1801.2015
След 20 часа от палатка до палатка, на 8 януари 2015 г. в 20:15 ч. изкачихме основната цел на експедицията ни - Големия иглен връх на Тангра планина.
След успешното достигане на билото на Тангра на 1-ви срещу 2-ри януари, времето пак се скапа продължително. Обикаляхме между бараките на българската антарктическа база с "прибежки и пропълзявания", с лопата в ръка, за да влезем или излезем от затрупаните входове на помещенията. Междувременно ежедневно контактувахме с метеоролога от испанската експедиция по радиостанцията, който имаше добрината да ни захранва със специално обработена прогноза за острова. Трябва да кажем, че много голям процент от нея се сбъдваше, особенно що се касае до силата на вятъра и слоя облаци, които ни интересуваха най-много.
На 7-ми взе да утихва, и въпреки че не се очертаваше съвсем безоблачно време, решихме да пробваме шанса си в отварящия се леко прозорец. На 8-ми в 7 ч. изпихме стабилна доза кафе в дневната на базата и потеглихме по познатата схема: първо с шейните, след това със ски и колани до кръстения от нас "лагер София" - там където при предишните си излизания имахме установена добре окопана палатка. Имахме и едно окопано буре, на което когато пристигнахме, заварихме че му няма капака. Започнахме да гадаем какъв ще да е бил този вятър, че да отнесе толкова добре сложен капак. Явно няма кой да дойде тук да го отваря, но смътно заподозряхме скуите - тези толкова приличащи на лешояди птици, които обаче бяха страшно нахални в желанието си да накълват нещо - наблюдения предимно от птиците, които се навъртат около базата край морето.
Оправихме се около палатката, сложихме алпийските обувки и котките, втъкнахме сечивата в раниците и тръгнахме през ледника, осеян с цепнатини. Всъщност една имаше точно пред палатката, където дупка отворила се от тялото на пропаднал един от нас, използвахме по "предназначение". А първата по пътя ни, се намираше точно зад палатката и трябваше да внимаваме да не пропаднем в нея, докато сновем наоколо. Точно тази цепка заобиколихме издалеко, към нунатака, и тръгнахме надолу към дъното на ледника, т.н. Shipka Valley (Долината Шипка).
Започна многочасово трамбоване в прясно навалялия сняг. По картата се виждаха, но сега и на яве, пресичането на 3 ледника и 3 ръба между тях, докато стигнем до реброто, по което възнамерявахме да направим опита си за изкачване на Големия иглен връх. При достигането си предния път на билото при вр. Лясковец, окончателно се отказахме от реброто водещо към вр. Левски, както и варианта да ходим по цялото било от Каталунския превал, през поредицата върхове, до другия му край при Игления връх. Твърде дълго ходене по на места остър и опасен ръб, изложен изцяло на ветровете. Иначе изкачването на Каталунския превал и от там на Лясковец или Фрисланд е може би най-лесният начин да се направи нещо в тази планина. От т.нар. лагер Академия нагоре към превала Каталуния минахме миналия път и ни се стори дълго, но доста комфортно ходене.
Избраният сега от нас вариант впоследствие оценихме като най-добър за изкачване на Голям иглен връх от север на билото.
Първото ребро, след прекосяване на долината Шипка, е познатото ни от предното излизане. За ок. час изкачихме Комините, събрахме оставените ледени клинове и друг инвентар и продължихме по непознат терен към следващия ледник, спускащ се от вр. Левски. Слоят облаци започваше тъкмо от тази височина нагоре и видимостта беше ограничена, а белотата и прозиращата разсеяна светлина от слънцето замазваше всичко. Трамбовах в този участък напред и на места със щеките направо опипвах терена (промушвах). През този ледник, който към момента си няма име, преминахме две огромни цепнатини, които зееха неприятно и дъното им не се виждаше. С обикаляне нагоре и надолу по ръбовете им, намерихме ювелирни мостове, които слава богу издържаха. След това намерихме леко наклонено разширение, почти платообразно, между разположен отдолу един ледопад и друг разположен нагоре от тази област. По този терен по хоризонтал и след това диагонално под сераци изкачихме второто ребро. Зад него в белотата се виждаше пропаст (сераци), затова продължихме по ръба му, до достигането на някакъв нунатак и малка премка. Това ребро също си няма име и се спуска от т.нар. Свети Иван Рилски на билото.
От това ребро започна сагата ни по намиране на път през цепнатините и сераците на стръмния безименен ледник, спускащ се от Големия иглен връх, и седлото, отделящо го от Свети Иван Рилски. Видимостта продължаваше да бъде няколко десетки метра, доколкото някакви очертания в белотата може да се нарекат видимост. Набихме се "до дупка" в сераци, движейки се по хоризонтал. Върнахме се и с нежелание тръгнахме надолу покрай огромна цепка, губейки денивелация. Точно тогава паднах неочаквано в цепнатина, като пробих тапата, която я покриваше. Инстинктивно разперих ръце и ритнах с крака, при което не пропаднах в зейналата дупка, но затова пък един от зъбите на чисто новите ми котки Гривел се заби в горната част на подбедрицата ми, проби панталона и усетих остра болка (По-късно в базата доктор Цветан Василев ми направи два шева на порязната рана в мускула, за късмет не е имало засягане на голям кръвоносен съд).
Все пак намерихме път през стръмен фирн/лед към платообразна област в дъното на ледника. Там вече предприехме изкачване към вече, надявахме се, последното ребро. Движехме се диагонално под бергшрунда, докато по едно време забелязахме, че при едно стичане на сняг и камъни можем да го преминем. От тук право нагоре стигнахме основата на скалите на реброто, с няколко примки през скални издатъци се осигурихме, за да излезем на билото на това ребро. Там по-късно установихме, че сме изкачили така отпреди нас назования Плана пик, 740 м.н.в. След него има снежно/фирново седло, където спряхме за сериозна почивка. Малко по-нагоре под един серак намерихме заравнение под серака, където решихме да установим депото си. Тук прекарахме около час в правене на вода и вкопаване на торбата, която оставихме. В нея пъхнахме 1 малка палатка, която носехме, 2 постелки, примус, бутилката газ и канче.
Нагоре навлязохме в плътна пелена от облаци. Очакванията ни според прогнозата и предишния ни опит беше, че този слой трябва да е между 800 и 1200 м.н.в. Това беше и най-кризистният период от цялото изкачване, защото почти на сляпо трябваше да се движим по доста негостоприемен склон. От време на време поглеждахме в една снимка (направена от Любомир Иванов през 2005 г. някъде от около лагер Академия), която бяхме отпечатали черно-бяла на A4 формат на принтера в базата. Там сравнявахме очертаващите се в сивотата сераци и цепки с тези на снимката. Според тази информация избирахме от коя страна да заобикаляме. Така или иначе първоначално трябваше да държим посока на изток, до достигане на заоблен гребен водещ към върха. Иначе се набивахме в сераци и ледопад.
Пресекохме няколко големи цепнатини, някакви сераци атакувахме ту отляво, ту отдясно. Пестехме и GPS-ите, тъй като те трудно издържат включени повече от 12 ч. В някакъв момент, при който взе да ни се струва, че вървим прекалено дълго на изток по склонове между 35 и 70 градуса, се сетих, че имам точката на върха вкарана според координатите, приблизително намерени през Google Earth. Пуснах локацията на сателитите и навигация към тази точка. Показа чист юг, даже лек югозапад, и сменихме посоката на диагонала, който държахме до този момент.
Имаше моменти, в които желанието за отказване можеше да вземе връх. Вървенето на сляпо никак не стимулира друго желание. И точно в един от тези моменти, сивотата започна да се сменя с ослепителна белота, т.е. пластът с облаци над нас е започнал да изтънява! След още ок. 100-150 м денивелация даже видяхме очертание на връх или било право над нас. Отново, както и при Лясковец, приличаше на огромна глава карфиол. Започнахме изкачване право нагоре, по стръмен ок. 45-50 градуса снежно/фирново/леден склон (редуваха се пасажи с подобна структура). Промушихме се през карфиолите по нещо като било/гребен отдясно, странно формирано с една цепка по дължината му. Това можеше да са и огромни заледили се и формирани от вятъра козирки. Така се озовахме на връх. Както се видя от него, следваше кратко спускане и вече по главното било на планината в близката далечина се видя самият Голям иглен връх.
По-късно, на слизане, решихме, че това неназовано до този момент предвършие ще предложим да се казва София.*
Насочихме се към Големия иглен връх по билото, което тук се разширяваше и беше лесно за ходене. Самият Голям иглен връх също имаше огромна шапка от "карфиол", странно формирани ледове във вид на пещери. Заобиколихме ги отляво, леко подминавайки върха, и след това към него. В 20:15 ч. се намираме на най-високата точка, повече от 10 ч. след стартирането ни от лагер София.
По това време на годината наближава залезът на слънцето. Това е момент, в който светлината става най-добра за снимки, ние сме няколкостотин метра над "тавата" с облаците, почти няма вятър, т.е. пълно щастие! Температурата е ок. минус 10 - 12 градуса и мръзненето на ръце и крака настъпва доста бързо. На върха сме 3-ма - аз, Дойчин и Сашо. Настоявам да изчакаме поне 1 час за надеждно снемане на GPS информация с двучестотния Topcon. Взимаме осреднени точки и с Garmin-ите. На тях сме записали и път за навигиране при връщането, ако загубим следите.
Едвам дочакваме 1 час и 1 минута, прибираме и тръгваме.
И така, Големият иглен връх, за първи път видян и наименован някъде в началото на 19-ти век (ок. 1819 г.), е изкачен и измерен!**. Върхът и най-високата му точка са изцяло в сняг.***
На връщане спираме на предвършието, т.нар. от нас София пойнт, забучваме антената и пускаме уредите и на нея. Тук взимаме запис само на 10 минути.****
Слизането надолу продължи общо ок. 9 часа до палатката на лагер София, мина без никакви проблеми и няма да го описвам в подробности. Само ще спомена, че газенето в падналия сняг се отрази много добре на ориентацията при връщане, защото дупките в снега се забеляват много по-лесно.
След ок. 20 часа непрекъснато движение, се добираме до палатката на лагер София. Последните часове излиза обещаният по прогноза вятър, поредното влошаване на времето. При слизането на мястото на "депото" отново правим течност. Този тактически прийом, с депото, мисля ни осигури прилив на сили (храна и течност), което позволи да бъдем в относителна добра кондиция в края на ходенето.
Поздрави,
Николай
--------------
* Има специална комисия по наименованията за Антарктида. От българска страна също.
** Последвалата обработка на резултатите няколко дни по-късно, без да са окончателни, показват височина 1679.50 с точнос до 4.5 см. Окончателната обработка предстои в България.
*** Повечето, а вероятно и всички върхове от Тангра планина са целите покрите с лед и сняг. По склоновете се виждат скални разкрития, но е трудно да се прецени колко метра е дебела ледената броня над най-високата скална точка.
**** В този случай разчитаме за пусната станция на реперна точка, каквато имаме на българската база. По сателитния телефон още от главния връх провеждаме разговор с базата, за да сме сигурни че там уредът работи. Реперната ни точка е пред базата и е измерена с точност до 5 мм.
Големия иглен връх
След успешното достигане на билото на Тангра на 1-ви срещу 2-ри януари, времето пак се скапа продължително. Обикаляхме между бараките на българската антарктическа база с "прибежки и пропълзявания", с лопата в ръка, за да влезем или излезем от затрупаните входове на помещенията. Междувременно ежедневно контактувахме с метеоролога от испанската експедиция по радиостанцията, който имаше добрината да ни захранва със специално обработена прогноза за острова. Трябва да кажем, че много голям процент от нея се сбъдваше, особенно що се касае до силата на вятъра и слоя облаци, които ни интересуваха най-много.
На 7-ми взе да утихва, и въпреки че не се очертаваше съвсем безоблачно време, решихме да пробваме шанса си в отварящия се леко прозорец. На 8-ми в 7 ч. изпихме стабилна доза кафе в дневната на базата и потеглихме по познатата схема: първо с шейните, след това със ски и колани до кръстения от нас "лагер София" - там където при предишните си излизания имахме установена добре окопана палатка. Имахме и едно окопано буре, на което когато пристигнахме, заварихме че му няма капака. Започнахме да гадаем какъв ще да е бил този вятър, че да отнесе толкова добре сложен капак. Явно няма кой да дойде тук да го отваря, но смътно заподозряхме скуите - тези толкова приличащи на лешояди птици, които обаче бяха страшно нахални в желанието си да накълват нещо - наблюдения предимно от птиците, които се навъртат около базата край морето.
Оправихме се около палатката, сложихме алпийските обувки и котките, втъкнахме сечивата в раниците и тръгнахме през ледника, осеян с цепнатини. Всъщност една имаше точно пред палатката, където дупка отворила се от тялото на пропаднал един от нас, използвахме по "предназначение". А първата по пътя ни, се намираше точно зад палатката и трябваше да внимаваме да не пропаднем в нея, докато сновем наоколо. Точно тази цепка заобиколихме издалеко, към нунатака, и тръгнахме надолу към дъното на ледника, т.н. Shipka Valley (Долината Шипка).
Започна многочасово трамбоване в прясно навалялия сняг. По картата се виждаха, но сега и на яве, пресичането на 3 ледника и 3 ръба между тях, докато стигнем до реброто, по което възнамерявахме да направим опита си за изкачване на Големия иглен връх. При достигането си предния път на билото при вр. Лясковец, окончателно се отказахме от реброто водещо към вр. Левски, както и варианта да ходим по цялото било от Каталунския превал, през поредицата върхове, до другия му край при Игления връх. Твърде дълго ходене по на места остър и опасен ръб, изложен изцяло на ветровете. Иначе изкачването на Каталунския превал и от там на Лясковец или Фрисланд е може би най-лесният начин да се направи нещо в тази планина. От т.нар. лагер Академия нагоре към превала Каталуния минахме миналия път и ни се стори дълго, но доста комфортно ходене.
Избраният сега от нас вариант впоследствие оценихме като най-добър за изкачване на Голям иглен връх от север на билото.
Първото ребро, след прекосяване на долината Шипка, е познатото ни от предното излизане. За ок. час изкачихме Комините, събрахме оставените ледени клинове и друг инвентар и продължихме по непознат терен към следващия ледник, спускащ се от вр. Левски. Слоят облаци започваше тъкмо от тази височина нагоре и видимостта беше ограничена, а белотата и прозиращата разсеяна светлина от слънцето замазваше всичко. Трамбовах в този участък напред и на места със щеките направо опипвах терена (промушвах). През този ледник, който към момента си няма име, преминахме две огромни цепнатини, които зееха неприятно и дъното им не се виждаше. С обикаляне нагоре и надолу по ръбовете им, намерихме ювелирни мостове, които слава богу издържаха. След това намерихме леко наклонено разширение, почти платообразно, между разположен отдолу един ледопад и друг разположен нагоре от тази област. По този терен по хоризонтал и след това диагонално под сераци изкачихме второто ребро. Зад него в белотата се виждаше пропаст (сераци), затова продължихме по ръба му, до достигането на някакъв нунатак и малка премка. Това ребро също си няма име и се спуска от т.нар. Свети Иван Рилски на билото.
От това ребро започна сагата ни по намиране на път през цепнатините и сераците на стръмния безименен ледник, спускащ се от Големия иглен връх, и седлото, отделящо го от Свети Иван Рилски. Видимостта продължаваше да бъде няколко десетки метра, доколкото някакви очертания в белотата може да се нарекат видимост. Набихме се "до дупка" в сераци, движейки се по хоризонтал. Върнахме се и с нежелание тръгнахме надолу покрай огромна цепка, губейки денивелация. Точно тогава паднах неочаквано в цепнатина, като пробих тапата, която я покриваше. Инстинктивно разперих ръце и ритнах с крака, при което не пропаднах в зейналата дупка, но затова пък един от зъбите на чисто новите ми котки Гривел се заби в горната част на подбедрицата ми, проби панталона и усетих остра болка (По-късно в базата доктор Цветан Василев ми направи два шева на порязната рана в мускула, за късмет не е имало засягане на голям кръвоносен съд).
Все пак намерихме път през стръмен фирн/лед към платообразна област в дъното на ледника. Там вече предприехме изкачване към вече, надявахме се, последното ребро. Движехме се диагонално под бергшрунда, докато по едно време забелязахме, че при едно стичане на сняг и камъни можем да го преминем. От тук право нагоре стигнахме основата на скалите на реброто, с няколко примки през скални издатъци се осигурихме, за да излезем на билото на това ребро. Там по-късно установихме, че сме изкачили така отпреди нас назования Плана пик, 740 м.н.в. След него има снежно/фирново седло, където спряхме за сериозна почивка. Малко по-нагоре под един серак намерихме заравнение под серака, където решихме да установим депото си. Тук прекарахме около час в правене на вода и вкопаване на торбата, която оставихме. В нея пъхнахме 1 малка палатка, която носехме, 2 постелки, примус, бутилката газ и канче.
Нагоре навлязохме в плътна пелена от облаци. Очакванията ни според прогнозата и предишния ни опит беше, че този слой трябва да е между 800 и 1200 м.н.в. Това беше и най-кризистният период от цялото изкачване, защото почти на сляпо трябваше да се движим по доста негостоприемен склон. От време на време поглеждахме в една снимка (направена от Любомир Иванов през 2005 г. някъде от около лагер Академия), която бяхме отпечатали черно-бяла на A4 формат на принтера в базата. Там сравнявахме очертаващите се в сивотата сераци и цепки с тези на снимката. Според тази информация избирахме от коя страна да заобикаляме. Така или иначе първоначално трябваше да държим посока на изток, до достигане на заоблен гребен водещ към върха. Иначе се набивахме в сераци и ледопад.
Пресекохме няколко големи цепнатини, някакви сераци атакувахме ту отляво, ту отдясно. Пестехме и GPS-ите, тъй като те трудно издържат включени повече от 12 ч. В някакъв момент, при който взе да ни се струва, че вървим прекалено дълго на изток по склонове между 35 и 70 градуса, се сетих, че имам точката на върха вкарана според координатите, приблизително намерени през Google Earth. Пуснах локацията на сателитите и навигация към тази точка. Показа чист юг, даже лек югозапад, и сменихме посоката на диагонала, който държахме до този момент.
Имаше моменти, в които желанието за отказване можеше да вземе връх. Вървенето на сляпо никак не стимулира друго желание. И точно в един от тези моменти, сивотата започна да се сменя с ослепителна белота, т.е. пластът с облаци над нас е започнал да изтънява! След още ок. 100-150 м денивелация даже видяхме очертание на връх или било право над нас. Отново, както и при Лясковец, приличаше на огромна глава карфиол. Започнахме изкачване право нагоре, по стръмен ок. 45-50 градуса снежно/фирново/леден склон (редуваха се пасажи с подобна структура). Промушихме се през карфиолите по нещо като било/гребен отдясно, странно формирано с една цепка по дължината му. Това можеше да са и огромни заледили се и формирани от вятъра козирки. Така се озовахме на връх. Както се видя от него, следваше кратко спускане и вече по главното било на планината в близката далечина се видя самият Голям иглен връх.
По-късно, на слизане, решихме, че това неназовано до този момент предвършие ще предложим да се казва София.*
Насочихме се към Големия иглен връх по билото, което тук се разширяваше и беше лесно за ходене. Самият Голям иглен връх също имаше огромна шапка от "карфиол", странно формирани ледове във вид на пещери. Заобиколихме ги отляво, леко подминавайки върха, и след това към него. В 20:15 ч. се намираме на най-високата точка, повече от 10 ч. след стартирането ни от лагер София.
По това време на годината наближава залезът на слънцето. Това е момент, в който светлината става най-добра за снимки, ние сме няколкостотин метра над "тавата" с облаците, почти няма вятър, т.е. пълно щастие! Температурата е ок. минус 10 - 12 градуса и мръзненето на ръце и крака настъпва доста бързо. На върха сме 3-ма - аз, Дойчин и Сашо. Настоявам да изчакаме поне 1 час за надеждно снемане на GPS информация с двучестотния Topcon. Взимаме осреднени точки и с Garmin-ите. На тях сме записали и път за навигиране при връщането, ако загубим следите.
Едвам дочакваме 1 час и 1 минута, прибираме и тръгваме.
И така, Големият иглен връх, за първи път видян и наименован някъде в началото на 19-ти век (ок. 1819 г.), е изкачен и измерен!**. Върхът и най-високата му точка са изцяло в сняг.***
На връщане спираме на предвършието, т.нар. от нас София пойнт, забучваме антената и пускаме уредите и на нея. Тук взимаме запис само на 10 минути.****
Слизането надолу продължи общо ок. 9 часа до палатката на лагер София, мина без никакви проблеми и няма да го описвам в подробности. Само ще спомена, че газенето в падналия сняг се отрази много добре на ориентацията при връщане, защото дупките в снега се забеляват много по-лесно.
След ок. 20 часа непрекъснато движение, се добираме до палатката на лагер София. Последните часове излиза обещаният по прогноза вятър, поредното влошаване на времето. При слизането на мястото на "депото" отново правим течност. Този тактически прийом, с депото, мисля ни осигури прилив на сили (храна и течност), което позволи да бъдем в относителна добра кондиция в края на ходенето.
Поздрави,
Николай
--------------
* Има специална комисия по наименованията за Антарктида. От българска страна също.
** Последвалата обработка на резултатите няколко дни по-късно, без да са окончателни, показват височина 1679.50 с точнос до 4.5 см. Окончателната обработка предстои в България.
*** Повечето, а вероятно и всички върхове от Тангра планина са целите покрите с лед и сняг. По склоновете се виждат скални разкрития, но е трудно да се прецени колко метра е дебела ледената броня над най-високата скална точка.
**** В този случай разчитаме за пусната станция на реперна точка, каквато имаме на българската база. По сателитния телефон още от главния връх провеждаме разговор с базата, за да сме сигурни че там уредът работи. Реперната ни точка е пред базата и е измерена с точност до 5 мм.
Големия иглен връх
Добави коментар