2909.2015
Преди 40 г., на 24 септември 1975 г. Дъг Скот (Doug Scott) и Дуугъл Хестън (Dougal Haston) изкачиха Еверест, преодолявайки 2000-метровата му югозападна стена – по онова време един от най-големите проблеми в световния алпинизъм, и реализирайки едно от най-големите постижения в неговата история. На 26 септември до върха стигнаха Питър Бордмън и сирдарят на експедицията Пертемба Шерпа (Pertemba Sherpa).
Еверест от запад-югозапад
Участниците в експедицията през 1975 г.
Снимка/ photo: “Trail Magazine”
“Тази експедиция е като мое дете – каза ръководителят й Крис Бонингтън в интервю през 2015 г. – Тя бе въплощение на моите възгледи за алпинизма и на моята концепция за този вид начинания. А след това събрах екип от великолепни алпинисти, които могат да осъществят замисъла ми.”
Съставът на Бонингтън включва основно алпинисти, участвали в първото изкачване по южната стена на Анапурна през 1970 г. и участници в опита по югозападната стена на Еверест през 1972 г. Освен Хестън (19 април 1940 г.-17 януари 1977 г.), и Скот (29 май 1941 г.), той разполага с блестящи алпинисти, като Хеймиш Макинис (Hamish MacInnes, 7 юли 1930 г.), Мик Бърк (Mick Burke, 1941-1975), Ник Есткърт (Nick Estcourt, 1942 г.-12 юни 1978 г.), Мартин Бойсън (Martin Boysen), Майк Томпсън (Mike Thompson), а също с младите надежди Питър Бордмън (Peter Boardman (25 декември 1950 г.-17 май 1982 г.), Пол “Тът” Брейтуейт (Paul “Tut” Braithwaite, 2 юни 1946 г.), Рони Ричардс (Ronnie Richards), Дейв Кларк (Dave Clarke), Алън Фиф (Allen Fyffe) и Майк Роудс (Mike Rhodes). Последният, служител на банката “Barclays” (главен спонсор на начинанието – бел. пр.), е номиниран от нея. Лекари са двама изключително опитни алпинисти – Чарлз Кларк (Charles Clarke) и Джим Дъф (Jim Duff), а мениджъри на базовия лагер – Ейдриън Гордън (Adrian Gordon) и Майк Чени (Mike Cheney), които говорят непали. Шерпите са 33-ма със сирдар Пертемба (роден през 1949 г.) и негов помощник Анг Пху (Ang Phu). Двадесет и шестима са носачите, които пренасят товари през ледопада Кхумбу, а техен сирдар е Пхуркиба (Phurkipa). Бонингтън има на разположение и петима шерпи за специални поръчения. Офицер за свръзка е Мохан Пратап Гурунг (Mohan Pratap Gurung). Експедицията се придружава от петчленен филмов екип на BBC – Кристофър Ролинг (Christopher Ralling), Нед Кели (Ned Kelly), Йън Стюърт (Ian Stuart), Артър Честърмен (Arthur Chesterman), и от репортьора на вестник “Sunday Times” Кийт Ричардсън (Keith Richardson), които имат персонални шерпи. Общо в базовия лагер на ледника Кхумбу се събират близо 100 човека. В състава не фигурира Дон Уилънз (Don Whillans (18 май 1933 г.-4 август 1985 г.)*, който не е поканен поради търкания по време на експедицията на Анапурна през 1970 г. (първото изкачване по южната стена на 27 май е дело на него и Хестън).
“Давах си ясна сметка, че главният приоритет е крайният успех, но за мене бе много важно да бъде постигнат красиво. В този смисъл, това бе чудесна експедиция, помрачена, за съжаление, от смъртта на Мик Бърк при втората атака” – добавя Бонингтън. Мик Бърк е видян за последен път на няколко стотин метра от върха... Би могло да се каже, че британската експедиция на Еверест през 1975 г. е апотеоз на големите начинания в обсаден стил. Но тя е и своеобразен мост между две епохи, защото в хода й Крис Бонингтън използва за първи път в историята на алпинизма специална програма и компютър за планиране на цялата логистика на начинанието.
“Най-общо казано, действахме като при първото изкачване по Северната стена на Айгер. Избрахме действително най-логичната, най-естествената линия. Използвахме кислород, но когато се наложи да нощуваме на 8700 метра без неговата употреба, разбрах, че спокойно сме могли да стигнем до върха и без апарати” – казва днес Дъг Скот.
Ключ към успеха се оказва намирането на проход през т. нар. Скален пояс (Rock Band, висок 500 м, започващ на 8000 м) в югозападната стена – т. нар Ляв кулоар (Left-hand Gully) на 8200 м. Това правят Ник Есткърт и Тът Брейтуейт. Оттам нагоре маршрутът води към Южния връх (South Summit, 8748, 8765 м), а после – по югоизточния гребен до върха. Усилията на многобройния екип се увенчават от свръзките Дъг Скот-Дуугъл Хестън на 24 септември и Питър Бордмън-Пертемба на 26 септември 1975 г. На слизане Скот и Хестън бивакуват без кислород в района на Южния връх – най-високата нощувка при такива условия в дотогавашната история на алпинизма.
***
Опитите по югозападната стена до 1975 г.
Успехът през 1975 г. се предхожда от няколко начинания.
През 1970 г. японска експедиция, начело със Сабуро Мацуката (Saburo Matsukata), Хироми Оцука (Hiromi Ohtsuka) и А. Такахаши (A. Takahashi) действа по маршрута, който е означен с черно и тъмносиньо на скицата, и по класическия маршрут на Хилари и Тензинг. По първия, на 10 май, Й. Кано (J. Kano) и Х. Сугано (H. Sugano) стигат до 8050 м. По втория на върха на 11 май стъпват Теруо Мацуура (Teruo Matsuura) и Наоми Уемура (Naomi Uemura), а на 12 май – Чотаре Шерпа (Chotare Sherpa) и Кацутоши Хирабаяши (Katsutoshi Hirabayashi).
През пролетта на следващата, 1971 г., по същия маршрут тръгва международен екип, начело с Нормън Диренфурт (Norman Dyhrenfurth). Дуугъл Хестън и Дон Уилънз стигат до 8350 м, като над лагер 5 избират нова линия (означена на скицата с черно-синьо-кафяво).
В предмусонния сезон (пролетта) на 1972-а Феликс Кюн (Felix Kuen) и Адолф (Ади) Хубер (Adolf Huber) се изкачват до 8300 м по маршрута, маркиран с черно-синьо-зелено). Ръководител на международния екип е д-р Карл-Мария Херлигкофер (Dr. Karl-Maria Herrligkoffer).
Картичка от есенния опит на Крис Бонингтън през 1972 г.
През есента на 1972-а силен тим начело с Крис Бонингтън записва максимална височина 8300 м (черно-синия маршрут). Тя е достигната от Бонингтън, Анг Пху Шерпа, Хеймиш Макинис, Дъг Скот, Мик Бърк и Дуугъл Хестън. Край на усилията слагат ужасните условия – ураганните ветрове, които буквално помитат горните лагери, и зимните температури от порядъка на минус 50 градуса по Целзий. На слизане от върха, при евакуацията на експедицията, в ледопада Кхумбу при гигантско срутване на сераци, загива Тони Тай (Tony Tighe). Тялото му не е намерено... Останалите участници едва се отървават от тежки измръзвания.
До 8300 м стига и есенната японска експедиция през 1973 г. – отново по познатия маршрут (отбелязан със черно-синьо). Но екипът, ръководен от Мичио Юаса (Michio Yuasa), успява да запише първо в историята изкачване на Еверест след мусона – на 26 октомври 1973 г., Хисаши Ишигуро (Hisashi Ishiguro) и Язуо Като (Yasuo Kato).
Повече за британското изкачване по югозападната стена през 1975 г. в материала на Дъг Скот (Doug Scott, “Everest South-West face climbed”):
https://www.himalayanclub.org/hj/34/1/everest-south-west-face-climbed/
--------------------------------------
*Дон Уилънз (Don Whillans) е легендарна фигура в историята на световния алпинизъм заради своя начин на живот, характера си, специфичното си чувство за хумор (на въпроса защо катери без каска, отговарял, че така алпинизмът е по-вълнуващ). При което дори английските източници посочват, че не всичко от легендите, разказвани за него, е истина. Но, така или иначе, е широко известно неговото завръщане с мотоциклет от Каракорум до Англия след експедицията на Тривор (Trivor, 7728 м) през 1960 г., което му отнема шест седмици – без карта, само с една скица, нахвърляна в бележника му. Според познаващите го отблизо е бил скромен, но в същото време стремящ се към пълна независимост човек, понякога противоречив, ползващ се с репутацията на битник и бунтар, голям любител на чашката. За него Крис Бонингтън казва, че по време на експедиции спирал да пие бира едва на последното място, където се продавала.
Голямата му алпийска кариера завършва, когато е на 42 г. Умира от сърдечен удар на 52-годишна възраст.
Освен гениален катерач, Дон Уилънс е изобретател на екипировка. Например, по негов проект е направена първата бедрена седалка – т. нар. Whillans Harness, най-разпространената в края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век, даваща много голяма свобода на алпинистите по време на дълги изкачвания и експедиции. Проектирал е и една от най-сполучливите леки и устойчиви на външни въздействия палатки за височинен алпинизъм – Whillans-box.
Неговото име носи планинската хижа в Роучис, Пийк Дистрикт (Северна Англия), собственост на British Mountaineering Council (BMC).
Еверест от запад-югозапад
Участниците в експедицията през 1975 г.
Снимка/ photo: “Trail Magazine”
“Тази експедиция е като мое дете – каза ръководителят й Крис Бонингтън в интервю през 2015 г. – Тя бе въплощение на моите възгледи за алпинизма и на моята концепция за този вид начинания. А след това събрах екип от великолепни алпинисти, които могат да осъществят замисъла ми.”
Съставът на Бонингтън включва основно алпинисти, участвали в първото изкачване по южната стена на Анапурна през 1970 г. и участници в опита по югозападната стена на Еверест през 1972 г. Освен Хестън (19 април 1940 г.-17 януари 1977 г.), и Скот (29 май 1941 г.), той разполага с блестящи алпинисти, като Хеймиш Макинис (Hamish MacInnes, 7 юли 1930 г.), Мик Бърк (Mick Burke, 1941-1975), Ник Есткърт (Nick Estcourt, 1942 г.-12 юни 1978 г.), Мартин Бойсън (Martin Boysen), Майк Томпсън (Mike Thompson), а също с младите надежди Питър Бордмън (Peter Boardman (25 декември 1950 г.-17 май 1982 г.), Пол “Тът” Брейтуейт (Paul “Tut” Braithwaite, 2 юни 1946 г.), Рони Ричардс (Ronnie Richards), Дейв Кларк (Dave Clarke), Алън Фиф (Allen Fyffe) и Майк Роудс (Mike Rhodes). Последният, служител на банката “Barclays” (главен спонсор на начинанието – бел. пр.), е номиниран от нея. Лекари са двама изключително опитни алпинисти – Чарлз Кларк (Charles Clarke) и Джим Дъф (Jim Duff), а мениджъри на базовия лагер – Ейдриън Гордън (Adrian Gordon) и Майк Чени (Mike Cheney), които говорят непали. Шерпите са 33-ма със сирдар Пертемба (роден през 1949 г.) и негов помощник Анг Пху (Ang Phu). Двадесет и шестима са носачите, които пренасят товари през ледопада Кхумбу, а техен сирдар е Пхуркиба (Phurkipa). Бонингтън има на разположение и петима шерпи за специални поръчения. Офицер за свръзка е Мохан Пратап Гурунг (Mohan Pratap Gurung). Експедицията се придружава от петчленен филмов екип на BBC – Кристофър Ролинг (Christopher Ralling), Нед Кели (Ned Kelly), Йън Стюърт (Ian Stuart), Артър Честърмен (Arthur Chesterman), и от репортьора на вестник “Sunday Times” Кийт Ричардсън (Keith Richardson), които имат персонални шерпи. Общо в базовия лагер на ледника Кхумбу се събират близо 100 човека. В състава не фигурира Дон Уилънз (Don Whillans (18 май 1933 г.-4 август 1985 г.)*, който не е поканен поради търкания по време на експедицията на Анапурна през 1970 г. (първото изкачване по южната стена на 27 май е дело на него и Хестън).
“Давах си ясна сметка, че главният приоритет е крайният успех, но за мене бе много важно да бъде постигнат красиво. В този смисъл, това бе чудесна експедиция, помрачена, за съжаление, от смъртта на Мик Бърк при втората атака” – добавя Бонингтън. Мик Бърк е видян за последен път на няколко стотин метра от върха... Би могло да се каже, че британската експедиция на Еверест през 1975 г. е апотеоз на големите начинания в обсаден стил. Но тя е и своеобразен мост между две епохи, защото в хода й Крис Бонингтън използва за първи път в историята на алпинизма специална програма и компютър за планиране на цялата логистика на начинанието.
“Най-общо казано, действахме като при първото изкачване по Северната стена на Айгер. Избрахме действително най-логичната, най-естествената линия. Използвахме кислород, но когато се наложи да нощуваме на 8700 метра без неговата употреба, разбрах, че спокойно сме могли да стигнем до върха и без апарати” – казва днес Дъг Скот.
Ключ към успеха се оказва намирането на проход през т. нар. Скален пояс (Rock Band, висок 500 м, започващ на 8000 м) в югозападната стена – т. нар Ляв кулоар (Left-hand Gully) на 8200 м. Това правят Ник Есткърт и Тът Брейтуейт. Оттам нагоре маршрутът води към Южния връх (South Summit, 8748, 8765 м), а после – по югоизточния гребен до върха. Усилията на многобройния екип се увенчават от свръзките Дъг Скот-Дуугъл Хестън на 24 септември и Питър Бордмън-Пертемба на 26 септември 1975 г. На слизане Скот и Хестън бивакуват без кислород в района на Южния връх – най-високата нощувка при такива условия в дотогавашната история на алпинизма.
***
Опитите по югозападната стена до 1975 г.
Успехът през 1975 г. се предхожда от няколко начинания.
През 1970 г. японска експедиция, начело със Сабуро Мацуката (Saburo Matsukata), Хироми Оцука (Hiromi Ohtsuka) и А. Такахаши (A. Takahashi) действа по маршрута, който е означен с черно и тъмносиньо на скицата, и по класическия маршрут на Хилари и Тензинг. По първия, на 10 май, Й. Кано (J. Kano) и Х. Сугано (H. Sugano) стигат до 8050 м. По втория на върха на 11 май стъпват Теруо Мацуура (Teruo Matsuura) и Наоми Уемура (Naomi Uemura), а на 12 май – Чотаре Шерпа (Chotare Sherpa) и Кацутоши Хирабаяши (Katsutoshi Hirabayashi).
През пролетта на следващата, 1971 г., по същия маршрут тръгва международен екип, начело с Нормън Диренфурт (Norman Dyhrenfurth). Дуугъл Хестън и Дон Уилънз стигат до 8350 м, като над лагер 5 избират нова линия (означена на скицата с черно-синьо-кафяво).
В предмусонния сезон (пролетта) на 1972-а Феликс Кюн (Felix Kuen) и Адолф (Ади) Хубер (Adolf Huber) се изкачват до 8300 м по маршрута, маркиран с черно-синьо-зелено). Ръководител на международния екип е д-р Карл-Мария Херлигкофер (Dr. Karl-Maria Herrligkoffer).
Картичка от есенния опит на Крис Бонингтън през 1972 г.
През есента на 1972-а силен тим начело с Крис Бонингтън записва максимална височина 8300 м (черно-синия маршрут). Тя е достигната от Бонингтън, Анг Пху Шерпа, Хеймиш Макинис, Дъг Скот, Мик Бърк и Дуугъл Хестън. Край на усилията слагат ужасните условия – ураганните ветрове, които буквално помитат горните лагери, и зимните температури от порядъка на минус 50 градуса по Целзий. На слизане от върха, при евакуацията на експедицията, в ледопада Кхумбу при гигантско срутване на сераци, загива Тони Тай (Tony Tighe). Тялото му не е намерено... Останалите участници едва се отървават от тежки измръзвания.
До 8300 м стига и есенната японска експедиция през 1973 г. – отново по познатия маршрут (отбелязан със черно-синьо). Но екипът, ръководен от Мичио Юаса (Michio Yuasa), успява да запише първо в историята изкачване на Еверест след мусона – на 26 октомври 1973 г., Хисаши Ишигуро (Hisashi Ishiguro) и Язуо Като (Yasuo Kato).
Повече за британското изкачване по югозападната стена през 1975 г. в материала на Дъг Скот (Doug Scott, “Everest South-West face climbed”):
https://www.himalayanclub.org/hj/34/1/everest-south-west-face-climbed/
--------------------------------------
*Дон Уилънз (Don Whillans) е легендарна фигура в историята на световния алпинизъм заради своя начин на живот, характера си, специфичното си чувство за хумор (на въпроса защо катери без каска, отговарял, че така алпинизмът е по-вълнуващ). При което дори английските източници посочват, че не всичко от легендите, разказвани за него, е истина. Но, така или иначе, е широко известно неговото завръщане с мотоциклет от Каракорум до Англия след експедицията на Тривор (Trivor, 7728 м) през 1960 г., което му отнема шест седмици – без карта, само с една скица, нахвърляна в бележника му. Според познаващите го отблизо е бил скромен, но в същото време стремящ се към пълна независимост човек, понякога противоречив, ползващ се с репутацията на битник и бунтар, голям любител на чашката. За него Крис Бонингтън казва, че по време на експедиции спирал да пие бира едва на последното място, където се продавала.
Голямата му алпийска кариера завършва, когато е на 42 г. Умира от сърдечен удар на 52-годишна възраст.
Освен гениален катерач, Дон Уилънс е изобретател на екипировка. Например, по негов проект е направена първата бедрена седалка – т. нар. Whillans Harness, най-разпространената в края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век, даваща много голяма свобода на алпинистите по време на дълги изкачвания и експедиции. Проектирал е и една от най-сполучливите леки и устойчиви на външни въздействия палатки за височинен алпинизъм – Whillans-box.
Неговото име носи планинската хижа в Роучис, Пийк Дистрикт (Северна Англия), собственост на British Mountaineering Council (BMC).
Добави коментар