2801.2004
"Моето идване в Колорадо беше плод на шест месеца желание да видя Скалистите планини и приятелската покана на Гери и Марк. Пристигнах в Естес парк късно вечерта на 12 януари, след мъчително 40 часово шофиране от Кейп Код..." - разказ на Светослав Георгиев за посещението му в Колорадо.
Лонгс пиик (Longs Peak, 14255 фута или 4345 м) е един от 53 те върха в Колорадо извисяващи се над 14000 фута височина. Намира се на територията на националния парк "Роки Маунтаин". Заради доминиращия му над околноста силует, този връх често е служил, като ориентир. Известен е още с постоянно духащия, безмилостен вятър, както и източната гранитна стена наречена "Диаманта". Именно по този висок около 1000 фута отвес, преминаващ в надвес в предвърховата част, Томи Коудуел е прокарал тур с трудност 5.14. Това е най-високо намиращия се маршрут с такава трудност в Америка.
Моето идване в Колорадо беше плод на шест месеца желание да видя Скалистите планини и приятелската покана на Гери и Марк. Пристигнах в Естес парк (Estes Park) късно вечерта на 12 януари, след мъчително 40 часово шофиране от Кейп Код. Слава богу беше разделено на две от спиране в Чикаго. На сутринта, след като видях страхотните планини наоколо се почуствах, като току що пуснат от клетка. Всеки от следващите 11 дни попълвах с извън-пистово каране на ски с изкачвания до Флеттоп, Шаркстут и други, както и с катерене по Флетайрън.
През всички тези дни присъствието на доминиращия силует на Лонгс пиик породи моето желание да се кача на него. Първоначално смятах да се изкача по класическия маршрут "Кийхол", който не е технически труден и преминава по южната стена. Това мое намерение се промени една вечер, когато се катерехме на изкуствената стена в планинарския магазин в Естес Парк. Тогава Брет, един от служителите на магаэина и запален катерач, предложи да отидем заедно на северната стена.
Срещнахме се в 4:45 сутринта на 23 януари на паркинга, изходна точка за иэкачване на върха. Знаех, че преди да достигнем подножието на северната стена ще трябва да походим доста. Вървяхме в мълчание и бърза крачка. Брет беше със снегоходки, а аз си крачех с добрите стари ски с колани. Когато достигнахме границата на гората, стана ясно кое ще е едно от предиэвикателствата на деня. В сумрака на утрото забелязах, че на простиращите се пред нас моренни полета почти няма сняг. От малкото останал сняг, поривите на вятъра си правеха чудновати облачета. Опитвах се да не обръщам особено внимание на въздушните стуи, които ме изкарваха от равновесие на моменти, като си казвах, че прогнозата за добър ден сигурно ще се сбъдне малко по-късно. Оставихме ските и снегоходките, затегнахме качулките и продължихме. Не се и опитвахме да говорим, защото свистенето на вятъра не позволяваше. На няколко пъти пориви на вятъра ни хвърляха на земята. При едно от тези строполясвания в търсене на упора скъсах новия си панталон. С така качилия се залог за деня почувствах прилив на лудешка решимост и изскърцах със зъби: "Айде па да видим". Спряхме да хапнем. Опитахме да разменим някоя и друга фраза, но вятъра ни позволи само да се прегърнем и да потанцуваме по моряшки. Макар и температурата да не беше много ниска, ръцете и краката ми мръзнеха, заради проклетия вятър, който вместо да се съобрази с прогнозата, ставаше все по поривист и силен. Когато се обвързахме, вече знаех да предвиждам предстоящ силен порив по свистенето и снежните облаци. Така можех да се запъна на някоя скала. В един такъв момент едно от сечивата на Брет се вдигна във въздуха и сякаш невидима ръка го запокити в каската му.
Катерехме на френска свръзка, по пасажи до около 4+ (по моя преценка). След няколко събирания, заради свършил инвентар или умора от теглене на цялата дължина на въжето, достигнахме до полягащите скално-снежни пасажи преди върха. На обширното заравнение, което представлява върха, извадихме голям късмет с кратко затишие, през което успяхме да закрепим апарата и да се снимаме заедно. Беше около 12:30 часа.
Спускането направихме по въздушната южна стена. Въпреки, че маркирания път не е технически труден, определено имаше участъци, където не трябва да се губи баланс. С продължаващите силни пориви на вятъра, нямаше гаранция за това.
Бях толкова уморен, като стигнахме мястото, където бяхме оставили ските и снегохоаките, че благославях момента, когато реших да тръгна с пантите. Чувствах се привилегирован в сравнение с Брет. Тази последна третина от пътя до паркинга Брет трябваше да изходи, а аз можех да се спусна по пътеката през гората. Това мое чувство бързо се стопи, като стъпих на ските и установих, че изцедените ми мускулчета хич не се справят с контролирането на ските. Стигнах паркинга едва десетина минути преди Брет, в стил който ще се опитам да забравя. Надявам се да не се сещам и за съжалителните усмивки, които зърнах на лицата на няколкото планинари, които срещнах.
В колата вятъра още свистеше в ушите ми. Някак стигнах къщата на Гери и Марк.
Светльо
25 януари, 2004година
Лонгс пиик (Longs Peak, 14255 фута или 4345 м) е един от 53 те върха в Колорадо извисяващи се над 14000 фута височина. Намира се на територията на националния парк "Роки Маунтаин". Заради доминиращия му над околноста силует, този връх често е служил, като ориентир. Известен е още с постоянно духащия, безмилостен вятър, както и източната гранитна стена наречена "Диаманта". Именно по този висок около 1000 фута отвес, преминаващ в надвес в предвърховата част, Томи Коудуел е прокарал тур с трудност 5.14. Това е най-високо намиращия се маршрут с такава трудност в Америка.
 |
Sharckstooth от дните преди да отидем на Longs |
Моето идване в Колорадо беше плод на шест месеца желание да видя Скалистите планини и приятелската покана на Гери и Марк. Пристигнах в Естес парк (Estes Park) късно вечерта на 12 януари, след мъчително 40 часово шофиране от Кейп Код. Слава богу беше разделено на две от спиране в Чикаго. На сутринта, след като видях страхотните планини наоколо се почуствах, като току що пуснат от клетка. Всеки от следващите 11 дни попълвах с извън-пистово каране на ски с изкачвания до Флеттоп, Шаркстут и други, както и с катерене по Флетайрън.
През всички тези дни присъствието на доминиращия силует на Лонгс пиик породи моето желание да се кача на него. Първоначално смятах да се изкача по класическия маршрут "Кийхол", който не е технически труден и преминава по южната стена. Това мое намерение се промени една вечер, когато се катерехме на изкуствената стена в планинарския магазин в Естес Парк. Тогава Брет, един от служителите на магаэина и запален катерач, предложи да отидем заедно на северната стена.
Срещнахме се в 4:45 сутринта на 23 януари на паркинга, изходна точка за иэкачване на върха. Знаех, че преди да достигнем подножието на северната стена ще трябва да походим доста. Вървяхме в мълчание и бърза крачка. Брет беше със снегоходки, а аз си крачех с добрите стари ски с колани. Когато достигнахме границата на гората, стана ясно кое ще е едно от предиэвикателствата на деня. В сумрака на утрото забелязах, че на простиращите се пред нас моренни полета почти няма сняг. От малкото останал сняг, поривите на вятъра си правеха чудновати облачета. Опитвах се да не обръщам особено внимание на въздушните стуи, които ме изкарваха от равновесие на моменти, като си казвах, че прогнозата за добър ден сигурно ще се сбъдне малко по-късно. Оставихме ските и снегоходките, затегнахме качулките и продължихме. Не се и опитвахме да говорим, защото свистенето на вятъра не позволяваше. На няколко пъти пориви на вятъра ни хвърляха на земята. При едно от тези строполясвания в търсене на упора скъсах новия си панталон. С така качилия се залог за деня почувствах прилив на лудешка решимост и изскърцах със зъби: "Айде па да видим". Спряхме да хапнем. Опитахме да разменим някоя и друга фраза, но вятъра ни позволи само да се прегърнем и да потанцуваме по моряшки. Макар и температурата да не беше много ниска, ръцете и краката ми мръзнеха, заради проклетия вятър, който вместо да се съобрази с прогнозата, ставаше все по поривист и силен. Когато се обвързахме, вече знаех да предвиждам предстоящ силен порив по свистенето и снежните облаци. Така можех да се запъна на някоя скала. В един такъв момент едно от сечивата на Брет се вдигна във въздуха и сякаш невидима ръка го запокити в каската му.
 |
Северната стена на Longs Peak и част от Диаманта (вляво) |
Катерехме на френска свръзка, по пасажи до около 4+ (по моя преценка). След няколко събирания, заради свършил инвентар или умора от теглене на цялата дължина на въжето, достигнахме до полягащите скално-снежни пасажи преди върха. На обширното заравнение, което представлява върха, извадихме голям късмет с кратко затишие, през което успяхме да закрепим апарата и да се снимаме заедно. Беше около 12:30 часа.
Спускането направихме по въздушната южна стена. Въпреки, че маркирания път не е технически труден, определено имаше участъци, където не трябва да се губи баланс. С продължаващите силни пориви на вятъра, нямаше гаранция за това.
Бях толкова уморен, като стигнахме мястото, където бяхме оставили ските и снегохоаките, че благославях момента, когато реших да тръгна с пантите. Чувствах се привилегирован в сравнение с Брет. Тази последна третина от пътя до паркинга Брет трябваше да изходи, а аз можех да се спусна по пътеката през гората. Това мое чувство бързо се стопи, като стъпих на ските и установих, че изцедените ми мускулчета хич не се справят с контролирането на ските. Стигнах паркинга едва десетина минути преди Брет, в стил който ще се опитам да забравя. Надявам се да не се сещам и за съжалителните усмивки, които зърнах на лицата на няколкото планинари, които срещнах.
В колата вятъра още свистеше в ушите ми. Някак стигнах къщата на Гери и Марк.
Светльо
25 януари, 2004година
Показани от 1 до 1 от 1 (1 страници)
1 коментар(а)
Преди да прочета статията, гледайки малката снимка, бях готов да се обзаложа, че на нея са Безименния и Малкия Купен с характерната порта между тях :)
Tova e Sharkstooth (12829ft), zaedno s haraktenata skalna igla , chast ot zapadnia rab. Po neja ima mnodo i interesni turove. V podnojieto se namira Andrews glacier.
Добави коментар