1904.2004
"Идеята е толкова проста, че дори плаши: ако тръгнеш нощем, без да спираш и да спиш, имаш 24 часа, за да се качиш и слезеш, и не ти трябва нито палатка, нито спален чувал…" - интервю с Жан Троайе - сп. "Деснивел", март 2004г.
ЖАН ТРОАЙЕ
Нощният експрес
Идеята е толкова проста, че дори плаши: ако тръгнеш нощем, без да спираш и да спиш, имаш 24 часа, за да се качиш и слезеш, и не ти трябва нито палатка, нито спален чувал… Ерар Лоретан и Жан Троайе го прилагат в Хималаите, оставяйки постижения в историята на осемхилядниците, за които искрено им се завижда. Така пренесоха на осемхилядниците катеренето в свръзка, познато като локомотивът на Алпите, Лашнал/ Тере. Остава им още материал, за да продължат своя път на дълги и дълбоки изкачвания, чужд на стадния хималаизъм.
Вдъхва спокойствие и учтивост. Малко преди на навърши своите 56 години, 40 от които калявани в планината, изглежда като крепост. За мнозина е просто партньорът по свръзка на Ерар Лоретан, но зад сянката, която хвърля швейцарският алпинист, стои друг голям алпинист. Не може да се каже просто, че Троайе е направил същите изкачвания като Лоретан, а че са ги направили заедно. Идентифицират се със свръзката Тере-Лашнал.
След първите си стъпки в Алпите, завинаги остава приятел на трудността, на алпийския стил, на елегантните маршрути, на заобикаляне на пътя, маркиран от тълпите. Първото му катерене в Хималаите е по Западното ребро на Макалу. Преди това катери много и изминатият път му помага да избегне следващи провали. През 84-та на внушителната западна стена на Анапурна е на крачка от това да пропадне едно изключително изкачване, но след 6 дни в буря, успява да излезе нагоре и да слезе по нормалния път. Следващата година изкачва своя пръв осемхилядник, К-2 и Дхаулагири, последният в алпийски стил и в зимни условия (8 декември 1985). Следва забележителното скоростно изкачване, което той и Лоретан правят по северната стена на Еверест - без лагери, без въжета, без почивки - 39 часа качване пpез кулоара Хорнбайн и 4 часа за слизане, прилагайки еретичната техника рамас, пързаляйки се по задник. Следват две премиери, верен на алпийския стил: западната стена на Чо Ою и южната на Шиша Пангма заедно с Лоретан и с поляка Войчиех Куртика. Западният Стълб на Макалу изкачва през 91ва, след което идва Кангендзьонга (95та). През 1997 слиза през северната страна на Еверест и кулоара Хорнбайн със сноуборд от 8.700.
Освен да сърфира в планината, морето е друга негова страст. Плавайки заедно с Лоран Буржон реализират съвместно поредица 24-часови регати. Планиски водач и инструктор по ски. Скоро беше в Билбао, на Седмицата на Планината на ББК, където взехме това интервю.
Първите ти стъпки в планината си направил с брат си?
Да. С моя брат и учител Даниел. Прекарах една година в Северна Германия, учейки немски и изразходвайки енергията си като хиперактивно дете. Когато се върнах, ме заведе на големите маршрути в Алпите. Аз бях на 17, а Даниел на 20.
Защо тръгвахте нощем?
Да. Излизахме нощем и се прибирахме нощем. Първите две години в селото никoй не разбра за тези наши излизания. След това в Алпите, за да стигнем до основата на върха в ранните часове на деня, имахме навика да излизаме нощем и да започваме да се катерим преди зазоряване. Това беше навик, които пренесохме по-късно в Хималаите. Да спиш на височина представлява същото изтощение за организма, както това да ходиш нощем. Приготвянето за тръгване в зависимост от мястото отнема до два часа… А ходенето нощем пести много силите. Изчислявахме го така, че да стигаме върха рано сутрин и да имаме целия ден за слизане по възможност до базовя лагер. Това беше стратегията ни в голямата планина.
Като млад са те впечатлявали разказите на Гастон Ребюфа, Рене Демезон, Валтер Бонати, Лионел Тере и т.н. Мечтал си за онези преживявания и изкачвания?
Мислех често за Лионел Тере и Луи Лашнал, "прекрасната свръзка" - двама добри приятели, които нямаха нужда да говорят много помежду си, за да се разбират добре. Имаха много добър алпийски стил. Бонати също е един от големите. За мен Мишел Дарбейе, голям човек и голям швейцарски алпинист, беше истински пример и учител. Имах също честта да се катеря с Мишел Воше. Тъкмо бяхме започнали, бяхме в началото, а те бяха на много високо ниво. Всички те ни научиха на начина и на стила в алпинизма, които впоследствие развихме.
Спомняш ли си първото ти излизане извън Вале?
Да. Беше на Курмайор на Гран Капюсен. След това дойдоха северните страни на Гранд Жорас, Пти Жорас... Тези изкачвания бяха определящи в живота ми. След тези класически места, започнах да излизам навън: 76та отидох на Маккинли и се катерих много по лед, на водопадите в Канада. Същата година ми се обадиха за Фиц Рой. Много ми допадна идеята, но работих цяло лято, за да събера парите. Изкатерихме маршрута на Шуйнард, но още в началото прекарахме нов вариант, без да си даваме сметка: бяхме забравили скицата.
Преди първата ти хималайска експедиция имаше предварителна програма. Наложително ли е това?
За мен - да. Преди да отида в Хималаите на осемхилядниците, катерих много - както на скала, така и по лед, в Алпите, в големия север на Канада, също изкатерих Асгард в Бафинова земя и Диамантения Кулоар на Маунт Кения. 82ра един приятел ме покани на Макалу, не на друго, а на Западния Стълб. Беше важно преживяване, най- вече защото не беше нормално. Впечатляваше ме, но същевременно ме плашеше размерът на онези планини. Не стигнахме върха, качихме се до 8.200, но видях, че се аклиматизирам добре, спях и си почивах добре на високите биваци и си слязохме живи и здрави в буря... Онова преживяване ми показа, че имам потенциал за Хималаите.
А преживяването ти на Анапурна 84та?
То беше много силно. Пиер-Ален Щайнер и аз имахме незначителен опит в Хималаите и се изправихме пред една западна стена, която не беше изкачвана досега. Информацията, с която разполагахме беше снимка, на която се виждаше една стена 2000 м, но когато стигнахме в основата на маршрута на 5.000 си дадохме сметка, че стената всъщност е 3000 м и че снимката скрива една трета от нея. Опитахме в аплийски стил, с минимум екипировка, но след два дена ни изненада буря. Дадохме си сметка, че без екипировка не можем да слезем, че единственото възможно спасение е нагоре и после слизане по нормалния път. Това се превърна в един капан. На слизане претърпяхме множество падания, които за щастие успявахме да овладеем. Имахме само един спален чувал, другият го загубихме при едно от паданията. Бяха шест екстремни дни и нощи. Любопитното е, че носех апарат за електрокардиограми, който не отчете нито едно трепване заради страх или ектремното натоварване.
Тогава ли e, когато си бил най-близко до това да останеш в планината?
Така е. Не го съзнавахме, но след това си дадохме сметка, че действително сме били близо. Върху терена, умората, височината, гладът, жаждата те карат да изпаднеш в особен вид пиянство и не си даваш сметка за риска, които поемаш.
Ходенето нощем не крие ли своите рискове?
Вярно е, че ходенето нощем увеличава риска от това да излезеш от преначертания маршрут, но в някои случаи случайността е била на наша страна. Например в кулоара Хорнбайн, на северната стена на Еверест, вече много нагоре се объркахме и това ни спаси от сигурна смърт: от това да бъдем пометени от лавина, която се откъсна по маршрута, които трябваше да следваме. Беше случайност, която ни спаси живота. Когато е студено, е по-добре да ходиш нощем, защото се стопляш, освен това няма нищо за гледане, само онова, което осветява челникът и затова се разсейваш по-малко. На разсъмване си даваш сметка, че си качил 2000 м, както стана през 86та на Еверест, и имаш цял ден пред себе си, за да стигнеш до върха и да слезеш. Това е прекрасно, психологическа помощ, която е много важна.
Какво си спомняш от изкачването на Еверест?
Тръгнахме в 22.00. В 10.00 бяхме на 7.900. Признавам, че беше невероятен напредък. Не носехме чували, никаква екипировка, така че се възползвахме от слънцето сутринта, за да се стоплим малко, да оставим багаж и да продължим единствено с пикели, вода и няколко шоколада.
Сега хората смятат, че това, което сме направили е невероятно, но ние тогава не съзнавахме трансцендентността на нашето изкачване. Бяхме изпаднали в някакъв вид лудост. В някои части на коридора над 8.400 снегът беше много мек и потъвахме до над кръстта. Беше много тежко, но гласът в главата непрекъснато ти шушне: отиди малко по-нататък, още една стъпка, още една..." Вече на ръба снегът едва стигаше до колената ни. Вървях потопен в мислите си, броях всяка крачка и изведнъж стигнах върха. Не посмях да се огледам наоколо, мислейки че остава още някое връхче, но дойде Ерар и ме потупа с пикела по гърба: "Жан, това е върхът". Бяха няколко много силни момента, почти не говорихме. Стигнахме към 13.30 и след час и половина тръгнахме надолу. Това е доста време: такива детайли могат да ти струват скъпо, особено ако излезе вятър… Накрая всичко свърши добре, откъм техника и физика, координация, климатични условия...
Когато се върнахме в Швейцария всички ни похвалиха за нашето изкачване. Курт Димбергер каза, че това е най-чистото изкачване на Хималаите. Следващата година на К2, се срещнах с Дъг Скот, за мен голям хималайски учител, който ми предложи бутилка уиски и ме помоли да му разкажа за ходенето на Еверест, което той намираше за невероятно. Беше нещо специално за мен, самият Дъг Скот да ми каже това.
Четирсет и три часа нон стоп. Това е по възможностите на много малко хора.
Може би. Тази година, дискутираxмe това с двама младежи и един лекар, който каза, че ние с Ерар сме като двама мутанти на височинa и не им препоръчваше да опитват да правят същото. Пиер Бежен, Войчиех Куртика, швейцарецът Андре Жорж, Беноа Шаму, много силни и способни алпинисти, вcички те не успяваха да следват нашия ритъм. Pазликата е, че една нормална експедиция ходи 6-8 часа дневно - времето, което се изисква, за да стигнеш от един лагер до друг, a ние вървяхме 24 часа, без да спираме. T.е. без да бързаме, ние напредвахме три пъти по-бързо.
По време на слизането, пързаляйки се, имаше ли някакъв опасен момент?
Hакрая на Хорнбейн имаше имаше един участък c лавината, тази, която бяхме избегнали, катo се объркaxме - там минахме бързо, но спирахме и контролирахме. Cлед това снегът беше мек и беше лесно. Hа твърд сняг нямаше да можем да слезем така.
Дхаулагири, декември и в алпийски стил, не беше ли много смело?
Kогато привършваме c детайлите, за да отидем на Дхаулагири, поляците, големите поляци Вилики, Кукушка и т.н. тръгваха за Кангчендзьонга. Шефът на тяхнaта експедиция ни попита дали сме само тримата, дали ще го пробваме в алпийски стил, и се опита да ни разубеди, като ни обясни, че било много тежко, че имало много загинали… Пиер-Ален Щайнер му каза, че ще опитаме, че биваците ще бъдат тежки, но смята, че сме способни да успеем. Aз бях съгласен. Cтената на Дхаулагири беше сложнa технически, защото ледът беше много твърд и котките едва захапваха. Oпитахме се да построим иглу над 7.000, за да се подслоним, но нямаше никакъв сняг, всичко беше чист лед. Tака че се приготвихме за бивак, седнали върху раниците си с краката над бездната, завити с един 900 грaмoв чувал. Hай-тежко беше тръгването сутринта, да накараш главата си да заработи. Cамото слагане на обувките беше толкова изтощително действие. Изчакахме да се покаже слънцето и към 7.00 успяхме да потеглим към върха.
Чо Ою през 1990, премиера по западната стена…
Тази експедиция беше много трудна за Ерар Лоpeтан, защото му беше все още пресен инцидента с Пиер-Ален Щайнер през 86 та. Hа ледника Ерар беше много напрегнат, знаех че образът е пред очите му. Mинахме покрай същата цепнатина, където падна Пиер-Ален. Hе каза нищо, но по лицето му прочетох, че беше там. Cлед това го потвърди.
Беше едно освобождаване за него, a и самото катерене беше много красиво. Войчех Куртика беше с нас. Tрябваше да го чакаме много пъти, a на 50 м от върха каза, че искал да спи: « Hямаме екипировка » му казахме, но той настояваше. Cледващите три часа бяха много дълги: едвам успяхме да минем 30 м в пудра до над кръстта. A cлед това трябваше да бием стъпки в снега, за да стигнем върха.
А новият маршрут по Южнта стена на Шиша Пангма също беше скоростно изкачване…
Двайсет и два часа, да. Условията бяха много добри. Нашият маршрут минава вляво от британския и не ходи на главния връх, а на централния. С нас беше и Войчех. В началото се вързахме, но Войчех искаше да върви надясно по един скален гребен, а ние предпочетохме да вървим по кулоара, без да се връзваме. В последния участък поставихме въже, в случaй че Войчиех мине оттам. Снегът беше твърд, но също като на Eверест можеше да се слиза по задник.
На Mакалу, на Западния Стълб бяхте по едно и също време с Mану Бадиола и Карл Бале. Какво си спомняш от изкачването? Видя ли инцидента с Бадиола?
Ерар и аз се качихме в алпийски стил до 7.800. Там ми се счупи котка, но беше странно, защото се беше закрепила сама за обувката благодарение на леда, който беше като лепило. След това я привързах по-добре с прусек. На това място починахме един ден. Добре, aмa аз трябваше да слизам заради една гета, която бях загубил и не можах много да си почина. Тръгнахме същата нощ и сутринта настигнахме Mану и Kарл на излизане от Cтълба, малко над 7.600. Оттам нататък на практика се катерихме заедно до върха. Ние тръгнахме по-рано и слязохме за 8 часа и половина до основата. Не разбрахме нищо за инцидента, докато не слеза Kарл. Беше много тежко за него.
Бил си последния, който е говорил с Беноа Шаму на Кангчендзьонга. Какво стана?
На връщане говорих с вдовицата и тя призна два много важни момента: първо, било е предвидено да тръгнат на 5ти октомври, а не на 3ти. Но в базовия лагер някой е казал: “Е, швейцарците тръгват утре!” и той решил да тръгне също. На следващата сутрин Мартини, Шаму, Роайе с трима или четирима шерпи тръгнали след нас. След 7.900 решихме да продължим заедно. Шаму казваше, че иска да е третият, който е правил 14те, а на Ерар му беше все едно, но това състезателно отношение не му харесваше. Така че говорих с Беноа и му казах, че ще тръгнем през нощта в 2.00. В началото всичко вървеше добре, но малко по малко шерпите забавяха темпото си и започнаха да изостават назад. После по станцията чухме, че един шерп е паднал и че Шаму е видял всичко: загубил е приятел пред очите си. Трябва да е било силен удар за него. Мисля, че това беше вторият възлов момент.
Но е продължил…
Да, продължил е по нашите следи. Имаше едно трудно място, където Мартини се върнал и решил да слиза. Пиер Роайе и Беноа Шаму продължили. Вече са били зле. Ние стигнахме ръба на 8.400 и после прекосихме големите възвишения, някъде заобикаляйки, другаде слизайки и пак качвайки, докато стигнем върха. На слизане не минахме директно по ръба, защото духаше силен вятър. Прилагайки техниката си за слизане до задник слязохме 200 м много бързо по един кулоар и стигнахме до премката. Оттам видяхме другите на ръба. Слязохме на 7.300, до палатката
На следващата сутрин на Ерар роговицата на окото му беще замръзнала и виждаше само голям черен облак, така че си слезе. Аз останах и си слязох на следващия ден. Събудиха ме в 7 сутринта и ми казаха, че Шаму се е загубил. Говорих с него по станцията: намираше се на ръба, но не знаеше дори как се казва. Казах му да се опита да слезе по кулоара, понеже шерпите го търсеха, но изглежа е паднал. После намериха раницата му и част от екипировката на бивака му от предния ден. Беше много тежко, но всички знаем, че в Хималаите е така. И го приемаш. Вдовицата ми се обади и каза, че иска да знае всичките подробности. В последния участък никой не знае какво се е случило. Когато го видях в 10 сутринта абсолютно дезориентиран на излизане от кулоара, разбрах, че за него всичко е свършено.
Преди това на Кангендзьонга се опита да обединиш четирите върха. Също така проектира траверса Лхотце- Лхотце Шар и през 2000та линията Мазино на Нанга Парбат. Кое ти се стори най-трудно?
Траверсът от Лхотце до Лхотце Шар без съмнение. Това е много привлекателен и взискателен ръб. Имаш поне два или три дена между 8.400 и 8.500 с трудност до 5 категория на скала. И това, след като си направил 4000 м денивелация, за да стигнеш върха на Лхотце. Много амбициозен и деликатен проект, който може да ти струва живота.
Траверсът на Кангчендзьонга не е невъзможен. Има огромни корнизи, които може да се окажат опасни и ако духа вятър, както на нас ни се случи, трябва много да се внимава.
Линията Мацено също е изпълнима. Започва с 2000 м качване и след това 1100 м траверс до Мацено Пик. След това идва скалният ръб до премката. Този ръб е опасен заради лавините от дъски. Когато слизахме видяхме цепки, които плашеха. Но може да се направи.
Това са три от големите проекти на Хималаите?
Това са три големи проекта, но има безрайно много ръбове в Хималаите. От години слушам това за последното голямо предизвикателство. Винаги има още големи предизвикателства. При този тип ръбове, освен трудността на маршрута, определящо е и времето. Ако условията в планината и времето са благоприятни, линията Мацено, например не би била трудна.
След онова слизане по кулоара Хорнбайн през 86та каза, че след като си могъл да го направиш по задник, също може да се пусне със сноуборд. Това друго търсене на твоите граници ли е?
Просто много ми харесва да карам. Преди много години се научих да карам сноуборд в Канада и бях един от пионери в Швейцария в началото на 80те. Сноубордът ми харесва заради движенията си и е логично да ти се иска да слезеш по най-красивата стена в Хималаите. Освен това е възможно, без дори да поемаш голям риск. Като първа стъпка го направих с въже, след това беше прекрасно. Миналата година ми се обади по телефона Марко Сифреди и ме пита за подробности около Хорнбейн. Не знаеше, че вече съм го пробвал. Казах му: “Ти си млад. Ще отидеш без кислород.” Запъвайки се смънка: “Добре, не, ще ходя с кислород, по-сигурно е.” Отговорих му: “Какво чакаш? Да станеш на 60 ли, за да отидеш без?!” За нещастие изчезна.
Имаш ли някакъв проект?
Ще се опитам да направя траверса на Гашербрум I и II. И после, след като сляза в основата, ще опитам голямата северна стена на Броуд Пик, тази впечатляваща 2400м стена, където Касарото извади късмет. Първо, за да избегнем ненужните опасности и да се изправим с повече сили пред целта, ще се аклиматизираме на Мустаг Ата.
С Лоретан?
Може. Той има три проекта за 2004: нов маршрут на Чо Ою, Нанга Парбат, северната стена на Жану. Знам, че ако го поканя, той ще приеме и ако той ме покани, аз също ще кажа да. Но на северната стена на Жану не ме е поканил, но аз съм казал не, твърде е опасна.
Лоретан и ти не отивате ли твърде далеч с принципи като тези да се храните и пиете добре на височина. Никога ли не сте се проваляли?
Нищо сериозно. На виосчина освен това аз не храносмилам нищо, много ми е трудно да ям, обикновено не ми се яде. Знам, че когато сляза в базовия лагер, ще ям и пия колкото искам. Понякога, дори да имам изкушение наблизо, предпочитам да издържа още малко.
Халюцинации –да…
Да. И трябва да призная, че беше хубаво. Не ги смятам за опасни, защото съзнавам, че това, което виждам не е реално. За лекарите това е границата, но за мен – не. Знам, че ще се възстановя. Не е продукт на умората или височината, а на липсата на течности.
Лоретан казва, че смъртта се приема много по-лесно там горе.
Да, приема се по-лесно отколкото в града, но аз никога не мисля за смъртта. В трудни моменти не мисля за това, че ще умра, а за това да се сграбча както мога за живота. Сега имам дъщеря на три години, която искам да видя как израства и този факт ме накара да се променя.
Сред младото поколение, кой изпъква като млада надежда по пътя, който сте начертали?
Например Томаж Хумар. Това, което опита на Рупалската стена на Нанга Парбат беше много смело. Психологически и физически ми изглежда изключителен алпинист. Маршрутът, който прокараха Бабанов и Кошеленко на Нупце също е впечатляващ. Вярвам, че бъдещето е в ръбовете и екстремните стени, които предлагат шест и седемхилядниците на Хималаите.
През 2002 на честването на 50 годишнината от експедицията на Ламбер, припомнихте ли си онова изкачване. Първият ти път на южната стена на Еверест. Какво впечатление остави в теб?
Лошо. Това вече е връх, не е нищо. Загубило се е цялото уважение. Шерпите екипират целия маршрут с въжета, всички ходят с кислород… Онази гледка над Южното седло беше ужасна: 80 човека, всеки със своята маска, всеки със своя свят… За шерпите това е работа, разбирам го, но за останалите… Не успявам да проумея какво удоволствие може да ти достави едно подобно изкачване. Не разбирам как могат да носят кислород. Мислят си, че са на връх, който е 8000м, но в действителсност са на 6000м.
Мислиш, че се губи етическото разбиране за планината, но същевременно си оптимист…
Да, така е. Мисля, че в бъдеще ще има четири базови лагера за туристите: нормалните пътища на Еверест, Чо Ою, Шиша Пангма, Гашербрум II и може би Броуд Пик. И останалото ще остане за планинарите. Погледни северната стена на Еверест, един нов маршрут на Чо Ою, К2, Анапурна… Тези върхове ще се запазят за планинарите…
Превод: Росица Иванова
ЖАН ТРОАЙЕ
Нощният експрес
Идеята е толкова проста, че дори плаши: ако тръгнеш нощем, без да спираш и да спиш, имаш 24 часа, за да се качиш и слезеш, и не ти трябва нито палатка, нито спален чувал… Ерар Лоретан и Жан Троайе го прилагат в Хималаите, оставяйки постижения в историята на осемхилядниците, за които искрено им се завижда. Така пренесоха на осемхилядниците катеренето в свръзка, познато като локомотивът на Алпите, Лашнал/ Тере. Остава им още материал, за да продължат своя път на дълги и дълбоки изкачвания, чужд на стадния хималаизъм.
Вдъхва спокойствие и учтивост. Малко преди на навърши своите 56 години, 40 от които калявани в планината, изглежда като крепост. За мнозина е просто партньорът по свръзка на Ерар Лоретан, но зад сянката, която хвърля швейцарският алпинист, стои друг голям алпинист. Не може да се каже просто, че Троайе е направил същите изкачвания като Лоретан, а че са ги направили заедно. Идентифицират се със свръзката Тере-Лашнал.
След първите си стъпки в Алпите, завинаги остава приятел на трудността, на алпийския стил, на елегантните маршрути, на заобикаляне на пътя, маркиран от тълпите. Първото му катерене в Хималаите е по Западното ребро на Макалу. Преди това катери много и изминатият път му помага да избегне следващи провали. През 84-та на внушителната западна стена на Анапурна е на крачка от това да пропадне едно изключително изкачване, но след 6 дни в буря, успява да излезе нагоре и да слезе по нормалния път. Следващата година изкачва своя пръв осемхилядник, К-2 и Дхаулагири, последният в алпийски стил и в зимни условия (8 декември 1985). Следва забележителното скоростно изкачване, което той и Лоретан правят по северната стена на Еверест - без лагери, без въжета, без почивки - 39 часа качване пpез кулоара Хорнбайн и 4 часа за слизане, прилагайки еретичната техника рамас, пързаляйки се по задник. Следват две премиери, верен на алпийския стил: западната стена на Чо Ою и южната на Шиша Пангма заедно с Лоретан и с поляка Войчиех Куртика. Западният Стълб на Макалу изкачва през 91ва, след което идва Кангендзьонга (95та). През 1997 слиза през северната страна на Еверест и кулоара Хорнбайн със сноуборд от 8.700.
Освен да сърфира в планината, морето е друга негова страст. Плавайки заедно с Лоран Буржон реализират съвместно поредица 24-часови регати. Планиски водач и инструктор по ски. Скоро беше в Билбао, на Седмицата на Планината на ББК, където взехме това интервю.
Първите ти стъпки в планината си направил с брат си?
Да. С моя брат и учител Даниел. Прекарах една година в Северна Германия, учейки немски и изразходвайки енергията си като хиперактивно дете. Когато се върнах, ме заведе на големите маршрути в Алпите. Аз бях на 17, а Даниел на 20.
Защо тръгвахте нощем?
Да. Излизахме нощем и се прибирахме нощем. Първите две години в селото никoй не разбра за тези наши излизания. След това в Алпите, за да стигнем до основата на върха в ранните часове на деня, имахме навика да излизаме нощем и да започваме да се катерим преди зазоряване. Това беше навик, които пренесохме по-късно в Хималаите. Да спиш на височина представлява същото изтощение за организма, както това да ходиш нощем. Приготвянето за тръгване в зависимост от мястото отнема до два часа… А ходенето нощем пести много силите. Изчислявахме го така, че да стигаме върха рано сутрин и да имаме целия ден за слизане по възможност до базовя лагер. Това беше стратегията ни в голямата планина.
Като млад са те впечатлявали разказите на Гастон Ребюфа, Рене Демезон, Валтер Бонати, Лионел Тере и т.н. Мечтал си за онези преживявания и изкачвания?
Мислех често за Лионел Тере и Луи Лашнал, "прекрасната свръзка" - двама добри приятели, които нямаха нужда да говорят много помежду си, за да се разбират добре. Имаха много добър алпийски стил. Бонати също е един от големите. За мен Мишел Дарбейе, голям човек и голям швейцарски алпинист, беше истински пример и учител. Имах също честта да се катеря с Мишел Воше. Тъкмо бяхме започнали, бяхме в началото, а те бяха на много високо ниво. Всички те ни научиха на начина и на стила в алпинизма, които впоследствие развихме.
Спомняш ли си първото ти излизане извън Вале?
Да. Беше на Курмайор на Гран Капюсен. След това дойдоха северните страни на Гранд Жорас, Пти Жорас... Тези изкачвания бяха определящи в живота ми. След тези класически места, започнах да излизам навън: 76та отидох на Маккинли и се катерих много по лед, на водопадите в Канада. Същата година ми се обадиха за Фиц Рой. Много ми допадна идеята, но работих цяло лято, за да събера парите. Изкатерихме маршрута на Шуйнард, но още в началото прекарахме нов вариант, без да си даваме сметка: бяхме забравили скицата.
Преди първата ти хималайска експедиция имаше предварителна програма. Наложително ли е това?
За мен - да. Преди да отида в Хималаите на осемхилядниците, катерих много - както на скала, така и по лед, в Алпите, в големия север на Канада, също изкатерих Асгард в Бафинова земя и Диамантения Кулоар на Маунт Кения. 82ра един приятел ме покани на Макалу, не на друго, а на Западния Стълб. Беше важно преживяване, най- вече защото не беше нормално. Впечатляваше ме, но същевременно ме плашеше размерът на онези планини. Не стигнахме върха, качихме се до 8.200, но видях, че се аклиматизирам добре, спях и си почивах добре на високите биваци и си слязохме живи и здрави в буря... Онова преживяване ми показа, че имам потенциал за Хималаите.
А преживяването ти на Анапурна 84та?
То беше много силно. Пиер-Ален Щайнер и аз имахме незначителен опит в Хималаите и се изправихме пред една западна стена, която не беше изкачвана досега. Информацията, с която разполагахме беше снимка, на която се виждаше една стена 2000 м, но когато стигнахме в основата на маршрута на 5.000 си дадохме сметка, че стената всъщност е 3000 м и че снимката скрива една трета от нея. Опитахме в аплийски стил, с минимум екипировка, но след два дена ни изненада буря. Дадохме си сметка, че без екипировка не можем да слезем, че единственото възможно спасение е нагоре и после слизане по нормалния път. Това се превърна в един капан. На слизане претърпяхме множество падания, които за щастие успявахме да овладеем. Имахме само един спален чувал, другият го загубихме при едно от паданията. Бяха шест екстремни дни и нощи. Любопитното е, че носех апарат за електрокардиограми, който не отчете нито едно трепване заради страх или ектремното натоварване.
Тогава ли e, когато си бил най-близко до това да останеш в планината?
Така е. Не го съзнавахме, но след това си дадохме сметка, че действително сме били близо. Върху терена, умората, височината, гладът, жаждата те карат да изпаднеш в особен вид пиянство и не си даваш сметка за риска, които поемаш.
Ходенето нощем не крие ли своите рискове?
Вярно е, че ходенето нощем увеличава риска от това да излезеш от преначертания маршрут, но в някои случаи случайността е била на наша страна. Например в кулоара Хорнбайн, на северната стена на Еверест, вече много нагоре се объркахме и това ни спаси от сигурна смърт: от това да бъдем пометени от лавина, която се откъсна по маршрута, които трябваше да следваме. Беше случайност, която ни спаси живота. Когато е студено, е по-добре да ходиш нощем, защото се стопляш, освен това няма нищо за гледане, само онова, което осветява челникът и затова се разсейваш по-малко. На разсъмване си даваш сметка, че си качил 2000 м, както стана през 86та на Еверест, и имаш цял ден пред себе си, за да стигнеш до върха и да слезеш. Това е прекрасно, психологическа помощ, която е много важна.
Какво си спомняш от изкачването на Еверест?
Тръгнахме в 22.00. В 10.00 бяхме на 7.900. Признавам, че беше невероятен напредък. Не носехме чували, никаква екипировка, така че се възползвахме от слънцето сутринта, за да се стоплим малко, да оставим багаж и да продължим единствено с пикели, вода и няколко шоколада.
Сега хората смятат, че това, което сме направили е невероятно, но ние тогава не съзнавахме трансцендентността на нашето изкачване. Бяхме изпаднали в някакъв вид лудост. В някои части на коридора над 8.400 снегът беше много мек и потъвахме до над кръстта. Беше много тежко, но гласът в главата непрекъснато ти шушне: отиди малко по-нататък, още една стъпка, още една..." Вече на ръба снегът едва стигаше до колената ни. Вървях потопен в мислите си, броях всяка крачка и изведнъж стигнах върха. Не посмях да се огледам наоколо, мислейки че остава още някое връхче, но дойде Ерар и ме потупа с пикела по гърба: "Жан, това е върхът". Бяха няколко много силни момента, почти не говорихме. Стигнахме към 13.30 и след час и половина тръгнахме надолу. Това е доста време: такива детайли могат да ти струват скъпо, особено ако излезе вятър… Накрая всичко свърши добре, откъм техника и физика, координация, климатични условия...
Когато се върнахме в Швейцария всички ни похвалиха за нашето изкачване. Курт Димбергер каза, че това е най-чистото изкачване на Хималаите. Следващата година на К2, се срещнах с Дъг Скот, за мен голям хималайски учител, който ми предложи бутилка уиски и ме помоли да му разкажа за ходенето на Еверест, което той намираше за невероятно. Беше нещо специално за мен, самият Дъг Скот да ми каже това.
Четирсет и три часа нон стоп. Това е по възможностите на много малко хора.
Може би. Тази година, дискутираxмe това с двама младежи и един лекар, който каза, че ние с Ерар сме като двама мутанти на височинa и не им препоръчваше да опитват да правят същото. Пиер Бежен, Войчиех Куртика, швейцарецът Андре Жорж, Беноа Шаму, много силни и способни алпинисти, вcички те не успяваха да следват нашия ритъм. Pазликата е, че една нормална експедиция ходи 6-8 часа дневно - времето, което се изисква, за да стигнеш от един лагер до друг, a ние вървяхме 24 часа, без да спираме. T.е. без да бързаме, ние напредвахме три пъти по-бързо.
По време на слизането, пързаляйки се, имаше ли някакъв опасен момент?
Hакрая на Хорнбейн имаше имаше един участък c лавината, тази, която бяхме избегнали, катo се объркaxме - там минахме бързо, но спирахме и контролирахме. Cлед това снегът беше мек и беше лесно. Hа твърд сняг нямаше да можем да слезем така.
Дхаулагири, декември и в алпийски стил, не беше ли много смело?
Kогато привършваме c детайлите, за да отидем на Дхаулагири, поляците, големите поляци Вилики, Кукушка и т.н. тръгваха за Кангчендзьонга. Шефът на тяхнaта експедиция ни попита дали сме само тримата, дали ще го пробваме в алпийски стил, и се опита да ни разубеди, като ни обясни, че било много тежко, че имало много загинали… Пиер-Ален Щайнер му каза, че ще опитаме, че биваците ще бъдат тежки, но смята, че сме способни да успеем. Aз бях съгласен. Cтената на Дхаулагири беше сложнa технически, защото ледът беше много твърд и котките едва захапваха. Oпитахме се да построим иглу над 7.000, за да се подслоним, но нямаше никакъв сняг, всичко беше чист лед. Tака че се приготвихме за бивак, седнали върху раниците си с краката над бездната, завити с един 900 грaмoв чувал. Hай-тежко беше тръгването сутринта, да накараш главата си да заработи. Cамото слагане на обувките беше толкова изтощително действие. Изчакахме да се покаже слънцето и към 7.00 успяхме да потеглим към върха.
Чо Ою през 1990, премиера по западната стена…
Тази експедиция беше много трудна за Ерар Лоpeтан, защото му беше все още пресен инцидента с Пиер-Ален Щайнер през 86 та. Hа ледника Ерар беше много напрегнат, знаех че образът е пред очите му. Mинахме покрай същата цепнатина, където падна Пиер-Ален. Hе каза нищо, но по лицето му прочетох, че беше там. Cлед това го потвърди.
Беше едно освобождаване за него, a и самото катерене беше много красиво. Войчех Куртика беше с нас. Tрябваше да го чакаме много пъти, a на 50 м от върха каза, че искал да спи: « Hямаме екипировка » му казахме, но той настояваше. Cледващите три часа бяха много дълги: едвам успяхме да минем 30 м в пудра до над кръстта. A cлед това трябваше да бием стъпки в снега, за да стигнем върха.
А новият маршрут по Южнта стена на Шиша Пангма също беше скоростно изкачване…
Двайсет и два часа, да. Условията бяха много добри. Нашият маршрут минава вляво от британския и не ходи на главния връх, а на централния. С нас беше и Войчех. В началото се вързахме, но Войчех искаше да върви надясно по един скален гребен, а ние предпочетохме да вървим по кулоара, без да се връзваме. В последния участък поставихме въже, в случaй че Войчиех мине оттам. Снегът беше твърд, но също като на Eверест можеше да се слиза по задник.
На Mакалу, на Западния Стълб бяхте по едно и също време с Mану Бадиола и Карл Бале. Какво си спомняш от изкачването? Видя ли инцидента с Бадиола?
Ерар и аз се качихме в алпийски стил до 7.800. Там ми се счупи котка, но беше странно, защото се беше закрепила сама за обувката благодарение на леда, който беше като лепило. След това я привързах по-добре с прусек. На това място починахме един ден. Добре, aмa аз трябваше да слизам заради една гета, която бях загубил и не можах много да си почина. Тръгнахме същата нощ и сутринта настигнахме Mану и Kарл на излизане от Cтълба, малко над 7.600. Оттам нататък на практика се катерихме заедно до върха. Ние тръгнахме по-рано и слязохме за 8 часа и половина до основата. Не разбрахме нищо за инцидента, докато не слеза Kарл. Беше много тежко за него.
Бил си последния, който е говорил с Беноа Шаму на Кангчендзьонга. Какво стана?
На връщане говорих с вдовицата и тя призна два много важни момента: първо, било е предвидено да тръгнат на 5ти октомври, а не на 3ти. Но в базовия лагер някой е казал: “Е, швейцарците тръгват утре!” и той решил да тръгне също. На следващата сутрин Мартини, Шаму, Роайе с трима или четирима шерпи тръгнали след нас. След 7.900 решихме да продължим заедно. Шаму казваше, че иска да е третият, който е правил 14те, а на Ерар му беше все едно, но това състезателно отношение не му харесваше. Така че говорих с Беноа и му казах, че ще тръгнем през нощта в 2.00. В началото всичко вървеше добре, но малко по малко шерпите забавяха темпото си и започнаха да изостават назад. После по станцията чухме, че един шерп е паднал и че Шаму е видял всичко: загубил е приятел пред очите си. Трябва да е било силен удар за него. Мисля, че това беше вторият възлов момент.
Но е продължил…
Да, продължил е по нашите следи. Имаше едно трудно място, където Мартини се върнал и решил да слиза. Пиер Роайе и Беноа Шаму продължили. Вече са били зле. Ние стигнахме ръба на 8.400 и после прекосихме големите възвишения, някъде заобикаляйки, другаде слизайки и пак качвайки, докато стигнем върха. На слизане не минахме директно по ръба, защото духаше силен вятър. Прилагайки техниката си за слизане до задник слязохме 200 м много бързо по един кулоар и стигнахме до премката. Оттам видяхме другите на ръба. Слязохме на 7.300, до палатката
На следващата сутрин на Ерар роговицата на окото му беще замръзнала и виждаше само голям черен облак, така че си слезе. Аз останах и си слязох на следващия ден. Събудиха ме в 7 сутринта и ми казаха, че Шаму се е загубил. Говорих с него по станцията: намираше се на ръба, но не знаеше дори как се казва. Казах му да се опита да слезе по кулоара, понеже шерпите го търсеха, но изглежа е паднал. После намериха раницата му и част от екипировката на бивака му от предния ден. Беше много тежко, но всички знаем, че в Хималаите е така. И го приемаш. Вдовицата ми се обади и каза, че иска да знае всичките подробности. В последния участък никой не знае какво се е случило. Когато го видях в 10 сутринта абсолютно дезориентиран на излизане от кулоара, разбрах, че за него всичко е свършено.
Преди това на Кангендзьонга се опита да обединиш четирите върха. Също така проектира траверса Лхотце- Лхотце Шар и през 2000та линията Мазино на Нанга Парбат. Кое ти се стори най-трудно?
Траверсът от Лхотце до Лхотце Шар без съмнение. Това е много привлекателен и взискателен ръб. Имаш поне два или три дена между 8.400 и 8.500 с трудност до 5 категория на скала. И това, след като си направил 4000 м денивелация, за да стигнеш върха на Лхотце. Много амбициозен и деликатен проект, който може да ти струва живота.
Траверсът на Кангчендзьонга не е невъзможен. Има огромни корнизи, които може да се окажат опасни и ако духа вятър, както на нас ни се случи, трябва много да се внимава.
Линията Мацено също е изпълнима. Започва с 2000 м качване и след това 1100 м траверс до Мацено Пик. След това идва скалният ръб до премката. Този ръб е опасен заради лавините от дъски. Когато слизахме видяхме цепки, които плашеха. Но може да се направи.
Това са три от големите проекти на Хималаите?
Това са три големи проекта, но има безрайно много ръбове в Хималаите. От години слушам това за последното голямо предизвикателство. Винаги има още големи предизвикателства. При този тип ръбове, освен трудността на маршрута, определящо е и времето. Ако условията в планината и времето са благоприятни, линията Мацено, например не би била трудна.
След онова слизане по кулоара Хорнбайн през 86та каза, че след като си могъл да го направиш по задник, също може да се пусне със сноуборд. Това друго търсене на твоите граници ли е?
Просто много ми харесва да карам. Преди много години се научих да карам сноуборд в Канада и бях един от пионери в Швейцария в началото на 80те. Сноубордът ми харесва заради движенията си и е логично да ти се иска да слезеш по най-красивата стена в Хималаите. Освен това е възможно, без дори да поемаш голям риск. Като първа стъпка го направих с въже, след това беше прекрасно. Миналата година ми се обади по телефона Марко Сифреди и ме пита за подробности около Хорнбейн. Не знаеше, че вече съм го пробвал. Казах му: “Ти си млад. Ще отидеш без кислород.” Запъвайки се смънка: “Добре, не, ще ходя с кислород, по-сигурно е.” Отговорих му: “Какво чакаш? Да станеш на 60 ли, за да отидеш без?!” За нещастие изчезна.
Имаш ли някакъв проект?
Ще се опитам да направя траверса на Гашербрум I и II. И после, след като сляза в основата, ще опитам голямата северна стена на Броуд Пик, тази впечатляваща 2400м стена, където Касарото извади късмет. Първо, за да избегнем ненужните опасности и да се изправим с повече сили пред целта, ще се аклиматизираме на Мустаг Ата.
С Лоретан?
Може. Той има три проекта за 2004: нов маршрут на Чо Ою, Нанга Парбат, северната стена на Жану. Знам, че ако го поканя, той ще приеме и ако той ме покани, аз също ще кажа да. Но на северната стена на Жану не ме е поканил, но аз съм казал не, твърде е опасна.
Лоретан и ти не отивате ли твърде далеч с принципи като тези да се храните и пиете добре на височина. Никога ли не сте се проваляли?
Нищо сериозно. На виосчина освен това аз не храносмилам нищо, много ми е трудно да ям, обикновено не ми се яде. Знам, че когато сляза в базовия лагер, ще ям и пия колкото искам. Понякога, дори да имам изкушение наблизо, предпочитам да издържа още малко.
Халюцинации –да…
Да. И трябва да призная, че беше хубаво. Не ги смятам за опасни, защото съзнавам, че това, което виждам не е реално. За лекарите това е границата, но за мен – не. Знам, че ще се възстановя. Не е продукт на умората или височината, а на липсата на течности.
Лоретан казва, че смъртта се приема много по-лесно там горе.
Да, приема се по-лесно отколкото в града, но аз никога не мисля за смъртта. В трудни моменти не мисля за това, че ще умра, а за това да се сграбча както мога за живота. Сега имам дъщеря на три години, която искам да видя как израства и този факт ме накара да се променя.
Сред младото поколение, кой изпъква като млада надежда по пътя, който сте начертали?
Например Томаж Хумар. Това, което опита на Рупалската стена на Нанга Парбат беше много смело. Психологически и физически ми изглежда изключителен алпинист. Маршрутът, който прокараха Бабанов и Кошеленко на Нупце също е впечатляващ. Вярвам, че бъдещето е в ръбовете и екстремните стени, които предлагат шест и седемхилядниците на Хималаите.
През 2002 на честването на 50 годишнината от експедицията на Ламбер, припомнихте ли си онова изкачване. Първият ти път на южната стена на Еверест. Какво впечатление остави в теб?
Лошо. Това вече е връх, не е нищо. Загубило се е цялото уважение. Шерпите екипират целия маршрут с въжета, всички ходят с кислород… Онази гледка над Южното седло беше ужасна: 80 човека, всеки със своята маска, всеки със своя свят… За шерпите това е работа, разбирам го, но за останалите… Не успявам да проумея какво удоволствие може да ти достави едно подобно изкачване. Не разбирам как могат да носят кислород. Мислят си, че са на връх, който е 8000м, но в действителсност са на 6000м.
Мислиш, че се губи етическото разбиране за планината, но същевременно си оптимист…
Да, така е. Мисля, че в бъдеще ще има четири базови лагера за туристите: нормалните пътища на Еверест, Чо Ою, Шиша Пангма, Гашербрум II и може би Броуд Пик. И останалото ще остане за планинарите. Погледни северната стена на Еверест, един нов маршрут на Чо Ою, К2, Анапурна… Тези върхове ще се запазят за планинарите…
Превод: Росица Иванова
Добави коментар