0906.2004
Това казва Петко Тотев в интервю пред списание “На ръба”, брой 8/ 2001 г., след експедицията на Броуд пик същата година. И продължава: “В ЗОНАТА НАД 8000 М ВСЕКИ ЗНАЕШЕ, ЧЕ МОЖЕ ДА РАЗЧИТА САМО И ЕДИНСТВЕНО НА СЕБЕ СИ.”
Ето и целият откъс:
Точно в 12.00 или 00.00 часа започнахме изкачването (на Броуд пик – бел. ред.). Аз лично тръгнах с цялата си екипировка и с пухено яке. В първите пет-шест часа чувствах, че съм на границата на измръзването на краката. Естонците, които бяха прекарали нощта на 150 м над нас, тръгнаха по същото време. В тъмнината виждахме светлинките на фенерчетата им. За намиране на пътя към премката ни помагаха трасьорите, оставени от американските колеги, които бяха изкачили върха предния ден. Чувствах се добре и се стремях да вървя с известен резерв, както бях правил това по време на многото тежки състезания по ски-алпинизъм. Използвах тактиката да се самонаблюдавам и да се стремя да вървя с оптималното темпо.
Бяхме тръгнали напред с Петър Панайотов. След нас се бяха наредили светлинките на останалите – Станимир Желязков, Димитър Райков, Диньо Томов, Жеко Вътев. Бяхме се отказали да взимаме въже за тази част от изкачването, въпреки че в началото съществува риск от попадане в ледникови пукнатини. А в горната част то би могло да бъде полезно по острия гребен, водещ към Роки Съмит. Постепенно Петър Панайотов ускори темпото. В първия момент имах притеснението, че съм започнал да се движа бавно. Скоро разбрах, че не е така. Петър беше получил криза. Съчетана с ниската температура на разсъмване, тя го накара да вземе може би най-разумното решение – слизане надолу.
Склоновете са много стръмни, навсякъде беше много навято. Дори следата от предния ден по-скоро ни насочваше, но малко ни помагаше. На места се губеше. На големия серак 250 м под премката настигнах естонците. Но на подканването на пакистанския им водач, бързащ напред, отговорих със знак, че ще продължа със същото темпо. Бяхме едва на половината от пътя.
На премката (7800 м) между Средния (8016 м) и Главния (8047 м) връх ни посрещна много силен вятър. Затова продължих още малко нагоре, до място, където на завет можех да изчакам останалите. За моя приятна изненада много скоро се появи Станимир. От този момент двамата продължихме заедно, макар че на тази височина това е много относително. Защото височинният алпинизъм е самотно занимание. В зоната над 8000 м всеки знаеше, че може да разчита само и единствено на себе си.
“Цветни сънища на Броуд пик” (интервю с Петко Тотев),
списание “На ръба”, брой 8/ 2001 г., стр. 14, 15, 17
Verba volant, scripta manent…
Verbo tenus.
Ето и целият откъс:
Точно в 12.00 или 00.00 часа започнахме изкачването (на Броуд пик – бел. ред.). Аз лично тръгнах с цялата си екипировка и с пухено яке. В първите пет-шест часа чувствах, че съм на границата на измръзването на краката. Естонците, които бяха прекарали нощта на 150 м над нас, тръгнаха по същото време. В тъмнината виждахме светлинките на фенерчетата им. За намиране на пътя към премката ни помагаха трасьорите, оставени от американските колеги, които бяха изкачили върха предния ден. Чувствах се добре и се стремях да вървя с известен резерв, както бях правил това по време на многото тежки състезания по ски-алпинизъм. Използвах тактиката да се самонаблюдавам и да се стремя да вървя с оптималното темпо.
Бяхме тръгнали напред с Петър Панайотов. След нас се бяха наредили светлинките на останалите – Станимир Желязков, Димитър Райков, Диньо Томов, Жеко Вътев. Бяхме се отказали да взимаме въже за тази част от изкачването, въпреки че в началото съществува риск от попадане в ледникови пукнатини. А в горната част то би могло да бъде полезно по острия гребен, водещ към Роки Съмит. Постепенно Петър Панайотов ускори темпото. В първия момент имах притеснението, че съм започнал да се движа бавно. Скоро разбрах, че не е така. Петър беше получил криза. Съчетана с ниската температура на разсъмване, тя го накара да вземе може би най-разумното решение – слизане надолу.
Склоновете са много стръмни, навсякъде беше много навято. Дори следата от предния ден по-скоро ни насочваше, но малко ни помагаше. На места се губеше. На големия серак 250 м под премката настигнах естонците. Но на подканването на пакистанския им водач, бързащ напред, отговорих със знак, че ще продължа със същото темпо. Бяхме едва на половината от пътя.
На премката (7800 м) между Средния (8016 м) и Главния (8047 м) връх ни посрещна много силен вятър. Затова продължих още малко нагоре, до място, където на завет можех да изчакам останалите. За моя приятна изненада много скоро се появи Станимир. От този момент двамата продължихме заедно, макар че на тази височина това е много относително. Защото височинният алпинизъм е самотно занимание. В зоната над 8000 м всеки знаеше, че може да разчита само и единствено на себе си.
“Цветни сънища на Броуд пик” (интервю с Петко Тотев),
списание “На ръба”, брой 8/ 2001 г., стр. 14, 15, 17
Verba volant, scripta manent…
Verbo tenus.
Показани от 1 до 6 от 6 (1 страници)
6 коментар(а)
Това като оправдание ли е или критика? Случва се хората да променят възгледите си. Нека напомня че все още няма точна информациа от първа ръка какво точно се е случило горе.
Чудя се само, как не ви е срам да публикува те това...
Г-н Атанасов,
Вие говорител на експедицията ли сте? Вместо да си свършите работата, т.е. да се каже истината какво е станало над лагер 3, Вие се занимавате с глупости. Върнете парите които сте взели без да сте направили нищо!!!
Вие трябва да бъдете отритнат от алпиското движение след тази простотия.
Замислете се над тези думи на Петко:
" За моя приятна изненада много скоро се появи Станимир. От този момент двамата продължихме ЗАЕДНО."
Как ви звучи. Аз мисля, че ако беше станало това и на Еверест нямаше да има загинал Човек.
п.с. ЧАКАМЕ ИНФОРМАЦИЯ г-н Атанасов.
Откъс от интервю на Николай Петков пред списание 100% - точно преди заминаването на експедицията:
Въпрос: Каква е ролята на думите при изкачване? Имат ли наистина окуражаващо въздействие?
Отговор: Да. Бих дал пример от обикновено катерене. При него водачът е изложен на повече опасности и по-голям психически стрес, особено ако маршрутът не е добре осигурен. И тогава вторият в свръзката, който го осигурява, понякога си говори с него, често пъти го окуражава.
Въпрос: Характерни ли са тези патетични фрази, които ние, обикновените хора, след това запомняме?
Отговор: Не, няма патетика. Човек трябва да почувства, че до него има друг, който е съпричастен към делото. Но в повечето случаи не си говорим, тъй като успяваме да се разбираме и без думи.
Въпрос: Вашите лични цели какви са?
Отговор: Искам да помогна да се качи българка. Имам желание да съм от полза на следващото поколение български алпинисти – да имат моя опит до себе си. В личен план предизвикателството е катеренето без кислород.
Делата говорят повече от думите ... Петко е помогнал на доста хора, занимаващи се с алпинизъм и в прекия и в преносния смисъл. Не разбирам кому е нужно цитиране на интервюта от преди три години? Сега въпросите са други и са свързан със случилото се на Еверест.
От това, че "височинният алпинизъм е самотно занимание" не следва, че над 8000 метра трябва да си вълк единак.
Превратното тълкуване на нечии думи и извличането на полза от това ми е любимото занимание по професия, но когато става въпрос за смъртта на човек е недостойно, неморално и срамно да се постъпва по начина, по който сте постъпил Вие, господин Атанасов. Едва ли Пеци е дал съгласие това му интервю да се публикува тук и то точно по този повод... Моля Ви спрете нападките си един срещу друг! Кой какво е могъл да направи и защо не е станало така, а така... Отстрани е грозно! Или както се казва, "след дъжд - качулка". Кому е нужно!? Дали на роднините и приятелите на Ицо ще стане по-леко, или някой ще се почувства горд, че се е оказал прав...Не си хранете ЕГОТО с паметта на загиналите и болката на близките им! Оставете паметта на Ицо и Марияна чиста! Останете със здраве! На живите - живот, за мъртвите - памет! Останалото са просто приказки...
Това е откъс от книгата на българския алпинист Георги Атанасов "Зовът на върховете" (1984, Медицина и физкултура).
Става дума за първото българско изкачване на пик Кауфман (7 134м, тогава пик Ленин), осъщесвено от Енчо Петков, Георги Атанасов, Сандю Бешев, Аврам Аврамов, Ангел Петров и Евгени Христов на 13 август 1967.
ЕДНА РЪКА НА КРЪСТА
"Свечеряваше се. Заслизах по Запетаята. Беше тихо. Не разбирах откъде, но у мен се надигна безпокойство. Огледах се. Огромната безгранична снежна пустош ме обгърна със самотата си. Стана ми страшно. Сякаш бях сам сред вселената. Забързах, доколкото малкото останали сили ми позволяваха. Някъде долу беше бивакът. Там ме чакаха. Но пътят до него ми се струваше безкраен. Изведнъж върху белотата на снега се появи малка движеща се точка. Някой идваше насреща. Не вярвах на очите си. Кой би могъл да превъзмогне умората от тежкото целодневно изкачване и да напусне уюта на спалния чувал, за да ме посрещне? Вълнението ме накара да вървя по-бързо по склона.
Беше Енчо. Разбрал от Евгени, че съм останал сам. Безпокоели се за мен. В моето състояние разредения въздух лесно би спомогнал да заспя. Нощта се надигаше бързо откъм доллината. Не бих могъл да достигна лагера преди нея. Енчо бе събрал сили и тръгнал да ме посрещне.
-Честито!
В поздрава му нямаше нищо необичайно. С нищо не показа, че постъпката му е необикновена. Че това, което върши, трудно може да направи всеки. Да изкачиш един седемхиляник, да слезеш до щурмовия лагер да намериш сили отново да стигнеш почти до върха без никаква почивка. Това е същински подвиг, извършен в името на чувството за дълг, граничещо със саможертва. Енчо не може да не изпитвал съмнения и безпокойство за себе си при опасността, на която всеки се подлага на тези височини. Но беше пренебрегнал всичко това, за да ми помогне. Да сложи ръката на кръста ми и да заслизаме заедно.
-Благодаря ти!
За секунда ми се поиска да добавя: "Нямаше нужда и сам щях да се оправя." Но добре, че не го направих. Колко глупаво щеше да прозвучи! А нямаше и да е вярно. Защото тази ръка, леко подпираща кръста, вля в цялото ми същество онези сили, които ни събраха отново шестимата. Така като трябваше да бъде.
Да дадеш всичко от себе си, за да помогнеш на изпаданлия в беда в планината, е най-възвишеното в алпинизма. То се издига над личното, над ежедневието. Дълго мислих над постпката на Енчо след благополучното ни връщане в базовия лагер. Години наред с него си съперничехме, и то не винаги с най-невинни средства. А едва сега разбрахме колко дребнаво е било всичко това. Кокло безмислено.
Критерият "всичко от себе си" е трудно измерим. Всеки сам може да го определи в съзнанието си. Точно и честно. И толкова по-страшни са случаите, когато някой знае, че е могъл да направи повече за спасяването на пострадалия, а се е въздаржал. Най-често- от страх за собствения си живот... Тогава никой не би могъл да го упрекне. Дори може да се сметне, че е оптиал всичко възможно, рискувал е собствената си безопасност- но напразно..."
Добави коментар