма ревност, трябваше да бъдат изоставени предвид особеността на момента.
Клубът, обаче, не се задоволи само с пряката си планинарска дейност. Явиха се частни инициативи от научен и пропагандаторски характер. Българският алпийски клуб успя в десетгодишния си живот да създаде ако не една голяма книжнина, то поне един приличен и характерен за проявите му книжовен отрасъл. Тук следва да се отбележат, на първо място, годишниците му. Тия първи по рода си у нас периодични издания, третиращи планината от разни гледища, допринесоха твърде много за едно по-друго отправление дейността на маса планински почитатели. Настоящият годишник, строго запазил научния облик на предшествуващите, ознаменува десетгодишното съществуване на Клуба, за жалост приключено с трагичната смърт на трима негови ревностни планинари - Георги Стоименов, Димитър Михайлов и Любен Генчев. Не би трябвало да се отрече и въздействието, което Клубът оказа чрез своите сказки и беседи върху масовите организации относно оформяването на техните членове на един планинарски облик. Едно значително място в това отношение заема и щедро излъчената из средата на Алпийския клуб планинска фотоилюстрация, застъпена вече не само в организационни, но и във всички пропагандиращи българската природа списания. Така, по разни пътища, въпреки различни неблагоприятни обстоятелства за правилния му развой, Българският алпийски клуб отбеляза една действително голяма, поне за родината, крачка в схващането и отношението към високата планина.
Така се създаде и така преживя, първите си свои десет години Алпийският клуб. Ако се съди по заложения в него скрит потенциал, може да се каже, че не ще бъде далечен денят, в който алпийският епизод в българското планинарство ще остане като един миниатюр на много по-обширни планинарски задачи. Ще се удаде ли на сегашния Алпийски клуб да осъществи тия си начертания? Това не зависи само от волята на днешните български планинари. Ако невъзможността се наложи, нека то да остане ценното завещание за планинарите от следващите години. Това трябва да бъде вторият етап и тия следващи планинари трябва да се справят с него поне така добре, както сегашният Български алпийски клуб се справи с своите предназначения, засягащи главно родните обекти.
Всъщност где би трябвало да насочи дейността си за бъдеще Българският алпийски клуб? Мнозина биха сметнали, че организираното занимание с планинските обекти в Алпите би трябвало да последва досегашната фаза на индивидуална дейност в тях. Нека изкажем своето недоверие относно предполагаемите придобивки от едно такова начинание. Ще добавим и нещо друго. В голяма част от Алпите днес един истински планинар не се чувствува добре. Техническите приспособления, комфортът и суетата в по-голямата част на Алпите са в състояние да убият всека една по-чисто планинарска инициатива. Днес изходът на една борба в Алпите е по-скоро функция от паричните средства и спортното съревнование, отколкото от една здрава планинарска воля. Пък едва ли би могло да бъде другояче. Романтичните периоди на борба в Алпите отдавна вече са отстъпили место на спортните увлечения и на масовите посещения, резултат на създадените удобства. Поне в това отношение ние, българите, се радваме още на една истинска начална фаза на планинарството. На непроменения естествен вид на нашите родни планини ни завиждат не малко планинари от Алпите. И ние бихме се радвали много ако и у нас не нахлуе идеята за масовото застрояване и облагородяване на планината чрез въздушните железници, автомобилните пътища и телените въжета...
На къде тогава би требвало да отправи погледа си българският планинар? Где би могъл той да потърси истинско утвърждение на своята планинарска същност? Споменахме веднъж в книжнината на Клуба, че в съображение требва да дойдат неминуемо вече шестхилядниците на Предна Азия. Опити за посещение на кавказките височини са правени не веднъж през досегашното съществуване на Клуба. Взре ли се човек в картата на Азия, ще види, че от Черно море навътре в континента се очертават все по-широки и по-широки перспективи. Ето преносният израз на едно бъдеще планинарско начертание. Доколко десетгодишното съществуване на Клуба ни дава право да мислим по тоя начин, не ще можем нито ние, нито нашите съвременници да преценят. Тъй както ние поставихме началото на едно истинско организирано планинарство в родината върху неизброимото число лутания в различни посоки на стремежа към природата, тъй и тия, които идват след нас, ще требва да разрешат въпроса за участието на българските планинари в борбата с високите върхове на земята.
За по-големите или по-малките криволичения в нашия път, нека ни бъде простено. Ние се радваме, че не изпуснахме предначертаната посока. Нека и следващите години не променят нищо в нея. Тогава и малките прекъсвания по направлението не биха имали значение.
Д-р Любен Телчаров
"Годишник на Българския алпийски клуб"
София, 1938, 1940 г.
______________________
* Climbing Guide ще публикува и други материали, свързани с историята на алпийското движение в България, които са трудно достъпни или станали библиографска рядкост.
Добави коментар