2707.2004
В съвременния алпинизъм и по точно във формата му на практикуване във високите планини са се обособили две ясни тенденции:
Спортна насоченост, където смисъла е търсене на нови все по-различни (по-трудни) пътища и начини за достигане на върховете. Това съвсем не означава че всяка експедиция трябва да прави нещо по-трудно от предишната. Всеки екип и всеки отделен алпинист търси максималното за себе се и в дадените условия, като стойността на постигнатото е често относителна и остава истинска само за непосредствените участници.
Напоследък се обособи и така наречената комерсиална форма, което не е нищо друго освен пренасяне на старата професия планински водач (гид) в условията на най-високите планини и в частност на Хималаите. Тук от едната страна са професионалисти, които организират и обезпечават проявата, а от другата – хора готови да платят за тази добра възможност да достигнат даден връх с цел задоволяване на лични амбиции, тщеславие или просто мечта.
Всяка от тези форми има своите актьори и своята публика. Често възникват спорове и нападки за мотивациите и на едните и на другите. Няма да ги подхващаме тук. Просто искам да определя мястото на последната експедиция «Еверест 2004». А тя ясно може да бъде причислена само към първата категория прояви.
Принципът на спорта като цяло е търсенето на все по-високи постижения във всяка дисциплина и се изразява в мотото:
“По-бързо, по-високо, по-силно”
В алпинизма няма мерки и теглилки. В този смисъл спортния му елемент се проявява в търсенето на все по-нови и по-високи предизвикателства към човешката (личната) физика, психика или физиология. Много хора не разбират тази мотивация, поставяйки под съмнение този начин на самоизява, самоизпробване или търсене на себе си. Напълно съм съгласен с тях. Това е въпрос на манталитет и лично разбиране на ценностите в живота. Не бих спорил с тях нито ще се опитвам да ги убеждавам колко е прекрасно да береш душа на 8000 метра при минус 40°.
Тези хора могат да не четат по нататък. Написаното тук не се отнася за тях.
Ако има измерване на постиженията в алпинизма, то става по ценностна система изградена от специалистите в тази област:
“Не какво, а КАК”
Дори те самите често не са на едно мнение за стойността на дадено постижение. Съвсем естествено такава ценностна система е твърде абстрактна и непонятна за страничния наблюдател, което предполага възможности за спекулации и манипулация на мнението му.
(Излишно) много се изписа и изговори по експедиция «Еверест 2004» и свързаните с нея проблеми, без това да даде разумен отговор на много въпроси.
Искам да изкажа съжалението си, че на т.н. “конфликт” между Николай Петков и Петко Тотев се даде такава гласност. Българската общественост беше излишно дълго занимавана с това, главно чрез изказвания и писания (за съжаление идващи в по-голямата си част от самите алпийски среди) предизвикващи първосигнални емоции. Николай и Петко са всеки по своему отдадени на българското алпийско движение. Не се явявам като адвокат на когото и да било. Бих искал само да предизвикам едно трезво и разумно разсъждение у неутралния читател. Посочете ми една област на човешка дейност (наука, изкуство, спорт, да не говорим за политиката) където две водещи фигури са на едно мнение? И не отговаряйте с: “абе, българска работа”, защото тук няма нищо чисто българско. Всеки изказва личното си виждане за това как трябва да стоят и да се развиват нещата в дадена област. И често, именно тези различия и спорове са мотор на прогреса. Много е неприятно (поне за мен) да се четат и слушат нападки и обвинения по техен адрес от хора, непознаващи същността на нещата или търсещи някаква форма на реванш. Не забравяйте, че става въпрос за поливалентни личности с много достижения в различни области на живота. Преди да критикувате си дайте сметка, къде сте вие по отношение на тях и как бихте реагирали ако изобщо нивото ви позволи да се окажете на тяхно място. Най-малкото от уважение оставете те самите да решат конфликта по между си. Бихте могли да вземете страна само след трезва преценка на фактите и според личните си разбирания. Но нямате право да се явявате в ролята на съдници (имам главно в предвид нелепите обвинения срещу Николай в електронните медии).
Организирането и провеждането на една експедиция е комплексна проява с много възможни варианти, много неизвестни, много изненади и съответно предполага много импровизации. Във всяко подобно начинание има неща, които биха могли да се направят по-добре. Неща, които критиците при свършен факт наричат грешки. Най-непочтените от тези критики, са тези от страна на така наречените “алармисти”. Замислете се и ще ги видите навсякъде около нас. Те вещаят винаги катастрофи и печален край.
- “Внимавайте това е опасно! Ще си счупиш главата!”. Тази позиция е всъщност и най-лесната. Ако всичко мине добре никой не си спомня за тях. Но в случай на инцидент те стават пророци:
- “Ето, аз нали ви предупреждавах! Оказах се прав!”
Много често пророците са от самите алпийски среди. Това са хора търсещи допълнително признание, губещи скорост или съзнаващи собствената липса на ниво. По-горе стана въпрос за ценностната система в алпинизма. В своята алпийска кариера всеки достига определено ниво в тази скала и е повече или по-малко доволен от него. Ако някой успее чрез целенасочена самореклама да заблуди околните за собственото си ниво, много по-трудно би залъгал самият себе си.
Алпинизмът е рисков спорт. Всяко предупреждение “Опасно е!” звучи правдоподобно. Но е много непочтено когато някой алпинист поставя границите на “разумния”, “добре пресметнат” риск там където са неговите собствени граници.
- “Това което аз правя (мога) е добре пресметнат риск – останалото е безумие”.
Казвам това по отношение на “разумните” аргументи, че едно безкислородно изкачване крие много рискове. Също така разумно звучи и тактиката, след всеки опитващ безкислородно изкачване да върви някой, подсигуряващ го с кислород “за всеки случай”. Подобна “тактика” не е безкислородно изкачване и никой алпинист дръзнал да го направи и търсещ чистите средства не би се съгласил на подобно подсигуряване. Все едно да обявите, че ще преминете океана на гребла, но за всеки случай да оборудвате лодката си с двигател.
Друго обвинение беше срещу индивидуалното придвижване на групата Христов, Петков, Боянов. По този въпрос бих извикал статистиките. Всичките (над 100) безкислородни изкачвания на Еверест са извършени по маршрути позволяващи самостоятелно придвижване, като по правило те не се правят в свръзка, било то с алпинист със или без кислород (вж. за справка статистиките и данните на тези изкачвания). Много по истински звучи тук статията на Герасим Величков във в. «7 дни спорт» от 10 юли 2004, сравняваща скоростите на придвижване от последния лагер до върха. Като цяло тази статия е твърде добро обобщение на станалото, и предполага един по-задълбочен анализ в тази насока от специалисти.
- “Аз бях против безкислородно изкачване на върха” - подобно изказване при свършен факт от лекаря на експедицията звучи също правдоподобно. Един външен читател или слушател би намерил такова мнение разумно и компетентно. Още повече едно медицинско лице може да изтъкне куп обективни причини за действителната опасност от подобно начинание. В спортната медицина обаче, това може да се сравни с лекар, който предупреждава атлета:
- “Не скачай по-високо, не тичай по-бързо, защото става опасно”. Може да изглежда разумно, но то не отговаря на мисията на един спортен лекар достоен за това име.
Тук бих искал да цитирам мнението на канадския екстремен спортист Луи Лурме относно така нареченото човешко благоразумие: “…или здравия разум на коня, както го наричат англичаните, но който неизменно ни отвежда в конюшнята …”.
Още през 80-те години на 19 век в английския парламент се повдига въпроса за забраната да се катерят върховете в Алпите във връзка с многото инциденти, довели до смъртта на млади английски благородници. Виждаме, че това съвсем не е прекратило развитието на британския, още по малко на световния алпинизъм. Всички знаем и за Юрий Гагарин – първият човек в Космоса. По-запознатите с въпроса руснаци казват : “Да, той е само първият който се върна жив”. Този факт съвсем не е намалил броя на хората желаещи да летят в Космоса.
Казах в началото, че не искам да споря с тези, които не разбират поемането на риск с цел търсене на емоции, на себе си или на неизвестно какво. Поемащи този риск е имало и винаги ще има. Но не трябва също така да изпадаме в другата крайност и да ги обявяваме за герои. Това са просто хора с различни вътрешни потребности и разбирания за ценностите в живота.
Някои намират практикуването на алпинизма за твърде егоистично занимание. А кое хоби е по-малко егоистично? Нима събирането на пощенски марки да е по-полезно на околните? Всеки разбира по своему живота, разпределя времето си и насочва заниманията си в зависимост от това.
И ако се върнем на нашата тема за алпинизма, нека не осъждаме действия, които не познаваме, или ако сме повече или по малко вътре в нещата, да бъдем коректни и да не използваме медийни манипулации и полу-факти за решаване на лични сметки. Ако спазваме това, ще спечели само българския алпинизъм и спорта като цяло.
Кирил Досков
Към предишния материал за експедиция Еверест 2004 в Climbing Guide
Към следващия материал за експедиция Еверест 2004 в Climbing Guide
=============================
*Материалът излиза във вестник "Труд" на 26 юли 2004 г. и същевременно е предоставен за публикуване от автора в Climbing Guide.
Спортна насоченост, където смисъла е търсене на нови все по-различни (по-трудни) пътища и начини за достигане на върховете. Това съвсем не означава че всяка експедиция трябва да прави нещо по-трудно от предишната. Всеки екип и всеки отделен алпинист търси максималното за себе се и в дадените условия, като стойността на постигнатото е често относителна и остава истинска само за непосредствените участници.
Напоследък се обособи и така наречената комерсиална форма, което не е нищо друго освен пренасяне на старата професия планински водач (гид) в условията на най-високите планини и в частност на Хималаите. Тук от едната страна са професионалисти, които организират и обезпечават проявата, а от другата – хора готови да платят за тази добра възможност да достигнат даден връх с цел задоволяване на лични амбиции, тщеславие или просто мечта.
Всяка от тези форми има своите актьори и своята публика. Често възникват спорове и нападки за мотивациите и на едните и на другите. Няма да ги подхващаме тук. Просто искам да определя мястото на последната експедиция «Еверест 2004». А тя ясно може да бъде причислена само към първата категория прояви.
Принципът на спорта като цяло е търсенето на все по-високи постижения във всяка дисциплина и се изразява в мотото:
“По-бързо, по-високо, по-силно”В алпинизма няма мерки и теглилки. В този смисъл спортния му елемент се проявява в търсенето на все по-нови и по-високи предизвикателства към човешката (личната) физика, психика или физиология. Много хора не разбират тази мотивация, поставяйки под съмнение този начин на самоизява, самоизпробване или търсене на себе си. Напълно съм съгласен с тях. Това е въпрос на манталитет и лично разбиране на ценностите в живота. Не бих спорил с тях нито ще се опитвам да ги убеждавам колко е прекрасно да береш душа на 8000 метра при минус 40°.
Тези хора могат да не четат по нататък. Написаното тук не се отнася за тях.
Ако има измерване на постиженията в алпинизма, то става по ценностна система изградена от специалистите в тази област:
“Не какво, а КАК”
Дори те самите често не са на едно мнение за стойността на дадено постижение. Съвсем естествено такава ценностна система е твърде абстрактна и непонятна за страничния наблюдател, което предполага възможности за спекулации и манипулация на мнението му.
(Излишно) много се изписа и изговори по експедиция «Еверест 2004» и свързаните с нея проблеми, без това да даде разумен отговор на много въпроси.
Искам да изкажа съжалението си, че на т.н. “конфликт” между Николай Петков и Петко Тотев се даде такава гласност. Българската общественост беше излишно дълго занимавана с това, главно чрез изказвания и писания (за съжаление идващи в по-голямата си част от самите алпийски среди) предизвикващи първосигнални емоции. Николай и Петко са всеки по своему отдадени на българското алпийско движение. Не се явявам като адвокат на когото и да било. Бих искал само да предизвикам едно трезво и разумно разсъждение у неутралния читател. Посочете ми една област на човешка дейност (наука, изкуство, спорт, да не говорим за политиката) където две водещи фигури са на едно мнение? И не отговаряйте с: “абе, българска работа”, защото тук няма нищо чисто българско. Всеки изказва личното си виждане за това как трябва да стоят и да се развиват нещата в дадена област. И често, именно тези различия и спорове са мотор на прогреса. Много е неприятно (поне за мен) да се четат и слушат нападки и обвинения по техен адрес от хора, непознаващи същността на нещата или търсещи някаква форма на реванш. Не забравяйте, че става въпрос за поливалентни личности с много достижения в различни области на живота. Преди да критикувате си дайте сметка, къде сте вие по отношение на тях и как бихте реагирали ако изобщо нивото ви позволи да се окажете на тяхно място. Най-малкото от уважение оставете те самите да решат конфликта по между си. Бихте могли да вземете страна само след трезва преценка на фактите и според личните си разбирания. Но нямате право да се явявате в ролята на съдници (имам главно в предвид нелепите обвинения срещу Николай в електронните медии).
Организирането и провеждането на една експедиция е комплексна проява с много възможни варианти, много неизвестни, много изненади и съответно предполага много импровизации. Във всяко подобно начинание има неща, които биха могли да се направят по-добре. Неща, които критиците при свършен факт наричат грешки. Най-непочтените от тези критики, са тези от страна на така наречените “алармисти”. Замислете се и ще ги видите навсякъде около нас. Те вещаят винаги катастрофи и печален край.
- “Внимавайте това е опасно! Ще си счупиш главата!”. Тази позиция е всъщност и най-лесната. Ако всичко мине добре никой не си спомня за тях. Но в случай на инцидент те стават пророци:
- “Ето, аз нали ви предупреждавах! Оказах се прав!”
Много често пророците са от самите алпийски среди. Това са хора търсещи допълнително признание, губещи скорост или съзнаващи собствената липса на ниво. По-горе стана въпрос за ценностната система в алпинизма. В своята алпийска кариера всеки достига определено ниво в тази скала и е повече или по-малко доволен от него. Ако някой успее чрез целенасочена самореклама да заблуди околните за собственото си ниво, много по-трудно би залъгал самият себе си.
Алпинизмът е рисков спорт. Всяко предупреждение “Опасно е!” звучи правдоподобно. Но е много непочтено когато някой алпинист поставя границите на “разумния”, “добре пресметнат” риск там където са неговите собствени граници.
- “Това което аз правя (мога) е добре пресметнат риск – останалото е безумие”.
Казвам това по отношение на “разумните” аргументи, че едно безкислородно изкачване крие много рискове. Също така разумно звучи и тактиката, след всеки опитващ безкислородно изкачване да върви някой, подсигуряващ го с кислород “за всеки случай”. Подобна “тактика” не е безкислородно изкачване и никой алпинист дръзнал да го направи и търсещ чистите средства не би се съгласил на подобно подсигуряване. Все едно да обявите, че ще преминете океана на гребла, но за всеки случай да оборудвате лодката си с двигател.
Друго обвинение беше срещу индивидуалното придвижване на групата Христов, Петков, Боянов. По този въпрос бих извикал статистиките. Всичките (над 100) безкислородни изкачвания на Еверест са извършени по маршрути позволяващи самостоятелно придвижване, като по правило те не се правят в свръзка, било то с алпинист със или без кислород (вж. за справка статистиките и данните на тези изкачвания). Много по истински звучи тук статията на Герасим Величков във в. «7 дни спорт» от 10 юли 2004, сравняваща скоростите на придвижване от последния лагер до върха. Като цяло тази статия е твърде добро обобщение на станалото, и предполага един по-задълбочен анализ в тази насока от специалисти.
- “Аз бях против безкислородно изкачване на върха” - подобно изказване при свършен факт от лекаря на експедицията звучи също правдоподобно. Един външен читател или слушател би намерил такова мнение разумно и компетентно. Още повече едно медицинско лице може да изтъкне куп обективни причини за действителната опасност от подобно начинание. В спортната медицина обаче, това може да се сравни с лекар, който предупреждава атлета:
- “Не скачай по-високо, не тичай по-бързо, защото става опасно”. Може да изглежда разумно, но то не отговаря на мисията на един спортен лекар достоен за това име.
Тук бих искал да цитирам мнението на канадския екстремен спортист Луи Лурме относно така нареченото човешко благоразумие: “…или здравия разум на коня, както го наричат англичаните, но който неизменно ни отвежда в конюшнята …”.
Още през 80-те години на 19 век в английския парламент се повдига въпроса за забраната да се катерят върховете в Алпите във връзка с многото инциденти, довели до смъртта на млади английски благородници. Виждаме, че това съвсем не е прекратило развитието на британския, още по малко на световния алпинизъм. Всички знаем и за Юрий Гагарин – първият човек в Космоса. По-запознатите с въпроса руснаци казват : “Да, той е само първият който се върна жив”. Този факт съвсем не е намалил броя на хората желаещи да летят в Космоса.
Казах в началото, че не искам да споря с тези, които не разбират поемането на риск с цел търсене на емоции, на себе си или на неизвестно какво. Поемащи този риск е имало и винаги ще има. Но не трябва също така да изпадаме в другата крайност и да ги обявяваме за герои. Това са просто хора с различни вътрешни потребности и разбирания за ценностите в живота.
Някои намират практикуването на алпинизма за твърде егоистично занимание. А кое хоби е по-малко егоистично? Нима събирането на пощенски марки да е по-полезно на околните? Всеки разбира по своему живота, разпределя времето си и насочва заниманията си в зависимост от това.
И ако се върнем на нашата тема за алпинизма, нека не осъждаме действия, които не познаваме, или ако сме повече или по малко вътре в нещата, да бъдем коректни и да не използваме медийни манипулации и полу-факти за решаване на лични сметки. Ако спазваме това, ще спечели само българския алпинизъм и спорта като цяло.
Кирил Досков
Към предишния материал за експедиция Еверест 2004 в Climbing Guide
Към следващия материал за експедиция Еверест 2004 в Climbing Guide
=============================
*Материалът излиза във вестник "Труд" на 26 юли 2004 г. и същевременно е предоставен за публикуване от автора в Climbing Guide.
Показани от 1 до 1 от 1 (1 страници)
1 коментар(а)
Kiro - molya te da mi pozvolish da se suglasya s tvoya komentar !
Dokolkoto sum tchuval zhiveesh v Paris i ako imash vreme za edna bira, obyad ili vetcherya v kompaniata na nyakolko llyubiteli na planinite v frenskata stolitsa shte sme trognati !
Boyan
06 70 88 66 71
Добави коментар