2509.2013
Публикуваме тази статия от края на 80-те години на миналия век, жив разказ на Пол Пиана, който заедно с Тод Скинър направи тогава историческото първо свободно преминаване по ценралната част на Ел Капитан в Йосемити.*
НАГОРЕ, ВСЕ ПО СТЕНАТА
(първо свободно изкачване на маршрута Салате на на Ел Капитан)
За разсеяния наблюдател бихме могли да имаме вид на средно разрядна свръзка, която се е устремила към бивака Лонг Ледж с използване на технически средства. Когато Тод наближава бивачната площадка, движенията му стават все по-несигурни. В полумрака виждам ръцете му, които сякаш горят от напрежение, напомпани до пръсване. Тод повече не е в състояние да се набира нагоре, той дори не може да изругае по повод неизбежното 10-метрово падане. Стоим на мястото за осигуровка, земята е на 1000 м по-ниско, мерено по линията на падащата капка, заклещена в надвесения гранит.
Стига за днес. Рапелираме в непроницаемо море от тъмнина. Висящият ни бивак под Грейт Рууф е сигурна изходна позиция, но тази нощ той не ни дава истински подслон – участъкът Хедуол от маршрута ”Салате” присмехулно властва над главите ни.
НАЧАЛО
Дълго време големите стени на Ел Капитан са били катерени в обсаден стил и първото преминаване на „Салате, ІV, 5.9, А4” през 1961 е същински пробив. Година по-рано Джо Фитчън, Том Фрост, Чък Прет и Ройъл Робинс извършват второто преминаване на „Ноуз” за 6 дни и без използване на фиксирани въжета. Това е първият случай на изкачване по сериозен тур на Ел Капитан, което става без прекъсване, на един дъх.
Но Фрост, Прет и Робинс имаха още по-амбициозен план. Те предполагаха, че е възможно маршрута „Салате”, характеризиращ се с множество цепнатини, да бъде преминат с много по-малко спитове в сравнение с използваните 125 такива от страна на Уорън и Хардинг за „Ноуз”. В края на шестия ден те завършват изкачването, след като за целия маршрут са използвани едва 13 спита. Този талантлив и смел екип създава тук пасажи и то както за свободно, така и за технично катерене, които се оказват далеч по-трудни от всичко друго, което е било катерено до тогава.
ПЛАНЪТ
Съществуват няколко важни причини, които налагат в големи стени да се катери с технически средства като за повечето катерачи е достатъчна възможността да се стигне до падане, за да не се планира сериозно едно свободно преминаване. За Тод Скинър и мен обаче именно това беше онзи материал, от който са изтъкани мечтите.
Тази мечта се подсили от една статия в „Маунтин” от 1979. Под заглавие „Дълго, трудно, свободно” Марк Хюдън и Макс Джоунс описват своите усилия да катерят свободно по Големите стени на Йосемити. Скоро стената с маршрута „Салате” бе заела здрава позиция в главите ни.
Тод прекара пролетта на 1985 в Йосемити и опитва свободното преминаване на „Стигма”. Джон Шермър изказа мнение, че евентуалният успех по този тур би могъл да означава същото и за „Салате”. Тод премина „Стигма” и ми телефонира. Аз обаче не бях особено убеден и предпочетох да остана у дома. Той си стегна багажа с храна за 5 дни и реши, че Салате сега му принадлежи.
По-късно ми разказа, че били доволни от самото преминаване на тура – без и дума да става за свободно катерене. През следващата година на втория опит бе отредена подобна съдба. Препятствие се оказа пандюлът към Холоу Флейк. При двата опита свръзките бяха толкова неопитни, че винаги достигаха до онези дължини на въжето, които всъщност желаеха да катерят свободно, едва след настъпването на тъмнината. Въпреки това Тод вярваше, че някъде по стената би могло да бъде намерена линия за свободно катерене.
Скоро след това последно изследване Тод и аз започнахме сериозно да планираме; рисувахме скици, проверявахме снимки от стената и търсехме възможности за свободно катерене по съседни маршрути.
Не позволявахме никому да присъства на тези заседания – дори и на приятелките. Цялото познание доверявахме само на паметта, скиците разкъсвахме и изгаряхме, а пепелта разпръсквахме в части на света, където не се говори английски. Сключи се договор: на 1.5.1988г. щяхме да бъдем в долината и там да играем на „всичко или нищо” с нашето здраве, скромно благополучие и достойнство.
Оставащите месеци бяха използвани за силови упражнения, като се използваше секретна система за тренировка. Безброй дни бяха прекарани по боулдър-обекти. С подобряването на силовите качества пропорционално нарастваше и телефонната ми сметка. Ободряващи разговори от Тексас до Колорадо имаха за резултат нови преминавания по серия от боулдър-пасажи.
От слуховете разбрахме, че Щефан Главач се е свързал с една малка европейска общност заедно с Хайнц Мариахер и Маноло Занола, поставила си за цел свободното преминаване на Салате. Те обаче се върнали разочаровани, като според Щефан пасажите след Грейт Рууф можели да се преминат след поне 10 години, ако изобщо бъдат преминати.
Накрая пътуването ни до Йосемити за малко не се провали: Тод разсипал двигателя на колата си в Рейтън (Ню Мексико), когато карал като бесен от Тексас на север. Моят микробус не беше пален от 5 месеца, но като по чудо тръгна. Така заменихме умрял кон с агонизиращ. Знаехме, че не можем просто да отидем там и да качим свободно Салате. Маршрутът щеше да поднесе невиждано до сега количество от най-трудно катерене и едва ли щеше да бъде преодолим без големи усилия и дълга подготовка.
Затова взехме решение да проведем поредица от „къмпингови излети”, за да се сдобием с необходимите познания за маршрута. Стратегията ни беше да прекараме шест или седем дни по маршрута и да поработим върху различни пасажи по него. Тези престои по стената използвахме и за складиране на вода и, от време на време, и на някоя консерва боб на места, които счетохме за важни.
След работата ни по долната част на маршрута – до 24тата дължина на въжето, стана трудно да се изтеглят достатъчно провизии нагоре по стената. Сменихме тактиката. Започнахме да мъкнем огромни количество храна, въжета и екипировка на разстояние от 20км до върху на Ел Кап и да пускаме рапели до перваза под върха. Няколко дни прекарахме в упражнения с горна и долна осигуровка по пасажите на Хедуол, като умувахме по осигуровките и привиквахме към изключителната експонираност.
Отново и отново ни впечатляваше смелостта на Фрост, Прет и Робинс, които през 1961 не се бяха поколебали да рискуват всичко, за да бъдат първите.
Всеки работен ден по стената завършваше с изкачване на финалната й част с помощта на фиксирани въжета и жумари, както и с чудесен лагерен огън на върховото плато.
На два пъти бивахме прогонвани от върха – първият поради внезапното нахлуване на студени въздушни маси, а вторият – поради изчерпване на хранителните припаси. Последното представляваше сериозен проблем – бяхме зле с финансите. Последните две седмици бях изкарал с 47 цента, а Тод със своите 12 долара се оказа най-богатия човек в отбора ни.
Нужно ни беше обаче да поработим върху последното въже на Хедуол, водещо към Лонг Ледж – явно едно от ключовите места по маршрута. Тъй че на паркинга при лагер 4 започнахме да разпродаваме всичко онова, за което предполагахме, че бихме могли да се лишим от него. А това се оказаха чисто нови еспадрили, френдове, една тренировъчна гредичка – изобщо почти всичко с изключение на нашите души. Всяка успешна продажба водеше до нарастване на торбата с провизиите ни. Най-сетне събрахме достатъчно пари в брой, за да си позволим ново проучване или сериозен опит – но не и двете. Избрахме атаката. Знаехме, че ще успеем, ако запазим формата си и времето остане хладно и сухо.
Фотографът Бил Хетчър и нашият „уол-мастър”, шотландецът Джон Кристи, щяха да катерят пред нас. Планът беше следният: Джон трябваше да води, за да може да спуска Бил, който да фотографира. Имахме късмет, че в долината бе и Боб Бьоринджър – ветеран от проучванията на Тод през 1985. Той отговаряше за „Радио фри Салате”, от което всяка вечер в 21,30ч приемахме актуалната прогноза за времето.
Въоръжени с един месец проучвания, храна, вода и подкрепа в ефира, можехме да започнем битката. Бяхме си направили домашните работи, но последната крачка въпреки това беше трудна.
FREE
Пол Пиана по 31-во въже на Салате Уол.
Снимка Bill Hatcher.
Салате започва с 10 въжета от категория 5.10 и 5.11, известни под името „Freeblast”, които още през 1975 са преминати свободно от Джон Бейчър, Джим Бридуел, Рон Коук и някои други. Първите 3 дължини са хубави, но 4-тата и 5-тата са толкова мръсни, че ни е срам от факта на присъствието им в Америка. Стената е накичена с огромни ненужни алуминиеви елементи, които стърчат от стари изкуствено пробивани дупки, а площадките за осигуровка са в отвратително състояние. Нужно е участъкът „Freeblast” да се реставрира, за да може отново да предлага онова качествено катерене, което е предлагал някога.
След тази час и слизането с катерене към Heart Ledges, преминаваме траверса към Холоу Флейк. Това трудно въже е последвано от прословутия Холоу Флейк, където разбираме, че 50 метровото въже е недостатъчно, за да се достигне до горния край на „шуплата”. Тод с борба напредва по тази напълно неосигурена дължина на въжето, а аз се развързвам от площадката, за да мога да се катеря едновременно с него. Ако сега макара и само единият от двама ни изгубеше нерви!
Първоначалният ни план беше да заобиколим дължината на въжето с изкуствено катерене, намираща се на „Ухото”, по една средно широка цепнатина отляво. Стийв Шнайдър вече беше катерил това въже от категория 5.10 още при първото преминаване на „Бермудски дюни”, ние обаче се съмняваме в нашите способности. Решаваме или да следваме оригиналния маршрут, или да преустановим цялото начинание.
Въжето от категория 5.13 се оказва чудно красиво. Ако се намираше долу в долината, този изящен винкел сигурно щеше да е измежду класическите пасажи, но 600 метровото катерене до тук възпира повечето. Това е първото ключово място, и то предполага хитроумна техника на катерене на цепнатини, изискващи много сила, заоблени ръбове, трудно заклещване на пръстите, дупки от избити клинове за първите фаланги.
На 2 дължини над Ел Кап Спайър достигаме до задънена улица – пасажи А1. Още през подготвителния етап бяхме прекарали тук няколко дни, за да намерим ефективно решение на това място. Докато първата част е относително лесна (5.12a), то втората се съпротивляваше на всякакви опити от наша страна.
Бяхме прекарали дни наред в опитване на 3 възможни варианта отдясно. Един компактен винкел отляво изглежда наистина невъзможно гладък, но Тод го преминава на косъм – 5.12d с мощно запъване на няколко изкусни захващания, но без падане.
Достигаме „Блокът”, един странно наклонен балкон с чудесно разположение спрямо общата височина на стената и с относително добър комфорт, от който може да се наблюдава Хедуол и който за дълго време остава последната повърхност, по която може да се ходи нормално.
Оставяме екипировката и разпускаме. Устройваме си пикник, ядем ястие по рецепта, която Тод е получил от една стара мексиканка. Храним се до насита, та чак ни заболяват ченетата от дъвчене.
На сутринта напираме към Грейт Рууф. Въжетата стават все по-трудни, особено тези под самия таван. Едно силово набиране на върховете на пръстите, съпроводено със силен техничен разкрач – не бих казал, че у нас се поражда непременно желание за падане. С помощта на болящите ни гърбове оценяваме това отварящо се навън стеснение с 5.12b.
Това въже свършва с осигуровка на изкуствени опорни точки, намиращи се под зашеметяващия Грейт Рууф. Този 7-метров таван прилича на обърнато обратно стълбище. Издърпваме чувалите с екипировката и изграждаме въздушния си бивак. Положението ни е забележително: евентуално изпуснати предмети описват дълъг, дълъг път, преди просто да изчезнат.
Бавно успявам да се разбудя на другата сутрин – сигурно съм имал лоши сънища. Следващото въже е костелив орех. От най-горния етаж на бивака ни маршрутът продължава надясно и ни поднася хладен утринен въздух под подметките. Серия от динамични прихващания, водещи до големи заоблени хватки, изисква пълната ни концентрация. Сега може да се прехвърли крак през стърчащ хоризонтално скален издатък – така, както би станало възкачването върху препускащ кон.
Насред този огромен таван и на почти 1000 метра над земята оставаме изненадани от този седлообразен полуостров, който е толкова равен и удобен, че бихме могли да останем на него и да си побъбрим. От седлото пътят продължава по големи заоблени хватки към ръба на тавана, където краката и петата биват заклинени над главата – дано не ми се наложи да се изпусна точно сега.
„Щефан Гловач не вярваше във възможността въжето над Грейт Рууф да бъде преминато свободно”, забелязва Тод.
Обаче за щастие сега ни помага катерачния ни опит от района Vedauwoo – там в изобилие се срещат подобни V-образни отворени цепнатини, заклещването в които е много трудно. Скалата навсякъде е разбита от биене на клинове и осеяна със съсипани „бешийз” (клинове от алуминий със стоманен кабел). Само един съмнително фиксиран клин – това късо въже всява страх у нас.
Първите движения по пасажите от категория 5.12 се оказват по-трудни от всичко катерено от мен по-рано, като при това са неосигурени. Тод се е закрепил на 5м над осигуровката и се опитва да включи въжето в единствения наличен клин. Тук слизането е невъзможно. Дори и най-малката промяна в кръвното му налягане би го отхвърлило от стената и запратило под тавана. Въжето свършва в къс, но много труден пасаж, за който са необходими сила, огромно умение и голяма доза смелост. Дори и най-строг наблюдател би удостоил блестящото постижение на Тод с ръкопляскане.
Успехът ни по въжето от 5.13-та повдига настроението ни. За това пък отрезвяването идва при вида на следващите две дължини, отново от 5.13.
Участъкът Хедуол е най-великото катерене в цялата вселена. Система от цепнатини прорязва тази златна стена със 100-градусов наклон. Тук е дестилиран екстрактът на целия маршрут. Тези пасажи са мечтата на Тод. Той иска да катери свободно „най-хубавата цепнатина, която някога съм виждал” и то в условията на най-внушителната въздушност, която човек може да си представи. Но през днешния ден това няма да стане: Тод капитулира на последната хватка преди следващата площадка. Вече се надявах, че ще успее да излезе при последната налична дневна светлина, когато една малка скална люспа се отчупва и Тод пада.
Рапелирането в тъмнината до под Грейт Рууф поражда страх. В долината е тъмно, само тънък жълт лъч от пристигащи коли маркира шосето.
Нощта е дълга. Сумракът на изгрева и „таванът на стаята” ни са с еднакъв цвят и аз вече часове наред съм се вторачил в него, когато гласът на Тод обявява, че все още бил доста съсипан и се нуждаел от почивен ден. Вече не можем да свием пръстите си, чиито върхове са протрити от катерене, а ставите по ръцете ни са подпухнали и придобили шокиращи размери.
Но време на прахосване няма. Решаваме да използваме въжетата на Бил и Джон, които са рапелирали от върха, за да ни снимат и да достигнем с жумари пасажите преди Лонг Ледж.
Денят, който прекарваме по изходните пасажи на Хедуол, е ужасен. Почти изкатервам пасажа и все не ми достига по-малко от метър, преди да падна. След часове, прекарани в неуспехи, разранените ми пръсти са окървавени въпреки лейкопласта. Искаме да се върнем във висящия бивак, за да ремонтираме пръстите си. През следващата нощ съм съсипан, опитвам се да отпочина, хиляди пъти изкатервам в мислите си тази дължина на въжето. Просто не мога да заспя. Бавно и угрижено преглъщаме с мъка закуската си на следващата сутрин. Повече не можем да отлагаме битката в Хедуол. Тод превъзмогва след първоначални стартови проблеми всички затруднения; движенията му са бавни, но целенасочени, изпълнени с желанието да не се допуснат в никакъв случай грешки.
Сега е мой ред. Сутрешната летаргия се превръща в адреналинов транс, когато изведнъж мъничките хватки остават зад мен и едно фуниеобразно място предлага възможност за почивка. Трябва обаче да напусна тази позиция. Следващата отворена навън хватка за заклещване на ръката се оказва толкова болезнена, сякаш минаваш с телена четка по опакото на ръката. След включване в следващата междинна осигуровка нервите ми не издържат и слизам с катерене до фунията, за да отпочина.
Страх ме е. Това всъщност не е страхът от падане – осигурителната верига е добра. Това е ужасният страх от провал. Следващият опит сполучва без грешка. Движенията ми са сигурни и следват едно след друго и изведнъж се оказвам пред заключителния динамичен пасаж. Очите ми фиксират целта. Тод ме настървява: „Давай! Удари го!”. Изминават няколко дълги секунди, едва тогава идва добре обмисленото захващане. Арнолд Шварценегер сигурно би се гордял с мен, толкова здраво пръстите ми са се вкопчили в достигнатата хватка. Сега Салате ни е в кърпа вързан.
Остатъкът от деня прекарваме в рапели до под големия таван и в събиране на екипировката ни. Бавно пренасяме товарите си към Лонг Ледж, наслаждаваме се на свободата на движенията и изкатерваме следващите 2 малко по-леки въжета до върховото плато.
Работата е почти приключена: „Салате ни принадлежи”, съобщаваме по радиото в долината, към поляните в подножието на Ел Кап, където Джон Кристи и много други приятели вече празнуват с нас. В най-хубавия бивак през живота си ядем лакомства и пеем весели песни. Утре ще има голям празник.
НЕЩАСТИЕ
След закуска искаме да пренесем денковете си до наклоненото върхово плато. Шегуваме се по повод на прекомерната ни предпазливост – повечето опасни автомобилни злополуки се случват най-често на 2 мили от дома. Отново съм пръв горе, намирам си един огромен скален блок, за който се осигурявам и който в продължение на 30-годишната катерачна история в долината Йосемити служи за тази цел. Вляво до блока са забити няколко стари клина, в които включвам въжето на Тод, а допълнително фиксирам и един френд №1. Докато Тод се катери, се опитвам да издърпам денковете. Същите обаче са дяволски тежки и се налага да чакам. Днес съм някак боязлив и като допълнение на самоосигуровката си на блока се включвам в един от старите клинове. Тод се прехвърля през хоризонталния ръб на платото и започваме заедно да дърпаме денковете. Успявам само да се зачудя на ужасен писклив звук, когато виждам как блокът, за който съм се осигурил, идва към нас. Какво става по-нататък, вече точно не зная. Тод си спомня, че протягам ръце срещу блока и викам силно „не”. Всичко става страшно бързо. Блокът ме блъска, виждам как Тод бива изхвърлен през ръба.
Чувствам огромна тежест върху левия си крак. Бивам пометен; внезапно всичко свършва и настъпва тишина. Всичко е раздрано, въжетата – протрити и скъсани. Страхувам се да докосна каквото и да било и ми прилошава при мисълта, че вероятно в този момент Тод се разбива в основата на стената. Чувам ужасно стържене под мен, а после и отчаяния глас на Тод: „Дръж въжето!!!”. Придвижвам се нагоре с помощта на едно въже. Малко след това една окървавена ръка, държаща един смазан самохват, се показва над ръба. Помагам на Тод, той почти не може да диша и се оплаква от силни болки в гърдите.
Краката страшно ме болят, изглеждат съвсем разкривени, вероятно са счупени. Страх ни е да се движим, страх ни е да не изпаднем в несвяст. Страх ни е да разплетем засуканите накъсани въжета. По-късно открихме, че само въжето на Тод е в ред. Аз съм бил задържан единствено от края на въжето, който бях включил в стария клин, а Тод – от един от своите самохвати, през които скалният блок се е претърколил. Така последният не е успял да пререже въжето. Фиксираното към блока 11 милиметрово въже се е скъсало като връзка за обувки. Две 9 милиметрови въжета са били нарязани на 8 или 9 парчета, а нашите денкове – запратени в пропастта.
ДНЕС
Понякога, малко преди да заспя, чувам скърцането на големия скален блок и виждам как Тод полита в бездната. От тогава изминаха няколко месеца. Много съм доволен от нашето постижение. Работихме повече от който и да било, дори повече, отколкото ние самите смятахме за възможно, и то изправени пред риска голямото ни начинание да излезе несполучливо. Сериозността на това катерене е безмилостна, а логиката на маршрута те оставя без избор. Убедени сме, че „Салате, VІ, 5.13b” може да бъде преминат свободно само, ако наистина дадеш и най-последното от себе си. За това се опасяваме, че изкачването ни за дълго време ще остане първото и единствено свободно преминаване на маршрута.
Много сме щастливи и горди. Като оздравеем, отново ще отидем на катерене. Още сега съм любопитен – какво ли би станало в „Щита”?
Автор: Пол Пиена
Снимки: Бил Хетчър
Немски: Курт Алберт, Вофганг Гюлих
Превод от немски: Марио Никифоров
СПРАВКА: сп. „Алпинизмус”, бр.9/1981: „Джон Салате е един от големите пионери на американското скално катерене през 50-те години. Маршрутът „Стек/Салате” през северната стена на Сентинъл Рок и днес е измежду сериозните турове на долината Йосемити, прокаран през 1950 г. В памет на човека, подготвил пътя на скалното катерене в САЩ, Ройъл Робинс дава на своя гигантски маршрут по източната стена на Ел Капитан името „Салате – уол”. Снимката на Джон днес гледа от картички, които могат да се купят във всеки магазин на долината, портретът му виси на стената в бара Маунтин руум”.
----
Справка в Wikipedia: The first free ascent of a main El Cap route, though, was not The Nose, but Salathé Wall. Todd Skinner and Paul Piana made the first free ascent over 9 days in 1988, after 30 days of working the route (graded 5.13b).
---
* Благодарим на Иван Масларов - Байно, който изрови от старите кашони тази статия, на Марио който тогава я преведе и ни надъха да следваме пътя си в катеренето, и накрая на Милена Михайлова, която я "оживи", като я вкара в компютъра от пожълтелите листа. (Бел.ред.).
НАГОРЕ, ВСЕ ПО СТЕНАТА
(първо свободно изкачване на маршрута Салате на на Ел Капитан)
За разсеяния наблюдател бихме могли да имаме вид на средно разрядна свръзка, която се е устремила към бивака Лонг Ледж с използване на технически средства. Когато Тод наближава бивачната площадка, движенията му стават все по-несигурни. В полумрака виждам ръцете му, които сякаш горят от напрежение, напомпани до пръсване. Тод повече не е в състояние да се набира нагоре, той дори не може да изругае по повод неизбежното 10-метрово падане. Стоим на мястото за осигуровка, земята е на 1000 м по-ниско, мерено по линията на падащата капка, заклещена в надвесения гранит.
Стига за днес. Рапелираме в непроницаемо море от тъмнина. Висящият ни бивак под Грейт Рууф е сигурна изходна позиция, но тази нощ той не ни дава истински подслон – участъкът Хедуол от маршрута ”Салате” присмехулно властва над главите ни.
НАЧАЛО
Дълго време големите стени на Ел Капитан са били катерени в обсаден стил и първото преминаване на „Салате, ІV, 5.9, А4” през 1961 е същински пробив. Година по-рано Джо Фитчън, Том Фрост, Чък Прет и Ройъл Робинс извършват второто преминаване на „Ноуз” за 6 дни и без използване на фиксирани въжета. Това е първият случай на изкачване по сериозен тур на Ел Капитан, което става без прекъсване, на един дъх.
Но Фрост, Прет и Робинс имаха още по-амбициозен план. Те предполагаха, че е възможно маршрута „Салате”, характеризиращ се с множество цепнатини, да бъде преминат с много по-малко спитове в сравнение с използваните 125 такива от страна на Уорън и Хардинг за „Ноуз”. В края на шестия ден те завършват изкачването, след като за целия маршрут са използвани едва 13 спита. Този талантлив и смел екип създава тук пасажи и то както за свободно, така и за технично катерене, които се оказват далеч по-трудни от всичко друго, което е било катерено до тогава.
ПЛАНЪТ
Съществуват няколко важни причини, които налагат в големи стени да се катери с технически средства като за повечето катерачи е достатъчна възможността да се стигне до падане, за да не се планира сериозно едно свободно преминаване. За Тод Скинър и мен обаче именно това беше онзи материал, от който са изтъкани мечтите.
Тази мечта се подсили от една статия в „Маунтин” от 1979. Под заглавие „Дълго, трудно, свободно” Марк Хюдън и Макс Джоунс описват своите усилия да катерят свободно по Големите стени на Йосемити. Скоро стената с маршрута „Салате” бе заела здрава позиция в главите ни.
Тод прекара пролетта на 1985 в Йосемити и опитва свободното преминаване на „Стигма”. Джон Шермър изказа мнение, че евентуалният успех по този тур би могъл да означава същото и за „Салате”. Тод премина „Стигма” и ми телефонира. Аз обаче не бях особено убеден и предпочетох да остана у дома. Той си стегна багажа с храна за 5 дни и реши, че Салате сега му принадлежи.
По-късно ми разказа, че били доволни от самото преминаване на тура – без и дума да става за свободно катерене. През следващата година на втория опит бе отредена подобна съдба. Препятствие се оказа пандюлът към Холоу Флейк. При двата опита свръзките бяха толкова неопитни, че винаги достигаха до онези дължини на въжето, които всъщност желаеха да катерят свободно, едва след настъпването на тъмнината. Въпреки това Тод вярваше, че някъде по стената би могло да бъде намерена линия за свободно катерене.
Скоро след това последно изследване Тод и аз започнахме сериозно да планираме; рисувахме скици, проверявахме снимки от стената и търсехме възможности за свободно катерене по съседни маршрути.
Не позволявахме никому да присъства на тези заседания – дори и на приятелките. Цялото познание доверявахме само на паметта, скиците разкъсвахме и изгаряхме, а пепелта разпръсквахме в части на света, където не се говори английски. Сключи се договор: на 1.5.1988г. щяхме да бъдем в долината и там да играем на „всичко или нищо” с нашето здраве, скромно благополучие и достойнство.
Оставащите месеци бяха използвани за силови упражнения, като се използваше секретна система за тренировка. Безброй дни бяха прекарани по боулдър-обекти. С подобряването на силовите качества пропорционално нарастваше и телефонната ми сметка. Ободряващи разговори от Тексас до Колорадо имаха за резултат нови преминавания по серия от боулдър-пасажи.
От слуховете разбрахме, че Щефан Главач се е свързал с една малка европейска общност заедно с Хайнц Мариахер и Маноло Занола, поставила си за цел свободното преминаване на Салате. Те обаче се върнали разочаровани, като според Щефан пасажите след Грейт Рууф можели да се преминат след поне 10 години, ако изобщо бъдат преминати.
Накрая пътуването ни до Йосемити за малко не се провали: Тод разсипал двигателя на колата си в Рейтън (Ню Мексико), когато карал като бесен от Тексас на север. Моят микробус не беше пален от 5 месеца, но като по чудо тръгна. Така заменихме умрял кон с агонизиращ. Знаехме, че не можем просто да отидем там и да качим свободно Салате. Маршрутът щеше да поднесе невиждано до сега количество от най-трудно катерене и едва ли щеше да бъде преодолим без големи усилия и дълга подготовка.
Затова взехме решение да проведем поредица от „къмпингови излети”, за да се сдобием с необходимите познания за маршрута. Стратегията ни беше да прекараме шест или седем дни по маршрута и да поработим върху различни пасажи по него. Тези престои по стената използвахме и за складиране на вода и, от време на време, и на някоя консерва боб на места, които счетохме за важни.
След работата ни по долната част на маршрута – до 24тата дължина на въжето, стана трудно да се изтеглят достатъчно провизии нагоре по стената. Сменихме тактиката. Започнахме да мъкнем огромни количество храна, въжета и екипировка на разстояние от 20км до върху на Ел Кап и да пускаме рапели до перваза под върха. Няколко дни прекарахме в упражнения с горна и долна осигуровка по пасажите на Хедуол, като умувахме по осигуровките и привиквахме към изключителната експонираност.
Отново и отново ни впечатляваше смелостта на Фрост, Прет и Робинс, които през 1961 не се бяха поколебали да рискуват всичко, за да бъдат първите.
Всеки работен ден по стената завършваше с изкачване на финалната й част с помощта на фиксирани въжета и жумари, както и с чудесен лагерен огън на върховото плато.
На два пъти бивахме прогонвани от върха – първият поради внезапното нахлуване на студени въздушни маси, а вторият – поради изчерпване на хранителните припаси. Последното представляваше сериозен проблем – бяхме зле с финансите. Последните две седмици бях изкарал с 47 цента, а Тод със своите 12 долара се оказа най-богатия човек в отбора ни.
Нужно ни беше обаче да поработим върху последното въже на Хедуол, водещо към Лонг Ледж – явно едно от ключовите места по маршрута. Тъй че на паркинга при лагер 4 започнахме да разпродаваме всичко онова, за което предполагахме, че бихме могли да се лишим от него. А това се оказаха чисто нови еспадрили, френдове, една тренировъчна гредичка – изобщо почти всичко с изключение на нашите души. Всяка успешна продажба водеше до нарастване на торбата с провизиите ни. Най-сетне събрахме достатъчно пари в брой, за да си позволим ново проучване или сериозен опит – но не и двете. Избрахме атаката. Знаехме, че ще успеем, ако запазим формата си и времето остане хладно и сухо.
Фотографът Бил Хетчър и нашият „уол-мастър”, шотландецът Джон Кристи, щяха да катерят пред нас. Планът беше следният: Джон трябваше да води, за да може да спуска Бил, който да фотографира. Имахме късмет, че в долината бе и Боб Бьоринджър – ветеран от проучванията на Тод през 1985. Той отговаряше за „Радио фри Салате”, от което всяка вечер в 21,30ч приемахме актуалната прогноза за времето.
Въоръжени с един месец проучвания, храна, вода и подкрепа в ефира, можехме да започнем битката. Бяхме си направили домашните работи, но последната крачка въпреки това беше трудна.
FREE
Пол Пиана по 31-во въже на Салате Уол.
Снимка Bill Hatcher.
След тази час и слизането с катерене към Heart Ledges, преминаваме траверса към Холоу Флейк. Това трудно въже е последвано от прословутия Холоу Флейк, където разбираме, че 50 метровото въже е недостатъчно, за да се достигне до горния край на „шуплата”. Тод с борба напредва по тази напълно неосигурена дължина на въжето, а аз се развързвам от площадката, за да мога да се катеря едновременно с него. Ако сега макара и само единият от двама ни изгубеше нерви!
Първоначалният ни план беше да заобиколим дължината на въжето с изкуствено катерене, намираща се на „Ухото”, по една средно широка цепнатина отляво. Стийв Шнайдър вече беше катерил това въже от категория 5.10 още при първото преминаване на „Бермудски дюни”, ние обаче се съмняваме в нашите способности. Решаваме или да следваме оригиналния маршрут, или да преустановим цялото начинание.
Въжето от категория 5.13 се оказва чудно красиво. Ако се намираше долу в долината, този изящен винкел сигурно щеше да е измежду класическите пасажи, но 600 метровото катерене до тук възпира повечето. Това е първото ключово място, и то предполага хитроумна техника на катерене на цепнатини, изискващи много сила, заоблени ръбове, трудно заклещване на пръстите, дупки от избити клинове за първите фаланги.
На 2 дължини над Ел Кап Спайър достигаме до задънена улица – пасажи А1. Още през подготвителния етап бяхме прекарали тук няколко дни, за да намерим ефективно решение на това място. Докато първата част е относително лесна (5.12a), то втората се съпротивляваше на всякакви опити от наша страна.
Бяхме прекарали дни наред в опитване на 3 възможни варианта отдясно. Един компактен винкел отляво изглежда наистина невъзможно гладък, но Тод го преминава на косъм – 5.12d с мощно запъване на няколко изкусни захващания, но без падане.
Достигаме „Блокът”, един странно наклонен балкон с чудесно разположение спрямо общата височина на стената и с относително добър комфорт, от който може да се наблюдава Хедуол и който за дълго време остава последната повърхност, по която може да се ходи нормално.
Оставяме екипировката и разпускаме. Устройваме си пикник, ядем ястие по рецепта, която Тод е получил от една стара мексиканка. Храним се до насита, та чак ни заболяват ченетата от дъвчене.
На сутринта напираме към Грейт Рууф. Въжетата стават все по-трудни, особено тези под самия таван. Едно силово набиране на върховете на пръстите, съпроводено със силен техничен разкрач – не бих казал, че у нас се поражда непременно желание за падане. С помощта на болящите ни гърбове оценяваме това отварящо се навън стеснение с 5.12b.
Това въже свършва с осигуровка на изкуствени опорни точки, намиращи се под зашеметяващия Грейт Рууф. Този 7-метров таван прилича на обърнато обратно стълбище. Издърпваме чувалите с екипировката и изграждаме въздушния си бивак. Положението ни е забележително: евентуално изпуснати предмети описват дълъг, дълъг път, преди просто да изчезнат.
Бавно успявам да се разбудя на другата сутрин – сигурно съм имал лоши сънища. Следващото въже е костелив орех. От най-горния етаж на бивака ни маршрутът продължава надясно и ни поднася хладен утринен въздух под подметките. Серия от динамични прихващания, водещи до големи заоблени хватки, изисква пълната ни концентрация. Сега може да се прехвърли крак през стърчащ хоризонтално скален издатък – така, както би станало възкачването върху препускащ кон.
Насред този огромен таван и на почти 1000 метра над земята оставаме изненадани от този седлообразен полуостров, който е толкова равен и удобен, че бихме могли да останем на него и да си побъбрим. От седлото пътят продължава по големи заоблени хватки към ръба на тавана, където краката и петата биват заклинени над главата – дано не ми се наложи да се изпусна точно сега.
„Щефан Гловач не вярваше във възможността въжето над Грейт Рууф да бъде преминато свободно”, забелязва Тод.
Обаче за щастие сега ни помага катерачния ни опит от района Vedauwoo – там в изобилие се срещат подобни V-образни отворени цепнатини, заклещването в които е много трудно. Скалата навсякъде е разбита от биене на клинове и осеяна със съсипани „бешийз” (клинове от алуминий със стоманен кабел). Само един съмнително фиксиран клин – това късо въже всява страх у нас.
Първите движения по пасажите от категория 5.12 се оказват по-трудни от всичко катерено от мен по-рано, като при това са неосигурени. Тод се е закрепил на 5м над осигуровката и се опитва да включи въжето в единствения наличен клин. Тук слизането е невъзможно. Дори и най-малката промяна в кръвното му налягане би го отхвърлило от стената и запратило под тавана. Въжето свършва в къс, но много труден пасаж, за който са необходими сила, огромно умение и голяма доза смелост. Дори и най-строг наблюдател би удостоил блестящото постижение на Тод с ръкопляскане.
Успехът ни по въжето от 5.13-та повдига настроението ни. За това пък отрезвяването идва при вида на следващите две дължини, отново от 5.13.
Участъкът Хедуол е най-великото катерене в цялата вселена. Система от цепнатини прорязва тази златна стена със 100-градусов наклон. Тук е дестилиран екстрактът на целия маршрут. Тези пасажи са мечтата на Тод. Той иска да катери свободно „най-хубавата цепнатина, която някога съм виждал” и то в условията на най-внушителната въздушност, която човек може да си представи. Но през днешния ден това няма да стане: Тод капитулира на последната хватка преди следващата площадка. Вече се надявах, че ще успее да излезе при последната налична дневна светлина, когато една малка скална люспа се отчупва и Тод пада.
Рапелирането в тъмнината до под Грейт Рууф поражда страх. В долината е тъмно, само тънък жълт лъч от пристигащи коли маркира шосето.
Нощта е дълга. Сумракът на изгрева и „таванът на стаята” ни са с еднакъв цвят и аз вече часове наред съм се вторачил в него, когато гласът на Тод обявява, че все още бил доста съсипан и се нуждаел от почивен ден. Вече не можем да свием пръстите си, чиито върхове са протрити от катерене, а ставите по ръцете ни са подпухнали и придобили шокиращи размери.
Но време на прахосване няма. Решаваме да използваме въжетата на Бил и Джон, които са рапелирали от върха, за да ни снимат и да достигнем с жумари пасажите преди Лонг Ледж.
Денят, който прекарваме по изходните пасажи на Хедуол, е ужасен. Почти изкатервам пасажа и все не ми достига по-малко от метър, преди да падна. След часове, прекарани в неуспехи, разранените ми пръсти са окървавени въпреки лейкопласта. Искаме да се върнем във висящия бивак, за да ремонтираме пръстите си. През следващата нощ съм съсипан, опитвам се да отпочина, хиляди пъти изкатервам в мислите си тази дължина на въжето. Просто не мога да заспя. Бавно и угрижено преглъщаме с мъка закуската си на следващата сутрин. Повече не можем да отлагаме битката в Хедуол. Тод превъзмогва след първоначални стартови проблеми всички затруднения; движенията му са бавни, но целенасочени, изпълнени с желанието да не се допуснат в никакъв случай грешки.
Сега е мой ред. Сутрешната летаргия се превръща в адреналинов транс, когато изведнъж мъничките хватки остават зад мен и едно фуниеобразно място предлага възможност за почивка. Трябва обаче да напусна тази позиция. Следващата отворена навън хватка за заклещване на ръката се оказва толкова болезнена, сякаш минаваш с телена четка по опакото на ръката. След включване в следващата междинна осигуровка нервите ми не издържат и слизам с катерене до фунията, за да отпочина.
Страх ме е. Това всъщност не е страхът от падане – осигурителната верига е добра. Това е ужасният страх от провал. Следващият опит сполучва без грешка. Движенията ми са сигурни и следват едно след друго и изведнъж се оказвам пред заключителния динамичен пасаж. Очите ми фиксират целта. Тод ме настървява: „Давай! Удари го!”. Изминават няколко дълги секунди, едва тогава идва добре обмисленото захващане. Арнолд Шварценегер сигурно би се гордял с мен, толкова здраво пръстите ми са се вкопчили в достигнатата хватка. Сега Салате ни е в кърпа вързан.
Остатъкът от деня прекарваме в рапели до под големия таван и в събиране на екипировката ни. Бавно пренасяме товарите си към Лонг Ледж, наслаждаваме се на свободата на движенията и изкатерваме следващите 2 малко по-леки въжета до върховото плато.
Работата е почти приключена: „Салате ни принадлежи”, съобщаваме по радиото в долината, към поляните в подножието на Ел Кап, където Джон Кристи и много други приятели вече празнуват с нас. В най-хубавия бивак през живота си ядем лакомства и пеем весели песни. Утре ще има голям празник.
НЕЩАСТИЕ
След закуска искаме да пренесем денковете си до наклоненото върхово плато. Шегуваме се по повод на прекомерната ни предпазливост – повечето опасни автомобилни злополуки се случват най-често на 2 мили от дома. Отново съм пръв горе, намирам си един огромен скален блок, за който се осигурявам и който в продължение на 30-годишната катерачна история в долината Йосемити служи за тази цел. Вляво до блока са забити няколко стари клина, в които включвам въжето на Тод, а допълнително фиксирам и един френд №1. Докато Тод се катери, се опитвам да издърпам денковете. Същите обаче са дяволски тежки и се налага да чакам. Днес съм някак боязлив и като допълнение на самоосигуровката си на блока се включвам в един от старите клинове. Тод се прехвърля през хоризонталния ръб на платото и започваме заедно да дърпаме денковете. Успявам само да се зачудя на ужасен писклив звук, когато виждам как блокът, за който съм се осигурил, идва към нас. Какво става по-нататък, вече точно не зная. Тод си спомня, че протягам ръце срещу блока и викам силно „не”. Всичко става страшно бързо. Блокът ме блъска, виждам как Тод бива изхвърлен през ръба.
Чувствам огромна тежест върху левия си крак. Бивам пометен; внезапно всичко свършва и настъпва тишина. Всичко е раздрано, въжетата – протрити и скъсани. Страхувам се да докосна каквото и да било и ми прилошава при мисълта, че вероятно в този момент Тод се разбива в основата на стената. Чувам ужасно стържене под мен, а после и отчаяния глас на Тод: „Дръж въжето!!!”. Придвижвам се нагоре с помощта на едно въже. Малко след това една окървавена ръка, държаща един смазан самохват, се показва над ръба. Помагам на Тод, той почти не може да диша и се оплаква от силни болки в гърдите.
Краката страшно ме болят, изглеждат съвсем разкривени, вероятно са счупени. Страх ни е да се движим, страх ни е да не изпаднем в несвяст. Страх ни е да разплетем засуканите накъсани въжета. По-късно открихме, че само въжето на Тод е в ред. Аз съм бил задържан единствено от края на въжето, който бях включил в стария клин, а Тод – от един от своите самохвати, през които скалният блок се е претърколил. Така последният не е успял да пререже въжето. Фиксираното към блока 11 милиметрово въже се е скъсало като връзка за обувки. Две 9 милиметрови въжета са били нарязани на 8 или 9 парчета, а нашите денкове – запратени в пропастта.
ДНЕС
Понякога, малко преди да заспя, чувам скърцането на големия скален блок и виждам как Тод полита в бездната. От тогава изминаха няколко месеца. Много съм доволен от нашето постижение. Работихме повече от който и да било, дори повече, отколкото ние самите смятахме за възможно, и то изправени пред риска голямото ни начинание да излезе несполучливо. Сериозността на това катерене е безмилостна, а логиката на маршрута те оставя без избор. Убедени сме, че „Салате, VІ, 5.13b” може да бъде преминат свободно само, ако наистина дадеш и най-последното от себе си. За това се опасяваме, че изкачването ни за дълго време ще остане първото и единствено свободно преминаване на маршрута.
Много сме щастливи и горди. Като оздравеем, отново ще отидем на катерене. Още сега съм любопитен – какво ли би станало в „Щита”?
Автор: Пол Пиена
Снимки: Бил Хетчър
Немски: Курт Алберт, Вофганг Гюлих
Превод от немски: Марио Никифоров
СПРАВКА: сп. „Алпинизмус”, бр.9/1981: „Джон Салате е един от големите пионери на американското скално катерене през 50-те години. Маршрутът „Стек/Салате” през северната стена на Сентинъл Рок и днес е измежду сериозните турове на долината Йосемити, прокаран през 1950 г. В памет на човека, подготвил пътя на скалното катерене в САЩ, Ройъл Робинс дава на своя гигантски маршрут по източната стена на Ел Капитан името „Салате – уол”. Снимката на Джон днес гледа от картички, които могат да се купят във всеки магазин на долината, портретът му виси на стената в бара Маунтин руум”.
----
Справка в Wikipedia: The first free ascent of a main El Cap route, though, was not The Nose, but Salathé Wall. Todd Skinner and Paul Piana made the first free ascent over 9 days in 1988, after 30 days of working the route (graded 5.13b).
---
* Благодарим на Иван Масларов - Байно, който изрови от старите кашони тази статия, на Марио който тогава я преведе и ни надъха да следваме пътя си в катеренето, и накрая на Милена Михайлова, която я "оживи", като я вкара в компютъра от пожълтелите листа. (Бел.ред.).
Показани от 1 до 1 от 1 (1 страници)
1 коментар(а)
Единствените женски свободни изкачвания:
Стеф Дейвис:
и Маян Смит-Гобът:
Добави коментар