1604.2013
Няколко мисли на главния редактор на италианския сайт Planetmountain.com Виничио Стефанело за решението на журито на 21-ото издание на “Piolets d' Or” за 2013 г., което присъди награди на всичките шест номинирани изкачвания.
“Piolet d' Or 2013” – дали всички спечелиха, или всеки загуби нещо? Решението бе прозинесено: журито, начело със Стийв Винейбълз удостои с наградата “Piolet d' Or” и шестте номинирани изкачвания. Сякаш между тях не същшествуват никакви разлики. Или излиза (ако използвам един отдавана намиращ се в употреба израз), че в алпинизма не могат да се правят сравнения. Според този принцип нито едно изкачване не може да бъде сравнено с останалите. Което значи – според това определение – че няма по-добри или по-лоши изкачвания, че между изкачванията няма разлика. Но веднага някой ще възрази: “А в какво, тогава, се изразява смисълът на наградата?” Или, ако това е така, как са били избрани тези шест номинирани изкачвания от предложените общо 80? Но тези въпроси са стари, риторични и, както знаем, ще си останат без отговор.
Това ни води до разбирането, че дори сериозните проблеми, които имат отношение към алпинизма, трябва да се представят със сериозна доза “лекота” (както в произведението на Калвино* “Six Memos for the Next Millennium”**). Може би алпинизмът се нуждае от по-скромно мнение за себе си, защото не е свят, населен с божествени създания – толкова неземен и възвишен, че никога няма да падне до категориите на останалия свят.
Аз съм от тези, които винаги са признавали правото на журито да бъде свободно и независимо и са смятали, че неговото мнение трябва да се уважава. Но никога до този случай не съм се чувствал толкова в правото си да критикувам. Наистина, никога преди това решението не е било толкова ясно. Имаше съвсем реален победител. И то какъв! Беше видно и ясно за всички – освен за журито – че за изкачване на годината трябва да се обяви преминаването по гребена Мацено на Нанга Парбат.
Изкачването на Сенди Алън и Рик Алън действително е невероятна история, епична и неповторима. И с него ще се запомни изминалата алпийска година. Но не. Оказа се, че всички са равни. Поне според неподражаемото решение на журито. В действителност всяко друго решение щеше да е по-добро – в полза на едно или друго изкачване, защото всички номинирани (съгласно аргументите на журито и според всеобщото мнение) бяха реализирали великолепни постижения.
Лично на мене много ми хареса изкачването на руснаците на Музтаг Тауър – 17 дни в разгара на лошото време, просто защото сами бяха решили да се изолират от останалия свят и да не получават никакви прогнози за времето. А решението на журито беше в съвършено друга посока – да не се прави избор. А това, позолете ми да го кажа, вече не е никак безобидно.
Най-печалното, ако щете, е това, че аз не разбрах смисъла на това решение – както много други журналисти и алпинисти, представители на специализирани и масови издания, които бяха на церемонията в Курмайор. И ако ние не го проумяхме, как да го поднесем на останалия свят? Именно поради това на montagnes-magazine.com (сайта на едноименното френско списание, което е съучредител на “Piolets d' or”) Маню Риво (Manu Rivaud), журналист и член на организационния комитет на наградата, обяви своето оттегляне от Piolet d'Or, също както Клод Жардиен (Claude Gardien), редактор на списанието “Vertical” и също един от организаторите на “Piolets”.
Да, ние загубихме още една възможност. Продължавайки в този дух, ние винаги ще си оставаме в нашия мъничък свят. И, за съжаление, и по-нататък алпинизмът и планините ще се появяват на първите страници на вестниците само в случай на трагедия.
Неразбираеми и неубедителни бяха и специалните награди “Златен пикел”. Тези специални награди поставиха на едно ниво и обединиха преминаването на маршрута “През компресора” (Compressor Route) на Серо Торе и премахването на болтовете по него от Кенеди и Крък с последвалото наистина забележително изкачване по същия маршрут без изкуствени опорни точки на Давид Лама и Петер Ортнер. Това решение бе аргументирано с твърдението, че с премахването на болтовете се премахват и белезите по планината и се възстановява нейната “девственост”.
Прощавайте, но ми се струва, че тази “девственост” никак не е възстановена. Но затова пък (за пореден път) Чезаре Маестри получи плесница. Заради него щеше да бъде справедливо и човечно този въпрос да бъде оставен на мира.
За щастие, на този “Piolet d' Or” бе Курт Димбергер, който абсолютно заслужено получи Lifetime Achievement Award – наградата, връчвана в чест на Валтер Бонати. И отново Курт много мъдро увлече аудиторията в своите истории, проникнати от духа на откривателство, на красотата и поезията. Т. е. от нещата, които винаги ще ни карат да мечтаем. И сякаш ни пренесe в друго измерение – с поезия и с великолепната музика на “L' Orage”***, които се погрижиха за музикалния съпровод на церемеонията.
В крайна сметка Курт ни посочи, че това е начинът, по който ни се иска, но почти никога не успяваме, да показваме алпинизма на световната общественост – просто и красиво.
За щастие, алпинизмът продължава да същестува. Хората ходят в планините. И именно това го прави истински жив.
Виничио Стефанело
Отляво надясно: Сенди Алън, Себастиен Боен, Рик Алън, Ясухиро Ханатани и Тацуя Аоки
Снимка:© Ланцени/ Piolets d'Or
Photo:© Lanzeni/ Piolets d'Or
-------------------------
* Името им в оригинал е: “Lezioni americane: Sei proposte per il prossimo millenio (1988 г.) – “Американски лекции: шест предложения за новото хилядолетие”. Това за лекции на Итало Калвино от средата на 80-те години на ХХ век, подготвени за Харвардския университет. Написването докрай на последната, шеста, и прочитането им е осуетено от неговата смърт. В тях Калвино разглежда най-големите предизвикателства пред литературата на прага на новото хилядолетие. Вдъхновявайки се от Аристотел, Бокачо, Флобер, Раймон Кьоно, Жорж Перек, Милан Кундера, пише за “Лекотата”, “Бързината”, “Точността”, “Разбираемостта”, “Многообразието”.
** Итало Калвино [роден на 15 октомври в Сантяго де лас Вегас (квартал на кубинската столица Хавана)-19 септември 1985 г., Сиена] е един от най-влиятелните и известни италиански и европейски писатели на ХХ век. Роден е в Куба, където майка му и баща му Марио Калвино и Евелина Мамели работят като аграрни инженери. Израства в Сан Ремо. Завършва Торинския университет през 1947 г. с дипломна работа върху Джоузеф Конрад. До 1957 г. е активен член на Италианската комунистическа партия, която демоснтратично напуска. Работи за редица вестници, списания, издателства, преподава, пише. Близък приятел на други известни литератори като Елио Виторини, Ролан Барт, Раймо Кьоно, Жорж Перек и др. Член на Улипо (от френското Oulipo – Ouvroir de littérature potentielle, букв. Цех, работилница за потенциална литература).
** - музикален състав от Аоста: http://www.facebook.com/pages/LOrage/129202413766751
http://www.youtube.com/watch?v=L-N8M6beDJg
“Piolet d' Or 2013” – дали всички спечелиха, или всеки загуби нещо? Решението бе прозинесено: журито, начело със Стийв Винейбълз удостои с наградата “Piolet d' Or” и шестте номинирани изкачвания. Сякаш между тях не същшествуват никакви разлики. Или излиза (ако използвам един отдавана намиращ се в употреба израз), че в алпинизма не могат да се правят сравнения. Според този принцип нито едно изкачване не може да бъде сравнено с останалите. Което значи – според това определение – че няма по-добри или по-лоши изкачвания, че между изкачванията няма разлика. Но веднага някой ще възрази: “А в какво, тогава, се изразява смисълът на наградата?” Или, ако това е така, как са били избрани тези шест номинирани изкачвания от предложените общо 80? Но тези въпроси са стари, риторични и, както знаем, ще си останат без отговор.
Това ни води до разбирането, че дори сериозните проблеми, които имат отношение към алпинизма, трябва да се представят със сериозна доза “лекота” (както в произведението на Калвино* “Six Memos for the Next Millennium”**). Може би алпинизмът се нуждае от по-скромно мнение за себе си, защото не е свят, населен с божествени създания – толкова неземен и възвишен, че никога няма да падне до категориите на останалия свят.
Аз съм от тези, които винаги са признавали правото на журито да бъде свободно и независимо и са смятали, че неговото мнение трябва да се уважава. Но никога до този случай не съм се чувствал толкова в правото си да критикувам. Наистина, никога преди това решението не е било толкова ясно. Имаше съвсем реален победител. И то какъв! Беше видно и ясно за всички – освен за журито – че за изкачване на годината трябва да се обяви преминаването по гребена Мацено на Нанга Парбат.
Изкачването на Сенди Алън и Рик Алън действително е невероятна история, епична и неповторима. И с него ще се запомни изминалата алпийска година. Но не. Оказа се, че всички са равни. Поне според неподражаемото решение на журито. В действителност всяко друго решение щеше да е по-добро – в полза на едно или друго изкачване, защото всички номинирани (съгласно аргументите на журито и според всеобщото мнение) бяха реализирали великолепни постижения.
Лично на мене много ми хареса изкачването на руснаците на Музтаг Тауър – 17 дни в разгара на лошото време, просто защото сами бяха решили да се изолират от останалия свят и да не получават никакви прогнози за времето. А решението на журито беше в съвършено друга посока – да не се прави избор. А това, позолете ми да го кажа, вече не е никак безобидно.
Най-печалното, ако щете, е това, че аз не разбрах смисъла на това решение – както много други журналисти и алпинисти, представители на специализирани и масови издания, които бяха на церемонията в Курмайор. И ако ние не го проумяхме, как да го поднесем на останалия свят? Именно поради това на montagnes-magazine.com (сайта на едноименното френско списание, което е съучредител на “Piolets d' or”) Маню Риво (Manu Rivaud), журналист и член на организационния комитет на наградата, обяви своето оттегляне от Piolet d'Or, също както Клод Жардиен (Claude Gardien), редактор на списанието “Vertical” и също един от организаторите на “Piolets”.
Да, ние загубихме още една възможност. Продължавайки в този дух, ние винаги ще си оставаме в нашия мъничък свят. И, за съжаление, и по-нататък алпинизмът и планините ще се появяват на първите страници на вестниците само в случай на трагедия.
Неразбираеми и неубедителни бяха и специалните награди “Златен пикел”. Тези специални награди поставиха на едно ниво и обединиха преминаването на маршрута “През компресора” (Compressor Route) на Серо Торе и премахването на болтовете по него от Кенеди и Крък с последвалото наистина забележително изкачване по същия маршрут без изкуствени опорни точки на Давид Лама и Петер Ортнер. Това решение бе аргументирано с твърдението, че с премахването на болтовете се премахват и белезите по планината и се възстановява нейната “девственост”.
Прощавайте, но ми се струва, че тази “девственост” никак не е възстановена. Но затова пък (за пореден път) Чезаре Маестри получи плесница. Заради него щеше да бъде справедливо и човечно този въпрос да бъде оставен на мира.
За щастие, на този “Piolet d' Or” бе Курт Димбергер, който абсолютно заслужено получи Lifetime Achievement Award – наградата, връчвана в чест на Валтер Бонати. И отново Курт много мъдро увлече аудиторията в своите истории, проникнати от духа на откривателство, на красотата и поезията. Т. е. от нещата, които винаги ще ни карат да мечтаем. И сякаш ни пренесe в друго измерение – с поезия и с великолепната музика на “L' Orage”***, които се погрижиха за музикалния съпровод на церемеонията.
В крайна сметка Курт ни посочи, че това е начинът, по който ни се иска, но почти никога не успяваме, да показваме алпинизма на световната общественост – просто и красиво.
За щастие, алпинизмът продължава да същестува. Хората ходят в планините. И именно това го прави истински жив.
Виничио Стефанело
Отляво надясно: Сенди Алън, Себастиен Боен, Рик Алън, Ясухиро Ханатани и Тацуя Аоки
Снимка:© Ланцени/ Piolets d'Or
Photo:© Lanzeni/ Piolets d'Or
-------------------------
* Името им в оригинал е: “Lezioni americane: Sei proposte per il prossimo millenio (1988 г.) – “Американски лекции: шест предложения за новото хилядолетие”. Това за лекции на Итало Калвино от средата на 80-те години на ХХ век, подготвени за Харвардския университет. Написването докрай на последната, шеста, и прочитането им е осуетено от неговата смърт. В тях Калвино разглежда най-големите предизвикателства пред литературата на прага на новото хилядолетие. Вдъхновявайки се от Аристотел, Бокачо, Флобер, Раймон Кьоно, Жорж Перек, Милан Кундера, пише за “Лекотата”, “Бързината”, “Точността”, “Разбираемостта”, “Многообразието”.
** Итало Калвино [роден на 15 октомври в Сантяго де лас Вегас (квартал на кубинската столица Хавана)-19 септември 1985 г., Сиена] е един от най-влиятелните и известни италиански и европейски писатели на ХХ век. Роден е в Куба, където майка му и баща му Марио Калвино и Евелина Мамели работят като аграрни инженери. Израства в Сан Ремо. Завършва Торинския университет през 1947 г. с дипломна работа върху Джоузеф Конрад. До 1957 г. е активен член на Италианската комунистическа партия, която демоснтратично напуска. Работи за редица вестници, списания, издателства, преподава, пише. Близък приятел на други известни литератори като Елио Виторини, Ролан Барт, Раймо Кьоно, Жорж Перек и др. Член на Улипо (от френското Oulipo – Ouvroir de littérature potentielle, букв. Цех, работилница за потенциална литература).
** - музикален състав от Аоста: http://www.facebook.com/pages/LOrage/129202413766751
http://www.youtube.com/watch?v=L-N8M6beDJg
Добави коментар