1808.2004
Разказ за една лятна отпуска в Доломитите.
От години бяхме слушали за Доломитите и за шеметните големи стени в Италия. С настъпването на лятото и наближаването на сезона за отпуски в главата на всеки почват да се кроят планове. Така от дума на дума и след проучване на гидовниците и раздувка със “старите кучета” работата беше ясна: Заминаваме за Доломитите! След упорито търсене на ентусиасти заминахме грандиозната група от трима души Николай Милушев /Сид/, Светослав Кавръков /Светулката/ и Виктор Стефанов /Вайса/.
Тръгнахме рано сутринта на 24.07 и след яко каране по европейските друмища късно вечерта бяхме в подножието на връх Civetta /Кукумявката/ 3220 м.н.в. с грандиозната си 1200 м северна стена, която като истинска кукумявка е надвиснала над цялата долина. Легнахме да спим направо на паркинга до колата и на следващата сутрин рано-рано тръгнахме на”разузнаване” из района. Стената на Civetta определено доминираше над всичко останало, но цялата планина определено ни респектираше и първо насочихме вниманието си към по-ниските масиви. Бяхме чували, че Torre Venezia е много красиво място за катерене със здрава скала и не много дълги маршрути, перфектно за разкатерване. Но да си призная от чист мързел не стигнахме до там, а беше на около час, час и половина от основата на централната част на масива. На следващия ден изнесохме багаж и опънахме палатка на брега на езерото Coldai. В заслона, който е наблизо, може да се купи гидовник на Civetta за 14 евро, което на фона на цената на бирата 3,5 евро си е прилична сума.
За начало решихме да се пробваме на Torre di Valgrande/ 2715 м.н.в./, североизточната й стена е около 200-250 м. Там изкатерихме комбинация от три маршрута. Скалата като за района е здрава а по маршрута се срещат скални клинове, но е необходимо да се носят клеми и френдове. Слизането става с четири рапела по около 30-40м., проблем на този масив е единствено в подхода. Няма маркирана пътека и е лесно да се заблуди човек из сипеите и скалните венци под самата стена. Тук е мястото да отбележа, че за целия си престой в Доломитите само на една от площадките на Civetta видяхме един стар и ръждясал 8 мм спит, всички маршрути бяха екипирани само със скални клинове.
Вечерта след преценка на силите и отчитане на факта, че Torre Venezia е ужасно далече, решихме да ходим направо по голямата стена на Civetta, маршрута беше ясен “Филип и Флам” /Philipp And Flamm/, Никола Леваков и Валя Цолова ни го бяха препоръчали още в София. Той минава през почти най-високата част на стената и следва логични форми на релефа, е поне в първата си половина. Прокаран е през 1957 г. от W. Philipp и D. Flamm. 1100 м, над 30 въжета, за два дни! По гидовниците пише, че се преодолява за 7-10 часа!?!, но от другите български свръзки ходили на него знаехме, че поне един бивак няма да ни се размине. Сега е момента да кажа, че има огромна разлика в информацията посочвана в различните гидовници, както за времето, така и за категориите. В единия гидовник пасажи означени като шеста категория в другия са четвърта и т.н. Ние носехме две схеми и някак си нагласихме работата.
На сутринта станахме рано хапнахме по нещо и нарамихме багажа, носихме за тримата един тънък чувал /600 гр./, два бивак сака, якета и по един дебел полар. Храната беше оскъдна: по 2 вафли на човек , 300 гр. луканка и едно малко хлебче за тримата, 3 литра вода и 1,5 л. Изостар, като се добави и инвентара багажа не се оказа много лек. Както и да е, в 8 часа започнахме да катерим, сутрешния мраз ни караше да се движим бързо, за да се стоплим, а катеренето не беше лесно. Стената често предлага къси надвесени пасажи и дълги камини, които с раница на гръб се оказват доста деликатни. Но основния проблем се оказаха падащите камъни, едни падаха от само себе си, други ги събаряше въжето и през цялото време бяхме под “обстрел”. Така постоянно разминавайки се с “шамарите” минахме през всички ключови пасажи : “Големия Винкел”, “Розовата Камина” и др.
Слънцето се появи към 17 ч и посгря малко кокалите ни, но вече трябваше да се мисли за бивак. Съдейки по схемата в края на 16-то въже трябваше да има ниша, решихме в нея да се подслоним за през нощта и затова подминахме няколко много удобни дълбоки камини. Но за съжаление тази ниша се оказа една наклонена дупка около 2 м широка и висока не повече от 50-60 см, явно посочена в схемата за ориентир, а не за спане, на всичко отгоре се оказа и мокра. Нямахме избор и се подготвихме да прекараме нощта, нишата се оказа тясна за тримата и затова един на смени гнездеше отвън. Потраквайки със зъби сгърчени върху мократа скала дочакахме първите лъчи на слънцето да огреят Мармолада, хубавата южна стена, която се намира на отсрещната страна на долината, при нас слънце щеше да има чак следобед. Потривайки студени ръце успяхме чак в 8 часа да се сгреем достатъчно да продължим нагоре, а оставаха още 16-18 въжета. От бивака следваха две трудни въжета и от там нататък кошмара продължи, следваха толкова ронливи пасажи, че косите ни настръхнаха. Камъните постоянно прелитаха покрай нас и си беше чист късмет, че не стана някой сериозен инцидент. Ники, който водеше през цялото време, запази желязно спокойствие и продължихме напред. Минахме през много красиви въздушни камини и интересни надвеси. На моменти се изискваше добра психика, както и добро чувство за ориентация, особено на последните въжета, където стената става много неконкретизирана. С последните слънчеви лъчи бяхме на билото /маршрута излиза около 200-300 м под самия връх/, нямаше много време за губене - трябваше да слезем над 1000 м денивелация до палатката, а пътя за слизане беше по “Виа Фератата“- по-лесния път да се стигне до Civetta от североизток. С нощта дойде и мъглата и така на челници почнахме слизане по безкрайните стоманени стълби и парапети. Около два часа през нощта стигнахме до палатката, няколко глътки вода, няколко залъка и заспахме като къпани.
На следващия ден блажено се опънахме на слънце до езерото и с облекчение си припомняхме разни напрегнати моменти от изкачването, следващите няколко дни прекарахме в мързелуване и размотаване из близките курорти. Посрещнахме и четвъртия член на отбора Калина, много приятно и спокойно момиче, далеч от катеренето, но голям любител на пътешествията. Беше дошла сама от България, за да се разходи с нас из Доломитите.
Следващата цел беше прекрасната стена на Мармолада - 3230 м.н.в. и един от класическите маршрути “Винатцер – Кастильони /Vinatzer – Castiglioni/”. Маршрута е прокаран 2-3.09.1936 г. от G.B.Vinatzer и Е. Castiglioni, дължината му е 1000 м, а денивелацията 800 м и за времето си е бил един от най-трудните в Доломитите. И тук категориите и времето за преодоляване в различните гидовници бяха много противоречиви.
Настанихме се на удобните поляни до реката под заслона Falier, поразгледахме стената повеселихме се с мармотите и застягахме багажа за новия тур. Предвид това, че сме трима и нестабилното време пак предвидихме бивак на стената, но този път се опитахме да ограничим багажа до минимум и така още преди да са “пропели първи мармоти”, рано-рано тръгнахме за стената.
Началото на маршрута има два варианта, единия, може би оригиналния, тръгва по широки, червени, но много ронливи камини, затова избрахме варианта от ляво, който минава по здрава скала и на трето въже се включва в оригиналния тур. Следваха красиви и трудни въжета с най-разнообразни скални форми, а самата скала ни се струваше толкова здрава и стабилна в сравнение с тази на Civetta, че удоволствието беше пълно. Времето беше нестабилно и не умряхме от жега и жажда както очаквахме, дори ни поваля малко дъжд, но за щастие скалата изсъхна много бързо и продължихме нагоре. Изкатерихме всички по трудни въжета и около 18 часа бяхме на “Тераса Медиана”, ключово място на стената, една широка тераса, през която минават всички турове. Тук леко се засуетихме да продължаваме или не, оставаха само лесни въжета и около три часа светлина. И докато решавахме какво да правим, заваля проливен дъжд, цялата стена се обля в красиви и напоителни водопади, за щастие бяхме на сухо под надвесите на терасата. Дъждът скоро премина, появи се и красива дъга, но работата беше ясна - пак ще се бивакува! На “Тераса Медиана” има много удобни места за бивак, а и явно често се бивакуваше, съдейки по заравнените площадки и по миризливите купчинки камъни. Избрахме си удобна и дълбока ниша, преградена с камъни за да не духа, и се настанихме Тя за нещастие не се оказа толкова уютна колкото очаквахме и скоро влагата се пропи в нас и отново започна студа. Поне беше по-широка и равна от предишната. Утрото ни посрещна след дълго очакване с леко облачно небе, но все пак добри изгледи за времето. В гидовника на Maurizio Giordani за Мармолада, издаден 1987 г., последната част на стената не е описана добре, само схематично без да се дадени дължините на въжетата. Това ни заблуди, че сме на час-два от върха, което се оказа далеч от истината, тръгнахме по варианта на M.Stenico – A.Gross от 27.09.1967 г., времето отново се развали, имаше мъгла и имаше вероятност да завали всеки момент. Ключовия пасаж на този вариант е един надвесен и ронлив винкел,който заедно с още няколко ронливи въжета почнаха да навяват неприятни спомени за Civetta. След шест часа и около 12-13 въжета бяхме на билото на Мармолада заедно с първите капки дъжд. Получихме sms от Калина, която ни чакаше долу, че лифта, с който се надявахме да се приберем от върха не работи! Това определено не ни зарадва, чакаха ни около 20-30 км ходене до палатката, но тук оценихме колко е добре човек да има “ятак”, на който да се довери. Наложи се да ходим само 2-3 часа до пътя, от където Калина ни събра с колата.
Вечерта при палатката отпразнувахме новия успех с местно сирене и вино, а на сутринта дълго се излежавахме. Давайки си сметка, че времето, което ни остава не е много и, че въпреки известното желание за още катерене не ни бе останала достатъчно кожа по пръстите, решихме да са разделим със Страната на мармотите до следващия път. А това е място, което си струва да се посети не само веднъж.
Вайса
Към албума със снимки в галерията на Climbing Guide
От години бяхме слушали за Доломитите и за шеметните големи стени в Италия. С настъпването на лятото и наближаването на сезона за отпуски в главата на всеки почват да се кроят планове. Така от дума на дума и след проучване на гидовниците и раздувка със “старите кучета” работата беше ясна: Заминаваме за Доломитите! След упорито търсене на ентусиасти заминахме грандиозната група от трима души Николай Милушев /Сид/, Светослав Кавръков /Светулката/ и Виктор Стефанов /Вайса/.
Тръгнахме рано сутринта на 24.07 и след яко каране по европейските друмища късно вечерта бяхме в подножието на връх Civetta /Кукумявката/ 3220 м.н.в. с грандиозната си 1200 м северна стена, която като истинска кукумявка е надвиснала над цялата долина. Легнахме да спим направо на паркинга до колата и на следващата сутрин рано-рано тръгнахме на”разузнаване” из района. Стената на Civetta определено доминираше над всичко останало, но цялата планина определено ни респектираше и първо насочихме вниманието си към по-ниските масиви. Бяхме чували, че Torre Venezia е много красиво място за катерене със здрава скала и не много дълги маршрути, перфектно за разкатерване. Но да си призная от чист мързел не стигнахме до там, а беше на около час, час и половина от основата на централната част на масива. На следващия ден изнесохме багаж и опънахме палатка на брега на езерото Coldai. В заслона, който е наблизо, може да се купи гидовник на Civetta за 14 евро, което на фона на цената на бирата 3,5 евро си е прилична сума.
За начало решихме да се пробваме на Torre di Valgrande/ 2715 м.н.в./, североизточната й стена е около 200-250 м. Там изкатерихме комбинация от три маршрута. Скалата като за района е здрава а по маршрута се срещат скални клинове, но е необходимо да се носят клеми и френдове. Слизането става с четири рапела по около 30-40м., проблем на този масив е единствено в подхода. Няма маркирана пътека и е лесно да се заблуди човек из сипеите и скалните венци под самата стена. Тук е мястото да отбележа, че за целия си престой в Доломитите само на една от площадките на Civetta видяхме един стар и ръждясал 8 мм спит, всички маршрути бяха екипирани само със скални клинове.
Вечерта след преценка на силите и отчитане на факта, че Torre Venezia е ужасно далече, решихме да ходим направо по голямата стена на Civetta, маршрута беше ясен “Филип и Флам” /Philipp And Flamm/, Никола Леваков и Валя Цолова ни го бяха препоръчали още в София. Той минава през почти най-високата част на стената и следва логични форми на релефа, е поне в първата си половина. Прокаран е през 1957 г. от W. Philipp и D. Flamm. 1100 м, над 30 въжета, за два дни! По гидовниците пише, че се преодолява за 7-10 часа!?!, но от другите български свръзки ходили на него знаехме, че поне един бивак няма да ни се размине. Сега е момента да кажа, че има огромна разлика в информацията посочвана в различните гидовници, както за времето, така и за категориите. В единия гидовник пасажи означени като шеста категория в другия са четвърта и т.н. Ние носехме две схеми и някак си нагласихме работата.
На сутринта станахме рано хапнахме по нещо и нарамихме багажа, носихме за тримата един тънък чувал /600 гр./, два бивак сака, якета и по един дебел полар. Храната беше оскъдна: по 2 вафли на човек , 300 гр. луканка и едно малко хлебче за тримата, 3 литра вода и 1,5 л. Изостар, като се добави и инвентара багажа не се оказа много лек. Както и да е, в 8 часа започнахме да катерим, сутрешния мраз ни караше да се движим бързо, за да се стоплим, а катеренето не беше лесно. Стената често предлага къси надвесени пасажи и дълги камини, които с раница на гръб се оказват доста деликатни. Но основния проблем се оказаха падащите камъни, едни падаха от само себе си, други ги събаряше въжето и през цялото време бяхме под “обстрел”. Така постоянно разминавайки се с “шамарите” минахме през всички ключови пасажи : “Големия Винкел”, “Розовата Камина” и др.
Слънцето се появи към 17 ч и посгря малко кокалите ни, но вече трябваше да се мисли за бивак. Съдейки по схемата в края на 16-то въже трябваше да има ниша, решихме в нея да се подслоним за през нощта и затова подминахме няколко много удобни дълбоки камини. Но за съжаление тази ниша се оказа една наклонена дупка около 2 м широка и висока не повече от 50-60 см, явно посочена в схемата за ориентир, а не за спане, на всичко отгоре се оказа и мокра. Нямахме избор и се подготвихме да прекараме нощта, нишата се оказа тясна за тримата и затова един на смени гнездеше отвън. Потраквайки със зъби сгърчени върху мократа скала дочакахме първите лъчи на слънцето да огреят Мармолада, хубавата южна стена, която се намира на отсрещната страна на долината, при нас слънце щеше да има чак следобед. Потривайки студени ръце успяхме чак в 8 часа да се сгреем достатъчно да продължим нагоре, а оставаха още 16-18 въжета. От бивака следваха две трудни въжета и от там нататък кошмара продължи, следваха толкова ронливи пасажи, че косите ни настръхнаха. Камъните постоянно прелитаха покрай нас и си беше чист късмет, че не стана някой сериозен инцидент. Ники, който водеше през цялото време, запази желязно спокойствие и продължихме напред. Минахме през много красиви въздушни камини и интересни надвеси. На моменти се изискваше добра психика, както и добро чувство за ориентация, особено на последните въжета, където стената става много неконкретизирана. С последните слънчеви лъчи бяхме на билото /маршрута излиза около 200-300 м под самия връх/, нямаше много време за губене - трябваше да слезем над 1000 м денивелация до палатката, а пътя за слизане беше по “Виа Фератата“- по-лесния път да се стигне до Civetta от североизток. С нощта дойде и мъглата и така на челници почнахме слизане по безкрайните стоманени стълби и парапети. Около два часа през нощта стигнахме до палатката, няколко глътки вода, няколко залъка и заспахме като къпани.
На следващия ден блажено се опънахме на слънце до езерото и с облекчение си припомняхме разни напрегнати моменти от изкачването, следващите няколко дни прекарахме в мързелуване и размотаване из близките курорти. Посрещнахме и четвъртия член на отбора Калина, много приятно и спокойно момиче, далеч от катеренето, но голям любител на пътешествията. Беше дошла сама от България, за да се разходи с нас из Доломитите.
Следващата цел беше прекрасната стена на Мармолада - 3230 м.н.в. и един от класическите маршрути “Винатцер – Кастильони /Vinatzer – Castiglioni/”. Маршрута е прокаран 2-3.09.1936 г. от G.B.Vinatzer и Е. Castiglioni, дължината му е 1000 м, а денивелацията 800 м и за времето си е бил един от най-трудните в Доломитите. И тук категориите и времето за преодоляване в различните гидовници бяха много противоречиви.
Настанихме се на удобните поляни до реката под заслона Falier, поразгледахме стената повеселихме се с мармотите и застягахме багажа за новия тур. Предвид това, че сме трима и нестабилното време пак предвидихме бивак на стената, но този път се опитахме да ограничим багажа до минимум и така още преди да са “пропели първи мармоти”, рано-рано тръгнахме за стената.
Началото на маршрута има два варианта, единия, може би оригиналния, тръгва по широки, червени, но много ронливи камини, затова избрахме варианта от ляво, който минава по здрава скала и на трето въже се включва в оригиналния тур. Следваха красиви и трудни въжета с най-разнообразни скални форми, а самата скала ни се струваше толкова здрава и стабилна в сравнение с тази на Civetta, че удоволствието беше пълно. Времето беше нестабилно и не умряхме от жега и жажда както очаквахме, дори ни поваля малко дъжд, но за щастие скалата изсъхна много бързо и продължихме нагоре. Изкатерихме всички по трудни въжета и около 18 часа бяхме на “Тераса Медиана”, ключово място на стената, една широка тераса, през която минават всички турове. Тук леко се засуетихме да продължаваме или не, оставаха само лесни въжета и около три часа светлина. И докато решавахме какво да правим, заваля проливен дъжд, цялата стена се обля в красиви и напоителни водопади, за щастие бяхме на сухо под надвесите на терасата. Дъждът скоро премина, появи се и красива дъга, но работата беше ясна - пак ще се бивакува! На “Тераса Медиана” има много удобни места за бивак, а и явно често се бивакуваше, съдейки по заравнените площадки и по миризливите купчинки камъни. Избрахме си удобна и дълбока ниша, преградена с камъни за да не духа, и се настанихме Тя за нещастие не се оказа толкова уютна колкото очаквахме и скоро влагата се пропи в нас и отново започна студа. Поне беше по-широка и равна от предишната. Утрото ни посрещна след дълго очакване с леко облачно небе, но все пак добри изгледи за времето. В гидовника на Maurizio Giordani за Мармолада, издаден 1987 г., последната част на стената не е описана добре, само схематично без да се дадени дължините на въжетата. Това ни заблуди, че сме на час-два от върха, което се оказа далеч от истината, тръгнахме по варианта на M.Stenico – A.Gross от 27.09.1967 г., времето отново се развали, имаше мъгла и имаше вероятност да завали всеки момент. Ключовия пасаж на този вариант е един надвесен и ронлив винкел,който заедно с още няколко ронливи въжета почнаха да навяват неприятни спомени за Civetta. След шест часа и около 12-13 въжета бяхме на билото на Мармолада заедно с първите капки дъжд. Получихме sms от Калина, която ни чакаше долу, че лифта, с който се надявахме да се приберем от върха не работи! Това определено не ни зарадва, чакаха ни около 20-30 км ходене до палатката, но тук оценихме колко е добре човек да има “ятак”, на който да се довери. Наложи се да ходим само 2-3 часа до пътя, от където Калина ни събра с колата.
Вечерта при палатката отпразнувахме новия успех с местно сирене и вино, а на сутринта дълго се излежавахме. Давайки си сметка, че времето, което ни остава не е много и, че въпреки известното желание за още катерене не ни бе останала достатъчно кожа по пръстите, решихме да са разделим със Страната на мармотите до следващия път. А това е място, което си струва да се посети не само веднъж.
Вайса
Към албума със снимки в галерията на Climbing Guide
Показани от 1 до 1 от 1 (1 страници)
1 коментар(а)
Какво друго може да ви каже човек освен:
БРАВО!
Браво на Вайса и целия отбор! Е те така се добива опит, решаваш и отиваш, катериш и оцеляваш! И най-важното после сядаш и пишеш какво си направи! Така се става "старо куче" ;-)) Приветствам всички, които на страницата на сайта си описват успехите и неуспехите!
Добави коментар