След завръщането си миналата пролет (м. май 2003 г.) от неуспешен опит за изкачване на Еверест по нормалния път от непалска страна, където бе единствения от 23-членната френска експедиция решил да не ползва изкуствен кислород, Патрик Габару (Patrick Gabarrou) пожела, по случай 50-тата годишнина от първото официално изкачване, да направи малко уточнение относно използването или не на изкуствен кислород.

Бележка на редактора на Montagnes Magazine: Достигната от Gabarrou височина – 8500 м, отказване поради загубена котка.

Патрик Габару:

По-голямата част интересуващи се от планина хора – извън една малка специализирала се среда – смятат всъщност, а и защо пък не?, че има катерачи които катерят със или без кислород все едно че катерят със или без шапка. Относно Еверест, превърнал се в обект на лични домогвания и отлично приспособен към рамката на общество, ориентирано към консумация и зрелища, горе цитираната среда се старае всячески да поддържа тази заблуда. Дали просто споменавайки това съвсем мимоходом или подменяйки явната лъжа с премълчаване, както добре знаят да правят това някои наши алпийски специалисти.

В началото на ХХ век големите алпинисти-авантюристи опитаха да изкачат почти 9000-те метра на “покрива на света”. За тях разбира се бе немислимо да пристъпят в планината по друг начин освен съобразно етиката си, единствено със собствените си естествени физически и психически способности, “by fear means” е точния израз. 1922 година Mallory, Norton и Somervell достигат без кислород до 8230 м, а през 1924 г. Norton ще се качи до 8575 м, установявайки височинен рекорд който ще бъде подобрен едва 54 години по-късно от Меснер (Messner) и Хабелер (Habeler). Сериозните опити прекъсват и са подновени едва след края на войната в един доста особен психологически климат – всяка нация търси начин да изяви своята национална гордост на победителка или да съживи нараненото си чувство за чест като победена, хвърляйки всичките си средства на разположение за да си осигури “победата”. Използваните методи в много от случаите навяват асоциации с военна организация и дисциплина.

Ясните етични правила на предното поколение алпинисти са отлетели незнайно къде. Открива се пътя пред начинания, целящи завоюване и победа на всяка цена. Такъв е случая и с експедицията, реализирала първото официално изкачване на Еверест през 1953 г. Казано по този начин обаче е задължително да се добави условието, че е доста смело да се съди за положението на нещата толкова години по-късно, извън контекста на епохата.

Но историята не стои на едно място. Подемайки пламъка на великите предшественици и въпреки обобщения скептицизъм на “тези, които знаят”, че това би било лудост и невъзможно за човек, Р. Меснер и П. Хабелер осъществяват през 1978 г., тоест 25 години по-късно, това което може да се счита за първо истинско изкачване на Еверест, тоест без да употребяват изкуствен кислород. Малко по-късно Меснер ще постигне нещо още по-значително, изкачвайки сам, без кислород и при пълна автономност северния склон на тази планина. Шапки долу! Много други ще последват този « par excellence » пример по най-високите върхове на света, между тях и тези, които са се обвързали с изтощителното предизвикателство на 14-те 8000-ка. Като Жан-Кристоф Лафай (Jean-Christophe Lafaille) във Франция например.

Бихме могли да си кажем, че този правилен и честен подход към най-високите планини ще се превърне в норма, че поне алпинистите1 ще пристъпват към Еверест с подобаващия към него респект, като към Третия полюс на Земята. Както Chantal Mauduit например, която направи ред неуспешни опита за изкачването му, без обаче нито веднъж да се опита да хитрува и мами. А не като към обект на личен или сред “обществото”? успех, изкуствено принизявайки го до нивото на обикновен 6-7 хилядник.

Гидът (de haute montagne) Christian Trommsdorff, който изкачи Еверест сам и без кислород през пролетта на 2001 г. е писал след това: “Много от претендентите за Еверест изглежда нямат никакъв височинен опит. Съмнявайки се в собствените си способности те решават да излъжат, ставайки поддръжници на една доктрина, вече дълбоко вкоренена в този низък свят: “Целта оправдава средствата.”

Ще прибавя само, че за жалост има много алпинисти с немалък височинен опит, които са решили да поставят този връх в краката си по същия начин – чрез измама, без много да се замислят върху етичната страна на проблема. Би могло да се каже, че са “покорили” върха, но не и че са го изкачили. Ето и останалото от Кристиан: “Какъв абсурд!? Като се замислим, човек, който изкачва най-високия връх на света използвайки изкуствени средства – бутилиран кислород – всъщност сам се принизява – както психологически, така и от към чисто физическо усилие. Тези, които го правят пропускат основното, което Еверест може да им даде – опита с много голямата височина.”

За да бъда още по-ясен – кислорода, това не е допинг, който да подобри спортни постижения с 10-15%, той е нещо, което ще ги увеличи със 70%. За да илюстрирам това с конкретен пример, аз ще взема случая на личните ми преживявания тази пролет (2003 г.). С друг член на групата, симпатичен, без особени претенции, но волеви човек, тръгваме заедно от лагер 2 - на 6400 м. Аз го съветвам да върви след мен за да следва възможно най-спокоен, умерен и съответстващ за подготовката му ритъм. По-късно го оставям заедно с шерпата-носач, в основата на фиксирания парапет, 6700 м. Напредвайки възможно най-бавно, аз достигам до лагер 3 – 7200 м повече от час преди него. Изчакване, течности и т.н. Тръгвам малко преди той да стигне до лагер 3 и бързо увеличавам разликата помежду ни. Когато вече съм се отдалечил дотолкова, че даже не го виждам отзад, той решава да се включи към кислород, с дебит около 1 литър/мин (клапана позволява дебит до 4 л/мин). Съвсем малко време след това той ме настига. Разговаряме 2-3 мин. И той поема напред като ракета. За да достигне Южното седло на него му бяха необходими още 2 часа, а на мен 5! No comment! На другия ден той “качи“ върха.

Еверест със или без кислород може да бъде сравнен с планински етап от Тур дьо Франс, в който някои участват с колела, а други с мотопеди. Тези с мотопедите могат спокойно да претендират че са “изкачили” превалите, тъй като е трябвало по стръмното да повъртят малко педали за да помогнат на моторчето. И браво на победителите! Печелещи и губещи...

Разбира се тези няколко реда няма да променят с нищо поведението на “спортните туристи”, измислени “summiters”, чествани като герои, които знаят, че пред тълпата (в ориг. текст – обществото - бел.прев.) в крайна сметка е важен само резултата. Summiter or not summiter. Модерен топ-модел, медийна звезда или вечно губещ идеалист – looser, встрани и пренебрегнат. Дано поне успея да осветля тези, които са жадни да научат истината за фактите и реалността на постиженията.

Превод: Антон Маноилов

________________

*Мнението на Габару е публикувано януари 2004 г. в брой 277 на Montagnes Magazine, в раздел “Трибуна”. Превелият го не претендира за дословна точност, но смята че е предал правилно основната идея.

1 Явно се има предвид, че търговските експедиции, качващи кого ли не на Еверест срещу пари, изобщо не се интересуват от морал и етика на изкачването. (бел.прев.)