2211.2004
“Между синята лента на Дунава на север, бурните вълни на Черното море на изток, зелените лесове и върхове на Родопите засега на юг и граничните безброй вериги на запад лежи една страна, наречена България, понятието и представата за която са неразривно свързани с понятието планини.
Дали странникът я е зърнал от бреговете на северната река и е удължил погледа си до красящите небето като декори линии на Балкана, дали я е прекосил през ущелието на Искъра, или я е прехвърлил по широкото било на Шипка, дали е прекарал кратките си български дни в нейната столица, естественият страж на която е Витоша, или е потърсил светините на миналото й в Рила и преградата на настоящето към вековните й блянове – Бялото море, и езерото на Свети Климента – навсякъде той е издигал погледа си по възземващите се към небето склонове на нейните планини и всеки спомен, всяка картина, които е отнесъл от страната на българщината, са свързани с техния образ.
Ако забравим за миг страната на белите върхове – Швейцария, в Европа мъчно ще открием друга страна, която да има толкова много и тъй различни планини. Испания в съзнанието на всички, имащи понятие от география, е свързана с името на Пиренеите, Австрия с това на Алпите, Чехия не си я мислим без Татрите или Румъния без Карпатите. България, обаче, за да сме нарекли всички полюси на нейното височинно протежение, трябва да сме споменали Балкана, Рила, Родопите, Пирин, Витоша и Осогово и пак остават неспоменати планини, със свой дял в битието на българите. Наистина, една от тях даде името си на целия полуостров, както розите мислено кичат всяка българска долина. Но за да бъде понятието България цялостно изразено, трябва да се изброят всичките имена на нейните планини, всяка от които е частичка от България не само в географско, но и в историческо и етнографско отношение. От времето на Филипа Македонски, който е търсил място да изгледа необятните граници на своите завоевания и до ден днешен българските планини са неразделно свързани с всеки век българска история, с всеки възход на нейната култура и упадък на нейната национална мощ.
Като оставим българските планини като обекти за туризъм – най-новият образ , в който те се явяват на българските туристи – за тях нито само географията, нито само историята могат да ни разправят достатъчно. Мъртвите названия, измерения и разделения на географската наука в най-широкия смисъл на думата, споменаванията на историята за тия вечни поприща на българската съдба или легендите на националния ни епос не стигат да разправят за всичкото значение и роля, които българските планини са имали и имат в съществуванието на българщината. Още по-малко могат да ни запознаят с тях тривиалните рекламни фрази на пропагандата за международен туризъм, в която напоследък все повече се споменават имената на планините, които – почти единствено – в цяла Европа са запазили своята естествена прелест, без да са моделирани от вещата, в случая разваляща, ръка на грижливия стопанин – човека.
За цялостно проникване в долините на българските планини и светящите тронове на техните върхове се искат сърцето и погледът на планинаря, който схваща и разбира едновременно и като прост обект или като легенда на времето, и като символ на стремежа към истинския живот.
Потънали в мъждукащите светлинки на единични съзерцания някога, днес българските планини се изправят като сияйни великани в целокупния взор на българския народ, който – за да се изпреварим самички – в късо време успя да стигне до онова отношение на истинско културно разбиране към тях, до което европейците в дългите години на цели минали векове постепенно израснаха. Българските планини днес са – нека ми бъде простен изразът – напълно… туристизирани, обходени, превъзмогнати и обикнати и те отново застават като извор на безкрайна духовна мощ и вяра в пребъдването на България, като вечно въодушевление за вечен живот.”
Тези думи принадлежат на Стефан Попов. С тях започва книгата му “Планини и хора – мисли и стъпки на един планинар”, издадена през далечната 1938 г. в София. И на която поставя посвещението: “На младите – които са щастливи да поздравят за първи път от някой връх света.” Тъкмо той е инициаторът на сбирката преди 75 години в Славянска беседа, на която са сложени основите на Българския планински клуб, смятан за начало на организирания алпинизъм у нас. Останалите са: Любен Телчаров, Филип Филипов, Васил Радев, Борислав Йорданов, Михаил Кръшняк, Любен Пенев, Кирил Влахов, Ростислав Каишев, Иван Иванов, Стоян Кеманджиев, Крум Иванов, Иван Шехтов, Никифор Никифоров, Любен Йорданов и Любен Радославов. Те са в началото на пътя, извел българските алпинисти до върхове на всички континенти и отредил им място завинаги в историята на световния алпинизъм и световния спорт. Те са родоначалниците на най-високите европейски стандарти в общуването с природата.
Дълбок поклон пред тях за примера и за пъртината, която ни оставиха!
И най-добри пожелания за всички, на които не е чужд стремежът да общуват с най-прекрасната и най-суровата част на земната природа – планините.
Честита 75-годишнина, приятели!
И на многая лета.
www.climbingguidebg.com
Дали странникът я е зърнал от бреговете на северната река и е удължил погледа си до красящите небето като декори линии на Балкана, дали я е прекосил през ущелието на Искъра, или я е прехвърлил по широкото било на Шипка, дали е прекарал кратките си български дни в нейната столица, естественият страж на която е Витоша, или е потърсил светините на миналото й в Рила и преградата на настоящето към вековните й блянове – Бялото море, и езерото на Свети Климента – навсякъде той е издигал погледа си по възземващите се към небето склонове на нейните планини и всеки спомен, всяка картина, които е отнесъл от страната на българщината, са свързани с техния образ.
Ако забравим за миг страната на белите върхове – Швейцария, в Европа мъчно ще открием друга страна, която да има толкова много и тъй различни планини. Испания в съзнанието на всички, имащи понятие от география, е свързана с името на Пиренеите, Австрия с това на Алпите, Чехия не си я мислим без Татрите или Румъния без Карпатите. България, обаче, за да сме нарекли всички полюси на нейното височинно протежение, трябва да сме споменали Балкана, Рила, Родопите, Пирин, Витоша и Осогово и пак остават неспоменати планини, със свой дял в битието на българите. Наистина, една от тях даде името си на целия полуостров, както розите мислено кичат всяка българска долина. Но за да бъде понятието България цялостно изразено, трябва да се изброят всичките имена на нейните планини, всяка от които е частичка от България не само в географско, но и в историческо и етнографско отношение. От времето на Филипа Македонски, който е търсил място да изгледа необятните граници на своите завоевания и до ден днешен българските планини са неразделно свързани с всеки век българска история, с всеки възход на нейната култура и упадък на нейната национална мощ.
Като оставим българските планини като обекти за туризъм – най-новият образ , в който те се явяват на българските туристи – за тях нито само географията, нито само историята могат да ни разправят достатъчно. Мъртвите названия, измерения и разделения на географската наука в най-широкия смисъл на думата, споменаванията на историята за тия вечни поприща на българската съдба или легендите на националния ни епос не стигат да разправят за всичкото значение и роля, които българските планини са имали и имат в съществуванието на българщината. Още по-малко могат да ни запознаят с тях тривиалните рекламни фрази на пропагандата за международен туризъм, в която напоследък все повече се споменават имената на планините, които – почти единствено – в цяла Европа са запазили своята естествена прелест, без да са моделирани от вещата, в случая разваляща, ръка на грижливия стопанин – човека.
За цялостно проникване в долините на българските планини и светящите тронове на техните върхове се искат сърцето и погледът на планинаря, който схваща и разбира едновременно и като прост обект или като легенда на времето, и като символ на стремежа към истинския живот.
Потънали в мъждукащите светлинки на единични съзерцания някога, днес българските планини се изправят като сияйни великани в целокупния взор на българския народ, който – за да се изпреварим самички – в късо време успя да стигне до онова отношение на истинско културно разбиране към тях, до което европейците в дългите години на цели минали векове постепенно израснаха. Българските планини днес са – нека ми бъде простен изразът – напълно… туристизирани, обходени, превъзмогнати и обикнати и те отново застават като извор на безкрайна духовна мощ и вяра в пребъдването на България, като вечно въодушевление за вечен живот.”
Тези думи принадлежат на Стефан Попов. С тях започва книгата му “Планини и хора – мисли и стъпки на един планинар”, издадена през далечната 1938 г. в София. И на която поставя посвещението: “На младите – които са щастливи да поздравят за първи път от някой връх света.” Тъкмо той е инициаторът на сбирката преди 75 години в Славянска беседа, на която са сложени основите на Българския планински клуб, смятан за начало на организирания алпинизъм у нас. Останалите са: Любен Телчаров, Филип Филипов, Васил Радев, Борислав Йорданов, Михаил Кръшняк, Любен Пенев, Кирил Влахов, Ростислав Каишев, Иван Иванов, Стоян Кеманджиев, Крум Иванов, Иван Шехтов, Никифор Никифоров, Любен Йорданов и Любен Радославов. Те са в началото на пътя, извел българските алпинисти до върхове на всички континенти и отредил им място завинаги в историята на световния алпинизъм и световния спорт. Те са родоначалниците на най-високите европейски стандарти в общуването с природата.
Дълбок поклон пред тях за примера и за пъртината, която ни оставиха!
И най-добри пожелания за всички, на които не е чужд стремежът да общуват с най-прекрасната и най-суровата част на земната природа – планините.
Честита 75-годишнина, приятели!
И на многая лета.
www.climbingguidebg.com
Добави коментар