1903.2013
На 3 март т. г. един от най-активните живеещи в Шамони британски катерачи Джон Грифит (Jon Griffith) премина соло три северни стени в масива на Монблан – на Егюий Верт (Aiguille Verte), Ле Дроат (Les Droites) и Ле Курт (Les Courtes).
Трите стени – северната на Егюий Верт, североизточната на Лес Дроат и
северната на Ле Курт с подходите и маршрутите по тях
Снимка: Джон Грифит
Photo: Jon Griffith
За отбелязване е, че Джон не планираше солови изкачвания, защото, както сам признава, не смята себе си за “добър солист”. Но случайност попречи на партньора му Магнус Кастенгрен (Magnus Kastengren) да участва в амбициозния проект – той не можа да намери ските си и закъсня за лифта… Тъй като Грифит се подготвяше за тези верижни изкачвания от две години насам, реши да действа сам, напук на всички обстоятелства.
Негова цел номер едно бе Кулоарът Кутюрие (Couturier Couloir) на Егюий Верт, който му предложи добри условия, които пък гарантираха бързо напредване по стената. От върха на Верт се откри великолепен изглед към Ле Дроат и Ле Курт и Джон помисли, че ако всичко върви толкова добре колкото на Верт, ще успее да премине и техните две стени още същия ден. Слизането му от Верт бе по пътя на изкачването.
Автопортрет на Егюий Верт
Снимка: Джон Грифит
Photo: Jon Griffith
Цел номер две бе линията “Legarde Direct” по североизточната стена на Ле Дроат, която предизвикваше най-големи опасения заради крайно неприятния бергшрунд (первазна пукнатина), който трябваше да бъде преодолян в основата на стената. За щастие, в началото на маршрута Джон срещна закъснелия Магнус, който го осигуряваше на старта. Долната част на стената не представляваше проблем, но горната изсмука доста от силите на Джон заради дълбокия сняг. На върха англичанинът прекара много малко време и стигна до оставените в основата на стената ски 10 минути преди залез слънце.
Последна част от трилогията бе Швейцарският маршрут (Swiss Route) по северната стена на Ле Курт. Заради натрупаната умора изкачването бе под съмнение. Но след три часа Грифит бе на върха, от който слезе по южната стена и след още три часа бе в заслона Куверкл (Refuge du Couvercle, 2687 м – бел. пр.).
През 1986 година непрежалимият Жан-Марк Боавен (Jean-Marc Boivin) изкатери верижно тези три маршрута, като прибави към тях и “Плащеницата” (“Linceul”) на Гранд Жорас, но през цялото време разчиташе на помощен екип и използваше параплани, които го очакваха на всеки от върховете. Той не носеше със себе си нито въже, нито друг инвентар. Не му се налагаше и да губи време за слизане, което за Джон беше много времеемко и изморително.
Трите стени – северната на Егюий Верт, североизточната на Лес Дроат и
северната на Ле Курт с подходите и маршрутите по тях
Снимка: Джон Грифит
Photo: Jon Griffith
За отбелязване е, че Джон не планираше солови изкачвания, защото, както сам признава, не смята себе си за “добър солист”. Но случайност попречи на партньора му Магнус Кастенгрен (Magnus Kastengren) да участва в амбициозния проект – той не можа да намери ските си и закъсня за лифта… Тъй като Грифит се подготвяше за тези верижни изкачвания от две години насам, реши да действа сам, напук на всички обстоятелства.
Негова цел номер едно бе Кулоарът Кутюрие (Couturier Couloir) на Егюий Верт, който му предложи добри условия, които пък гарантираха бързо напредване по стената. От върха на Верт се откри великолепен изглед към Ле Дроат и Ле Курт и Джон помисли, че ако всичко върви толкова добре колкото на Верт, ще успее да премине и техните две стени още същия ден. Слизането му от Верт бе по пътя на изкачването.
Автопортрет на Егюий Верт
Снимка: Джон Грифит
Photo: Jon Griffith
Цел номер две бе линията “Legarde Direct” по североизточната стена на Ле Дроат, която предизвикваше най-големи опасения заради крайно неприятния бергшрунд (первазна пукнатина), който трябваше да бъде преодолян в основата на стената. За щастие, в началото на маршрута Джон срещна закъснелия Магнус, който го осигуряваше на старта. Долната част на стената не представляваше проблем, но горната изсмука доста от силите на Джон заради дълбокия сняг. На върха англичанинът прекара много малко време и стигна до оставените в основата на стената ски 10 минути преди залез слънце.
Последна част от трилогията бе Швейцарският маршрут (Swiss Route) по северната стена на Ле Курт. Заради натрупаната умора изкачването бе под съмнение. Но след три часа Грифит бе на върха, от който слезе по южната стена и след още три часа бе в заслона Куверкл (Refuge du Couvercle, 2687 м – бел. пр.).
През 1986 година непрежалимият Жан-Марк Боавен (Jean-Marc Boivin) изкатери верижно тези три маршрута, като прибави към тях и “Плащеницата” (“Linceul”) на Гранд Жорас, но през цялото време разчиташе на помощен екип и използваше параплани, които го очакваха на всеки от върховете. Той не носеше със себе си нито въже, нито друг инвентар. Не му се налагаше и да губи време за слизане, което за Джон беше много времеемко и изморително.
Добави коментар